Всяко решение си има проблем

14

— Наистина не разбирам какво му стана на баща ти — каза майка ми в кухнята.

— Аз също — измърморих аз.

— Тук никога не говорим за професионалната ти реализация. Какво го прихвана днес да зачеква темата?

— Може би защото си е мислил, че майката на Патрик чете булевардни романи?

— Да, възможно е наистина да ги чете. Тя е проста жена. — Майка ми зацъка с език. — На всеки само по една праскова, дъще! И ги слагай точно в средата. Нанеси малиновия сок по посока на часовниковата стрелка… Господи, не се прави на по-глупава, отколкото си!

Почти се радвах, че между мен и майка ми всичко си беше постарому.

— Надявам се, че поне на сребърната сватба на Алекса ще се облечеш прилично — каза тя, докато с една пръчица рисуваше хубави шарки по малиновия сок и по сметаната.

— Мамо, не мисля, че появата ми там е уместна, след като всички получиха прощалните ми писма — възразих аз.

— О, имаш предвид Евелин и чичо ти Корбмахер? — Майка ми се захвана със следващата чиния. — Евелин ми се оплака от теб. Каза ми, че си си втълпила откачената идея, че Фолкер не можел да е син на чичо ти Корбмахер, защото имал кафяви очи.

— Така е — казах аз.

— Аз пък ще ти кажа, че си абсолютно права — рече майка ми.

Погледнах я смаяно.

— Написах й това само защото се дразнех от надменното й поведение. И защото винаги ме е наричала копеле.

— Високомерието предхожда падението — каза майка ми. — Аз й казах, че не съм виновна за това, че децата ми са внимавали в час по биология.

— Сериозно?

— Човек не може да се сърди на някого само защото говори истината — продължи тя и нарисува перфектна спирала около прасковата. — Казах й, че подозирам този Харалд, с когото работеше тогава, и да видиш как млъкна.

— Не е ли чичо Фред? — попитах аз.

— Хм — каза майка ми. — Не е изключено и той да е. Би било още по-пикантно. Но както и да е, можеш по всяко време да се върнеш в квартирата си. Предизвестието е анулирано. Ето, тези две чинии са за Арсениус и Хабакук.

Явно устата ми е стояла отворена, защото последва нова забележка:

— Моля те, дъще, не си криви така лицето. Искам майката на Патрик да остане с добри впечатления от нас.

Макар поведението на родителите ми напълно да ме объркваше и да не разбирах защо го правят, усетих, че ме обзема някакво топло, непознато досега чувство, което едва по-късно успях да определя. А именно: това е усещането, когато човек се чувства обичан от родителите си. Е да, макар и обичан по техния специален и особен начин.

Чувството беше толкова хубаво, че за известно време забравих другите си проблеми.

Сетих се за тях едва час по-късно, когато, отивайки към колата, някой ме хвана грубо за ръката отзад.

— Какво означават гнусотиите, които си написала за мен на Лулу — изсъска той, като едновременно с това ме разтърси като чувал с брашно. — Ровила е в имейлите ми и е гледала кои сайтове посещавам.

— О, това ли! Съжалявам, Патрик, но ти наистина поразително приличаш на онзи суперяк31, с когото имах неприятно преживяване, и реших, че Лулу трябва да знае за това.

— Нищо не можеш да докажеш — каза Патрик. — Удари на камък, а?

— А-а-а, но аз и не искам… Да не би да искаш да кажеш, че ти…? Ау, причиняваш ми болка!

— Няма да ти позволя да развалиш всичко, повлекана такава! — каза Патрик. — Само защото си от онези префърцунени женски, дето „не са за една нощ“! Първо търсиш в интернет някой, който да те изчука, а после се сърдиш, че веднага не се е оженил за теб! И при най-добро желание не мога да си те спомня, но и без това всички женски бяхте еднакви.

— Какво каза? Слушай, Патрик…

— Каквото и да й кажеш, аз ще отричам — каза Патрик. — На мен ми вярва повече, отколкото на теб.

Трябваше да се досетя, че чак такава поразителна прилика не можеше да има. Астрални близнаци, как пък не!

— Е, разбрахме ли се? — попита суперяк31. — Просто се радвай, че изобщо си усетила инструмента ми между бедрата си и да оставим нещата така!

След което се обърна и се запъти към входа на родителите ми, където в колата вече го чакаха сестра ми и майка му.

