Всяко решение си има проблем

3

Това, че не владеех изкуството „да мисля позитивно“ и че интимният ми живот беше истинска катастрофа, не означава, че в живота ми няма нищо, което да ме прави щастлива. Имаше и това беше работата ми. Сетих се за нея, веднага щом прочетох в интернет, че изпадналите в депресия не се радват на абсолютно нищо.

Това ми вдъхна надежда. Възможно е изобщо да не съм в депресия! Или само малко.

Може и да мразех живота си, но обичах работата си. Всеки ден изпитвах радост от нея, а това не е типично за човек в депресия.

Установих, че съм родена за авторка на любовни романи по време на първия семестър от моето следване на немска филология. Трябваше да прочетем и да анализираме — вероятно за пример как не трябва да се пише — един роман за лекари и за разлика от моите колеги аз бях очарована от гениално композираната, лесноразбираема и изложена на осемдесет страници любовна драма. Вместо домашната работа „Мястото и значението на булевардните романи в литературата“, аз написах собствен роман за лекари. Сама се изненадах, че го мога. Имах чувството, че някаква висша сила ми диктува историята за светлорусата детска медицинска сестра Ангела. Душата на Ангела беше толкова чиста, а ръцете й толкова сръчни, че както затвореният, но добродушен директор на болницата, така и коварният, но ослепително красив главен лекар бяха покорени от невинния й чар. Дори и подлата червенокоса старша сестра Александра накрая трябваше да признае, че завистта и интригите са безсилни пред човешката добродетел. Когато накрая директорът на болницата погледна дълбоко в очите моята Ангела и я увери във вечната си любов, ме обзе непознато дотогава доволство. Да, така трябва да става в живота, точно така, а не иначе. Това не е банално, това е… екзистенциално! Чувствах се като човек, който е открил велика тайна, почти като Айнщайн, когато е създавал своята теория за относителността.

Още същата вечер изпратих „Детската медицинска сестра Ангела“ на издателство „Аврора“ и никак не се учудих, когато само след няколко дни ми се обадиха и поискаха да отпечатат ръкописа ми.

Освен това поискаха още ръкописи.

Семейството ми беше направо шокирано, че зарязвам следването си, за да се посветя изцяло на писането на любовни романи под псевдонима Юлиане Марк и Диане Долар. Но мен това не ме интересуваше. Бях намерила нещо, което ми доставяше удоволствие и което правех наистина добре — защо тогава да продължавам със следването?

Но като цяло работата не беше лесна.

„Аврора“ издаваше булевардни романи и книги в жанровете комикси, научна фантастика, екшън и кримки, мистъри, уестърн и романтика. Романтичната поредица беше разделена на теми за семейството, лекарското съсловие, аристокрацията, Нанет и Норина. Другите жанрове също имаха множество подтеми. Повечето хора се правеха, че не са и чували за „Аврора“. Но това беше лъжа. Всеки беше чел по нещо от „Аврора“.

Аз пишех по два романа годишно за серията Клиниката на д-р Олзен, но основно работех за поредицата Норина. Тя беше подобна на тази за лекари, само че тук лирическите герои можеха да упражняват и професии извън медицинския сектор.

Никой не може да забогатее от писане на булевардни романи, макар че от време на време в бранша витаят слухове за това. Трябваше да пиша по два романа на месец, за да покрия (твърде скромните си) разходи. Това означава, че на всеки две седмици имах срок за предаване, който не можех да пресрочвам. Обикновено през последните четирийсет и осем часа пишех денонощно. Издателството не признаваше извинения, никакви болести или лични проблеми не можеха да бъдат по-важни от крайния срок за предаване на ръкописа. Дори не съм сигурна, че биха приели „смъртта“ като извинение. Всяка седмица човек можеше да си купи новия роман от поредицата Норина, зареждането на вестникарските будки трябваше да е точно навреме. Аз не знаех колко още автори работят за тази поредица, но едва ли бяха толкова много, тъй като почти всеки втори Норина-роман беше от мен. Много се гордеех с това.

