Всяко решение си има проблем

15

Жилището на Патрик се оказа по-хубаво, отколкото предполагах. Особено ми харесаха практичните вградени шкафове в коридора и в спалнята.

— Сам ги полирах, а после ги боядисах в бяло — отбеляза Патрик.

Направи ми впечатление, че избягваше погледа ми. Може междувременно да се е сетил, че ми дължи едно капучино, а може и просто като цяло да се срамуваше. Внимавах да не оставам в някоя от стаите насаме с него, защото изпитвах известен страх. На мястото, където бе стиснал ръката ми, докато ме разтърсваше, се бяха образували сини и зелени петна.

Целият апартамент беше в черно-бяла тоналност, плочките на пода бяха в шахматен десен, дюшемето — боядисано в бяло, бели стени, черна вградена кухненска мебел с излъскани до блясък вратички и плотове от благородна стомана, черни кожени дивани, бели рафтове за книги, кожа от зебра на земята и черно-бели снимки в рамки по стените.

— Извратено — мърмореше Чарли, която настоя да дойде с мен.

Всъщност на мен ми се струваше доста елегантно. А терасата беше наистина голяма. На нея можеше да се изнесе маса със столове, като оставаше място и за шезлонг. Или хамак. Боже, как съм издържала през всичките тези години без тераса?

Хазяйката беше симпатична жена, около петдесетте, която заедно с приятелката си държеше магазина за сирене на партера. Чарли демонстративно беше вирнала нос и шумно беше подушила въздуха, докато минавахме по стълбището, но мен мирисът на сирене изобщо не ме смущаваше. Обичам сирене! Пък и в жилището мирисът изобщо не се усещаше. Но най-важното беше, че хазяйката не създаде проблем с анулирането на договора — можех да се нанеса от първи юни. Не й трябваше и удостоверение за доходите ми, считаше, че е напълно в реда на нещата като човек със свободна професия да нямам такова.

Единственият проблем беше предплатата за три месеца. В моята кредитна карта нямаше толкова.

— Ще ти дам парите назаем — каза Чарли, щедра както винаги.

Но тя нямаше никакви пари, освен ако не говореше за парите на Улрих. Но от него наистина не можех да приема.

— Не е необходимо — рече Лулу. — Татко ще даде предплатата.

— Хо, хо, хо — развесели се Чарли.

— Какво?

За малко да припадна. От първия си семестър (и всъщност последен) в университета насам не бях получавала пари от родителите си. Дори и на Коледа или за рождения ми ден. Майка ми предпочиташе при такива поводи да ми подарява вещи, от които според нея имам остра нужда: зимно палто, пуловер в меланж от ангорска вълна и сокоизстисквачка, която за нула време изстискваше от небелени плодове здравословен сок.

— Спокойно можеш да приемеш — каза Лулу.

— Не искам подаяния — отговорих й аз.

— Я си затваряй устата — викна Чарли.

— Мога да ти оставя кухненското обзавеждане — възнегодува Патрик. — Ще искам за него минимум три хиляди и петстотин.

— Патрик! — каза Лулу предупредително. — Гери няма пари, а при това е и малката ми сестра.

— Но тази кухня ми струваше осем хиляди и петстотин — каза Патрик. — И то само защото улучих супернамаление. Само хладилника…

— Патрик — каза Лулу. — Сега сме едно семейство. В семейството хората не печелят един от друг.

— И без това кухнята е ужасна — намеси се Чарли. — Като от Франкенщайн. Тези полирани вратички стават целите на пръсти. За такова нещо и цент не бих платила.

Лично аз не намирах кухнята за толкова грозна. Дори ако съм честна, много ми харесваше. Тези леко плъзгащи се шкафчета и гениалният американски хладилник, невероятните газови котлони… Най-после ще можем да провеждаме нашите кулинарни вечери и в моята кухня. През това време Фло, Гереон и Северин можеха да спят в спалнята ми. Спалнята не беше особено голяма, но с тези вградени шкафове изглеждаше просторна, а във всекидневната можеха да се сложат легла и за децата на Марта и Мариус, ако се наложи.

