Всяко решение си има проблем

13

Фло ни отвори вратата.

— Носите ли ни нещо?

— Защо още не си в леглото? — попита Чарли.

— Защото още не съм се уморила, а и защото ви чакам — каза Фло и бурно ме прегърна, а после още веднъж, когато й подадох малък стикер с еднорог. — Ти си най-добрата на света, Гери!

— Ако аз ти бях донесла нещо, щях ли да съм най-добрата на света? — попита ревниво Чарли.

— Не — каза Фло. — Но щеше да си втората най-добра.

— Върви да спиш — нареди Чарли.

— Днес има пълнолуние и децата по принцип не спят, отсега свиквай с това! — Каролине дойде от кухнята, раздаде целувки и отново заговори без точки и запетайки. — Чарли, миличка, още ли ти се гади, ха-ха, казвах ти аз, че не е забавно, Улрих, не си ли се бръснал, стара бодлива мечко, Гери, толкова се радвам, че си тук, изглеждаш страхотно, тениската нова ли ти е, Северин, пусни обицата й, купих сьомга, а не филе от риба тон, което не бива да се купува заради свръхулова, който скоро ще доведе до масовото им измиране, защото не стигат до там да пораснат и да се размножат, а няма и какво да ядат, Северин, казах ти да престанеш, защото ние хващаме и по-малките риби, което е срам и позор, понякога се срамувам, че съм човек, сьомгата се внася от един ирландски екологичен развъдник, така че можем да я ядем с чиста съвест, мислех си да я приготвим със сос от сметана и копър и юфка, прави се бързо и засища, децата също го харесват, Марта и Мариус ще доведат и двете си деца, тъй като детегледачката била заета, Оле и Мия също ще дойдат, да не сте се изпуснали, че знаем за кризата в брака им, Оле ни каза за това най-поверително, правете се, сякаш нищо не се е случило, Фло, качи се бързо горе в детската, мисля, че Одете иска да облече на твоята Покахонтас роклята на Спящата красавица.

— Да не се е побъркала! — Фло изтича нагоре по стълбите.

— Добър трик — похвали я Чарли.

— Но действа само при момичетата — каза Каролине, взе Северин на ръце и ни проправи път през купища от дрехи, обувки и играчки, като ги подритваше ту наляво, ту надясно.

Не смеех да продължа напред, но Чарли ме хвана за лакътя:

— Хайде! Няма от какво да се срамуваш.

Ах, тази Чарли! Какво ли щях да правя без нея? Тази сутрин беше последната й изява като певица. Пя „Аве Мария“ на една сватба в църквата „Света Агнес“, а Улрих и аз седяхме на последния ред и слушахме не само как пее Чарли, но и какво говорят за нея другите гости на сватбата.

— Господи, кой я нае тази?

— Сигурно е роднина на някого.

— Нищо чудно, че майката на булката плаче.

— Благодаря ти — пошепна ми Улрих. — Наистина беше крайно време някой да се престраши и да прекрати това.

— Пак заповядай — отвърнах аз, макар че сърцето ми кървеше, като гледах с какъв плам Чарли врещеше фалшивите си тонове.

— Изпъчи гърди, горе главата — каза тя сега и аз направих това, което ми нареди. Наистина нямаше причина да се срамувам. Не и пред приятелите си.

Правехме същото като всяка друга събота вечер — готвехме и се опитвахме по възможност да не обръщаме внимание на вдигащите шум деца. Но, разбира се, някак не беше като друг път. Първо, защото Мариус и Марта все ме поглеждаха странно и говореха с мен бавно и натъртено, и второ, защото Оле избягваше да ме поглежда, докато Мия не сваляше очи от мен и сякаш ме пронизваше с поглед.

Сериозно обмислях да се кача на кухненската маса и да дам обяснение: „Не съм на антидепресанти и между нас с Оле никога не е имало нещо. Кълна се в живота си“.

Естествено, не се реших да го направя. Освен това, макар наистина между мен и Оле да не е имало нищо, вече бях започнала да съжалявам за това. Защото нито за Оле, нито за Мия това имаше някакво значение.

