Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Тринадесетият вторникРазговаряме за подходящия ден

Желанието на Мори беше да го кремират. Обсъдил го беше с Шарлот и двамата бяха решили, че така е най-добре. Ал Акселрод, равинът от „Брандайс“ — дългогодишен приятел, на когото се бяха спрели да изпълни погребалната процедура — беше посетил Мори, за да сподели с него плановете си за кремацията.

— И още нещо, Ал?

— Да?

— Внимавай да не ме прегорят.

Равинът останал като ударен. Но Мори вече можеше да се шегува с тялото си. Колкото повече се приближаваше към края, толкова повече гледаше на него като на неважна черупка, контейнер за душата. Стопило се и без това до непотребни кожа и кости, което правеше по-лесна раздялата.

— Толкова се страхуваме от гледката на смъртта — каза ми Мори, когато седнах.

Защипах микрофона на яката му, но той все се обръщаше надолу. Мори се закашля. Вече непрестанно кашляше.

— Онзи ден четох една книга. Там пишеше, че когато някой умре в болница, покриват главата му с чаршаф, закарват трупа до някаква шахта и го пускат по нея. Нямат търпение да се отърват от гледката. Държат се така, сякаш смъртта е заразна.

Аз се суетях с микрофона. Мори се загледа в ръцете ми.

— Тя не е заразна, да знаеш. Смъртта е също толкова естествена, колкото животът. Тя е част от сделката.

Закашля се отново, а аз се дръпнах назад и зачаках, както винаги готов за нещо сериозно. Напоследък Мори не можеше да спи нощем. Страшни нощи. Не можеше да спи повече от няколко часа без да го налегнат жестоки пристъпи. Медицинската сестра идваше в спалнята и го налагаше по гърба, за да се опита да изкара натрупаните в гърдите му отрови. Дори ако успееха да го върнат към нормално дишане — „нормално“ означаваше с помощта на кислородния апарат — борбата го уморяваше за цял ден напред.

Кислородната тръба отново стоеше в носа му. Мразех да я виждам там. За мен тя символизираше неговата безпомощност. Искаше ми се да я изтръгна.

— Снощи… — тихичко рече Мори.

Да? Какво снощи?

— … имах наистина ужасен пристъп. Държа ме часове. Не бях сигурен, че ще оцелея. Не можех да дишам. Не можех да спра да се давя. В един момент ми се зави свят… а след това почувствах невероятен покой, почувствах, че съм готов да си замина.

Очите му се разшириха.

— Мич, усещането беше невероятно. Усещането, че приемаш това, което става, изпълнен с покой. Сетих се за съня, който сънувах миналата седмица — минавах по някакъв мост към нещо непознато. Готов да мина към това, което следва, независимо какво.

Но не си минал.

Мори изчака един момент. Поклати лекичко глава.

— Не, не минах. Но почувствах, че мога. Разбираш ли?

— Това е нещото, към което всички се стремим. Да се помирим с представата за смъртта. Ако в края на краищата разберем, че като умрем, ще постигнем този покой, тогава ще можем да се справим с наистина трудното.

И какво е то?

— Да се помирим с живота.

Той поиска да види хибискусовото храстче на перваза зад стола му. Взех саксията в ръка и я вдигнах на нивото на очите му. Той се усмихна.

— Да умреш е естествено — отново рече той. — Ние вдигаме толкова шум около смъртта, защото не се възприемаме като част от природата. Смятаме, че понеже сме хора, сме над природата.

Той се усмихна на храстчето.

— Обаче не сме. Щом нещо се роди, после неизбежно умира.

Той премести поглед върху мен.

— Можеш ли да приемеш това?

Да.

— Добре — прошепна той, — ето и каква е наградата ни. Ето по какво се различаваме от всички тези великолепни растения и животни. Докато се обичаме, докато съхраняваме обичта, с която са ни дарили, можем да умрем без наистина да си отидем оттук. Защото обичта, която си породил, продължава да съществува. Спомените продължават да съществуват. Продължаваш да живееш — в сърцето и душата на всички, които си обичал и за които си се грижил, докато си бил жив.

Гласът му стана дрезгав, което обикновено означаваше, че има нужда да спре за малко. Върнах храстчето на перваза и отидох да спра касетофона. Последното изречение на Мори преди да натисна копчето, беше:

— Смъртта слага край на живота, но не и на връзките между хората.

В лечението на ЛАС имаше ново развитие: експериментално лекарство, което тъкмо предстоеше да бъде одобрено. Не лекуваше, но забавяше, отлагаше процесите на западане с няколко месеца. Мори беше чувал за него, но неговото състояние беше твърде напреднало. Освен това, лекарството щеше да се появи на пазара едва след няколко месеца.

— Не, това не е за мен — отхвърли темата Мори.

През цялото време, докато беше болен, Мори нито за миг не се надяваше, че ще оздравее. Той беше непоправим реалист. Веднъж го попитах, ако някой го излекува с помощта на вълшебна пръчица, дали с течение на времето ще стане отново какъвто е бил преди?

Той поклати глава.

— Никога няма да се върна там. Вече съм друг човек. Гледам на света по друг начин. Гледам на тялото си по друг начин, както никога преди не съм правил. Другояче се опитвам да реша големите въпроси, върховните въпроси, онези, които не можеш да отхвърлиш.

