Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Единадесетият вторникРазговаряме за нашата култура

— Удари го по-силно.

Аз удрям Мори по гърба.

— По-силно.

Отново го удрям.

— По-нагоре, към раменете… сега по-надолу.

Мори, по долнище на пижама, лежи на една страна в леглото, с лице, забито във възглавницата, с отворена уста. Физиотерапевтката ме учи как да изкарвам отровата от дробовете му — той има постоянна нужда, защото иначе секретът ще се сгъсти и няма да може да диша.

— Винаги… съм знаел… че ти се иска… да ме удариш — на пресекулки реди Мори.

Да, шегувам се аз, докато налагам с юмрук по бялата му като алабастър кожа на гърба. Това е за онази петица дето ми писа във втори курс. Пляс!

Всички се разсмиваме с неловкия смях, типичен за подобни случаи, да не би дяволът да подслушва наблизо. Сценката би могла да бъде забавна, ако за всички нас не беше ясно, че това е последната гимнастика преди смъртта. Болестта на Мори беше опасно близо до последната фронтова линия на съпротивителните му сили, белите дробове. Той постоянно предричаше, че ще умре от задушаване, а аз не можех да си представя по-ужасен начин да умреш. Понякога затваряше очи и се опитваше да поеме въздух с уста и нос и изглеждаше така, сякаш се напряга да повдигне корабна котва.

Беше началото на октомври, време отново да навлечем връхните дрехи, листата стояха натрупани на камари в предните дворове на Уест Нютън. Физиотерапевтката на Мори беше пристигнала по-рано, а аз обикновено гледах да се махна от стаята, когато при него имаше лекари и сестри. Но седмиците минаваха, времето ни изтичаше и аз обръщах все по-малко внимание на притесненията от физически характер. Исках да бъда при него. Исках да видя всичко. Това не беше типично за мен, но кое ли от случилите ми се през последните месеци неща в дома на Мори беше?

Затова сега наблюдавах как физиотерапевтката раздвижва Мори в леглото, тупа го по гърба, пита го дали усеща как секретът вътре се отделя. И когато спря за почивка, попита дали не искам и аз да опитам. Съгласих се. Мори, с лице върху възглавницата, се засмя.

— Само по-леко — рече той. — Стар човек съм. Взех да барабаня по гърба и страните му, като удрях на различни места, следвайки нейните инструкции. Беше ми неприятно, когато Мори лежеше в леглото по каквато и да било причина (последният му афоризъм: „В кревата загива душата“, звънеше в ушите ми), свит на една страна, той изглежда толкова смален, толкова посърнал, приличаше повече на момченце, отколкото на възрастен човек. Забелязах бледния цвят на кожата му, белите косми по тялото, безпомощно отпуснатите ръце. Замислих се за това колко време отделяме, за да поддържаме и оформяме телата си, вдигаме тежести, правим коремни преси, а накрая природата ни отнема всичко. Под пръстите си усещах отпуснатата плът на Мори и го налагах здраво, както ме бяха инструктирали. Искаше ми се да бия по стените вместо по гърба му.

— Мич? — едва успя да изрече Мори с пресеклив от ударите по гърба му глас.

— Ъхъ?

— Кога… съм ти… писал… петица?

Мори вярваше, че у всеки човек е заложено нещо добро. Но също така виждаше и в какво могат да се превърнат хората.

— Хората стават зли, когато се почувстват застрашени — рече той по-късно същия ден — и това се дължи на нашата култура. На икономиката ни. Дори хората, които имат работа, се чувстват застрашени, защото се страхуват да не я изгубят. А когато се почувстваш застрашен, започваш да се грижиш единствено за себе си. Започваш да боготвориш парите. Всичко това е част от нашата култура.

Той издиша.

— И заради това аз не й вярвам.

Кимнах и стиснах ръката му. Вече редовно се държахме за ръце. За мен това беше още една промяна. Неща, които преди ме караха да се чувствам неловко и от които се гнусях, сега бяха нещо обичайно. Изпълнената със зеленикава течност торбичка, с която беше свързан катетърът му, лежеше до крака ми, близо до неговия стол. Няколко месеца по-рано това би ме отвратило; сега просто не го забелязвах. Същото беше и с миризмата в стаята, след като Мори беше използвал тоалетната. Той не можеше да си позволи свободата на придвижване от едно помещение в друго, не можеше да затвори след себе си вратата на тоалетната, като преди това я напръска с освежителя за въздух. Тук беше леглото му, тук беше инвалидната му количка и това беше животът му. Ако моят живот беше натикан в подобен напръстник, едва ли щях да го ароматизирам по-добре.