Останах с впечатлението, че на Мия много й се искаше да забележа пронизващите й погледи.

— Е, как мина обучението ти миналата седмица, Мия? — попитах аз, когато вече не издържах повече и бяхме седнали на масата, за да изядем сьомгата с юфка. Фло се намести както винаги в скута ми и ме накара да я храня като бебе.

— Скучно, какво винаги — каза Мия. — За разлика от теб, говори се, че си прекарала доста вълнуващ уикенд.

— Мия — изсъска Мариус, но Мия се направи, че не го е чула.

— Отваряй устата, влакчето идва — казах аз на Фло.

— Любопитно ми е, Гери, какво всъщност се случи? — Мия леко се наклони напред и червената й коса заблестя като огън на светлината на лампата. — Щяла си да пиеш сънотворни таблетки, но междувременно нещо ти било попречило. Мога ли да попитам какво? Или кой?

— Мия, престани вече — смъмри я Каролине. — Радвам се, че не го е направила. И, моля те, съобразявай се с присъствието на децата!

— Само се поинтересувах — каза Мия. — На мястото на Гери щях да се радвам, че проявяват интерес към мен. По-добре е, отколкото да се правим, че нищо не се е случило. Нали така, Гери? Е хайде, разкажи ни какво се случи.

— Обикновено хората питат защо — казах аз и сложих още една пълна лъжица в устата на Фло.

— О, ако наистина си искала да го направиш, бих те разбрала напълно — каза Мия. — Живееш в мизерна стая в дома на противната си леля, пишеш ужасни порнографски романи, а задникът ти е колкото за двама.

— Мия, защо се правиш на тресната с мокър парцал? — каза Берт. — Гери не пише порнографски романи! И изобщо що за отношение имаш към приятелка, която за малко не се самоу… Знаете ли какво е преживяла тя?

— Да, наистина — изръмжа Марта.

— Всъщност животът на Гери не е по-лош от твоя или моя — каза Чарли.

— Какво значи порнографски романи — попита Одете, дъщерята на Марта и Мариус.

— Ето, видя ли какво направи — каза Каролине на Мия. А на Одете каза: — Миличка, в порнографските романи се разказват вълнуващи истории за понита.

— Жалко, че не пишеш порнографски романи, Гери — искрено съжали Одете.

Направи ми впечатление, че никой не се произнесе в защита на задника ми. А трябва ясно и отчетливо да се каже, че той не е много по-голям от средното ниво. А в последно време дори се беше смалил. Аз почти нищо не ядях.

— О, извинявай, Гери, не исках да те засегна — каза Мия с престорена нежност. — Сигурно си имала своите важни лични причини.

— Мия, просто си затвори устата — каза Оле.

Мия млъкна поне, докато децата не приключиха с яденето, после те станаха от масата и се заеха с обичайните си буйни игри, при които на всеки пет минути на някой нещо му ставаше и надаваше рев. Аз опънах краката си, които бяха изтръпнали от тежестта на Фло, и погледнах крадешком към Оле. Той също ме погледна крадешком. За малко да му се усмихна, но тогава забелязах Мия и веднага сподавих усмивката си.

Мия стана и седна на освободения стол до мен. Приближи се с него още повече, което в случая не беше необходимо.

— През цялото време си мислех как аз бих постъпила, ако бях решила да се самоубия — каза тихо тя.

Беше подбрала удобен момент за атаката си: Чарли тъкмо помагаше на Каро да раздига чиниите, Марта вадеше от носа на малкия брат на Одете, Одило (да, знам, че името почти се доближава до Хабакук и Арсениус), частичка от конструктор Лего, а останалите бяха увлечени в разговор. Само Оле ни наблюдаваше обезпокоено, но очевидно от другия край на масата не можеше да чуе какво казва Мия.

— Предполагам, че щях да си наема красива хотелска стая, да се наконтя умопомрачително и да се обадя на някой, по когото отдавна си падам — каза тя.

