Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Учебният филм, втора част

От Нощния блок направиха второ предаване за Мори — отчасти защото първото беше събудило толкова голям интерес. Този път още от вратата операторите и продуцентите се почувстваха като едно голямо семейство. Самият Копъл беше чувствително по-сърдечен. Нямаше период на опипване на почвата, нямаше предварителен разговор преди интервюто. Отначало Копъл и Мори си разказаха истории от детството: Копъл разказа как бил израснал в Англия, а Мори как бил израснал в Бронкс. Мори беше със синя риза с дълги ръкави — беше му постоянно студено, дори при 35-градусовата жега навън — а Копъл си съблече сакото и проведе интервюто по риза и вратовръзка. Изглеждаше сякаш Мори постепенно сваля от него пласт след пласт.

— Изглеждаш чудесно — каза Копъл, когато камерата вече започна да снима.

— Всички така казват — отвърна Мори.

— Звучиш добре.

— Така казват.

— Тогава откъде знаеш, че положението ти се влошава?

Мори въздъхна.

— Кой друг освен мен би могъл да знае, Тед? А аз знам.

И по време на разговора това си пролича. Не ръкомахаше така волно, за да обясни нещо, както по време на първия им разговор. Трудно произнасяше някои думи — звукът „л“ сякаш засядаше в гърлото му. След още няколко месеца може би въобще нямаше да може да говори.

— Ето как се развива емоционалният ми живот — сподели Мори с Копъл. — Когато край мен има приятели и близки, съм много добре. Обичта им ме крепи.

— Но има дни, когато се чувствам потиснат. Няма да те заблуждавам. Виждам как някои неща си отиват и ме обхваща ужас. Какво ще правя без ръцете си? Какво ще стане, когато престана да говоря? За преглъщането не се тревожа много — ще ме хранят през тръбичка, голяма работа. Но гласът ми? Ръцете ми? Те са много важна част от мен. С гласа си разговарям. С ръцете си жестикулирам. Това е начинът, по който давам нещо на хората.

— Как ще им даваш нещо, когато престанеш да говориш? — попита Копъл.

Мори сви рамене.

— Може да ги помоля да ми задават само въпроси, на които се отговаря с „да“ и „не“.

Това беше простодушен отговор, на който Копъл не можеше да не се засмее. Той попита Мори за мълчанието. Спомена един скъп приятел на Мори, Мори Стайн, който навремето пръв беше изпратил афоризмите на Мори в „Бостън глоуб“. Двамата бяха работили заедно в „Брандайс“ от началото на шестдесетте. Стайн беше започнал да губи слуха си. Копъл описа как двамата се срещат един ден, единият не може да говори, другият не чува. Какво ще правят?

— Ще се хванем за ръце — отвърна Мори. — И ще си обменим много обич. Приятели сме от тридесет и пет години, Тед. Човек няма нужда от говор или слух, за да го почувства.

Преди края на предаването Мори прочете на Копъл едно писмо. След първото предаване на Нощния блок той получаваше много писма. Едно от тях беше от учителката на необичайна групичка от девет деца; всяко едно от децата в този клас беше загубило родител.

— Ето какво й отговорих — каза Мори на Копъл, докато наместваше с несигурна ръка очилата на носа си. — „Скъпа Барбара… писмото ти дълбоко ме трогна. Мисля, че работата ти с деца, изгубили родител, е много важна. Аз също изгубих един от родителите си в твърде ранна възраст…“

Изведнъж, пред включените на запис камери, Мори намести очила. И спря, прехапа устни и се задави. По носа му потекоха сълзи.

— „Изгубих майка си, когато бях много малък… за мен това беше голям удар… иска ми се и аз да можех да съм сред такава групичка деца като твоята, където да мога да споделя мъката си. Щях да се запиша в групата ти, защото…“

Гласът му секна.

— „защото се чувствах толкова самотен…“

— Мори — обади се Копъл, — майка ти е починала преди седемдесет години. Нима още страдаш затова?

— И още как — прошепна Мори.