— Ето какво имам предвид под изграждането на своя собствена, малка субкултура — заобяснява Мори. — Не казвам, че трябва да пренебрегнеш всички правила на обществото, в което живееш. Аз не се разхождам наоколо гол, например. Не минавам на червено. Мога да се съобразявам с дребните неща. Но големите неща — как да мислиш, какво да цениш — това трябва да решиш сам. Не можеш да позволиш на всеки — или на всяко общество — да решава вместо теб.

— Да вземем моето състояние. Нещата, от които би следвало да се срамувам — че не мога да ходя, че не мога сам да си избърша задника, че понякога се будя сутрин и ми се плаче — сами по себе си това не са срамни неща.

— Същото се отнася и за жените, които смятат, че не са достатъчно стройни, или мъжете, които смятат, че не са достатъчно богати. Това са все неща, които нашата култура иска да ни натрапи. Не им вярвай.

Попитах Мори защо на младини не е отишъл да живее някъде другаде.

— Къде?

Не знам. В Южна Америка. Нова Гвинея. Някъде, където хората не са толкова себични, както в Съединените щати.

— Всяко общество си има своите проблеми — рече Мори и повдигна вежди, което беше най-близкият, възможен за него жест, до повдигане на раменете. — И според мен начинът не е в това да избягаш. Трябва да се потрудиш да си изградиш своя собствена култура.

— Виж какво, независимо къде живееш, най-големият недостатък на нас, хората, е липсата на далновидност. Не виждаме какво бихме могли да бъдем. Би трябвало да видим заложения у нас потенциал, да се напрегнем да постигнем всичко, което бихме могли да бъдем. Но ако хората наоколо ти казват: „Аз си искам своето сега, веднага“, накрая се стига дотам, че има неколцина, които притежават всичко, но има и армия, която пречи на бедните да надигнат глава и да им го отнемат.

Мори се е загледал през рамото ми в прозореца отзад. Понякога се чува някой минаващ камион или по-силен пристъп на вятъра. Спря поглед за малко на къщите на съседите си, после продължи.

— Проблемът, Мич, е в това, че не вярваме, че сме толкова еднакви, колкото всъщност сме. Бели и черни, католици и протестанти, мъже и жени. Ако се мислехме за еднакви, може би щяхме с повече ентусиазъм да се приобщим към голямото човешко семейство на този свят и да обичаме и да се грижим за него, както обичаме и се грижим за най-близките си.

— Повярвай ми, когато умираш, виждаш, че всичко това е така. Всички тръгваме от едно място — раждането — и всички стигаме до един край — смъртта. Тогава, каква е разликата?

— Инвестирай в човешкото семейство. Инвестирай в хората. Изгради си свое малко общество от хора, които обичаш и които те обичат.

Той стисна лекичко ръката ми. Аз му отвърнах с по-силно стискане. И както на онези състезания по панаирите, където удряш с чук и гледаш колко високо ще се вдигне дискът, така и аз почти видях как телесната топлина се издига в гърдите и шията на Мори, в страните и очите му. Той се засмя.

— В самото начало на живота ни, докато сме още пеленачета, имаме нужда от други хора, за да оцелеем, нали така? В края на живота, когато станем такива, какъвто съм аз сега, отново имаме нужда от други хора, нали така?

Гласът му се превърна в шепот.

— Тайната обаче е следната: между тези два момента също имаме нужда от други хора.

По-късно следобед двамата с Кони отидохме в спалнята да видим крайното заключение на съдебните заседатели по делото на О Джей Симпсън. Сцената беше напрегната, всички обвиняеми с лице към съдебните заседатели, Симпсън, в синята си риза, заобиколен от цяла армия адвокати, прокурорите, желаещи да го вкарат зад решетките, застанали само на няколко крачки от него. Когато председателят на журито съдебни заседатели прочете присъдата: „Невинен“, Кони извика:

— Боже мили!

Гледахме как Симпсън прегръща адвокатите си. Слушахме как коментаторите се опитват да обяснят смисъла на всичко това. Видяхме тълпите чернокожи, празнуващи на улицата пред съда, както и тълпите бели, насядали в ресторантите. Решението беше приветствано като историческо събитие, макар че всекидневно се извършват убийства. Кони излезе в антрето. Какво повече има да гледа.

Чух как вратата на кабинета на Мори се затвори. Продължих да зяпам в телевизора. Всички по света го гледат, рекох си. Тогава, от съседната стая, чух как преместват Мори от стола му и се засмях. Точно когато „Процесът на Века“ достигна драматичната си развръзка, моят стар преподавател сядаше на тоалетната.

Годината е 1979, играем баскетбол в салона на „Брандайс“. Отборът се справя добре и агитката от студенти започва да скандира: „Първи! Първи!“ Мори е седнал наблизо. Скандирането го озадачава. В един момент, насред виковете „Първи!“, той става и изкрещява:

— Какво му е лошото да си втори?

Студентите го гледат. Престават да викат. Той си сяда, усмихнат победоносно.