Всяко решение си има проблем

5

Когато се прибрах вкъщи, стълбите, водещи към жилището ми, бяха блокирани от триколка.

— Ге-е-ри-и? Знаеш ли-и? Имам нов стикер.

— Слушай, Йоханес Пол, нямам никакво време — казах аз. Защо това дете бърбореше винаги толкова много?

— Гледа-а-ай — продължи Йоханес Пол и завъртя триколката на сто и осемдесет градуса.

На стикера пишеше: Вървя по стъпките на Исус.

— Наистина страхотно, Йоханес Пол — казах аз. — Но сега трябва да ме пуснеш. Защото незабавно трябва да се самоубия.

— И Тереза има нов стике-е-ер. — Йоханес Пол отново завъртя бобикара срещу мен. — Искаш ли да прочетеш и него?

— После ще го видя — казах аз. — Е, ще ме пуснеш ли?

— Мама също има нов стикер на колата си — каза Йоханес Пол. — Знаеш ли какво пише та-а-ам?

— Бъбриви деца в колата? — попитах аз.

— Не-е-е — каза Йоханес Пол. — Там пише: Исус пътува с теб.

— Аха — казах аз. Това се връзваше с другия стикер на Хила, на който пишеше: Уповавай се на Исус. Хила имаше слабост към такива стикери. На пощенската си кутия вместо МОЛЯ, не пускайте рекламни материали беше залепила Бракът е дар от Бога. Досега все още не се бях осмелила да я попитам защо този надпис се мъдри там, но предполагах, че бе предназначен за пощальона, за да не му и хрумва да се разведе. Заради всички тези стикери в началото си мислех, че Хила е от Свидетелите на Йехова. Тя обаче си е католичка, само дето го изразява по доста експанзивен начин.

Йоханес Пол е син на братовчед ми Фолкер, който е женен за Хила. В такъв случай би трябвало Йоханес Пол да ми е втори братовчед или племенник по братовчедска линия — както и да е, беше мой роднина, подобно на половината Кьолн на десния бряг на Рейн. Живеех под наем при леля Евелин и чичо Корбмахер през един квартал от нашите. Тук имаше предимно еднофамилни и по-малки многофамилни къщи, както и много, много гаражи. Наистина, не се води статистика, но съм сигурна, че никъде другаде колите не се мият толкова често, колкото тук. Като се изключи осемдесет и пет годишната баба отсреща, вероятно аз бях единствената неомъжена, прехвърлила двайсетте, в този квартал.

Всъщност от години се канех да се прехвърля на отсрещния бряг на Рейн или някъде, където има по-малко роднини, по-малко гаражи, но затова пък повече кина, магазини и ресторанти. Но навсякъде наемите бяха космически, докато тук безспорно беше много изгодно. Затова пък трябваше веднъж седмично за по три часа да ходя при леля Евелин, за да мия мраморния под и да чистя персийските килими с прахосмукачка. Понякога тя ме караше да почиствам фугите на плочките в банята с четка за зъби, но какво ли не прави човек, за да спести от някои разходи?

— Ти да не си мазохистка? — всеки път казваше Чарли.

— Не е чак толкова лошо — отвръщах аз.

Пък и беше спокойно, което никак не е за пренебрегване, ако работиш вкъщи. Като изключим спорадичните атаки на Ксавиер Найдо, тук беше тихо като в гробница. На партера живееха леля Евелин и чичо Корбмахер, на първия етаж — братовчед ми Фолкер с Хила и четирите им деца — Петрус, Тереза, Йоханес Пол и Бернадет — които за деца на тяхната възраст бяха стряскащо тихи. Направеха ли и най-малкия опит да се скарат помежду си, Хила им казваше, че така натъжават Исус. И тъй като децата в никакъв случай не желаеха да натъжават Исус, моментално прекратяваха кавгата.

Всъщност преди на таванския етаж имаше два апартамента — голям и малък. В малкия живеех аз, а Фолкер преустрои големия, така че сега спадаше към апартамента на първия етаж. Общото стълбище също стана жертва на преустройство: предишната ми входна врата бе замазана и оттогава, за да стигна до жилището си, трябваше да се катеря по една вита метална стълба, монтирана на външната стена. През зимата, при поледица, ставаше доста хлъзгаво, а миналия януари паднах и много лошо си натъртих опашната кост. Но пък през лятото витата стълба служи за балкон: седиш си там на слънце и наблюдаваш съседите, докато си мият колите.