Между поредицата Норина и Нанет имаше само една разлика — Норина беше разрешена за юноши, докато Нанет не беше. Ще дам пример. При Норина след няколко недоразумения мъжът можеше нежно да повдигне с пръст свенливо сведената брадичка на жената, докато тя го погледне в очите и той прочете в тях любовта й. С това историята в романите Норина свършва.

При Нанет, в същата ситуация, мъжът страстно притиска към себе си жената, така че тя да усети между бедрата си неговата пулсираща мъжественост и да затрепери от възбуда. И това не е краят на историята, а едва началото.

Вече десет години се препитавах с писане и още ми доставяше удоволствие. На всеки две седмици, когато разпечатвах готовия ръкопис и го пъхвах в плик, ме спохождаше все същото усещане за щастие, което изпитах за първи път, когато завърших „Детската медицинска сестра Ангела“, усещане, че съм направила света по-добър, е, поне в романа. Там нямаше мъже от типа на суперяк31 и куку007. Мъжете в моите романи имаха широки рамене, добри обноски и не говореха за инструмента си. Дори и мерзавците имаха класа. Нямаше и трийсетгодишни самотни жени. Всички минаваха под венчилото преди трийсетия им рожден ден.

Не си позволявах да спирам да работя. Преди да започна поредния си роман, вече мислех за синопсиса на следващия. Който иска да се препитава с писане, трябва да е добре организиран, а аз бях. През всичките десет години нито веднъж не наруших перфектната организация на работния си процес. Дори през отпуските не спирах да пиша. За целта специално си купих лаптоп. Няма да позволя някакви си глупави мисли за самоубийство да ме откъснат от работата ми!

С енергично кликване на мишката излязох от интернет и поех дълбоко въздух. Може би не е толкова лошо, колкото изглежда. Желанието ми да умра сигурно е било реакция от шока, който изпитах от новината на Чарли. Може би след няколко дни отново ще дойда на себе си. А дотогава просто ще правя това, което най-много обичам — ще работя.

Сега синопсисът ми гласеше: Пътят на Лея. Една жена превъзмогва смъртоносна болест и открива любовта. Нервите ми видимо се успокоиха, докато за пореден път препрочитах перипетиите на Лея по пътя от отделението за болни от левкемия до силните ръце на анонимния донор на костен мозък и тук-там променях по някоя дума.

В апартамента под мен Ксавиер Найдо възпяваше трънливия път, по който е тръгнал, и аз гневно сбърчих чело. Този тип не можеше да стъпи на малкия пръст на храбрата Лея. Нейният път наистина беше трънлив, но тя не хленчеше! И през ум не би й минало да изтезава хората с монотонното си пеене.

Хила, която живееше на долния етаж, се нуждаеше от Ксавиер Найдо, за да се пребори с миенето на съдове. Тя нямаше съдомиялна машина, но затова пък имаше четири деца, а това превръщаше миенето на съдове в трънлив път за нея.

Аз, от своя страна, не можех да си представя как тази музика ще накара, която и да е дейност да спори повече. Ето защо, докато Хила си миеше чиниите, аз си пъхвах слушалките на МР3-плейъра в ушите и слушах алтернативна програма. Но този път, преди да успея да направя това, телефонът отново иззвъня.

Поколебах се дали да вдигна. Ами ако пак е Чарли и отново ме докара до плач с радостната си вест? Точно сега, когато едва съм възвърнала вътрешното си равновесие.

Но не беше Чарли, а Лакрице, моята редакторка от издателство „Аврора“.

— Какво съвпадение — казах аз. — Тъкмо пиша синопсиса на Пътят на Лея. Ако успея да го пусна днес, още утре ще го имате.

— Защо утре не донесете синопсиса лично, така ще можем да го обсъдим на място — каза Лакрице.

