Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Проверка на присъствието

Няколко седмици след това заминах за Лондон. Трябваше да отразя събитията на Уимбълдън, най-прочутия тенис шампионат в света, както и почти единственото сред посещаваните от мен спортни събития, където тълпата никога не освирква и паркингите не са пълни с пияни хора. В Англия беше топло и облачно, всяка сутрин се разхождах по зелените улици край тенис кортовете, където юноши се редяха на опашки за изостанали билети, а продавачи предлагаха ягоди и сметана. Пред входа имаше павилион за вестници, където се продаваха поне пет-шест вида шарени английски клюкарски вестници, пълни със снимки на разголени жени, на пикантни моменти от живота на кралското семейство, хороскопи, спортни новини, лотарии и томболи, както и незначително количество истински новини. Водещото заглавие за деня стоеше изписано с тебешир върху малка дъска, облегната върху купчината с последния брой и обикновено беше нещо от рода на „ДАЯНА И ЧАРЛС СКАРАНИ“ или „ГАЗА КЪМ ОТБОРА: ДАЙТЕ МИ МИЛИОНИ!“

Хората си купуваха по цял наръч от жълтите вестници и жадно поглъщаха клюкарските новини. При предишните си посещения в Англия и аз постъпвах по същия начин. Но сега, кой знае защо, всеки път, когато прочетях нещо тъпо и глупаво, неизменно се сещах за Мори. Постоянно си го представях, в дома му с японския кедър и дървения под, как брои, докато издиша, стараейки се да измъкне колкото може повече мигове с близките си, докато аз прекарвам часове, занимавайки се с неща, които нямат абсолютно никаква стойност: филмови звезди, манекени, последните клюки около принцеса Даяна, Мадона и Джон Кенеди младши. Колкото и странно да звучи, завиждах на Мори за качеството на неговия живот, като същевременно съжалявах, че количеството му е обречено да свърши твърде скоро. Защо губим толкова време за странични неща? У дома, в Съединените щати, процесът срещу О Джей Симпсън вървеше с пълна сила и много хора прекарваха цялата си обедна почивка да го гледат, а после записваха останалата част, за да могат да си го догледат вечерта. Те не познаваха О Джей Симпсън. Не познаваха никого от замесените в процеса. Но въпреки това посвещаваха дни и седмици от времето си на драмата, разиграла се в живота на съвършено непознати хора.

Спомних си какво ми беше казал Мори по време на посещението ми: „Нашата култура не кара хората да се чувстват добре. И човек трябва да бъде достатъчно силен, за да си каже, че щом този тип култура не е достатъчно добър, не бива да го приема.“

И верен на думата си, Мори си беше създал своя култура — много преди да се разболее. Дискусионни групи, разходки с приятели, танци под звуците на музиката в църквата на Харвард скуеър. Заел се беше с един проект, наречен „Грийнхаус“, където бедни хора можеха да се възползват от здравни услуги в областта на душевното здраве. Четеше книги, за да открива нови идеи за курсовете си, срещаше се с колеги, поддържаше връзки с бивши студенти, пишеше си с много хора от далечни места. Прекарваше повече време в хранене и съзерцаване на природата и не си губеше времето с телевизионни сериали и филми на седмицата. Създал си беше пашкул от човешки дейности — разговори, взаимоотношения, привързаност — и те изпълваха живота му като купа, преливаща от топла супа.

Аз също си бях създал собствена култура. Работата. В Англия работех за четири или пет места като журналист и жонглирах с тях подобно на цирков клоун. По осем часа на ден прекарвах пред компютъра, за да подавам репортажите си за Съединените щати. След това се заех да правя телевизионна поредица. Обикаляхме със снимачния екип из различни краища на Лондон. Всеки ден, сутрин и следобед, изпращах репортажи по телефона. Това не беше непосилно натоварване. С течение на времето бях приел работата си за свой спътник в живота и бях загърбил всичко останало.

На Уимбълдън се хранех в малката си дървена кабинка и това изобщо не ми правеше впечатление. През един особено побъркан ден, когато групичка репортери се опитаха да проследят Андре Агаси и прочутата му приятелка, Брук Шийлдс, един британски фотограф ме събори и едва промърмори „извинявай“ преди да отмине, с огромните обективи, обесени на врата му. Сетих се още нещо, което Мори ми беше казал: „Толкова много хора се лутат безцелно из живота си. Приличат на полузаспали, дори когато се занимават с неща, които смятат за важни. Защото не се стремят към нужните неща. Смисълът на живота е в това да се посветиш на любовта към другите, да се посветиш на хората около себе си, да се посветиш на създаването на нещо, което прави живота ти смислен и целесъобразен.“

Знаех, че е прав.