Аха, дойдохме си на думата. Искаше да опипа почвата. Добре, от мен да мине. Аз определено бях в изгодна позиция, защото, първо, знаех каквото знаеше тя, и, второ, знаех, че тя изобщо не биваше да го знае, тъй като би се издала, че не е била на обучение, а с любовника си в същия хотел, в който бяхме ние. И трето, не е имало абсолютно нищо между мен и Оле!

— А има ли такъв, по когото отдавна си падаш? — попитах аз. — Все пак си омъжена.

— Не, не, не ме разбираш. Опитах се да се поставя на твое място — шепнеше Мия. Въпреки оскъдното осветление, зениците на бледите й, воднистосини очи бяха много малки. Това им придаваше нещо зловещо. Трябваше да включа този ефект в описанието на Ронина. — Мислех си какво бих правила на твое място. И аз бих се обадила на този, по когото от дълго време ти си падаш. Бих му изплакала за това, че възнамерявам ей сега да се самоубия и той, естествено, веднага ще дойде при теб, за да ти попречи да се самоубиеш.

— Намирам, че би било доста глупаво от твоя страна — казах аз. — Защото така нямаше да можеш да се самоубиеш.

— Точно така — каза Мия. — Знаеш ли, че трийсет процента от всички опити за самоубийство не са нищо повече от опит да се привлече вниманието? Че тези хора не искат нищо повече от това, да получат най-после частица от признанието, което според тях самите заслужават?

— О, да не си ровила в интернет?

Мия кимна.

— И знаеш ли какво? Сигурна съм, че твоят случай е точно такъв.

— Това поне обяснява липсата на състрадание и загриженост у теб — казах аз.

— Трябва да ти кажа, че според мен този трик никак не е лош — рече Мия. — Доста подъл, но ефективен. Този, по когото отдавна си падаш, не би устоял на твоя жален и безпомощен вид. Не трябва да се подценява и фактът, че мъжете обичат да имат чувството, че са спасители. Докато се усетиш, и вече си в леглото с този тип.

— Не знам, Мия, според мен не си струва да се прави всичко това само за да вкараш някого в леглото си.

— Някои мъже не се дават така лесно — каза Мия. — Например, женените.

Идеше ми да се разсмея.

— Но кой е толкова глупав, че да се увеси на врата на женен мъж?

Мия ме погледна строго.

— Много повече жени, отколкото предполагаш, Гери. Сигурно няма да повярваш, но Оле също понякога излиза от правия път.

— Оле? — Погледнах към Оле. Той изглеждаше неспокоен, така, сякаш възглавницата на стола под него е от жарава. — Не и Оле!

— Ами, напротив — шепнеше Мия. — Той още не знае, но една моя приятелка го видяла този уикенд с друга.

— Може да е била негова братовчедка? — предположих аз.

Всичко това започна да ме забавлява.

— Не, не, ти не ме разбираш — каза Мия и дебнейки ме, се наведе още повече към мен. — Моята приятелка е видяла Оле и любовницата му в един хотел. На закуска. Натискали са се.

Сигурно Мия ме мислеше за последния боклук, тъй като при това разкритие дори не се изчервих.

— Не, не вярвам. Не и Оле! Сигурно твоята приятелка се е припознала.

Мия поклати глава.

— Тя е сто процента сигурна.

— И кога е станало това?

— Съвсем скоро, миналия уикенд — каза Мия, при което зениците й се смалиха до глава на карфица.

— О! Горката ти! — казах аз съчувствено. — Докато си била на обучение! Това наистина е… нелепо. А той какво казва за това?

— Той още не знае — отвърна Мия. — Искам още малко да… изчакам.

— Мислиш ли, че е нещо сериозно? — попитах аз.

Мия ме изгледа продължително. После каза:

— Всъщност мисля, че е приключило.

О, нима? Какво безочие! Арогантна коза.

— Значи всичко е наред — обобщих студено. — Само не разбирам защо просто не запознаеш Оле с разкритията на приятелката си, така поне ще си наясно.

— Сигурно ще го направя — каза Мия. — Досега да съм го направила, ако не беше суетнята около твоето почти-самоубийство. Всъщност ще опиташ ли пак?