Помислих, че ми се е причуло и възкликнах:

— А?

— Искам да използвам възможността да ви запозная с новия главен редактор на издателството — продължи невъзмутимо Лакрице. — Удобно ли ще ви е в единайсет часа сутринта?

Всъщност Лакрице3 се казваше Габриела Крице и отговаряше за поредицата Норина. Никога досега не се бяхме срещали. Контактувахме предимно по имейла и понякога говорехме по телефона. Договорите получавах и връщах обратно по пощата, така изпращах и ръкописите. Никой от издателство „Аврора“ на практика не беше пожелал да се запознае с мен лично.

— Гери? Чувате ли ме? — попита Лакрице.

— Да — казах аз. — Значи утре сутринта трябва да дойда в издателството?

— Това проблем ли е за вас? — попита Лакрице. — Живеете на две крачки оттук.

— Да, дето се вика, зад ъгъла.

„Аврора“ и аз се помещавахме в един и същи град. Аз живеех в неизолираната от шум едностайна мансарда на чичо ми, а издателството беше разположено в представителна четириетажна сграда на отсрещния бряг на Рейн.

— Ами тогава, до утре — каза Лакрице и затвори, преди да успея да й задам други въпроси.

Какво означаваше това? Защо този път трябва да занеса синопсиса си лично? От десет години изпращах романите си с педантична точност и очевидно бяха доволни от работата ми. Може да звучи нескромно, но бях убедена, че съм добра. Никога досега не са ми връщали синопсис. Само веднъж се наложи да заменя намибийската майка на главната си героиня с ирландска и така млечнокафявия тен на героинята се превърна в млечнобял на лунички. Но всичко това уточнихме безпроблемно по имейла.

Защо, по дяволите, тези от „Аврора“ внезапно решиха да променят процедурата и да се запознаят с мен? Докато разпечатвах синопсиса си, ми хрумнаха два възможни варианта. Първият — може би искат да отбележат десетгодишния ми юбилей на техен сътрудник, като ми предложат увеличение на хонорара. Или почетна значка с логото на „Аврора“. Или и двете. Вариант две: имали са данъчна проверка и са установили, че никога не съм имала служебен обяд с редакторката Г. Крице и следователно не би трябвало три пъти годишно да го приспадам от данъците си. Може би утре в кабинета на Лакрице щеше да ме чака някой от икономическа полиция, за да ме отведе с белезници.

Все пак последното ми се струваше почти невероятно.

По-вероятно бе да възнаградят усилената ми работа. Обръчът, който след обаждането на Чарли беше стегнал гърдите ми и ме задушаваше, започна осезателно да се разхлабва. Тогава реших, че нито имам невроза, нито депресия, а просто преживявам тежък момент в личния си живот. В професионален план нещата видимо се подреждаха. Най-добре щеше да е, ако за известно време се концентрирам върху работата си, поне на нея можех да разчитам.

Вече се чувствах много по-добре.

Дори успях да се обадя на Чарли и да я уверя, че съм много въодушевена от нейната бременност и че се изпълвам с гордост при мисълта, че ще ставам кръстница. Макар и към настоящия момент това да не отговаряше на истината, аз бях твърдо решена да работя над поведението си. По-късно, когато детето се роди, отново ще бъда един уравновесен и доволен човек. Пък и Чарли ни най-малко не ми се сърдеше, че не съм й се обадила веднага, след като съм отместила млякото от котлона. Тъкмо обратното — извиняваше ми се.

— Сигурно цял следобед си ме търсила — каза тя. — Но аз не спирах да звъня из цялата страна, за да разпространя новината. Извинявай.

— Няма нищо — казах аз.

— Направо не съм на себе си — каза Чарли.

— Аз също — казах аз.

— Иде ми да прегърна целия свят, мътните да го вземат — каза Чарли.

Както казах, продължавах да работя върху себе си.