— Етажерките няма да ги дам без пари — каза Патрик. — Те са дизайнерски.

— Продай ги в еВау — предложи Чарли. — Нали суперяко си запознат с интернет.

— Не става толкова бързо — каза Патрик и хвърли на Чарли унищожителен поглед. — А и съхранението на мебелите през това време ще ми струва цяло състояние.

— Никак не е лесно два апартамента да се поберат в един — въздъхна Лулу. — Няма как, всеки трябва да се раздели с някои вещи. Аз, например, трябва да се лиша от любимия си диван. Ти случайно да го искаш, Гери?

— Като подарък?

Лулу обичаше повече от всичко своя кадифен диван в необароков стил с цвят на патладжан. Той беше с позлатени крачета във вид на лъвски лапи и имаше избродирана златна корона. Беше облегнат на стена, боядисана в лилаво до един скрин, в който Лулу държеше аксесоари за сервиране. Аксесоарите за сервиране бяха едно от хобитата й. Черните кожени дивани на Патрик щяха да седят малко странно в дома й.

— Разбира се, че като подарък — каза Лулу. — Вече не ми трябва.

Не мислих много дълго. С радост щях да се разделя с моя стар червен диван, който се намираше в мансардата. Както и със старата си кухня. Леля Евелин би могла да попита в църквата за някой, на когото биха свършили работа.

— Добре — казах аз въодушевено.

Хазяйката донесе договорите и всички ние седнахме на стъклената маса за хранене на Патрик, за да ги подпишем. Чарли настоя Патрик да състави собственоръчно и договор за дарение на кухнята.

— А не после да измъкнеш от Гери пари. Имам предвид, зад гърба на Лулу!

— Но сега ние сме едно семейство — повтори Лулу. — Няма нужда от такъв договор.

— Предвидливостта крепи порцелана — рече Чарли. — По тези въпроси винаги съм суперяко непреклонна.

— От мен да мине — каза Патрик, видимо отегчен.

На улицата пред входната врата все пак му се отдаде възможност да говори с мен насаме, докато Чарли и Лулу слушаха обясненията на хазяйката за това в какво се състои тайната на разкошното цъфнало мушкато пред вратата на магазина.

— Предупредих те, повлекано — каза той. — На мен тя вярва повече, отколкото на теб.

— За съжаление си прав — каза аз. — И тъй като между нас не е имало нищо, задник такъв, не ме наричай повече повлекана. Ти се разсърди, че не пожелах да докосна мекия ти инструмент и се наложи да ти платя капучиното, след което грозно ме напсува и си тръгна.

— Затова пък преди малко ти подарих кухнята си — каза Патрик. — Мисля, че вече сме квит, повле… фригидна краво.

Да, прав си беше човекът. Наистина сделката беше изгодна за мен. За такава кухня и такава страхотна квартира спокойно можех да позволя да ме нарекат фригидна крава.

Досега не бях ходила на „бизнес обяд“ в такъв елегантен ресторант като „Бетовен“, но бях сигурна, че не можех да се появя там с тениската, на която пишеше „Подолски — искам дете от теб“. Така че взех кредитната си карта и без да обръщам внимание на това, че бях на червено, си купих няколко дрешки, както и бельо. Чувството, че отново нося нещо, което не е нито прозрачно, нито скъсано или с неприличен надпис, беше наистина прекрасно. Светлосивият лек панталон и горнището с къс ръкав в същия цвят може и да не бяха особено весели, но бяха стилни, стояха ми добре и не се мачкаха. Преди да сляза от колата, погледнах още веднъж в огледалото за обратно виждане дали по зъбите ми не е полепнало червило и дали не съм забравила някоя ролка в косата си. (На Чарли постоянно й се случваше: тя изкара половината сватба на Каролине и Берт с ролка на тила, която аз открих, след като поисках да разбера защо всички гости непрекъснато хихикат.) Изплюх и освежаващата дъха дъвка, щеше да е малко трудно да се освободя от нея в ресторанта, освен ако не я глътнех.