Като цяло, условията, при които живеех, бяха напълно приемливи.

Чарли обаче не споделяше мнението ми. За нея леля ми и чичо ми бяха лицемерно набожни задръстеняци, намираше братовчед ми за странен, а Хила и децата за тотално изкукали. Ами, може би наистина не бяха съвсем наред. Последния път, когато Чарли ми дойде на гости, те играеха в пясъчника на „ходене по вода“.

— Какво имаш в ча-а-антата-а-а? — попита Йоханес Пол.

— „Ронина, дамата вампир“ — казах аз и прескачайки Йоханес Пол, се заизкачвах по аварийната стълба.

— Какво значи дама вампи-и-ир? — извика Йоханес Пол след мен.

— Можеш да го прочетеш в Библията за деца.

Обикновено не съм толкова груба към това дете, но днес разпитването ми бъркаше в здравето. Забързах нагоре по стълбата, отворих вратата на апартамента, захвърлих чантата си и торбата в ъгъла и заключих вратата след себе си. Ако имах табелка „Моля, не ме безпокойте“, щях да я окача на бравата. Исках всички да ме оставят на мира. Не желаех нищо друго, освен на спокойствие да прекарам няколко дни в търсене на подходящ начин да се преселя в отвъдното. Толкова много ли искам?

Разбира се, на сайтовете за депресия прочетох — каквато си бях съвестна, — че освен самоубийството, има и други начини за излизане от нея. Например, медикаменти. Аз обаче сериозно се съмнявах, че има такова лекарство, което да ми помогне да погледна на живота си, такъв, какъвто е в момента, през розови очила. Освен това, изглежда всички изброени антидепресанти имаха страничен ефект — от тях окапваше косата. Чудя се колко ли таблетки трябва да изпие човек, за да привикне не само с напълно объркания си живот, но и с оредялата си коса?

Другият вариант е една солидна хипноза. Нали знаете, една от онези хипнози, при които започваш да се държиш като кокошка, въртиш глава, кудкудякаш и се опитваш да снесеш яйце. Но хипнотизаторите, които умеят това, са рядкост. Повечето само гледат да ти измъкнат купища пари, затова че трийсет пъти са ти повторили: „Ти мразиш цигарите, прилошава ти само като ги видиш.“ Чарли беше при един такъв и още си пуши.

А що се отнася до психотерапията: докато терапевтът разбере това, което знам аз, може да минат години. А толкова дълго в никакъв случай няма да издържа.

До гуша ми дойде.

Чашата окончателно преля. Край. Дотук. Финито. Не мога повече.

Пък и на никого няма да липсвам.

А ако се намери някой, да е мислил по-рано за мен.

— Получихте имейл — съобщи ми компютърът.

— Голяма работа — отговорих му аз. Но все пак проверих пощата си. Може би обажданията от типа „Вие спечелихте“, идваха вече по мейла. Оказаха се писма от Брит Емке, сега баронеса фон Фалкенхайн, и братовчед ми Хари.

Скъпи бивши съученици и съученички — пишеше Брит, — ще трябва да смъмря Чарли, задето е дала имейл адреса ми на Брит. Сигурно отсега нататък ще ме зарива със снимки на нейните благородни наследници, нахлупили шапки на Дядо Коледа на главите. Всъщност няма значение, тъй като по Коледа отдавна няма да съм измежду живите.

За съжаление един/а съученик/чка е починал/а? Но кой? И от какво е починал/а? Защо Брит не ни каза името му/й и защо запази в тайна дори пола? Или може би това е евтин трик, с който да примами всички ни да отидем на срещата.

Какво ли би написала Брит, когато научи за моето самоубийство? „За съжаление, междувременно почина още един/а наш/а съученик/чка. Ако искате да научите кой/я е той/тя, елате всички на трети юни.“

А може би трябва така да подредя нещата, че срещата на випуска да съвпадне с деня на моето погребение?

Погледнах календара. Не, толкова дълго не бих могла да чакам. Сега е краят на април, а аз исках всичко да приключи по най-бързия начин. За щателно приготовление ще са ми нужни една, две седмици, не повече. Нямах време за губене — без работа, парите щяха да ми стигнат най-много до средата на юни.