— Сега дори имам гърди! — каза Чарли. — Представяш ли си? Истински бомби! Трябва да ги пипнеш — направо са умопомрачителни.

— Е, и така ти вярвам.

— Нямам търпение да дойде срещата на випуска. Няма само Брит Емке да се пъчи със своя наследник, тъпата му ти крава. Не е за вярване, че плоският й задник е станал благороден. Потърсих в интернет информация за нейния Фердинанд фон Фалкенхайн и знаеш ли какво открих? Той е на петдесет и пет! Брит Емке върви по стъпките на Анна Никол Смит, можеш ли да си представиш?

— Мислех, че ние няма да ходим — казах аз.

— Нещата се промениха — каза Чарли. — Сега в корема ми има наследник, а в сутиена — истински бомби. Хайде де, ще бъде весело. Сигурно ще дойдат и някои учители. Ще се натряскаме и ще вършим щуротии.

— Чарли, ти си бременна и не трябва да пиеш.

— Да бе, вярно — каза Чарли. — Няма значение, пак ще е забавно. Представяш ли си, можеш спокойно да кажеш на задника Роте, че е задник, без да ти се случи нищо, защото дипломата отдавна е в джоба ти.

— Първо, не мога да изпия толкова много, че да се престраша да го направя, второ, той не може да ми пише лоши оценки, но може да ме съди за нанасяне на обида, и трето…

— О, Гери, не бъди винаги толкова черногледа! Отиваме там просто така, да става калабалък. Ти ще се натряскаш, а аз ще правя щуротии и ще покажа на всички бомбите си. Ще бъде супер!

— Да, сигурно — казах аз и неволно докоснах собствените си гърди.

Бяха си малки, колкото и преди, но затова пък задникът ми беше пораснал. Голяма работа! Това не може да е повод за депресия! Нали все пак имах работата си, което по никакъв начин не беше свързано с номера на сутиена ми.

На другата сутрин точно навреме потеглих към издателство „Аврора“. Порталът беше огромен и целият облицован с мрамор, което трябваше да покаже колко доходоносен е бизнесът с булевардни романи. Изпънах машинално рамене, защото си дадох сметка, че моите романи също са допринесли за този разкош. Може би за хубавата мозайка на колоната отпред. Или за лъскавата рецепция, зад която седеше дама със строг поглед и ме изучаваше през стъклата на очилата си. Да, за да бъдем точни, това беше моята рецепция.

— Гери Талер — казах аз приветливо на администраторката. — Имам среща с госпожа Лакрице.

Жената присви очи недоверчиво.

— С госпожа Крице? — попита тя.

— Точно така — казах аз и поставих ръка върху моята рецепция. Почувствах се добре.

Докато администраторката уведомяваше Лакрице по телефона за пристигането ми и учтиво помоли да изчакам да ме повикат, аз напразно търсех по стъклените витрини някой от моите Норина-романи. Навсякъде само „Ловецът на духове Гари Пейтън“ и „Маги, годеницата на демона“, както и купища уестърни с противни каубои и кактуси на кориците.

Кой четеше такива неща? Може би същите хора, които се прехласват по прашасалите уестърни по Четвърти канал.

Жена на средна възраст с раирана блуза, къса, черна коса и очила излезе от асансьора и аз веднага разбрах, че това е Лакрице. Винаги съм си я представяла точно така. Но тя само ме погледна бегло и затърси с очи в празното фоайе.

— Да не би госпожа Талер да си тръгна? — попита тя администраторката.

— Ето я — каза администраторката.

Лакрице ме погледна изумено.

— Здравейте — казах аз и й подадох ръка. — Радвам се най-после да се запознаем.

Лакрице пое колебливо ръката ми.

— Гери възпрепятствана ли е?

Опитах се да се засмея, но успях само да се изкашлям.

— Да не би… да очаквахте друг?

— Ххм-ххм — покашля се Лакрице и ме изгледа с присвити очи от горе до долу. — Ами аз… На колко години сте, за Бога?

