Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Петият вторникРазговаряме за роднините

Първата седмица на септември, училището започва. След тридесет и пет последователни есени моят стар преподавател няма часове в университета. Бостън гъмжи от студенти, по улиците колите са паркирани на две редици и навсякъде се разтоварват куфари и пакети. А Мори си седи вкъщи. Нещо не е наред, както при онези футболисти, които се оттеглят от спорта и за пръв път трябва да си останат в неделя у дома, за да гледат телевизия, но продължават да си мислят, та аз още го мога. От опита си с тези хора съм се научил, че е най-добре да не ги безпокои човек, когато се зададе нов спортен сезон. Най-добре не казвайте нищо. Но на Мори нямаше нужда да му напомням за твърде краткото време, което му остава да живее.

За записите на разговорите ни бяхме преминали от микрофони, които да държим в ръка — понеже за Мори вече беше твърде уморително да държи каквото и да било — към висящия тип микрофони, използвани често в телевизията. Тези микрофони се защипват на яката или ревера. Разбира се, понеже Мори ходеше облечен главно с памучни ризи, твърде широки за все по-отслабващото му тяло, микрофонът често увисваше и падаше и час по час се налагаше да се пресягам и да го оправям. На Мори това сякаш му харесваше, защото тогава се приближавах достатъчно близо до него, за да го прегърна, а нуждата му от физическа близост беше по-силна от всякога. Когато се навеждах към него, чувах свистящото му дишане и слабата кашлица, а също как примляскваше с устни преди да преглътне.

— Е, приятелю — обърна се той към мен, — за какво ще си говорим днес?

Какво ще кажеш да си поговорим за роднините?

— Роднините.

Той се замисли. За момент.

— Е, моите ги виждаш, около мен са.

Кимна към снимките на полиците — Мори като малък с баба си; Мори като малък с брат си Дейвид; Мори със съпругата си Шарлот; Мори с двамата си сина — Роб, журналист в Токио, и Джон, компютърен специалист в Бостън.

— Мисля, че на фона на това, за което си говорим тези седмици, семейството става още по-важно — рече той. — Факт е, че ако не е семейството, в наши дни човек е без основи, без сигурна почва, на която да стъпи. Покрай болестта си го разбрах съвсем ясно. Ако нямаш подкрепата, обичта, грижите и вниманието на близките си, нямаш нищо. Обичта е от върховно значение. Както е казал нашият велик поет Одън: „Обичайте се или мрете.“

„Обичайте се или мрете“, записах си го аз. Одън ли го е казал?

— Обичайте се или мрете — повтори Мори. — Хубаво е, нали? И е толкова вярно. Без обич сме като птици с пречупени криле.

— Да речем, че бях разведен или живеех сам, или нямах деца. Болестта ми — и всичко, което преживявам — би било много по-мъчително. Не съм сигурен дали бих се справил. Разбира се, хората пак щяха да идват да ме виждат, приятели, колеги, но не е същото като да имаш близък човек, който няма да си тръгне. Не е същото като да имаш някой да те наглежда, да се грижи за теб през цялото време.

— Това е част от смисъла на семейството, не е само обичта, а да дадеш на другия да разбере, че има някой, който мисли и се грижи за него. Точно това ми липсваше много, когато майка ми почина — това, което наричам „духовна сигурност“ — да знаеш, че близките ти са наоколо и внимават за теб. Нищо не може да го замени. Нито пари. Нито слава.

Той ме стрелна с поглед.

— Нито работата — допълни той.

Създаването на семейство беше един от въпросите в краткия ми списък — неща, които човек трябва да свърши преди да е станало твърде късно. Казах на Мори за дилемата на моето поколение, свързана с децата, как често гледаме на тях като на нещо, което ни обвързва, и ни превръща в онези „родители“, които не сме искали да бъдем. Признах си, че някои от тези мисли измъчват и мен.

Но когато погледнех Мори, се питах, ако бях на негово място, на прага на смъртта, без семейство, без деца, дали самотата би била непоносима? Той беше възпитал двама грижовни и изпълнени с обич синове, които също като Мори не бяха свенливи в емоционалната област. Ако пожелаеше, те щяха да се откажат от заниманията си и щяха да прекарат с баща си всеки миг от оставащите му няколко месеца. Но той не го желаеше.

— Не прекъсвайте живота си — им беше рекъл той. — Иначе болестта ще разтури три живота вместо само един.

По такъв начин, дори на прага на смъртта, той засвидетелстваше уважение към света на синовете си. Нищо чудно, че когато идваха да поседят при него, се изливаха истински водопади от обич, безкрайни целувки и шеги, всички сгушени край леглото му, хванати за ръце.

— Когато хората ме питат дали да имат деца или не, никога не им казвам какво да правят — проговори Мори, загледан в снимката на големия си син. — Казвам им само: „Няма преживяване, което да се сравни с децата.“ И това е всичко. Това не може с нищо да се замени. Не е същото с приятелите. Не е същото с любимия човек. Ако искаш да изпиташ усещането за пълна отговорност спрямо друго човешко същество, ако искаш да се научиш как да обичаш и какво е да си обвързан възможно най-дълбоко, трябва да имаш деца.

Значи би го направил отново, попитах аз.

Погледнах към снимката. Роб целува Мори по челото, а Мори се смее със затворени очи.

— Дали бих го направил отново ли? — обърна се той към мен с изненадан вид. — Мич, за нищо на света не бих пропуснал това преживяване. Макар че…

Той преглътна и пусна снимката в скута си.

— Макар че цената му е твърде висока — допълни той. Защото трябва да ги напуснеш.

Защото трябва да ги напусна толкова скоро.

Той сви устни, затвори очи и аз видях как първата сълза се търкулна по бузата му.

А сега — рече той, — говори ти.