По радиото бяха обявили, че ще има буря, която ще прогони топлото пролетно време, но все още беше сухо и затова си позволих да обуя фантастичните нови обувки, които си бях купила. Черни отворени обувки с висок ток, които бяха учудващо удобни, въпреки височината си.

„Бетовен“ действително беше хубав ресторант, поне отвън, а когато хвърлих поглед през прозореца, с учудване забелязах колко много хора се хранят тук на обяд през седмицата.

Пристигнах точно на минутата — както винаги — и се зачудих дали да не се поразходя наоколо, за да не се окажа първа на масата. Щеше да изглежда като престараване от моя страна, а аз исках да се държа на положение. Пък и не знаех дали Лакрице е резервирала маса, или не.

— А, ето ви и вас — каза един топъл баритон до мен. Беше Адриан, по дънки и зелено поло, чийто цвят напълно съвпадаше с този на очите му. Бях почти сигурна, че някоя жена го е избрала за него, някоя, която обожава очите му. Защо да не е и майка му. — Чудесно е, че сте точна.

— Имам този навик. От зодията ми е.

— Дева — изстреля Адриан.

Кимнах изумено.

— Да не би и вие да сте Дева?

— Не — каза Адриан. — Аз съм Стрелец.

— Това хубаво ли е, или е лошо? — попитах.

— Все едно е — отвърна Адриан, отвори вратата на ресторанта и ме пусна да мина първа. — Не вярвам в хороскопи.

— Всъщност и аз не вярвам — излъгах, докато се опитвах да си спомня дали Девите и Стрелците си подхождат. Като се прибера, веднага ще проверя в интернет. Сервитьорът ни поведе към маса в ъгъла, на която имаше прибори за двама.

— Само двамата ли ще сме? — изплъзна се от мен, преди да се усетя.

— Госпожа Крице се извини — каза Адриан. — Семейни причини.

— О! Надявам се, че не е нещо сериозно.

Адриан поклати глава.

— Какво ще си поръчате? Тук готвят много вкусно, но порциите са твърде малки.

Разгледах менюто. Явно интернационална кухня означава наименованията на ястията да са изписани на всевъзможни езици.

— Какво точно беше Abalone?

— Предполагам, че са морски охлюви — каза Адриан.

— А Emince?

— Нещо накълцано — рече Адриан. — Нарязано на тънки ивици месо.

Погледнах го впечатлена. Никак не беше зле. Я да видим какво още знае.

— Scoparolo?

— Това е сирене. Овче сирене. — Адриан повдигна вежди и ме погледна над ръба на менюто. — Наистина ли искате да знаете, или провеждате нещо като викторина?

— Chiffonade?

— Това е, ааа… Не знам — предаде се Адриан.

— Но се справихте много добре — казах аз. — Сигурно често посещавате изискани ресторанти?

— Да. Но обичам да гледам и кулинарни предавания по телевизията.

— И аз ги обичам — извиках аз и не можах да се въздържа да му отправя сияещ поглед. — Готвенето наистина е вълнуващо. Събираме се с мои приятели всяка съботна вечер и си готвим.

— О, това е чудесно. Преди и ние го правихме. Готвехме или играехме на нещо… Но полека-лека почти всички се сдобиха с деца и някак си… — Той млъкна.

— Да, когато им се родят деца, стават някак особени — казах аз с разбиране. — Но какво да се прави? Няма да ги сменяме с нови приятели само защото имат деца, нали?

— Но човек не може да прекарва цялото си свободно време с тези щастливи семейства — отбеляза Адриан. — Това не се издържа.

— Понякога сякаш сме от различни планети — казах аз. — Или още по-лошо: сякаш светът е продължил да се развива, а само ти си останал на едно място.