Неволно потреперих. Какви ги бълнуваше този? Дори с клещи не бих докоснала инструмента му. Брррр!

Все пак не можех да не се учудя на това, колко е малък светът.

На път към Чарли потривах ръката си и се чудех как е възможно аз да разпозная веднага суперяк31, а той тотално да ме е забравил. Или наистина бях толкова невзрачна, колкото ме беше описала измислената от Мия нейна приятелка, или суперяк31 се е срещал с толкова много жени, че напълно е изгубил представа за всяка от тях. Можех да си представя, че подобно на мен цяла камара от тези жени още в онова кафене или там, където обикновено е била първата среща, не са проявили интерес към инструмента му и той е бил принуден с няколко обиди да се измъкне, без да си плати сметката. Само недоумявах как все пак са се намерили и такива жени, които да… брррр, не, наистина, самата мисъл за това беше отвратителна.

По-добре да мисля за леля Евелин.

— Имам добри новини — казах аз, когато Чарли ми отвори вратата. — Мога да се върна в квартирата си.

Чарли изглеждаше ужасена.

— Да се върнеш в онази мизерна дупка? Ти добре ли си?

— Чарли, не мога вечно да живея у вас — казах аз.

— Една седмица! — извика Чарли. — Живееш тук едва от една седмица. И мисля, че се разбираме чудесно, нали?

— Да, така е, но ти и Улрих…

— На Улрих също му е приятно да си с нас, нали Улрих, нали не искаш Гери да се върне при онази ужасна леля? В онази тясна, прихлупена мансардичка?

— И Улрих е живял в тази тясна, прихлупена мансардичка — възразих аз.

Или по-точно — мързелуваше там.

— Аз също не мисля, че е добра идея да се нанесеш отново там, откъдето започна нещастието ти — рече Улрих. — Ей, сестро, защо не потърсиш на спокойствие нещо по-добро? Можеш да останеш тук, докато си намериш нещо.

— Именно — каза Чарли. — Сега печелиш повече и можеш да си позволиш нещо много по-добро. Някъде близо до нас!

— Още не е сигурно дали това, с работата, ще се получи. А търсенето на друга квартира може да отнеме време.

— За нас няма да е проблем — каза Чарли. — Улрих, нали няма да е никакъв проблем?

— Няма — потвърди Улрих.

— Ние много, много те обичаме — каза Чарли. — Нали Улрих?

— Да, обичаме те — изръмжа отново Улрих.

Бях толкова трогната, че пак заплаках.

— И аз много, много ви обичам двамата — казах аз.

— Добре — рече Чарли. — Тогава, моля те, никога повече не се самоубивай, чу ли?

Беше мой дълг да съобщя на Лулу за нападението на Патрик — а тя какво щеше да прави с тази информация, си беше нейна работа. Честно казано, не намирах за чак толкова лошо това, че Патрик се е подвизавал в интернет като суперяк31 и е карал жените по кафенетата да му го докосват — брррр гнусно! Всеки има в живота си нещо, с което не се гордее. Стана лошо едва след като той говори с мен. Този тип беше една долна, сексистка и лъжлива свиня.

Ето защо се обадих на Лулу.

— Лулу, вече знам със сигурност, че Патрик и суперяк31 са едно и също лице — започнах аз без заобикалки. — Преди малко той самият ми го каза.

— Знам за какво сте говорили — каза студено Лулу. — Патрик току-що ми разказа.

— Наистина ли? Е, сега вече съм учудена. Той ми каза, че всичко ще отрича и че ти ще повярваш на него, а не на мен.

— Гери, ти си моята малка сестра и аз наистина те обичам, но мисля, че прекаляваш — каза Лулу. — Едно е да намираш Патрик за привлекателен и да го сваляш, но съвсем друго е да разказваш подли лъжи за него, за да ни разделиш.

— Какво? Никога не бих сваляла този тип, ти да не си луда? Нямам представа какво ти е разказал, но това наистина е… — Бях толкова възмутена, че чак се разсмях. Но само за кратко. — Знаеш ли, Лулу, откровено да ти кажа, Патрик е невероятен задник. Той е свалял жени в интернет и после — и аз не знам как е успявал — ги е примамвал с номера за инструмента в леглото си, а сега се прави на ни лук ял, ни лук мирисал.

От силното вълнение кътникът отново ме заболя.