— На трийсет — отговорих аз малко тъжно. Това число винаги горчеше на устните ми. Защо изобщо искаше да знае? Да не би да й изглеждах по-стара? Може би не трябваше да си обличам черния пуловер, макар да беше от кашмир и единствената дреха в гардероба ми, която изглежда елегантна и в същото време лежерна.

— Трийсет — повтори Лакрице. — Това означава, че когато сте започнали при нас, сте били направо дете.

— Бях пълнолетна — казах аз.

Лакрице продължаваше да се взира в мен, като клатеше глава. Накрая ми каза с едва доловима усмивка:

— Винаги съм си мислела, че сте горе-долу на моите години.

— Никой не ме е питал за възрастта ми — отбелязах аз.

Питали са ме за номера на социалната ми осигуровка, за данъчния ми номер и за банковата ми сметка, но не и за годините ми. Да не би Лакрице да искаше да каже, че гласът ми, който през всичките тези години достатъчно често е чувала по телефона, й е звучал като на жена над петдесетте? Почувствах се леко засегната. Може пък да се дължеше на името ми, което е малко старомодно. Бас държа, че съм единствената Герда от моето поколение. Благодаря ти, мамо!

— Щеше ли нещо да промени, ако знаехте годините ми?

— Мило дете — каза Лакрице, — ако знаех, че сте толкова млада, сигурно щях да ви насърча да си потърсите някоя по-свястна раб… — Тя млъкна и хвърли поглед към администраторката. — Елате да се качим горе. — Хвана ме под ръка. — Нека първо се отбием в кабинета ми, където ще можем да си поговорим на спокойствие. После в единайсет ще ни очаква господин Адриан.

— От икономическа полиция ли? — попитах тихо аз.

— О, не — каза Лакрице и внезапно се разсмя. — Господин Адриан е новият главен редактор на издателството. Нямам търпение да видя физиономията му. Всъщност той смята, че сте медицинска сестра пред пенсия, на която ще трябва внимателно да съобщи лошата новина.

— Каква лоша новина? — попитах стреснато аз. — И от къде на къде медицинска сестра?

— Много от нашите авторки са бивши медицински сестри. Това е особено полезно при романите за лекари.

Лакрице отново хвърли поглед към администраторката и ме поведе към асансьора. Когато вратите след нас се затвориха, тя продължи:

— Настъпиха някои вътрешни промени, за които трябва да ви информирам. Затова ви поканих тук.

— О, не — промърморих аз.

Но Лакрице продължи невъзмутимо.

— Както може би сте прочели във вестника, „Аврора“ е погълната от една голяма издателска група, която издава собствена успешна поредица булевардни романи. „Лаврос“.

— Да не би да са онези, които издават Корина? — попитах аз и сбърчих нос.

— Същите — каза Лакрице. — „Лаврос“ купи „Аврора“.

— Не звучи никак добре — промълвих.

— Да, наистина не е добре — рече Лакрице. Вратите на асансьора се отвориха и ние излязохме в коридора на третия етаж. — Не искам да говоря със заобикалки. Накратко, с изключение на Нанет цялата романтична поредица ще бъде спряна.

— Но аз мислех, че бизнесът върви добре — казах аз.

— Да, така е — отвърна ми Лакрице. — Но „Лаврос“ си имат свои любовни романи и не искат да се самоконкурират с нашите. Явно се надяват, че занапред всички клиенти на Норина ще се втурнат да си купуват Корина. И вместо Лесничейство Фридрихсхайн на пазара ще се предлага техния Планинският лесничей Волфганг. Боя се, че концепцията им ще е успешна.

— А какво ще стане с Клиниката на д-р Олзен!