Пък и сребърната сватба на леля Алекса ще се състои през третия уикенд на май, а аз за нищо на света не бих отишла. Там всеки член на семейството трябваше да изпълни — соло — едно лично съчинено четиристишие и дори да го изпее по мелодията на „Чуй какво отвън долита“, съпроводен от братовчед ми Хари на пианото. Досега нищо не ми беше хрумнало, освен това: „Чичо Фред, той носи фрак, холахи, холахо, не е ли той един тъпак, холахихахо!“ Но в действителност чичо Фред беше много симпатичен. От двамата, леля Алекса беше смотаната, само че тя не носи фрак.

Семейните тържества в рода на майка ми винаги са били ужасни. Обикновено имаше една камара белокоси стари лели, които изглеждаха еднакво и все питаха някого дали не е „мъничко напълнял“. Принадлежащите към тях стари чичовци пък казваха: „Но така си много добре“ и го тупваха по задника, сякаш това беше общоприет роднински ритуал. Братовчедите и братовчедките с деца пък се занасяха с мен, че вече чували биологичния ми часовник да тиктака, а майка ми, ако се случеше наблизо, изсъскваше: „Не се прегърбвай!“

Дори и невероятният кетъринг не можеше да компенсира този психически тормоз. Самата сватба на леля Алекса отпреди двайсет и пет години е свързана с лоши спомени.

Леля Алекса беше най-младата от всичките четири сестри на мама и сватбата й беше голямо събитие, с двеста гости в парка на един хотел-замък, с разкошен павилион, духов оркестър и търсения специално за събитието из цяла Германия майсенски порцелан, както и семейните сребърни прибори. За всички мои руси сестри и братовчедки бяха ушити розови сатенени рокли, носеха венчета от розови цветя на главите и кошнички, подплатени със сатен, пълни с розови пъпки.

Само аз, облечена с тъпата си тъмносиня рокля, трябваше през цялото време да стоя до родителите си, защото като шаферка с моята тъмна коса съм щяла да разваля сватбената снимка и общото русо впечатление, както обясни леля Алекса.

Дори майка ми намери това за прекалено, но леля Алекса беше непреклонна.

— Веднъж в живота си се женя и искам всичко да бъде перфектно — каза тя. — Пък и тя е още твърде малка и нищо няма да разбере.

Напротив. До днес си спомням тази сватба до най-малката подробност. Дори помня как баща ми беше смесил камъчета с ориза, който трябваше да хвърлям пред църквата по новобрачната двойка. И как един от двата бели гълъба, които бяха пуснати да излетят, се изака върху плешивото теме на чичо Густав. Тази сватба беше всичко друго, но не и перфектна. Много гафове можеха да бъдат спестени, ако леля Алекса не беше разиграла такъв цирк заради цвета на косата ми. Ако ме бяха облекли в розова рокля и ме бяха оставили да хвърлям цветя, никога нямаше да се пъхна обидена под масата, където беше и дакелът на дядо. И през ум нямаше да ми мине, ей така, от чиста скука, да завържа връзките за обувки на дядо за каишката на Валди. Ако си играех като другите шаферки на принцеса, нямаше да хвърля на ливадата любимата топка на Валди и Валди нямаше да повлече дядо Роденкирхен и да го събори от стола, а дядо Роденкирхен нямаше да се хване за покривката и целият порцелан нямаше да падне на земята и да се пръсне на хиляди парчета. А аз нямаше да бъда до ден-днешен известна като „най-малката дъщеря на Доротея, потрошила майсенския порцелан“. Макар че сигурно вече съм по-известна като „най-малката дъщеря на Доротея, потрошила майсенския порцелан, която още не си е намерила мъж“.

„Макар и млад, напълно си изкукал, холахи, холахо“, запях аз, макар и вероятно не в ре мажор. „Майната ти, но на това няма рима, знаеш ти, холахиахо!“

А трябва и да се упражнявам заради тази тъпотия, типично за родата. За пример и вдъхновение Хари беше приложил собствените си поетични излияния. Правеше впечатление, че във всеки стих се повтаряше думата „ниже“.

— Хари стихове противни ниже, и аз такива да пиша той ще се погрижи.

Затворих съобщението на Хари и отворих нов документ.