— Престани — извика Лулу. — Знам, че сега преживяваш тежък момент, но това е просто… болестно състояние!

— Да, това на суперяк31. Той дори не ме позна, толкова много жени са минали през него. Даже не си спомни дали съм от тези, с които е спал или от тези, които са го отрязали. Може би никак не са малко тези, за които номерът „пипни го“ в кафенето е дошъл в повече.

— Ще затворя — каза Лулу с безупречния си учителски глас. — Не че ти се сърдя, но искам да прекратя този разговор.

— Обзалагам се, че не му е дълъг трийсет и един сантиметра — заявих аз, но Лулу беше вече затворила.

— А предполагам, че не е и суперяк — додадох на себе си.

Чарли не спря да се смее, докато й разказвах за това. Тя каза:

— Сестра ти е голям човек и ако иска да задържи този мръсен интернетчикиджия, си е нейна работа.

Е, добре. Значи, това го изяснихме. Остана само тайната среща с Оле.

Докато на следващия ден по обяд го чаках в кафене „Фасбендер“, зъбът продължаваше да ме боли. Досега само се обаждаше от време на време, но вече не можех да се заблуждавам, че не е зъбът, а някаква мистериозна фантомна болка.

Въпреки това си сложих половин лъжичка захар в кафето, докато нервно се оглеждах дали Мия не дебне скришом отнякъде и не е насочила някоя отровна стрела към мен. Беше чуден майски ден и аз седнах на маса отвън с изглед към апостолическата църква.

Оле дойде тичешком, само с пет минути закъснение. Кабинетът му беше на една пряка оттук.

— Едно момченце, което не искаше да си отвори устата — рече задъхано. — Майка му го водила на трима зъболекари и никой не бил в състояние да го накара да си отвори устата. Но аз се справих. Кажи, не съм ли добър? Извинявай, не исках да закъснея. Правила ли си нещо с косата си?

— Измих я — признах откровено аз.

Всъщност намерението ми беше да си направя някоя прическа, но при положение че единственото, което можех да облека, бяха дънките ми и тениската с надпис: „Подолски — искам дете от теб“, нямаше нужда толкова да се престаравам за останалото.

— Жалко, че не съм Подолски — не пропусна да каже Оле. — Но честно, не съм ли много по-хубав от него?

— Тениската е на Чарли. Предполагам, че е с ироничен подтекст — казах аз. — Подолски е твърде млад за нас. Или по-точно, ние сме твърде стари за него. — Зъбът започна сериозно да ме боли. Неволно поставих ръка на бузата си. — Е, говори ли най-накрая с Мия?

Оле кимна.

— Всичко свърши.

За момент забравих за зъба си и спонтанно хванах ръката на Оле.

— Оле, наистина съжалявам… Значи, това, с любовника на Мия е сериозно?

— Не знам — рече Оле. — Не сме говорили за него.

— Имаш предвид, че Мия не е искала да говорите за него?

— Аз не исках. Изобщо не съм я питал за него. Знаеш ли, изобщо не ми пука за него.

— Да, но нали той е причината връзката ви да се разпадне — удивих се аз. — Недей да се самозалъгваш!

— Не — каза Оле. — Сега разбирам, че изобщо не е трябвало да се женим.

— Оле, не преувеличаваш ли? Само допреди две седмици ти беше щастливо женен мъж… Ау!

— Какво има?

— Зъбът ми — казах аз. — Боли ме. Много.

— От кога е така? — осведоми се Оле.

— От няколко дни — отвърнах. — Но досега винаги си минаваше от само себе си.

Оле стана.

— Ела! Ей сега ще го оправим. — Повика сервитьорката и плати кафето ми, без да обръща внимание на възраженията ми. — И без това стана половин година от последното ти посещение.

— Може пак да мине от само себе си — казах аз, но Оле ме беше хванал за лакътя и ме поведе между масите към тротоара.

— Кой е? — попита той.

— Предпоследният кътник, ляво долу. Така мисля. Всъщност, боли ме навсякъде.

— Хм, хм — каза Оле. — Но този не го ли пломбирахме едва миналата година.

— Да, именно! — отвърнах. — Но да се върнем на Мия. Тя знае ли поне, че си бил в хотела заради нея, а не заради мен?

— Не — каза Оле. — Не успях да стигна до там. В събота вечерта тя едва дочака да се качи в колата и ми каза: Знам, че имаш нещо с Гери, но съм готова да ти простя. Нека да започнем отначало.

