Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Деветият вторникРазговаряме за любовта, която продължава

Листата вече започваха да менят цвета си и пътят през Уест Нютън се превръщаше в живописна картина, изпълнена със златно и ръждиво. У дома в Детройт профсъюзната война беше в застой, всяка от страните обвиняваше другата, че отказва да контактува. Новините по телевизията бяха не по-малко потискащи. Някъде из затънтените части на Кентъки трима мъже хвърлили от някакъв надлез парчета от надгробна плоча, при което строшили предното стъкло на минаващата отдолу кола и убили момиче, което отивало на религиозно поклонение заедно с родителите. В Калифорния процесът срещу О Джей Симпсън вървеше към заключителната си част и цялата страна тръпнеше в очакване. Дори по летищата бяха провесили телевизионни екрани, настроени на СиЕнЕн, за да може човек да се осведомява за развитието на процеса по пътя си към самолета.

Няколко пъти правих опити да се обадя на брат си в Испания. Оставях му съобщения, че действително трябва да говоря с него, че напоследък много мисля за нас двамата. Няколко седмици по-късно получих кратко съобщение, в което се казваше, че всичко било наред, че много съжалявал, но не му се говорело за болестта.

А моят стар преподавател се топеше не от разговорите за болестта си, а от самата болест. След последното ми посещение медицинската сестра му беше поставила катетър в пениса, откъдето урината се източваше през тръбичка и се събираше в торбичка, която стоеше на пода до стола му. Краката му имаха нужда от постоянни грижи (продължаваше да чувства болка, макар че не можеше да ги движи — поредната жестокост на ЛАС) и ако краката му не се намираха на точно определените сантиметри над дунапренените възглавници, изпитваше болки сякаш го бодат с вилица. Понякога, по средата на разговора Мори молеше гостите си да повдигнат крака му и да го преместят на един пръст встрани или да му наместят главата така, че да лежи по-удобно върху разноцветните възглавници. Представяте ли си — да не можеш да преместиш собствената си глава?

При всяко мое посещение Мори сякаш все повече се смаляваше, а гръбнакът му сякаш приемаше изцяло формата на стола. Въпреки това, всяка сутрин той настояваше да го вдигнат от леглото и да го закарат в кабинета му и да го оставят там сред книгите и книжата му, при хибискусовото храстче на прозореца. Типично за него, той откриваше нещо философско в това.

— Обобщил съм го в последния си афоризъм — съобщи той.

Кажи да го чуя.

— „В кревата загива душата.“

Мори се засмя. Само той можеше да се смее на подобно нещо.

Обаждали му се от Нощния блок, дори самият Тед Копъл.

— Искат да направят още едно предаване за мен — сподели той. — Но щели да изчакат.

Докога? Ти си вече на финалната права?

— Може би, все едно, остава ми още малко.

Не говори така.

— Съжалявам.

Не ми харесва това, дето искат да изчакат да угаснеш съвсем.

— Не ти харесва, защото те е грижа за мен, Мич — засмя се той, — може би твърде много драматизираш положението около мен. В това няма нищо лошо. А може би и аз се възползвам някак от ситуацията. Благодарение на тях моите думи достигат до милиони хора. Без тях нямаше да мога да го направя, нали? Така че това е един вид компромис.

Закашля се, а кашлицата постепенно прерасна в продължително гъргорене, което завърши с плюене в измачканата хартиена кърпичка.

— Все едно — продължи Мори, — казах им да не чакат прекалено дълго, защото гласът ми ще изчезне. А когато болестта стигне до дробовете ми, говоренето ще стане невъзможно, Вече ми е трудно да говоря продължително без почивка. Отказал съм вече на доста хора, които искат да дойдат да ме видят. А те са много, Мич. Но вече се уморявам лесно. Ако не мога да им отделя необходимото внимание, значи не мога да им помогна.

Погледнах касетофона с чувство на вина, сякаш крадях остатъците от ценното му време за говорене.

— Да престанем тогава, а? — попитах аз. — Няма ли да се изморяваш прекалено много?

Мори затвори очи и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш чакаше някаква безмълвна болка да отмине.

— Не — рече той накрая. — Ние с теб трябва да продължим. Нали знаеш, че това е последната ни дипломна работа.

Последната ни дипломна работа.

— Трябва да я направим както трябва.

Сетих се за първата ни дипломна работа в колежа. Идеята, разбира се, беше на Мори. Убеди ме, че съм достатъчно кадърен да направя дипломна работа — нещо, което никога не ми беше идвало на ум.

И ето ни сега, отново заети с подобна дейност. Започнали от една идея. Умиращият говори с живия, разказва му каквото му е нужно да знае. Този път не бързах чак толкова да свърша.