— Именно — съгласи се Адриан. — Все твърдят, че ти завиждат, но в действителност към необвързаните изпитват единствено съжаление.

— Да, и постоянно те определят за кръстница, едва ли не като компенсация… Но вие изобщо не сте необвързан — сетих се аз и в същия момент се изчервих. — Имам предвид, а-а-а, извинете…

— Имате предвид историята с Мариане? Не знаех, че това е известно на всички, докато не получих писмото ви. — Адриан потърка смутено носа си.

Моментално забравих собствената си неловкост.

— Но една такава офис афера не може да остане незабелязана — казах аз с майчински тон.

— Да, очевидно не може. Във всеки случай аз я прекратих.

— Какво? Заради мен ли? — извиках аз и веднага станах с една идея по-червена. — Имам предвид, заради писмото ми ли? Заради това, което бях написала… за а-а-а…?

— Да — каза Адриан. — Заради това, което бяхте написали. А и защото беше само една жалка, излишна афера. Вече спомнихте ли си какво бяхте писали?

Поклатих пламналата си в червено глава.

— Само бегло.

Много ми се щеше да го попитам кое в аферата е било жалко и излишно, но не посмях. Сигурно тази Мариане Шнайдер не е събувала ботушите си по време на секс. Жалко и излишно.

Сервитьорът дойде на масата ни, за да приеме поръчката, а това ми позволи да възвърна нормалния цвят на лицето си. Когато отново останахме сами, Адриан извади от чантата си един плик и ми го подаде.

— Донесох ви договор, по силата на който получавате пет процента от оборота на поредицата Ронина. Изравняването ще става веднъж годишно. Затова съм включил клауза за гарантиран хонорар, за да не ви се налага да си чакате парите до февруари. При сключването на договора получавате петдесет процента от гарантирания хонорар.

— Тогава бързо да го подписвам — рекох аз и се опитах да си придам небрежност. О, Боже! Договор! Гарантиран хонорар! Пари! Сега можех да дам предплатата за жилището, без да ограбвам някоя банка или да приемам предложението на баща ми. — За съжаление, поради непредвидени разходи банковата ми сметка е на минус. Каква е сумата?

Отворих плика и извадих от него куп напечатани листове, формат А4, от плътна хартия. Ръцете ми понечиха да се разтреперят, но не им позволих. Бях професионалист. Или в най-добрия случай бях на път да стана такъв.

— Прочетете всичко на спокойствие — каза Адриан. — С този договор не само получавате права, но поемате и задължения. Сигурна ли сте, че сте готова за такова натоварване?

— Разбира се. — Почти нищо не разбирах от това, което четях, погледът ми нетърпеливо прекосяваше страниците и търсеше числото, което отново щеше да изведе банковата ми сметка на плюс. Когато накрая го намерих на трета страница, едва не извиках:

— Двайсет и четири хиляди евро!

— Половината от сумата веднага — каза Адриан. — Това е само гарантираната сума — да се надяваме, че Ронина ще ни докара повече пари. Много повече.

Сега вече ръцете ми се разтрепериха.

— Двайсет и четири хиляди годишно. Толкова много никога не съм изкарвала!

Адриан повдигна вежди.

— Това е относително! Първо, приспаднете данъците, второ, трябва да предавате по два романа на месец и, трето — сметнахте ли заработката си на час? Мисля, че само полските производители на аспержи вземат по-малко.

— Но е много по-добре от преди — казах аз. — Пък и това наистина ми доставя удоволствие.

— Въпреки това искам да съм сигурен, че сте готова да понесете натоварването — каза Адриан.

— Вижте какво — казах аз, — вече десет години пиша за „Аврора“, по два романа на месец и винаги съм ги предавала точно навреме. Безупречни и готови за отпечатване.

— Разбирам — каза Адриан. — Но, а-а-а, в интерес на издателството трябва напълно да изключа възможността да посегнете отново на живота си. Тогава наистина ще възникне проблем.