— Дотук добре — казах аз. — Това е бил моментът, в който да й кажеш, че не аз съм проблемът, а дъртакът, с когото Мия се целува с език.

— Казах й, че нещата не са толкова прости! — рече Оле. — И тогава Мия тотално откачи. Нахвърли ми се с обвинения, че само съм работел и изобщо не съм се интересувал от нея, че много рядко сме правили секс, а когато го правим, било ужасно скучно, че дори когато не съм на работа, съм говорел само за зъби и че като капак на всичко сега и афера съм завъртял, при това с такава като теб, чийто задник бил по-голям от на циркаджийски кон.

— И тук е моментът, в който ти да й кажеш, хей, я, по-кротко, лъжлив кокалест задник, кой си урежда тайни срещи с женени мъже по хотелите, ти или аз? — отбелязах аз малко по-разпалено.

— Но не го направих — каза Оле. — Казах й, че задникът ти е страхотен и че се възбуждам само като си помисля за него.

— О! Това наистина е… Да не те е напуснал здравият разум?

— Не, напусна ме Мия — каза Оле. — Ще видиш какво ще ти се случи, изрева тя и когато се прибрахме, започна да си стяга куфара, като в същото време ми крещеше само не ме спирай, макар че аз ни най-малко не го правех. После се качи в колата си и отпраши.

— При любовника! Страхотно, няма що, Оле!

— При родителите й — поправи ме Оле. — Вчера сутринта баща й ми се обади, за да ми чете морал. Каза, че не било проява на изискан вкус за забежките си да избирам някой от общите ни приятели и да съм помислел малко с мозъка си, а не с патката си. Но сега съм знаел къде да намеря Мия, когато отново ми дойде умът в главата.

— Що за семейство е това? — Бях искрено шокирана. — Той наистина ли каза патка? Това е бил подходящият момент да му кажеш: хей, дядка, по-добре питай дъщеря си за патката, с която се срещна в петък в „Регенси Палас“. Това направо не е — о, не! — адски ме боли!

— Пристигнахме — каза Оле и отвори вратата на кабинета си.

— Нямаше ли да отсъствате по-дълго, господин докторе? — осведоми се асистентката му иззад рецепцията.

— Щях, но госпожа Талер има силни болки. Моля, заведете я в първи кабинет и ми изпратете Лена. — Оле ми намигна и изчезна зад една врата, докато аз с бавни стъпки влязох през друга в кабинета му.

— Осигурителната ви карта, моля — каза асистентката.

Аз й я подадох над рецепцията.

— Ама, че късмет извадихте — каза тя. — Господин докторът е зает до края на другия месец.

— Мислите ли?

Да, моята представа за късмет явно беше различна. Мразех непланирани действия от този род. Обикновено се подготвях душевно и физически за посещението си при зъболекар поне няколко дни напред.

Когато седнах на стола, болката ми внезапно се изпари.

— Мисля, че ми мина — казах аз и отново станах. — По-добре да си ходя.

— Седнете, моля ви. Винаги така се получава — обясни Лена, слабичката руса асистентка, и ми сложи лигавниче на врата. — Това е от адреналина. Веднага щом се приберете, ще ви заболи отново.

— Я да видим сега — рече Оле.

В бялата си престилка той беше въплъщение на главния лекар Госвин. (Когато измислих този образ, още не познавах Оле, но приликата наистина беше поразителна.) Възхищавах се още няколко секунди на начина, по който бялото подхождаше на сините му очи, загорелия тен и светлата коса, после той задвижи стола, аз се озовах в хоризонтално положение с насочена към лицето ми лампа.

Машинално отворих уста и затворих очи.

— Чудесно — каза Оле и започна да почуква зъбите ми с метална кука. Оказа се не кътникът с пломбата, а зъбът до него, заради когото подскочих почти до тавана, последният ми кътник без пломба. Имах доста равни и бели, но не особено здрави зъби, и то въпреки пълната забрана на майка ми за ядене на сладко в детството. Благодаря ти, мамо!

— Дреболия — констатира Оле и ми тикна два тампона в бузата. — Само една малка дупчица. Няма да слагаме упойка, нали?

— Хазбила се! Без ойка ого ме оли! — извиках аз с пълна буза.

— Знаех си, че си храбро момиче — каза Оле и машинката забръмча. — До къде бяхме стигнали?

