Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Четиринадесетият вторникСбогуваме се

Навън е мокро и влажно, докато изкачвам стъпалата пред дома на Мори. Виждам подробности, детайли, които не съм забелязвал през всичките си посещения, формата на хълма. Каменната фасада на къщата. Малките вечнозелени дръвчета, ниските храстчета. Вървя бавно, без да бързам, стъпвам върху мъртвите мокри листа, които се смачкват под краката ми.

Шарлот се обади предния ден, за да ми каже, че Мори „не е добре“. Това беше нейният начин да ме уведоми, че явно са настъпили последните дни. Мори отложил всичките си срещи и през повечето време спял, което не беше типично за него. Той никога не е обичал да спи много, особено когато наоколо му има хора, с които може да разговаря.

— Иска да го посетиш — каза Шарлот, — само че, Мич…

— Да?

— Той е много слаб.

Стъпалата на верандата. Стъклото на входната врата. Попивах всички тези неща бавно, съзерцателно, сякаш ги виждах за пръв път. Усетих касетофона в сака на рамото ми и го отворих, за да проверя дали съм взел достатъчно касетки. Не знам защо го направих. Винаги носех достатъчно касетки.

Кони ми отвори. Обикновено преливаща от енергия, днес имаше посърнал вид. Поздрави едва чуто.

— Как е той? — попитах.

Не е добре — прехапа тя долната си устна. — Не ми се мисли за това. Толкова симпатичен човек, нали знаеш.

Знаех.

— Толкова жалко.

Шарлот се появи в антрето и ме прегърна. Каза, че Мори още спи, макар че вече е десет часа. Влязохме в кухнята. Помогнах й да разтреби, забелязах шишенцата с лекарства, строени на масата, цяла армия кафяви пластмасови войници с бели капачки. Старият ми преподавател вземаше морфин, за да може да диша.

Оставих в хладилника храната, която бях донесъл — супа, вегетариански кюфтета, рибена салата. Извиних се на Шарлот, че ги нося. Мори не беше вкусвал подобна храна от месеци, и двамата го знаехме, но това се беше превърнало в наша малка традиция. Понякога, когато човек губи близко същество, не иска да се откаже от навиците си.

Изчаках в хола, където Мори беше направил първото си интервю с Тед Копъл. Зачетох вестника на масата. Две деца в Минесота се били простреляли, докато играели с пушката на татко си. Намерили бебе, заровено в боклука в една уличка в Лос Анджелис.

Оставих вестника и се втренчих в празната камина. Лекичко тактувах с крак по дървения под. Накрая чух вратата да се отваря и затваря, после чух стъпките на Шарлот.

— Хайде — рече тя. — Готов е за теб.

Станах и се обърнах към обичайното ни място, тогава забелязах непознатата жена. Седнала с кръстосани крака в края на коридора на сгъваем стол, забила очи в някаква книга. Това беше болничната сестра, организирали му бяха двадесет и четири часово дежурство.

Кабинетът на Мори беше празен. Почувствах се объркан. Тогава се обърнах неуверено към спалнята и го видях да лежи завит на кревата. Виждал го бях в това положение само един единствен път преди — когато го масажираха — неговият афоризъм: „В кревата умира душата“ отново отекна в главата ми.

Влязох, наложил насилена усмивка върху лицето си. Облечен беше с жълто горнище на пижама, одеялото го покриваше до гърдите, фигурата му беше толкова съсухрена, че сякаш нещо липсваше. Беше се смалил като дете.

Устата му беше отворена, кожата му бледа и опъната на скулите. Когато очите му се преместиха върху мен, той се опита да каже нещо, но успях да чуя само леко хриптене.

Ето къде си бил, рекох, събрал всичкото си останало въодушевление.

Той издиша, затвори очи, после се усмихна, но самото усилие го изтощи.

— Скъпи… ми… приятелю — успя да изрече той накрая.

Да, аз съм твоят приятел, рекох.

— Днес… не съм… добре…

Утре ще си по-добре.

Той издиша още веднъж и се насили да кимне. Забелязах, че се мъчи да направи нещо под завивките и се сетих, че иска да извади ръцете си отгоре.

— Хвани — рече той.

Дръпнах завивките надолу и стиснах пръстите му. Те изчезнаха в моите. Наведох се по-наблизо, на няколко сантиметра от лицето му. За пръв път го виждах небръснат, малките бели косъмчета изглеждаха толкова не на място, сякаш някой го беше наръсил със сол по бузите и брадата. Как може брадата му да продължава да расте, когато всичко останало е изцедено от живот?

Мори, тихо заговорих аз.

— Треньоре — поправи ме той.

Треньоре, рекох. Почувствах, че ме побиват тръпки. Той говореше на кратки изблици, вдишваше и издишваше думите. Гласът му беше тъничък и дрезгав. Миришеше на мехлеми и лекарства.

— Ти си… добра душа.

Добра душа.

— Докосна ме — прошепна той. Премести ръцете ми на сърцето си. — Тук.

Усетих, че на гърлото ми засяда буца.

Треньоре?

— А?

Не знам как да се сбогувам.

Той ме потупа немощно по ръката, която продължаваше да държи на гърдите си.

— Ето така… се сбогуваме…

Той дишаше едва чуто, навън-навътре, усещах как гърдите му се повдигат и спадат. В този момент той ме погледна право в очите.

— Обичам… те — дрезгаво промълви той.

И аз те обичам, треньоре.

— Знам… знам… и още нещо…

Какво знаеш?

— Винаги… си ме обичал…

Очите му се свиха и той се разплака, лицето му се сгърчи като на бебе, което още не се е научило да управлява слъзните си канали. Притиснах го и го подържах така няколко минути. Разтърках увехналата му кожа. Погалих го по косата. Поставих дланта си върху лицето му и усетих костите му така близко под кожата, усетих сълзите, сякаш изстискани от капкомер.

Когато си възвърна нормалното дишане, аз се изкашлях и казах, че знам колко е уморен, така че ще дойда пак другия вторник, когато очаквам да го намеря по-бодър. Той изсумтя лекичко, най-близкото подобие на смях, на което беше способен. Въпреки всичко обаче се получи тъжен звук.

Вдигнах неотворения сак с касетофона. Защо въобще го бях донесъл? Знаех си, че няма да го използваме. Наведох се и го целунах силно, притиснал лице към неговото, брада до брада, кожа до кожа, постоях малко така, по-дълго от обичайното, с надеждата да го направя щастлив поне за частица от секундата.

Е, става ли?, рекох аз и се дръпнах назад.

Премитах, за да скрия сълзите си, а той примлясна с устни и повдигна вежди при изражението, изписано на лицето ми. Иска ми се да вярвам, че това е бил кратък миг на задоволство от страна на стария ми преподавател: най-сетне беше успял да ме разплаче.

— Става — прошепна той.