— Знаеш ли, мисля, че засега получих достатъчно внимание и признание.

— Изобщо ли не те интересува що за жена е другата?

— Имаш предвид любовницата на Оле? Естествено, че ме интересува — казах аз. — Но мислех, че ще ти е неприятно да говориш за нея.

— Не, ни най-малко — каза Мия. — Приятелката ми каза, че била съвсем невзрачна и скучновата жена.

— Нима — усмихнах й се аз приятелски. — На нейно място и аз бих казала така. Кой нормален човек би измъчвал допълнително приятелката си като й опише подробно какво страхотно парче е другата? Не й ли стига самата изневяра?

— Не, истина е — упорстваше Мия. — Моята приятелка каза, че и при най-добро желание не може да разбере какво намира Оле в нея.

— Където падне стрелата на любовта… — казах аз.

— Любовта! — избухна Мия. — Нали ти казах, че не е нищо сериозно!

— Хм, тогава значи е само… първично привличане — продължавах аз. — Толкова по-добре. Ще премине по-бързо.

— Да! Дааааааа! — Марта най-после беше извадила фара за кола от конструктор Лего от носа на Одило и сега триумфиращо го размахваше във въздуха. Одило доволно се отдалечи. Той често завираше разни неща в носа си и Марта невинаги успяваше да ги извади. Малко преди Великден Одило си беше напъхал шапката на едно пожарникарче, която дежурният лекар трябваше да отстрани. Освен това Марта се кълнеше, че намерили и две обувки на Барби.

— Полека-лека трябва да вървим — каза Мариус, поглеждайки към Берт, който беше заспал седнал, държейки Северин, както се случваше почти всяка събота.

— Да, и ние — каза Оле и скочи. — Идваш ли, Мия?

— Но аз така хубаво си говорех с Гери — нацупи се Мия.

— Друг път пак ще си поговорим — казах аз и си позволих една тънка усмивка. — Интересно ми е как ще се развият нещата.

— И на мен — каза Мия.

Оле сбърчи чело.

Докато траеше масовото суетене — децата не искаха още да тръгват и трябваше да ги гонят из цялата къща, Берт се беше събудил и търсеше якето на Мия. Оле внезапно ме хвана за ръката.

— Трябва да поговорим — каза той.

— На твое място първо щях да поговоря с Мия — казах аз, имитирайки тона му. — Тя си мисли, че аз съм те примамила в хотела, за да ми попречиш да се самоубия. И ще продължи да ти вярва, ако й кажеш, че си устоял на дебелия ми задник.

— Но това не е истината — каза Оле.

— Истината е точно толкова безобидна — казах аз. — Освен истината, в която вярва Мия! Какво чакаш още? Всички козове са у теб.

Берт извади победоносно якето на Мия изпод един червен анорак и чифт гумени ботуши и й го подаде. Марта беше успяла да улови Одило и сега го носеше под мишница. Той отчаяно се съпротивляваше.

— Понеделник, дванайсет и половина в кафене „Фасбендер“. Моля те, ела! — каза Оле толкова тихо, че на практика само устните му се мърдаха.

Мия увисна на ръката му и хвърли нагоре прелъстителен поглед.

— Нямам търпение да се гушнем в леглото, скъпи, а ти?

Оле неволно се отдръпна от нея, а Мия така ме изгледа, сякаш искаше да ми каже: „Ще се обадя на наемен убиец веднага, щом се прибера“.

Да прави какво си ще. Можех само да се надявам, че няма да ми прати някой некадърник, а човек, който си разбира от работата и прави всичко бързо и безболезнено.

На следващата сутрин се обади майка ми.

— Днес е неделя — заяви тя.

— Да, знам, мамо — казах аз учтиво.

— Слагам масата точно в дванайсет и половина — рече майка ми. — Калкан, аспержи и картофи с магданоз. Не искам да закъсняваш, защото иначе рибата ще се разпадне в тигана.

Бях малко изненадана.

— Мамо, искаш да кажеш, че ме каниш на обяд?

— А ти как мислиш?

— Нали няма да ми сервираш в коридора и като цяло да ме игнорираш?