— Ойка! Ойка! — размахах аз юмруци във въздуха.

— А, да — каза Оле, докато забиваше машинката в болящия ме зъб. О, как мразех този звук! — Мия ме напусна, а баща й си мисли, че аз не съм контролирал патката си.

При тези думи помпичката за изсмукване на слюнка се изплъзна на асистентката и попадна в гърлото ми. Явно още не се беше разчуло за най-новите обрати в личния живот на шефа й.

— Ххххх! — направих аз.

— Извинете — измънка Лена.

— Тези дни ще потърся адвокат и ще се консултирам какво ще ми остане след развода — каза Оле и задълба с машинката точно в болното място.

— Ау — извиках аз. — Ойка!

Но Оле нежно ме притисна към стола и продължи да дълбае. С това завинаги ме излекува от фантазиите, в които той и аз правехме страстен секс на същия този зъболекарски стол. Както казах — в моите фантазии. А в тях не присъстваше нито машинка, нито асистентка.

— Ето, приключихме — каза Оле точно когато си мислех, че ще изгубя съзнание. — Беше много смела. Сигурно няма да се наложи да плащам много, кредитът за кабинета е доста висок… пък нямаме и деца. Може би ще трябва да й изплатя нейната част на жилището, но ще го преживея. Не, не, не ставай, идва ред на пломбата. Още малко, Лена, да, стига толкова. Нямам нищо против да задържи жилището, но тогава тя ще има да ми плаща. Ха-ха, интересно как. Тази жена прахосва за обувки всичко, което изкара.

Той сложи нещо студено върху нерва ми.

— Ау — казах, останала без сили.

Когато най-накрая устата ми беше изплакната, а столът изправен, аз станах и казах:

— Много ме болеше! Защо не ми сложи упойка?

— Нали всичко свърши добре — рече Оле. — Лена, можеш да излезеш още десет минути в обедна почивка.

— Я кажи, ти винаги ли правиш така? — озъбих му се аз, когато Лена излезе. — Много добре ме чу как виках!

— Но нали вече не те боли — каза Оле и свали лигавника от врата ми. — Няма изтръпнало! — Той погали нежно с върха на палеца си долната ми устна. — Ако сега те целуна, ще усетиш всичко.

— Ако — казах аз. — Но след такова мъчение изобщо не ми е до целувки. Оле, не смятам за редно да оставиш Мия с впечатлението, че аз съм причината за вашата раздяла.

— Но причината си ти! — отговори Оле.

Погледнах го изумено.

— Не съм!

— Напротив, ти си! — упорстваше той.

— Глупости! Мия ти изневерява, не помниш ли?

— Обичам те, Гери — каза Оле.

Чарли тикна под носа ми една снимка от ултразвук.

— Ето! Твоят кръщелник! Така де, там някъде в средата.

— Сладък е — казах разсеяно аз.

— Как разбра, че е сладък — разсърди се Чарли. — Нищо не може да се види! А аз винаги съм си мислела, че съвременната техника е толкова напреднала, че чак да се вижда дали си смуче палеца, или не. Направо съм разочарована. Седмици наред нямах търпение да видя тази снимка, а сега ето на — матката ми, приличаща на космическа черна дупка. И то на такава евтина хартия! Като касова бележка.

— Чарли, ти си съвсем в началото. Детето още няма палци.

— И все пак — каза Чарли и избърса една сълза от ъгълчето на окото си. После внезапно цялото й лице засия. — А сега да преминем към по-добрите новини от деня. Обади се лелката от издателството. Вдругиден те канят на бизнес обяд в „Бетовен“. Позволих си да приема от твое име.

— О, кои са тези те? — Изведнъж отново се озовах в настоящето.

— Ами, тези от издателството, с които въртиш голямата сделка, бизнес дама — каза Чарли и засия още повече. — Толкова се гордея с теб!

— Много си мила. Но не бързай. Сигурно ме викат просто, за да ми откажат.

— Глупости — каза Чарли, хвана ръцете ми и ме завъртя с танцова стъпка. — Ако беше така, нямаше да е нужно да те канят чак в „Бетовен“.

Тя отново беше права.

— Не гледай така скептично, просто се радвай — заповяда Чарли.

Е, добре. Защо пък да не се порадвам малко.

— Само че нямам какво да облека — заявих, след като се бях порадвала две секунди.

