Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Четвъртият вторникРазговаряме за смъртта

— Да започнем оттам — казва Мори, — всеки знае, че ще умре, но някак си не му се вярва, че ще стане.

Този вторник той е в делово настроение. Темата е смъртта, първа точка в моя списък. Преди да дойда, Мори си е нахвърлил няколко бележки на малки бели листчета, за да не забрави. Несигурният му почерк вече е неразбираем за всички, освен за него. Началото на септември е, през прозореца на кабинета се вижда яркозеленият жив плет в задния двор, от улицата долитат виковете на играещите вън деца, последната седмица свобода преди да тръгнат на училище.

В Детройт стачниците се подготвят за голяма изява по случай празника, с която да демонстрират солидарността на профсъюзите пред работодателите. По време на полета прочетох във вестника за жена, застреляла съпруга и двете си дъщери, докато спели, защото както твърдяла, искала да ги предпази от „лоши хора“. В Калифорния адвокатите на О Джей Симпсън придобиваха все по-голяма известност.

А тук, в кабинета на Мори, животът продължаваше, като безценните му дни изтичаха един по един. Седяхме двамата заедно, на няколко педи от последната придобивка в дома му: кислородния апарат. Апаратът беше малък и преносим, на височина до коляното ми. Имаше нощи, когато на Мори не му достига въздух, и тогава той поставяше на носа си дълга пластмасова тръбичка, която стиска ноздрите му като пиявица. Мисълта, че Мори е придатък на някакъв си апарат, ми беше безкрайно неприятна и аз избягвах да го поглеждам, докато си говорим.

— Всеки знае, че ще умре — повтори той, — но някак си не му се вярва, че ще стане. Ако вярвахме, щяхме да живеем по друг начин.

Значи се заблуждаваме по въпросите за смъртта, попитах.

— Да. Но има и по-добър подход. Да знаеш, че ще умреш и да бъдеш подготвен за това във всеки един момент. Това е много по-добро. Така наистина участваш по-активно в живота си, докато го живееш.

Как може човек да бъде подготвен за смъртта?

— Прави като будистите. Всеки ден на рамото ти нека каца птиченце, което да питаш: Днес ли е денят, когато ще умра? Готов ли съм? Правя ли това, което трябва да правя? Такъв ли съм, какъвто искам да бъда?

Той обърна глава към рамото си, сякаш там наистина беше кацнало птиче.

— Днес ли ще умра? — попита той.

Мори свободно черпеше идеи от всички религии. По рождение беше евреин, но още като юноша станал атеист, отчасти заради преживяното през детството си, харесваха му някои от идеите на будизма и християнството, а в културно отношение се чувстваше удобно в рамките на юдаизма. Той не беше строго определен в религиозно отношение, това го правеше още по-близък на студентите, на които преподаваше толкова години. А нещата, които споделяше през последните си месеци на този свят, излизаха извън всякакви религиозни граници. Понякога смъртта води до такива неща.

— Истината е — заяви той, — че когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.

Кимнах.

— Пак ще ти го кажа — продължи той. — Когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.

Усмихна се и аз започнах да разбирам какво прави. Искаше да се увери, че съм схванал мисълта му без да ме поставя в неловко положение да ме пита. Това също беше част от всичко онова, което го правеше толкова добър преподавател.

Мислил ли си често за смъртта преди да се разболееш, попитах аз.

— Не — засмя се Мори. — И аз бях като всички. Веднъж, в момент на приповдигнато настроение, казах на един приятел: „Аз ще бъда най-здравият старец на света!“

На колко години беше тогава?

— На шестдесет и няколко.

Бил си голям оптимист.

— Защо не? Както вече казах, никой не вярва, че наистина ще умре.

Да, но всеки има починали близки, отбелязах аз. Защо е толкова трудно да мислим за смъртта?

— Защото — продължи Мори — повечето от нас се лутат наоколо като в сън. Ние не изживяваме живота си пълноценно, защото сме полузаспали, и автоматично правим каквото смятаме, че трябва да правим.

А представата за смъртта е заплаха за този род мислене?

— О, да. Защото се отърсваш от всичко и се концентрираш само върху най-важното. Когато осъзнаеш, че ще умреш, светът ти изглежда доста различно.

Мори въздъхна.

— Научи се да умираш и ще се научиш да живееш.

Забелязах по ръцете му, че трепери. Очилата му висяха около врата и когато ги сложи на очите си, те се плъзнаха по слепоочията му сякаш се опитваше да ги сложи в тъмното на главата на друг човек. Посегнах да му помогна да ги намести на ушите си.

— Благодаря ти — прошепна Мори.

Усмихна се, когато ръката ми докосна главата му. И най-беглото човешко докосване го радваше.

— Мич. Може ли да ти кажа нещо?

Разбира се, отвърнах аз.

— Може би няма да ти хареса.

Защо?

— Ами защото, истината е, че ако действително слушаш онова птиче на рамото си, ако приемеш мисълта, че можеш да умреш всеки миг, тогава може би няма да си толкова амбициозен.

Насилих се да се усмихна.

— Всичко това, което вършиш сега — цялата ти работа — може да ти се стори незначително. Може би ще се наложи да оставиш малко повече място за духовни неща.

— Духовни неща ли?