— Стига с твоите щуротии — каза майка ми. — Точно в дванайсет и половина да си тук и си облечи нещо прилично, тъй като Патрик ще доведе майка си и аз искам всички ние да й направим добро впечатление. Дължим го на Ригелулу.

Охо, явно нещата са сериозни, щом като Лулу се осмелява да води бъдещата си свекърва в клетката с леопардите и да я запознава с цялото ни семейство, включително с Арсениус и Хабакук и техните неповторими маниери на масата. Предишните връзки на Лулу траеха не повече от два, най-много три месеца и аз нямам спомен да съм се запознавала дори с една потенциална свекърва. Човек трябва наистина да е сигурен, за да предприеме такава сериозна стъпка.

Е, радвах се за Лулу. Само дето беше малко зловещо, че някъде там навън броди перверзник, който изглеждаше досущ като избраника на сестра ми.

— До скоро, моето момиче.

Вероятно майка ми беше решила поради особеното събитие да игнорира факта, че ми е смъртно обидена и че не желае да разговаря с мен.

Не беше лесно да намеря нещо прилично за обличане, тъй като след акцията по разчистването повечето от нещата ми се бяха озовали в контейнера за стари дрехи, а в гардероба на Чарли трудно можеше да се открие нещо, което да отговаря на представите на майка ми за „прилично“. След като отхвърлих всичко с надписи от рода на „Я, се разкарай!“ и „Боклук“, трябваше да избирам между една, на която пишеше „Подолски7, искам дете от теб“ и една почти прозрачна бяла блуза.

— Другото е за пране — каза Чарли съжалително и ми подаде един черен кожен корсаж.

— Не — казах аз. — По-добре ще е тениската с черепа.

— За съжаление, тя има огромна дупка под мишницата — отбеляза Чарли.

Най-накрая се спрях на прозрачната блуза, доверявайки се на Чарли, която каза, че с един хубав, снежнобял сутиен (малко жулещ, но много изящен, поради което не му придирях толкова) блузата ще изглежда елегантна и съвсем модерна.

Улрих чак свирна, когато излязох от банята.

— Ей, сестро — каза той. — Така те искам. Човек никога не знае кого ще срещне.

Чарли го сръга с лакът в ребрата.

— Изглеждаш много… стилно, мишенце.

— Не знам — казах аз. — Не се ли виждат зърната на гърдите ми?

— Йе, бейби — каза Улрих. — Невероятно стилно. Как се казва щастливецът? Не мислиш ли, че е малко рано за това? Според мен трябва първо да се стабилизираш психически, преди да… Ау!

Чарли пак го беше сръгала в ребрата.

— Днес у родителите ми ще дойде бъдещата свекърва на сестра ми — казах аз и се огледах нерешително.

— А, ясно — каза Ули. — Барнала си се идеално за случая.

— Гърдите напред, раменете изпънати, горе главата — изкомандва Чарли. — Не позволявай на нищо да те събори, чу ли! Това, което се случи, не бива да отиде на вятъра.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Ами, тази работа със самоубийството — каза Чарли.

Майката на Патрик беше дребна, невзрачна жена със сива, късо подстригана коса, с доста грозни рамки на очилата и бежова блуза на цветя. Когато тя се огледа почтително в трапезарията и каза: „О, колко ви е хубаво тук“, сърцето на майка ми беше окончателно превзето.

— Много скромна жена, а какво златно сърце има — каза по-късно тя в кухнята, когато й помагах да сипе в чиниите. — Блузата й е ужасна на бедничката, но кога да й остане време да следи модните тенденции? Работила е като чистачка, за да осигури следването на сина си. И сега тя е много горда, че Патрик си е намерил такова умно и хубаво момиче като Геритилу. Гимназиална учителка от добро семейство.

— При това руса — казах аз.

— При това руса — повтори майка ми. — Децата на двамата биха били очарователни. Повече сос Тиригери, но само върху аспержите. Между другото, твоята блуза също е ужасна! Всичко се вижда през сутиена. Не ти ли казах изрично да облечеш нещо подобаващо? Веднъж да те помоли човек за нещо…

— Съжалявам — казах аз.