— Е — казах аз. — За такова нещо никой не може да бъде сигурен. Имам предвид, че мога да се разболея или да претърпя злополука. Вие също не сте застрахован. По всяко време може нещо да се случи на когото и да е.

— Значи не възнамерявате отново да се самоубивате?

— А-а… засега не.

— Добре — каза Адриан.

Очаквах да ме попита защо съм искала да го направя, но той не ме попита.

— Излиза, че нямам невротична депресия. Просто имах малко по-продължителен тежък период. Интимният ми живот, работата и всичко останало — без перспектива. Но сега нещата се промениха.

— Радвам се за вас — каза Адриан.

— Не че сега всичко е страхотно — добавих аз. — Но е по-добре.

— Във всички области ли?

— Моля?

— Интимен живот, работа, всичко останало — изброи Адриан.

Помислих малко.

— Да — казах после. — Може да се каже.

Донесоха яденето, което беше много вкусно. Оказа се, че Chiffonade е нещо като подправка за супа: марули, нарязани на ивици. Адриан си поръча крем супа от аспержи с див чесън като предястие и калкан за основно ястие. Много исках да го опитам, но, разбира се, не посмях да си поискам. Но и моята токачка беше много добра. Не говорихме много, докато се хранехме, но това не беше лошо. Мълчанието беше приятно.

— Всъщност откъде знаете, че Девите са точни? — попитах аз, когато минахме на десерта.

— Не знам нищо подобно — каза Адриан.

— Но вие отгатнахте зодията ми! Преди малко, пред вратата, не помните ли? Споменахте нещо за точността ми, а аз ви казах, че се дължи на моята зодия и тогава вие казахте…

— Помня какво съм казал — каза Адриан. — Запомнил съм, че на четиринайсети септември имате рожден ден, това е всичко.

— А, така ли…

Гребнах последна лъжичка от ягодовото парфе. Така ли?

Адриан се облегна назад в стола си.

— А сега едно еспресо?

— Откъде разбрахте за рождения ми ден? — попитах аз.

— Нямам представа. Може би съм видял от старите договори, а може и госпожа Крице да си го е отбелязала в календара. Запомням всичко, което прочета. Еспресо?

— Да, с удоволствие.

Това обаче беше странно. Почти бях сигурна, че Лакрице не знае кога е рожденият ми ден, а в договорите никога не е фигурирала датата ми на раждане. Иначе Лакрице нямаше да бъде толкова изненадана от възрастта ми.

Погледнах Адриан право в очите. Той извърна поглед.

— Е, добре, потърсих в гугъл — каза той.

— Мен? Но къде в интернет се споменава за моя рожден ден?

В известен смисъл бях поласкана. Колко мило! Търсил е информация за мен в гугъл. Искал е да научи повече за мен. На мен пък никога не ми беше хрумвало да направя същото за него. Хм, вкъщи непременно ще се разтърся.

— В сайта на старото ви училище — каза Адриан. — Там ги има и оценките ви от матурата, както и специалните ви предмети.

— Но това е нарушаване на закона за личните данни — казах аз.

— Да, безспорно — съгласи се Адриан. — Бих осъдил училището си, ако публикува оценките ми от матурата. Но във вашия случай — 5,70 е доста добре.

— Щеше да е по-добре, ако този плешив неофашист фон Роте не ми беше развалил предишните оценки — казах аз. — Това беше най-лошият резултат от матура, който изобщо някой е носил вкъщи. Освен на майка ми, разбира се, която изобщо не е държала такава. Въпреки това тя беше много разочарована, че не съм сред тримата първенци на випуска, подобно на Тине, Рика и Лулу преди мен. Това са сестрите ми. Те просто ме превъзхождат във всичко. Руси са, умни и омъжени. Или поне сгодени. — Млъкнах. Дано не е прозвучало злобно и завистливо.