„Преди да умра, трябва непременно да направя следното“, написах аз на първия ред. „Първо: да напиша завещанието си. Второ: да помисля върху тъпото четиристишие на Хари, иначе глупакът ще цъфне на вратата ми. Трето: да изчистя жилището и да изхвърля всичко, което не е за гледане. Четвърто: да напиша прощални писма, виж списъка с получателите. Пето: да изпратя отказ за срещата на випуска. Шесто: да отида на фризьор.“

Завещанието не е шега работа. Баба Роденкирхен не беше направила такова, само устно се беше разпоредила накитите й да се разпределят между внучките.

— Нека всяко момиче да си избере по нещо — казала тя. — Да се наредят една по една, като започне най-малката.

Идеята сама по себе си е добра, но след като оттам, горе, е видяла блъсканицата около кутията с бижута, сигурно е стигнала до извода, че щеше да е по-добре да беше написала завещание.

Леля Евелин, която имаше само момчета и така отпадаше напълно по силата на регламента за „внучките“, беше застанала със скръстени ръце в ъгъла на стаята и си мърмореше нещо, а майка ми за първи път беше извънредно доволна от факта, че има четири дъщери. Мисля, че това беше единственият ден в живота й, в който тя не съжаляваше, че никоя от нас не се е родила момче.

— Вземи сапфира, сапфира — шепнеше леля Алекса на тригодишната ми тогава братовчедка Клаудия.

Но Клаудия, която и представа си нямаше как изглежда сапфирът, първо посегна към една коралова огърлица, а после към кехлибарения медальон с мушичка в него. Като видя това, леля Алекса избухна в сълзи. Нашите братовчедки Диана, Франциска, Мириам и Бети се нахвърлиха на фалшивите перли, сребърните медальони, гранатовите украшения и герданите от розов кварц, а през това време техните майки си блъскаха главите в стената, но Тине, Рика, Лулу и аз, без да обръщаме внимание на евтините боклуци, си взехме наистина стойностни неща: Тине получи сапфиреното колие, Рика — диамантените обици, Лулу — платинен часовник с брилянти, а аз си избрах пръстен с огромен шлифован аквамарин.

Когато го сложих на малкия си пръст, леля Алекса високо изрида, а леля Евелин промърмори:

— Копеле!

— Ти по-добре не се обаждай — обърна се към нея майка ми. — Ти си присвои всички антики и порцеланът.

— Какъв ти порцелан? — извика леля Евелин. — Хубавия, майсенския го потроши най-малката ти дъщеря.

— Вярно е — каза леля Алекса. — И за да е справедливо, тя не трябва да получи нищо.

Но баба ми не беше споменала нищо подобно. На втория тур беше същото.

— Не тези червени обици, Диана, другите червени обици!

Ние инстинктивно пак нацелихме най-ценните неща. Рика взе медальона с едрия опал, Тине — смарагдовия пръстен, Лулу — рубинените обици, а аз — перлената огърлица с диамантена закопчалка. Майка ми много се гордееше с нас.

Като се изключат накитите, нямах някакво наистина ценно имущество, но все пак не исках малкото, което притежавах, да попадне не в когото трябва. Например колекцията ми от антикварни детски книжки, iPod-ът или лаптопът. Малко оставаше да вдигна телефона и да кажа на майка ми: „Да не си посмяла да дадеш всичко на Арсениус и Хабакук, чу ли?“ Но навреме се усетих, че подобно изказване би било доста неразумно. До деня на смъртта ми не трябваше да привличам вниманието върху себе си, а да се държа съвсем нормално. В противен случай, ако някой усети какво кроя, като нищо ще ме затворят в психиатрията.

Исках да подходя систематично към тази работа, както съм правила през целия си живот. Вече бях изяснила „защо“. Сега следваше да се погрижа за това „как“. Трябва да бъде възможно най-безболезнено и да не е нещо сложно. И в никакъв случай да не е неестетично. По възможност исках и мъртва да изглеждам горе-долу добре. Човек трябва да помисли и за този, който ще го намери.

Само че нямаше да е никак лесно.

Всяка събота вечер се събирахме с приятели да готвим и докато се приготвях, мисълта ми непрестанно се връщаше към това, как да „го“ направя.