Аз ли?

— За твоето семейство. За родителите ти знам. Видях ги преди години, на церемонията при дипломирането ти. Имаш сестра, нали така?

Да, отвърнах аз.

— По-голяма от теб, нали?

По-голяма.

— И един брат, нали?

Кимнах.

— По-малък?

По-малък.

— Като мен — отбеляза Мори. — И аз имам по-малък брат.

Като теб, рекох.

— И той беше на промоцията ти, нали?

Премигнах и пред очите си видях всичко, както беше преди шестнадесет години: горещото слънце, сините тоги, примижали прехвърляме ръце през рамото на другия и позираме за моменталните снимки. Някой брои: „Едно, две трииии…“

— Какво има? — пита Мори, забелязал внезапното ми затишие. — Какво се сети?

Нищо, отвърнах, за да сменя темата.

Истината е, че имам брат, русокос брат с лешникови очи, по-малък от мен, който никак не прилича на мен и на тъмнокосата ми сестра, заради което навремето го дразнехме, че като малък чужди хора са го оставили на прага на къщата ни.

— А един ден — дразнехме го ние — те ще дойдат да си те приберат.

Той винаги се разплакваше, но ние не се отказвахме.

Той порасна по начина, по който израстват най-малките деца в семейството — разглезен, обожаван, измъчван вътрешно. Мечтата му беше да стане актьор или певец; на вечеря редовно разиграваше разни номера, които беше видял по телевизията, сам разиграваше всички роли, с усмивка, напираща на устата му. Аз бях добрият ученик, той лошият; аз бях послушен, той не спазваше правилата; аз не припарвах до алкохол и наркотици, той опитваше всичко, което човек може да поеме. Малко след като завърши гимназия, се премести да живее в Европа, защото му допадаше тамошният по-свободен начин на живот. И въпреки това той беше любимецът в семейството. Когато гостуваше у дома, при неговото необуздано и забавно присъствие аз често се чувствах дървен и закостенял.

Понеже бяхме толкова различни, смятах, че съдбите ни ще се развият в съвършено различни посоки, веднага след като навършим пълнолетие. И познах за всичко освен едно. От деня, в който почина вуйчо ми, аз вярвах, че ще загина от подобна смърт, че ще ме отнесе преждевременна болест. Затова работех трескаво и събирах сили за собствения си рак. Усещах дъха му. Знаех, че това ме чака. Очаквах го, както осъденият очаква палача.

И се оказах прав. Болестта дойде.

Но пропусна мен.

Порази брат ми.

Същият рак като на вуйчо ми. На панкреаса. Рядка форма. И така, най-младият в семейството, с русата коса и лешниковите очи, трябваше да се подложи на химиотерапия и лъчелечение. Косата му опада, лицето му стана слабо и изпито като на скелет. Аз трябваше да съм на негово място, казвах си. Но това беше брат ми, а не аз, не вуйчо ми. Още от малък той беше смело дете. Веднъж, когато се биехме в мазето, той буквално ме захапа през обувката толкова здраво, че изпищях от болка и го пуснах.

И този път не се предаде. Бореше се с болестта в Испания, където живееше, с помощта на експериментално средство, което не беше — и още не е — разрешено в Съединените щати. Летеше навред из Европа за различни лечения. След пет години лекарството сякаш успя да изгони рака.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че брат ми не допускаше до себе си нито мен, нито когото и да било от семейството. Колкото и да се опитвахме да му се обаждаме и да го видим, той ни държеше надалеч, твърдейки, че тази борба е нещо, с което трябва да се справи сам. Понякога минаваха месеци без никаква вест от него. Посланията, записани на телефонния му секретар, оставаха без отговор. Чувствах, че би трябвало да направя нещо за него, разкъсваше ме ужасно чувство на вина, което още повече подклаждаше гнева ми, задето той не ми позволяваше да го направя.

Затова, за пореден път, се потопих в работа. Работех, защото това беше нещо, което можех да контролирам. Работех, защото работата беше нещо смислено и отзивчиво. И всеки път, когато се обадех в апартамента на брат ми в Испания и попаднех на телефония му секретар — където той говореше на испански, още един белег за това колко се бяхме раздалечили — аз затварях и се хвърлях да работя още по-настървено.

Може би това беше една от причините да чувствам Мори така близък. Той ми позволяваше да бъда там, където брат ми не ме допускаше.

Като се замислям сега, Мори навярно е съзнавал какво става.

Зима по време на детството ми, на заснежения склон в нашия квартал. Двамата с брат ми сме на шейната, той отзад, аз отпред. Усещам брадичката му върху рамото си и краката му в сгъвката на коленете си.

Шейната трещи по заледените участъци. Набираме скорост и летим надолу по склона.

— КОЛА! — изревава някой.

Виждаме я как се задава по улицата отляво. Крещим и се опитваме да завием, но плазовете не зацепват. Шофьорът натиска клаксона и удря спирачките, а ние, като всички хлапета, скачаме от шейната. Увити в якета, с вдигнати качулки, ние се търкаляме като дървени трупи в студения мокър сняг и си мислим, че в следващия момент ще попаднем под гумите на автомобила. Пищим „Аааа!“ и целите сме изтръпнали от страх, търкаляме се, светът се върти с нас.

И тогава, нищо. Спираме да се търкаляме, поемаме дъх и избърсваме топящия се по лицата ни сняг. Шофьорът завива по улицата, заканително размахвайки пръст. В безопасност сме. Шейната ни се е забила кротко в преспата отстрани, приятелите ни потупват по раменете и викат:

— Страхотно! За малко да загинете!

Ухилвам се на брат ми и двамата сме обединени от детинска гордост. Не беше толкова страшно, казваме си на ум, и сме готови за нови срещи със смъртта.