— Аз имам двама братя — внезапно рече Адриан.

Усмихнах му се.

— И при вас ли е толкова лошо?

— Единият защити докторат по ядрена физика и беше на Олимпиадата в Сеул в отбора по гребане, децата му свирят на цигулка и пиано, другият пое фирмата на баща ми и се ожени за фотомодел. Моите родители много се гордеят с братята ми.

— А с вас не се ли гордеят? Та вие…

— Аз се помещавам в „Аврора“ в един килер — прекъсна ме Адриан. — Което обаче официално никой не бива да знае. На хората се казва, че нашият Грегор заема водеща длъжност в издателския бранш, като името „Аврора“ е табу.

— Това е откачено — възкликнах аз. — На колко години сте?

— На трийсет и четири — въздъхна Адриан. — Но все още съм длъжен да се явявам всяка неделя на обяд у родителите ми.

Наведох се напред.

— Аз също! И се държат с мен като с малко дете. Мислили ли сте да се преместите в друг град?

— О, да — каза Адриан. — Следвах две години в Англия.

— Ето, виждате ли! Значи вашите родители би трябвало да се…

— Докато брат ми преподаваше като гостуващ доцент в Оксфорд — прекъсна ме пак Адриан.

— Хм, явно братята ви са железни във всяко отношение. Но едва ли изглеждат така добре като вас! — Последното го казах с пълна увереност.

— По време на следването си Албан работеше като модел — каза Адриан. — А само преди четири седмици Николаус беше избран в интернет за най-красивия учен в Европа.

— Да, но пък се казват Николаус и Албан — казах аз, защото нямаше вече какво друго да измисля. — И просто не мога да си представя, че изглеждат по-добре от вас. Защо вие не работехте като модел по време на следването си? Това, което Албан може, го можете и вие.

— Много съм нисък — каза Адриан. — Ръстът ми е само метър и осемдесет и един. Братята ми…

— Знаете ли? — прекъснах го аз. — Не желая повече да слушам за братята ви! След като ви казвам, че сте най-красивият мъж, какъвто от години не съм виждала, не, най-красивият мъж, който изобщо съм виждала, значи трябва да ми вярвате. А аз познавам няколко красиви мъже.

— Но вие никога не сте виждали братята ми — упорстваше Адриан. — Всичките ми приятелки досега изпадаха във възторг от тях. Поне тези, които мъкнех със себе си на неделните обеди.

— И Мариане Шнайдер ли?

— Не съм представял Мариане на семейството си — едва не подскочи ужасено Адриан. — Пък и тя никога не би поискала. Вече казах, че това между нас беше незначителна афера.

— Казахте жалка и излишна — поправих го аз.

Сервитьорът дойде и взе поръчката ни за еспресото.

— Как така всичките ви сестри са руси, само вие не сте? — попита Адриан, когато сервитьорът се отдалечи.

— Леля ми Евелин мисли, че съм от пощальона. Но в действителност аз съм единствената, която прилича на баща ми. Кафявата коса, кафявите очи…

— Но вашите очи не са кафяви — каза Адриан и се наведе напред. — Те са като… сироп от карамел, погледнат срещу слънцето.

Хм, доста хубаво сравнение, много по-хубаво от кехлибар, което обикновено правеха някои.

— Сестра ми Тине има същите очи, но на русата й коса стоят някак по-добре — казах аз, за да прикрия смущението си.

— Знаете ли? — каза Адриан и се засмя. — Не желая повече да слушам за сестрите ви.

Бях готова да заложа договора си, че никой от братята му няма такъв заразителен смях. Човек просто не можеше също да не се засмее.

Еспресото пристигна, а заедно с него полека-лека и краят на нашия „бизнес обяд“, за което много съжалявах. Но Адриан трябваше да се върне в килерчето си, а аз трябваше да отида при Чарли, която беше приготвила бутилка шампанско, с която да полеем моя договор. Но преди това исках да се отбия при баща си.