Май трябваше да си облека тениската „Подолски“.

— Стига — каза майка ми. — Правиш го нарочно. Винаги си била такава. Ей така, напук!

Както винаги яденето беше много вкусно, макар че Арсениус и Хабакук не хапнаха нито от рибата, нито от аспержите и направиха някои магарии с картофите. Всичко си беше постарому, само баща ми не ме удостои с нито един поглед. Сигурно още ми се сърдеше за това, което му наговорих миналия понеделник.

Хизола беше седнала до мен и плахо ми се усмихваше.

— Ето ти МР3-плейъра. Сигурно сега ще ти трябва.

— Можеш спокойно да го задържиш, Сиси — казах аз. (Наричах я тайно Сиси, което при всички случаи беше по-добро от Хиси, както понякога й викаше майка ми: поне малкото й име да звучи нормално.) — Подарена къща назад не се връща.

— Но ти нали сега няма да умираш?

Въздъхнах.

— Вероятно — казах аз.

— Аспержата има вкус на повърнато — извика Хабакук.

— Рибата има вкус на сополи — добави Арсениус.

Добре, че не бяха тризнаци и нямаше кой да измисли нещо за картофите.

— Хаби! Арсениус! Какво ще си помисли гостенката за нас? — каза майка ми.

Гостенката. Очевидно Патрик вече беше част от семейството.

— О, толкова е хубаво да имаш голямо семейство — каза майката на Патрик. — Винаги съм искала Патрик да има братя и сестри, но — въздъхна тя — не се получи.

Значи Патрик няма брат близнак, който да безчинства в интернет като суперяк31. Жалко.

— Тигелу има още една сестра — каза майка ми. — Моята втора по възраст дъщеря живее със семейството си във Венецуела. Съпругът й е дипломат и нашата Гетирика работи като заклет преводач. Тя говори три езика.

— О, прекрасно. Колко са надарени дъщерите ви! — каза майката на Патрик и се обърна към Тине. — А вие какво работите?

— В момента изцяло съм се посветила на домакинството и майчинството — каза Тине с достойнство. — Но когато близнаците поотраснат — (кога ли ще стане това?), — отново ще се върна към учителството.

— Още една учителка — впечатли се майката на Патрик, а моята се пръскаше от гордост. Но когато гостенката се обърна към мен, майка ми светкавично й поднесе купата с картофи.

— Искате ли допълнително?

— Не, благодаря — каза майката на Патрик. — Яденето беше превъзходно. Като в ресторант. Обикновено не мога да си позволя такива деликатеси.

— Мамо! Не се прави, сякаш приличната храна не ти е по джоба! — Явно Патрик малко се срамуваше заради майка си.

Майката на Патрик отново се обърна към мен.

— А вие какво работите?

Майка ми скочи и започна трескаво да раздига масата.

— Би ли дошла в кухнята да ми помогнеш за десерта, Луриге?

— О, и десерт ли има? — каза майката на Патрик.

— Мамо, не се прави, като че ли никога не си яла десерт! — каза Патрик.

— Гери е писателка — каза високо баща ми.

Майка ми замръзна на мястото си с камарата чинии в ръка. Останалите също погледнаха смаяно баща ми, а най-вече аз.

— Писателка! — повтори майката на Патрик. — О, чудесно. Какво пишете? Може би съм чела нещо от вас?

— Аз… — започнах аз, но майка ми изпусна една вилица на плочите и аз отново млъкнах.

— Най-много ми харесва „Коварната медицинска сестра Клаудия“ — каза баща ми. — Страхотно напрежение, до последната страница.

Ако в този момент държах вилица в ръка, със сигурност щях и аз да я изпусна.

— Или „Роза за Сара“ — продължи баща ми. — Направо е разтърсваща.

— Звучи прекрасно — каза майката на Патрик. — Ще си я купя при първа възможност.

— Бих могъл да ви заема моята — каза баща ми. — Ако обещаете да я пазите добре.

— Ама, разбира се, то е ясно — каза майката на Патрик.