— Вчера ми зададоха интересен въпрос — рече Мори, загледан над рамото ми в окаченото на стената пано с оптимистични пожелания, подарък от приятели за седемдесетия му рожден ден. Всяко парченце от паното съдържаше различно послание: „КАРАЙ ВСЕ ТАКА НАПРЕД“, „НАЙ-ДОБРОТО ПРЕДСТОИ“, „МОРИ — ВИНАГИ №1 ПО ПСИХИКА И ДУХ!“

Какъв беше въпросът, попитах.

— Дали се безпокоя, че ще ме забравят след смъртта ми?

Е, безпокоиш ли се?

— Едва ли. През живота си съм бил свързан тясно с толкова много хора, А именно чрез любовта живееш дори след смъртта си.

Звучи като текст на песен: „чрез любовта живееш“.

Мори се разсмя.

— Може би. Само че, Мич, след всичко, което си говорим тук? Чуваш ли понякога гласа ми, когато се прибереш вкъщи? Когато си сам? Или в самолета? Или пък в колата?

Да, признах аз.

— Значи няма да ме забравиш след като умра. Спомняй си гласа ми и аз ще съм при теб.

Да си припомним за гласа ти.

— И няма нищо лошо, ако решиш да си поплачеш.

Мори. Опитваше се да ме разплаче още като първокурсник.

— Един ден ще успея — казваше той.

Да, да, отвръщах аз.

— Намислих какво искам да пише на гроба ми — рече той.

Не искам да чувам за надгробни плочи.

— Защо? Притеснява ли те?

Свих рамене.

— Тогава да не говорим за това.

Не, продължавай. Какво си намислил?

Мори млясна суетни.

— Мислех си за следното: „Учител докрай“.

Изчака малко да го осмисля.

Учител докрай.

— Добре ли е? — попита той.

Да, рекох. Много добре.

Много ми харесваше как Мори грейва, когато вляза при него. Знам, че посрещаше така повечето хора, но това си беше необикновен талант, да успееш да накараш всеки посетител да се почувства така, сякаш тази усмивка е само за него.

— Ааа, приятелю, ти ли си? — възкликваше той с неясния си, писклив глас.

И не беше само поздравът. Когато Мори беше с някого, той наистина беше с него. Гледаше го право в очите и го слушаше сякаш на света няма други хора. Колко по-добре биха се разбирали хората, ако всеки път се срещаха по този начин — вместо троснатото обръщение на сервитьорката, на шофьора на автобуса или шефа?

— Смятам, че трябва да присъстваш изцяло — продължи Мори. — Това означава, че трябва изцяло да бъдеш с човека, с когото си. Когато говоря с теб, Мич, аз се старая да се концентрирам само върху това, което става между нас. Не си мисля за нещо, което сме си казали преди седмица. Не си мисля за това какво ще стане в петък. Не си мисля за поредното предаване с Копъл, нито за лекарствата, които взимам. Аз разговарям с теб. Мисля за теб.

Спомням си как навремето ни преподаваше същото в курса по групов процес в „Брандайс“. Тогава го отминах с пренебрежение, защото си мислех, че това не може да бъде част от учебната програма в един университетски курс. Да се учиш как да внимаваш? Че кое му е важното на това? Днес знам, че това е по-важно от почти всичко, на което са ме учили в колежа.

Мори протегна ръка към моята и докато му я подавах, усетих пристъп на чувство за вина. Пред мен беше човек, който можеше да прекарва всеки миг в самосъжаление, да проверява доколко е отпаднал организмът му, да брои вдишванията и издишванията си. Много хора с далеч по-малки проблеми са до такава степен заети със себе си, че очите им стават като стъклени, ако говориш с тях повече от тридесет секунди. Те вече си мислят за друго — да се обадят на някого, да изпратят факс, мечтаят за любовника си. Превключват на пълно внимание едва когато свършиш да говориш, при което казват „аха“ или „О, да“ и се преструват, че са там.

— Част от проблема, Мич, е в това, че всички постоянно бързат нанякъде — заключи Мори. — Хората не са открили смисъла в живота си и затова се лутат насам-натам да го търсят. Мислят си за следващата си кола, следващата си къща, следващата работа. След което откриват, че тези неща са също толкова лишени от смисъл и продължават да тичат.

Когато веднъж започнеш да тичаш, намесих се аз, е много трудно да се спреш.

— Не е чак толкова трудно — рече той и поклати глава. — Знаеш ли аз какво правя? Когато някой иска да ме изпревари — докато още можех да карам — вдигам ръка…

Той се опита да го направи, но ръката му едва-едва се повдигна на около петнадесет сантиметра.