Не, че направих нещо по въпроса.

В края на шампионата — и на безбройните кафета, които пиех, за да се поддържам във форма — изключих компютъра, разчистих кабинката и се върнах в квартирата, за да си събера багажа. Беше късно. По телевизията имаше само снежинки.

Отлетях за Детройт, пристигнах късно следобед, завлякох се до вкъщи и се тръшнах да спя. Събуди ме разтърсваща новина: профсъюзите в моя вестник бяха обявили стачка. Редакцията беше затворена. На главния вход стояха стачници, а на улицата отпред скандираха демонстранти. Като член на профсъюза нямах избор: внезапно, за пръв път в живота си, оставах без работа, без заплата, в конфликт с работодателите си. Профсъюзните ръководители ми се обадиха у дома, за да ме предупредят да не поддържам никакви контакти с бившите ми редактори, мнозина от които бяха мои приятели, наредиха ми да затварям телефона, ако ме потърсят, за да се опитат да ми разяснят своята позиция.

— Ще се борим до пълна победа! — заявиха водачите на профсъюза, съвсем по войнишки.

Почувствах се объркан и потиснат. Въпреки че телевизията и радиото бяха добри допълнения, вестниците винаги са били същността на живота ми, живителна сила, кислород; когато виждах репортажите си напечатани всяка сутрин, разбирах, че все пак съм жив.

А сега вече и това го нямаше. Стачката продължаваше — първи ден, втори ден, трети ден — тревожни разговори по телефона и слухове, че спорът може да се проточи с месеци. Целият ми познат свят се беше преобърнал надолу с главата. Всяка вечер имаше спортни срещи, които иначе щях да отразявам. Вместо това си седях вкъщи и ги гледах по телевизията. Свикнал бях с мисълта, че моите репортажи са необходими на читателите. Смазваше ме мисълта, че всичко продължаваше толкова лесно и без мен.

След една такава седмица вдигнах телефона и набрах номера на Мори. Кони го докара при телефона.

— Идваш да ме видиш — рече той, не толкова като въпрос, колкото като твърдение.

Ами да. Дали може?

— Какво ще кажеш за вторник?

Вторник е добре, отвърнах. Вторник е много добре.

Втората година минавам още два курса при него. Срещаме се понякога и извън часовете, просто за да си поговорим. Никога дотогава не съм се държал така с възрастен човек, който не ми е роднина, но с Мори се чувствам добре, а ми се струва, че и на него му е приятно.

— Къде ще отидем днес? — пита весело той, когато влизам в кабинета му.

Пролетно време сядаме под дървото пред факултета по социология, а зимата седим край бюрото му, аз в сивите си развлечени блузи и маратонки „Адидас“, Мори с туристическите си обувки и кадифени панталони. Всеки път той ме изслушва, докато развивам някакъв въпрос, после се опитва да ме научи на нещо. Предупреждава ме, че парите не са най-важното нещо, обратно на всепризнатото мнение в университета. Казва ми, че трябва да бъда „човек докрай“. Говори за отчуждението на младежта и нуждата от „обвързаност“ с хората около мен. Някои от тези неща разбирам, други не. Но това няма значение. Разговорите ми дават възможност да говоря с него, бащински разговори, които не мога да проведа със собствения си баща, на когото му се иска да стана адвокат.

Мори ненавижда адвокатите.

— Какво искаш да правиш, когато завършиш колежа? — пита той.

Искам да стана музикант, отговарям. Пианист.

— Прекрасно — казва той. — Но няма да ти е лесно.

Да, знам.

— Много са акулите.

Така съм чувал и аз.

— И все пак — продължава той, — ако наистина го искаш, ще успееш да постигнеш мечтата си.

Иска ми се да го прегърна, да му благодаря за казаното, но не съм толкова освободен. Вместо това само кимам.

— Сигурен съм, че свириш на пианото с голям хъс — казва той.

Смея се. Хъс?

Той също се смее.

— Ентусиазъм. Защо, какво има? Не се ли казва така вече?