— Това е най-важното. Когато веднъж попаднеш на съществените въпроси, не можеш да им обърнеш гръб.

А кои са съществените въпроси?

— Според мен, това са въпросите, свързани с любовта, дълга, духовността, съзнанието. Ако днес бях здрав, пак щяха да ме вълнуват същите въпроси. И въобще това са нещата, които трябва да те вълнуват.

Опитах се да си представя Мори здрав. Опитах се да си го представя как отмята завивките, слиза от инвалидната количка и двамата тръгваме да се разхождаме из квартала, както навремето из парка на университета. Внезапно осъзнах, че са минали шестнадесет години, откакто за последен път съм го виждал да стои прав. Шестнадесет години?

Ако разполагаше с един ден, през който да си съвършено здрав, попитах, какво ще правиш?

— Двадесет и четири часа ли?

Двадесет и четири часа.

— Чакай да помисля… ще стана сутринта, ще си направя гимнастиката, ще закуся хубавичко с кифли и чай, ще отида да поплувам, после ще поканя приятели на хубав обяд. Ще ги каня по един-двама, за да можем спокойно да поговорим за близките им, за техните проблеми, да си кажем колко важни сме един за друг.

— После ще отида да се поразходя в градина с дървета, ще наблюдавам багрите им, ще гледам птичките, ще се радвам на природата, която не съм виждал от толкова време.

— Вечерта всички ще отидем на ресторант със страхотни спагети, може и патица — обичам патица — а през останалата част от нощта ще танцуваме. Ще танцувам с всички, докато капна от умора. После ще се прибера у дома и ще се наспя сладко и дълбоко.

— И това е всичко?

— Това е.

Толкова просто. Толкова обикновено. Всъщност бях малко разочарован. Представях си, че ще отиде до Италия, или ще обядва с Президента, или ще лудува край морето, или ще опита от всяко по-екзотично нещо, което му дойде на ум. След всичките тези месеци, прекарани в лежане, неспособен да помръдне с крак — как може да открие съвършенството в един толкова обикновен ден?

Тогава осъзнах, че именно в това е смисълът.

Преди да си тръгна Мори попита дали може и той да предложи една тема.

— Брат ти — рече той.

Почувствах как ме побиват тръпки. Не знам откъде Мори знаеше, че това ми тежи. От седмици се опитвах да се свържа с брат си в Испания и бях научил — от негов приятел — че ходи със самолет до някаква болница в Амстердам.

— Мич, знам колко боли, когато не можеш да бъдеш с някого, който ти е близък. Но трябва да се примириш с желанията му. Може би той не иска да прекъсваш живота си заради него. Може би не може да понесе такова бреме. На всичките си близки казвам да продължават да живеят така, както си знаят — няма защо да съсипват живота си само защото аз умирам.

Но той ми е брат, отвърнах.

— Знам — рече Мори. — Затова ти е толкова мъчно.

В мислите си видях Питър, когато беше на осем годинки, къдравите му руси коси, потни и разрошени над челото. Видях как двамата се бием в двора на къщата, зелените петна от мократа трева по коленете на джинсите ни. Видях го как пее пред огледалото, хванал четка за коса вместо микрофон. Видях как двамата се промъкваме на тавана, където се криехме като деца, за да проверим дали родителите ни ще ни открият за вечеря.

После го видях като възрастен, който се е отдръпнал, крехък и измършавял, с изпито от лечението лице.

Мори, рекох. Защо не иска да ме види?

Старият ми преподавател въздъхна.

— За човешките отношения няма вълшебна формула. За тях се преговаря с обич, с достатъчно пространство и за двете страни, за потребностите и нуждите им, за това кой какво може и какъв живот води.

— В бизнеса хората преговарят, за да спечелят. Преговарят, за да получат каквото искат. Може би си свикнал прекалено много с това. С обичта е различно. Обичаш, когато грижата ти за някого е същата като за теб самия.

— С брат ти сте преживели хубави мигове и ти вече не получаваш това, което си получавал, когато сте били заедно. Искаш старото положение да се върне. Не искаш да си отива. Но това е част от човешкия живот. Спри, продължи, спри, продължи.

Вдигнах глава и го погледнах. Видях пред себе си всичката смърт на света. Почувствах се безпомощен.

— Ще откриеш пътя към брат си — рече Мори.

Откъде знаеш?

Мори се засмя.

— Нали откри мен?

— Онзи ден чух много интересна историйка — казва Мори

Затваря очи за момент, а аз чакам.

— Та историята е за една вълничка, която се носела безгрижно из океана и страшно се веселяла. Радвала се на вятъра и на свежия въздух — докато в един момент не забелязала как вълните пред нея се разбиват в брега.

„Божичко, та това е ужасно — казала си вълничката. — Виж какво ще се случи с мен!“

Тогава се задала втора вълна. Тя видяла посърналата вълничка и й казала: „Защо си толкова тъжна?“

Първата вълничка отвърнала: „Нищо не разбираш! Всичките ще се разбием! Всичките ще изчезнем в небитието! Не е ли ужасно?“

Втората вълна казала: „Напротив, ти нищо не разбираш. Ти не си вълна, а част от океана.“

Усмихвам се. Мори отново притваря очи.

— Част от океана — казва той, — част от океана.

Наблюдавам го как диша — вдишва, издишва, вдишва, издишва.