— Ще спрат и нея — каза Лакрице. — Макар че нашата Клиника се продава много по-добре от техния Домашен лекар д-р Мартин. — Тя се задъха от яд. — Затова пък трябва да разширим сектора си за хорор и екшън романи. От следващия месец шефката на редакцията за любовни романи ще отговаря за новата поредица за вампири. Вчера излезе в болнични — нервно разстройство. Мъжът й каза, че я сполетяло, докато кълцала на ситно чесъна за вечеря.

За малко и аз да получа нервно разстройство. Коленете ми така омекнаха, че не можех да направя и крачка повече. Лакрице ме бутна през вратата на светъл кабинет с много зеленина и ме сложи на един стол.

— Знам, че новините са потресаващи — продължи тя. — Но ние непременно ще намерим някакво решение. Та вие сте още толкова млада. Да пийнем по едно шампанско за утеха. И за това, че най-после се запознахме лично.

Отвори бутилката с тихо „пльопване“ на тапата и напълни две чаши.

— За по-добри времена — каза тя. — Всички сме в кюпа, ако това ще ви утеши.

— Предпочитам да беше данъчна полиция — казах аз и нервно отпих няколко глътки. — Не мога ли тогава просто да пиша за този Домашен лекар д-р Мартин и Корина? Аз съм добра!

— Да, наистина сте добра — каза Лакрице. — Проблемът обаче е, че в „Лаврос“ имат достатъчно автори за техните поредици. Може да пуснат някой и друг ръкопис, но ако трябва да се живее от това… Каква сте всъщност по професия, Гери? Никога не съм ви питала.

— Писателка съм — казах аз.

— Да, но какво сте завършили? Имам предвид, от какво сте се препитавали, преди да започнете да пишете?

— Никога не съм изкарвала пари с нещо друго, освен с писане — отвърнах аз.

— Разбирам — каза Лакрице и отново напълни чашата ми, която пресуших, сякаш беше пълна с вода. — Били сте само на двайсет. Е, сигурно ще се намери някакво решение. За мен важи максимата: когато една врата се затваря, винаги се отваря друга…

— Мога да пиша и еротични романи за Нанет — казах. — Вероятно ще трябва да се пообразовам още по темата… Да кажем, от интернет.

— За съжаление имаме повече автори за Нанет от необходимото — каза Лакрице. — Явно всички искат да опишат собствените си преживявания. Както се казва, понякога един такъв драстичен край е дори…

— Но аз се нуждая от тази работа! — прекъснах я аз. — Обичам да пиша! Вижте, тъкмо открих, че съм невро…, че без тази работа съм загубена.

Лакрице помълча известно време. После каза:

— Това, което ви желая, е не така несигурна и по-доходоносна работа — За щастие, вие сте достатъчно млада, за да започнете на чисто.

— Но аз не искам да се занимавам с друго! Пък и нали вие самата казахте, че съм добра. Моето истинско призвание е писането.

— Безспорно вие сте много добра — каза Лакрице. — Моята колежка с нервното разстройство също е невероятно добра в работа си. Но в днешно време това съвсем не е достатъчно. Всички ние гледаме да се занимаваме с нещо, с което да си изкараме хляба, нали? Можете известно време да си оставите писането като хоби.

— Да го оставя като хоби… — рухнах нещастно на стола си аз.

— Пийнете още една глътка — рече Лакрице съчувствено, наля ми още и изпи своята чаша на един дъх. Аз направих същото. — Всички ние сме в шок, откакто стана ясно, че ще се съкращават работни места. Вече знам, че новата поредица за вампири ще се падне на мен, ако колежката не се върне. От новото ръководство се надяват, че някои от нас ще напуснат доброволно, но ние няма да им направим тази услуга. На мен така или иначе ми остават само още три години до пенсия, които все някак ще избутам.

— На мен пък ми остават още трийсет и пет — казах аз.

— Вие ще се оправите. — Лакрице ми сипа останалото шампанско и отиде до хладилника да донесе още една бутилка.

— Сигурно — смотолевих. Това ми звучеше познато. — Трябва само да започна да мисля позитивно.