В сайта www.depri-na-und.de си направих психотест на тема „Какъв тип самоубиец сте?“ и от него установих, че определено съм тип Мерилин Монро, а не тип Ана Каренина, нито тип харакири. Да си призная честно, това доста ме устройваше. Но пък никъде не дават приспивателни таблетки без рецепта. Намерих само една фирма в интернет, която предлагаше „фармацевтични продукти от всякакъв вид без оригинална опаковка“ по 50 цента за хапче. Дали да не си поръчам оттам един килограм таблетки, да ги погълна и да видя какво ще стане? Но с моя късмет накрая ще се окажат я виагра, я витамин С. Или пък такива, от които порастват мустаци.

Облякох си стария зелен пуловер, дънките и сложих любимите си обици с жабока цар. Погледнах в огледалото дали нещо в изражението ми не издава плановете ми за самоубийство и открих, че ъгълчетата на устните ми са някак неподходящо повдигнати нагоре. Винаги така се получаваше. Беше чисто анатомична особеност. В нашия род всички жени имаха тази широка, заоблена, вечно усмихната патешка човка.

— Чувствени устни — казваше винаги Улрих.

— Жабешка муцуна — я наричаше Брит Емке едно време, в шести клас.

Затова ние с Чарли поставихме между страниците на учебника й по латински една току-що прегазена жаба. За да види поне веднъж как изглежда една истинска жабешка муцуна. Леле, какъв писък нададе!

Когато слизах по аварийната стълба, Фолкер, Хила и децата вече бяха седнали да вечерят.

„… и благослови това, което си ни дарил“, чух ги да казват в хор. През отворения прозорец ухаеше вкусно на печено месо. Изведнъж се сетих, че цял ден нищо не съм яла, и побързах към трамвайната спирка.

Едно време вечерите, когато готвехме, бяха винаги много забавни. Обичахме да приготвяме изискани и екзотични ястия, да пием превъзходни аперитиви и вина и да пируваме и приказваме до среднощ. Но откакто се появиха децата, моите приятели съвсем изгубиха чувството си за екзотичност, а неузрялото сирене, алкохолът и тандурито внезапно станаха „опасни“. Защото въпреки уговорката, винаги имаше поне едно дете — „детегледачката отказа“, „тя толкова искаше да дойде“, „никнат му зъбки“, — нямаше вече и суши, защото децата не го харесваха.

И докато скъпата риба се превръщаше в обикновени рибени хапки (които после се поливаха с кетчуп), децата играеха на гоненица около кухненския плот. По-късно все се намираше някое, което да заспи в скута ми, а аз не смеех да мръдна, краката ми изтръпваха и ми беше трудно да не заспя и да следя монотонния разговор за детски лагери и такси за детски градини. Ако не аз, то някой друг възрастен заспиваше и това беше знак за разотиване, обикновено много преди единайсет часа.

Оле и Мия — единствените, освен мен, Улрих и Чарли, които нямаха деца — в последно време твърде подозрително се разболяваха от грип или други болести. Предполагах, че в действителност те просто предпочитаха в съботната вечер да ходят сами на кино. Или пък си готвеха нещо не пюрирано, пикантно и сурово в собствената си кухня.

А сега Улрих и Чарли също бяха бременни и вече не остана никой, с когото заедно да се смея на другите.

Преди готвехме навсякъде, редувахме жилищата, включително и в моята малка кухня, а през лятото дори и в парка, с грил и котлон на газ. Но сега се събирахме само у Каролине и Берт, понеже имаха най-голямата кухня, най-тихата съдомиялна машина, най-много деца и най-ненадеждната детегледачка. Те живееха в къща, която беше обзаведена с много вкус, доколкото това изобщо можеше да се види от пръснатите навсякъде играчки и други детски джунджурии.