— Беше ми много приятно с вас — каза Адриан пред ресторанта и така странно ми подаде ръка, че аз не знаех дали да я стисна, или да я потупам. Не направих нито едното, нито другото.

— На мен също — отвърнах само аз, внезапно някак притеснена. — Благодаря за поканата. Довиждане.

— До скоро — каза Адриан.

Когато се отдалечих на няколко крачки, той извика:

— Почакайте!

Аз се върнах и го погледнах с очакване.

— Според мен, а-а-а, мисля, че сега, когато сме един вид колеги, можем да си говорим на малки имена, какво ще кажете? — попита той.

— Добре — съгласих се аз. — Макар че Адриан ми харесва повече от Грегор. Да не говорим, че и вампира си кръстих Грегор.

— Въпросът е да си говорим на ти — каза Адриан. — А как ще ме наричаш няма значение.

Когато ме видя, баща ми отново прие каменното си изражение.

— Гери, каква изненада, нали днес не е неделя. Влизай, майка ти е на бридж. Искаш ли чай?

— Лулу каза, че си искал да поемеш предплатата, татко — започнах направо аз. — Дойдох да ти кажа, че не мога да приема парите. Макар да е много мило от твоя страна, задето ми предлагаш.

— Не съм го направил от любезност — каза баща ми. — Вече преведох парите.

— Наистина, татко, мога да се оправя и сама. Винаги съм се оправяла сама.

— Мило дете, само преди две седмици ти се опита да отнемеш живота си — рече баща ми. — Не бих нарекъл това способност да се оправяш сама.

Изчервих се.

— Да, но ако се абстрахираме от това… Нещата при мен наистина потръгнаха. Днес подписах нов договор с „Аврора“. Според него ще взимам процент от оборота. Само гарантираният ми хонорар е двайсет и четири хиляди евро годишно.

— Това означава бруто две хиляди на месец — каза баща ми. — Не е кой знае какво. Особено като се има предвид колко малко внасяш за пенсионни осигуровки. Случайно и аз съм ти превел точно двайсет и четири хиляди евро.

— Моля? Но предплатата за квартирата възлиза само на…

Баща ми вдигна ръка.

— Това е точно сумата, която по право ти се полага — каза той. — Отдавна трябваше да ти я дам.

— Но аз не искам…

Той отново ме прекъсна.

— Двайсет и четири хиляди евро ми струваше следването на всяка от сестрите ти. Ти прекъсна своето в първия семестър и започна сама да се издържаш. Напълно в реда на нещата е да си получиш полагаемото сега.

Аз се разплаках.

— Въпреки че ми беше толкова сърдит… Извинявай, татко. А аз дори не ти написах прощално писмо.

Баща ми понечи да ме прегърне, но после пое само ръката ми.

— През последните седмици много мислех за нас и теб. Горчиво се упреквах, че изобщо съм допуснал това да се случи. Ти беше права за онова, което тогава ми наговори, навън в градината — никога не сме ти показвали, че се гордеем с теб. Беше ме яд, че заряза следването си именно защото си не по-малко умна и надарена от сестрите си. През всички тези години си мислех, че пропиляваш живота си…

— Но нали не всички хора могат да бъдат учителки и заклети преводачки — казах аз.

— Вярно е — каза баща ми. — Освен това, мисля, че романите ти далеч не са толкова лоши. Наистина. Когато за миг забравя, че всичко това го е измислила дъщеря ми, направо се увличам. Можеш спокойно да се опиташ да напишеш истинска книга.

— Татко…

— Да, добре, не исках да прозвуча лошо. Какво ще кажеш да напишеш книга за това, как една млада жена иска да се самоубие и как пише прощални писма до всичките си познати?

— Първо трябва да напиша трийсет и два романа за вампири — казах аз. — Вампирите са много актуални в момента.

— Това ще зарадва леля ти Алекса — каза баща ми. — Нали и тя е една от тях.