Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Дипломиране

Мори почина в събота сутринта. Най-близките му били у дома при него. Роб се върнал от Токио — успял да целуне баща си за сбогом — Джон също бил там, Шарлот също, разбира се, братовчедката на Шарлот, Марша, която беше написала стихотворението, трогнало Мори толкова дълбоко по време на неговото „погребение на живо“ стихотворението, оприличаващо го на „нежна секвоя“. Спели на смени край леглото му. Мори изпаднал в кома два дни след последната ни среща и лекарите обявили, че оттук нататък може да издъхне по всяко време. Той обаче се държал още през целия труден следобед, цялата тежка нощ.

Накрая, на четвърти ноември, когато близките му излезли от стаята само за миг — да си вземат кафе от кухнята, първият миг, в който при него нямало човек от настъпването на комата — Мори спрял да диша.

И го нямало вече.

Според мен той нарочно е умрял така. Според мен той просто не е искал покъртителни сцени, не е искал да има свидетели на последната глътка въздух, които после да не могат да се отърват от спомена, както той не можеше да се отърси от спомена за телеграмата, известяваща смъртта на майка му, от гледката на бащиния си труп в градската морга.

Според мен той е съзнавал, че е в собственото си легло, че е заобиколен от книгите и записките си, че хибискусовото храстче е край него. Искаше да си отиде в покой, така и стори.

Сутринта на погребението беше влажна и ветровита. Тревата беше мокра, а небето имаше цвят на мляко. Стояхме край дупката в земята, достатъчно наблизо, за да чуем как водата в езерцето се плиска и да видим как патиците отръскват перата си.

Въпреки че стотици хора искаха да дойдат, Шарлот покани само най-тесен кръг близки приятели и роднини. Равин Акселрод прочете няколко стихотворения. Братът на Мори, Дейвид — който още накуцваше от прекарания в детството полиомиелит — по традиция пръв хвърли лопата пръст в гроба.

В един момент, докато полагаха пепелта на Мори в земята, аз се огледах из гробището. Прав беше Мори. Мястото наистина беше прекрасно, дървета, трева и полегат склон.

„Ти ще говориш, аз ще слушам“, беше казал той.

Опитах се да го направя в мислите си и, за щастие, установих, че въображаемият диалог звучи съвсем естествено. Сведох очи надолу към ръцете си, видях часовника си и тогава разбрах защо.

Беше вторник.