— Не ти харесва тази дума „духовни“, нали? Според теб това са „сълзливи“ истории.

Е, рекох аз.

Той се опита да намигне, но не успя и аз се разсмях.

— Мич — каза той през смях, — дори аз самият не знам какво точно означава „духовно развитие“. Но знам, че нещо не ни достига. Твърде сме заети с материални неща, а те не ни задоволяват. Отношенията ни с близките ни хора, светът около нас, приемаме всичко това за дадено.

Той кимна с глава към прозореца, откъдето струеше слънчева светлина.

— Виждаш ли това? Ти можеш да излезеш навън, когато пожелаеш. Можеш да хукнеш да тичаш като луд по улиците. А аз не мога. Не мога да изляза. Не мога да тичам. Не мога да си подам носа навън без страх, че ще ми призлее. И знаеш ли какво? Аз се радвам на този прозорец повече от теб.

Да му се радваш ли?

— Да. Всеки ден гледам през него. Забелязвам как са се променили дърветата, дали е силен вятърът. През този прозорец наистина все едно виждам как времето тече. Понеже знам, че моето време е почти изтекло, природата ми се вижда толкова привлекателна, сякаш я виждам за пръв път.

Той спря и за момент двамата останахме загледани през прозореца. Опитвах се да видя каквото вижда той. Опитвах се да видя времето, което тече, сезоните, как животът ми минава на бавни обороти. Мори сведе леко глава и я изви към рамото си.

— Днес ли е денят, птиченце? — попита той. — Днес ли е?

Благодарение на появите си в Нощния блок, Мори получаваше писма от цял свят. Когато се чувстваше способен, сядаше и диктуваше отговорите на приятели и близки, които специално се събираха за неговите сеанси по писане на писма.

Една неделя, когато синовете му Роб и Джон си бяха у дома, всички се събраха в хола. Мори седеше в инвалидната си количка, скрил мършавите си крака под одеялото. Когато му ставаше студено, някоя от болногледачките го намяташе с шушляково яке.

— Кое е първото писмо? — попита Мори.

Негов колега прочете кратко послание от жена на име Нанси, която била загубила майка си, починала вследствие на ЛАС. Тя му пишеше, за да сподели колко й било трудно да понесе загубата и че знаела колко се измъчва Мори.

— Добре — рече Мори, след като изслуша писмото и затвори очи. — Да започнем така: „Скъпа Нанси, твоята история за майка ти много ме трогна. Разбирам какво си преживяла. И двамата сме преживели много мъки и тъга. Скръбта на мен ми се отрази добре, надявам се на теб също да ти се е отразила положително.“

— Защо не промениш малко последното изречение — предложи Роб.

Мори се замисли и рече:

— Да, прав си. Напиши тогава: „Надявам се, че си намерила изцеление в преживяната скръб.“

Роб кимна.

— Добави също „Благодаря ти — Мори.“

Прочетоха друго писмо, от жена на име Джейн, която му благодареше за вдъхновяващата изява по време на Нощния блок. Тя говореше за него като за пророк.

— Това е много висок комплимент — каза неговият колега. — Пророк.

Мори направи физиономия. Очевидно не беше съгласен с оценката.

— Да й благодарим за високата оценка. Много се радвам, че думите ми са й били от полза.

— И не забравяй да напишеш „Благодаря — Мори.“

Имаше и писмо от някакъв англичанин, загубил майка си, който молеше Мори да се свърже с нея в отвъдния свят. Имаше и писмо от двойка съпрузи, които искаха да дойдат в Бостън, за да го видят. Имаше и дълго писмо от бивша негова аспирантка, която разказваше за живота си след завършване на университета. Разказваше за убийство-самоубийство и три мъртвородени деца. Разказваше за майка си, починала от ЛАС. Пишеше за страха си, че и тя, като нейна дъщеря, може да се разболее от същото. Писмото не свършваше и не свършваше. Две страници. Три страници. Четири страници.

Мори седеше и търпеливо слушаше дългото безрадостно послание. Когато най-сетне свърши, той каза тихо:

— Е, какво да й отговорим?

Групата мълчеше. Накрая Роб се обади:

— Какво ще кажете за: „Благодаря ви за дългото писмо.“

Всички се разсмяха. Мори погледна сина си и лицето му грейна.

Във вестника до стола му има снимка на ухилен бостънски бейзболист, който отбелязва сполучлив удар. От всички болести, мисля си аз, Мори да хване именно тази, кръстена на спортист.

Нали знаеш за Лу Гериг, питам аз.

— Помня го на стадиона, как се сбогува с публиката.

Значи помниш прословутото му изказване.

— Кое?

Хайде сега, не помниш ли Лу Гериг, „Гордостта на Янките“? Речта, която ехти по високоговорителите?

— Припомни ми — казва Мори. — Повтори изказването му.

През отворения прозорец чувам шума от камиона за боклук. Макар да е горещо, Мори е по дълги ръкави, със завити с одеяло крака, пребледнял. Болестта го е завладяла.

Имитирам на висок глас Лу Гериг, сякаш думите ми отекват в стените на стадиона.

— Днес… се чувствам… като най-щастливия човек… на този свят…

Мори затваря очи и кима бавно с глава.

— Да. Е, това не са мои думи.