— … вдигах ръка, сякаш, за да направя отрицателен жест, след което махвах и се усмихвах. Вместо да им покажеш среден пръст, пускаш ги да минат и им се усмихваш. И знаеш ли какво? Често се случваше да ми отвърнат с усмивка. Всъщност, на мен не ми се е налагало да влагам толкова сили в колата си. Винаги съм предпочитал да ги влагам в отношенията си с хората.

И той го правеше по-добре от всеки друг. Хората, които сядаха да поговорят с него, виждаха как очите му се навлажняват, когато му казват нещо тъжно, или потъват в мрежа от ситни бръчици, когато чуе някой наистина страхотен виц. Винаги беше готов да покаже открито чувството, което толкова често отсъства у хората от моето следвоенно поколение. Ние сме майстори в областта на незначителните разговори: „Какво работиш?“, „Къде живееш?“. Но действително да изслушаме някого — без да се опитваме да му продадем нещо, да го свалим, да го вербуваме за нещо или да спечелим нещо в замяна — колко често ни се случва това днес? Според мен, повечето посетители на Мори през последните месеци идваха не толкова, за да му засвидетелстват внимание, колкото заради вниманието, което той им обръщаше. Въпреки личната си болка и страдание, този дребничък старец ги изслушваше така, както хората винаги бяха мечтали да бъдат изслушани.

Казах му, че всеки би искал да има баща като него.

— Е — рече той и притвори очи, — имам известен опит в тази област…

— Мори видял баща си за последен път в градската морга, Чарли Шуорц бил тих човечец, който обичал да си чете вестника сам, под светлината на улична лампа на Тремънт авеню в Бронкс. Всяка вечер, докато Мори бил още малък, Чарли излизал да се разходи след вечеря. Той бил дребничък руснак, с червендалесто лице и гъста сива коса. Мори и брат му Дейвид гледали през прозореца как се облягал на стълба на уличната лампа, а Мори си мечтаел баща му да влезе вътре и да си поговори с тях, но той почти никога не го правел. Нито ги завивал вечер, нито ги целувал за лека нощ.

Мори всеки път се заклевал, че ако някога има деца, винаги ще ги завива и ще ги целува за лека нощ, Години по-късно, когато вече имал деца, наистина го правел.

Междувременно, докато Мори отглеждал собствените си деца, Чарли живеел в Бронкс. И продължавал да прави вечерната си разходка. Продължавал все така да чете вечерния си вестник. Една вечер излязъл пак след вечеря. На няколко пресечки от дома му го спрели двама бандити.

— Давай парите — рекъл единият и извадил пистолет.

Уплашен, Чарли хвърлил портфейла си и хукнал да бяга. Тичал ли, тичал из улиците, докато стигнал до дома на свой роднина, където припаднал на верандата.

Инфаркт.

Починал още същата нощ.

Извикали Мори да идентифицира трупа. Той отлетял за Ню Йорк и отишъл в моргата. Завели го в мазето, в хладилната зала, където държали труповете.

— Това баща ви ли е? — попитал дежурният.

Мори погледнал трупа зад стъклото, трупа на човека, който го бил хокал, поучавал и учил на работа, който мълчал, когато Мори искал да говори, който бил казал на Мори да преглъща мълчешком спомените за майка си, когато той изгарял от желание да ги сподели с всички.

Той кимнал и си тръгнал. Ужасът от онази зала, разказваше той по-късно, отнел всичките му сили. Заплакал едва няколко дни по-късно.

И все пак смъртта на баща му помогнала на Мори да се подготви за собствената си смърт. Едно знаел със сигурност: ще падне голямо прегръщане, целуване, разговори и смях, и няма да остане нито едно неизречено „сбогом“ — всичко, което не могъл да направи с майка си и баща си.

Когато ударел последният час, Мори искал любимите му хора да са наблизо и да знаят какво става с него. Никой нямало да научи по телефона или с телеграма, нито да трябва да се взира през стъкленото прозорче в някакво си непознато, студено подземие.

В южноамериканските тропически гори живее темето десана, което схваща света като постоянна величина от енергия, изпълваща всички живи същества. Всяко раждане следователно означава смърт, а всяка смърт води до раждане. По такъв начин енергията във вселената си остава непроменена.

Когато ловуват, хората от племето десана знаят, че убитите от тях животни оставят празнина в кладенеца на вселената. Но те вярват, че тази дупка ще бъде запълнена от душите на ловците десана, когато те умрат. Ако хората не умираха, нямаше да има птички и риби, които да се раждат. На мен тази идея много ми харесва. На Мори също. Колкото повече наближава мигът на последното сбогуване, толкова повече му се струва, че всички сме създания, населяващи една и съща гора. Каквото вземем, трябва да го възстановим.

— Справедливо е — казва той.