Каролине ме поздрави със сърдечна прегръдка, ритна встрани една количка лего и едно малко розово яке и каза:

— Ти си първата, точна както винаги, влизай, казах на Флорине, че ще се качиш при нея да й кажеш лека нощ, нали знаеш колко е привързана към теб, уау, пуловерът нов ли е, изглеждаш страхотно, наистина, винаги ми напомняш на онази актриса, как се казваше, дето я хванаха да краде4, мислиш ли, че е много лошо, че сме купили свинско филе вместо агнешка плешка, защото, нали знаеш, агнешкото има да се задушава с часове, докато свинското можем да изпържим набързо в тигана, — скъпи, видя ли, че вдругиден има родителска среща, отсега ти казвам, че този път ще отидеш ти, ужас, последния път за малко да ме изберат за касиер, при положение че изобщо ме няма в смятането и банковата ни сметка е все на минус… — Уау, пуловерът нов ли е, стои ти много добре…

Някъде между второто и третото дете Каролине спря да слага точки в края на изреченията. Тя говореше, докато останеше без дъх. И много често се повтаряше.

— Здравей, Гери, сладурано — каза Берт. Той държеше бебето — Северин — на ръце и ме целуна по бузата. Северин хвана обицата ми с жабока цар. — Няма да ходя на родителската среща.

— И аз няма да ходя — каза Каролине. — Бях на последните пет и се наслушах на глупости, не се издържа повече, все някакви тайни гласувания, проточва се до късно през нощта…

Северин се опита да откъсне жабока цар от ухото ми. Беше силен като мечка и сигурно щеше да успее, ако не го бях спряла. Когато отворих пръстите му, той направи ревлива гримаса. Разтърках си ухото.

— Тогава никой от нас няма да ходи — каза Берт. Северин риташе ядосано в ръцете му, защото не можеше да достигне обиците ми.

— Отивам да кажа на Фло лека нощ — казах аз.

— Да, чудесно, а аз ще се заема с почистването на зеленчуците — каза Каролине. — Нямаше див кервиз, но и с мокреш е вкусно, нали? Ако никой от двама ни не отиде, зад гърба ни ще решат, че е позволено на закуска хлябът да се маже с течен шоколад или ще организират ден на домашните любимци, на който всички ще донесат хамстерите си…

— На мен ми е все едно — каза Берт.

— Но не и на мен — каза Каролине. — По цял ден се боря с хленченията на децата, на които им се иска да имат хамстер или да си мажат течен шоколад, или…

— Така говориш, сякаш никога не съм си вкъщи — каза Берт.

— А не е ли така… — Северин започна да реве, докато се изкачвах нагоре по стъпалата. — Виж колко е сладък — каза Каролине. — Харесва те. Всичките ни деца те харесват. Всъщност пуловерът нов ли е? Супер ти стои. Не изглежда ли Гери страхотно, скъпи, прилича на онази актриса, дето я хванаха да краде…

Когато влязох в стаята, Фло лежеше още будна. Брат й Гереон вече спеше дълбоко и непробудно в леглото над нея. Това беше добре дошло за мен, тъй като носех нещо само на Фло — старата ми музикална кутия с балерина, която при отварянето на капака започваше да се върти.

— Каква е тази мелодия? — попита Фло.

— Дунавски валс — казах аз.

— Наистина ли ми я подаряваш? Не ми ли я даваш назаем?

— Не, сега тя е твоя.

— О, благодаря! Ти си най-добрата на света, Гери! Гери, когато беше малка, имаше ли си домашен любимец?

— Имахме си котка — казах аз. — Но тя беше обща, на мен и трите ми сестри. И тъй като бях най-малката, притежавах само опашката й.

— Пак е по-добре от никакъв — каза Фло. — Не можеш ли да ми подариш зайче за рождения ден, Гери? Тогава мама и татко няма да могат да го върнат.

— Ще видим — казах аз и усетих буца в гърлото си. Рожденият ден на Фло беше през юли, а тогава мен нямаше да ме има. Тя беше моя кръщелница и трябва да призная, че я обичах много повече от Хабакук, на когото бях кръстница по задължение.

— Пък и ще бъда много добра със зайчето — каза Фло. После ме попита, както правеше всяка събота: — Тази седмица запозна ли се с някой мъж, Гери?

— Да — казах аз, мислейки си за Грегор Адриан. — Един със зелени очи и хубаво име.

— Е, заби ли силно сърцето ти?

— Да — казах аз. — Но той за съжаление е обвързан. С една дама вампир.

— Всички свестни мъже са обвързани — въздъхна Фло. — Ще ме гушнеш ли? — Тя обви ръце около врата ми. — Мм, миришеш на хубаво.

— Това е Грейпфрут — казах аз. — Ако искаш, ще ти го завещая.

— Предпочитам зайче — каза Фло.