— Ще ти услужа с нещо, ще ти услужа с нещо — запя Чарли. — Виждаш ли, животът е хубав! Струва си да се живее. — Във възбудата си тя събори от скрина купчина пликове, които се разпиляха по паркета. — Ето, леля ти Евелин мина да остави пощата ти, обади се и сестра ти.

— Коя? — прегледах писмата, които леля Евелин беше донесла. По дяволите! Сметката от кредитната ми карта! И едно писмо от Дитмар Мергенхаймер, по прякор Макс, 29, непушач и много забавен.

— Беше Лулу — каза Чарли. — Надменна както винаги. Каза да й се обадиш.

— Ха — възкликнах. — Да не би да е разобличила Патрик!

Но не беше това.

— Мама каза, че не си искала да се връщаш в старата си квартира, вярно ли е? — попита Лулу.

— Ами, да. Смятам да се огледам за нещо друго.

— Значи ще можеш веднага да се преместиш, така ли?

— Да. Не мисля, че леля Евелин ще ми създаде проблеми. Защо?

— Защото мога да ти предложа квартира — каза Лулу. — Имам предвид квартирата на Патрик. Ако, разбира се, договорът за наем се прехвърли върху теб и ако хазяйката се съгласи!

— А Патрик къде ще отиде? — попитах аз неразбиращо.

— Как къде, при мен — каза Лулу. — Моята квартира е по-голяма и е по-близо до моето училище и до фирмата на Патрик. Той така и така почти през цялото време е при мен, няма смисъл да плащаме два наема. Можем да използваме парите за нещо по-смислено.

— Знаеш ли, Лулу, на твое място първо бих помислила…

— Искаш ли квартирата, или не? — попита троснато Лулу. — Не е нещо сензационно, но е много хубава и е в южната част на града — две стаи, кухня, антре, баня, тераса, на втория етаж. Най-отдолу има магазин за сирене, над него живее хазяйката с приятелката си, а на третия етаж е млада двойка студенти. Наемът е приличен, състоянието е безупречно, а вътрешният двор е чудесно озеленен и може да се ползва от всички.

— Звучи добре — казах аз. — Но…

— Патрик има срок за предизвестие три месеца, но ако хазяйката е съгласна, може да се състави договор за анулиране и ти можеш да се нанесеш от 1 юни.

— Добре — казах аз. — Кога мога да отида на оглед?

— Утре следобед след училище — каза Лулу. — Ще те взема от Чарли в три. И, Гери? Моля те, дръж се прилично с Патрик!

— Лулу, звучиш точно като мама!

— Защото вече съм голяма — отвърна ми Лулу. — Съветвам те и ти да пораснеш.

— Да не прибързваме — рекох аз.

Наистина, като че ли всичко при мен се подреждаше. Нещата около работата бяха обнадеждаващи, зъбът не ме болеше, а ако сега се сдобиех и с квартира, направо нямаше от какво да се оплача. Кой би могъл да предположи?

— Квартирата на перверзника? Я, остави тая работа! — подскочи Чарли, когато й разказах.

Повдигнах рамене.

— Ако е хубава и на прилична цена, ще я взема — казах аз. — Ще си намеря експерт по фън шуй, който с ароматни свещички да премахне енергията на перверзника.

— А после ще трябва да си благодарна на тази свиня цял живот — възрази Чарли. — И изобщо… защо да прибързваш? Ще имаш само две седмици и половина, за да организираш преместването си. Защо да не поостанеш още известно време тук?

— Много стана, мила Чарли — казах аз. — Пък и не аз трябва да съм благодарна на Патрик, а той на мен, защото му спестявам търсене на нов наемател, както и наема за още три месеца.

— Но на нас ни е толкова приятно! А и като заживееш отново сама, може пак да те връхлетят глупави мисли. Тук мога да те наглеждам…

Очите на Чарли се напълниха със сълзи. В последно време това беше обичайно за нея — както си танцува и се смее, изведнъж ревнала и нещастна. Но това си беше от хормоните на бременността, нямаше защо да се притеснявам.

— Дано е някоя мизерна дупка. Където другите наематели по цял ден слушат Ксавиер Найдо и имат чешма, която издава звуци като приземяващ се самолет. С оригинална сила на звука.

— Не, няма да е! Чарли, мисля, че в момента ми тръгна късмета — казах аз. — Между другото, Оле ме обича.

Вниманието на Чарли веднага се отклони.

— Разбира се, че те обича. Ние всички те обичаме. Имаме нужда от теб. Без теб животът ни би бил тъжен, скучен и празен. Ние…

— Не, не — казах аз. — Нямам предвид любовта тип „никога повече не се самоубивай“. Той ме обича иначе. В класическия, романтичен смисъл. Мия се е изнесла при родителите си, а Оле вече не я иска. Поне така казва.

— Но това са страхотни новини — извика Чарли и отново засия. — Сърдечни поздравления!

— Ей! — Какво им ставаше на всички? Те може да обичат да пришпорват нещата, но не и аз. — Всъщност изобщо не е сигурно! Горкият човек не знае какво говори.

— Все пак Оле не е от типа мъже, които лекомислено казват обичам те — каза Чарли и пак затанцува весело, но този път без мен. — Най-после се осъзна, всички чакаме това от години! Каро ще полудее от радост. И точно сега ти искаш да си търсиш нова квартира? Това си е чиста загуба на време! Само си помисли: тъкмо ще се нанесеш и после отново ще трябва да се местиш — у Оле. О, така се надявам той да задържи суперския си апартамент. А високите сводести прозорци са направо невероятни.

— Полудя ли, Чарли? Не виждаш ли колко е неприятна цялата ситуация? — Аз поклатих глава. — Оле не е на себе си. Не е наясно с чувствата си. Само преди няколко дни откри, че жена му му изневерява. По-скоро се нуждае от терапия, за да се пребори с шока.

— Понякога просто се нуждаем от малко тласък в живота си, за да преподредим чувствата си и да поемем в правилната посока — каза Чарли. — За такова нещо не е нужна терапия. Ти също го харесваш или греша?

— Разбира се, че го харесвам. Дори много.

— Ами, ето — каза Чарли. — Тогава просто се радвай, че най-после получаваш това, което искаш. О, и секс на зъболекарския стол! После непременно трябва да ми разкажеш как е било!

Изчервих се.

— Да не би някога да съм ти…?

— Да, Гери, мишенце, разказвала си ми — Чарли се засмя. — Но онази вечер ти беше много пияна. В замяна аз пък ти разказах доста неловката история с Лео Кернман в тоалетната на самолета.

— О, и нея не си спомням.

— Да, и аз на това разчитах — каза Чарли. — Има неща, които е по-добре да запазим за себе си.

— Днес лежах на зъболекарския стол на Оле. И, вярвай ми, изобщо не мислех за секс.

Дори извърнах настрана главата си, когато, веднага след любовното си признание, Оле се бе опитал да ме целуне.

— Съжалявам, Оле, но ми се струва, че избързваме — му бях казала аз.

Оле изглеждаше малко разочарован.

— Разбирам, че ти… измина само една седмица, откакто ти… — бе казал той. — Но и ти чувстваш същото към мен, нали? Между нас има някаква особена връзка… и тя е в основата на всички тези случайности, които ни събраха по това време в онзи хотел. Една магическа нощ…

— Оле, вече няколко пъти ти казах: в онази нощ между нас не се случи нищо! Аз бях пила приспивателни, а ти беше пиян. Тогава не се случи нищо магнетично, освен може би във въображението ти.

— Възможно е да не си спомням всички подробности — беше добавил Оле. — Но в едно съм сигурен — чувствата ми към теб не са въображаеми.

Гледах го дълго и доста скептично. Беше хубав мъж, със сериозните си сини очи, с непокорната руса коса, която падаше на челото му, и с бялата престилка, която наистина му отиваше. Ако бях от друга, по-импулсивна зодия, сигурно щях да захвърля всичките си съмнения и да се хвърля на врата му. Но човек не може да излезе от кожата си. На нас, Девите, скептицизмът ни е вроден. По принцип не сме доверчиви.

— Всъщност ходиш ли на солариум? — го бях попитала най-после аз.

Оле беше въздъхнал.

— Разбирам, че ти трябва време, Гери. Имаш горчив опит с мъжете.

Тук беше напълно прав. Между другото, ако говорим за горчив опит, имах такъв и с него самия. Не беше никак въодушевяващо да се влюбиш в някого и после да видиш как въпросният някой се жени за друга.

— Ти трябва първо да изясниш нещата между теб и Мия — бях казала аз и се бях отправих към вратата. — Не съм съгласна аз да съм причина за раздялата ви. Това е… непочтено!

— Мога да чакам — беше извикал Оле след мен.