Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Учебното съдържание

Смъртната му присъда дошла през лятото на 1994 година. Връщайки се назад, Мори е знаел, че го чака нещо лошо още преди това. Разбрал го в деня, когато се отказал от танците.

Страстен танцьор през целия си живот, такъв беше моят стар преподавател. Съпроводът беше без значение. Рок-енд-рол, биг бенд изпълнение, блус. Всичко му харесваше. Затваряше очи и с щастлива усмивка започваше да танцува, следвайки собственото си чувство за ритъм. Гледката не винаги беше красива. Но целта му не беше да си намери партньор. Мори си танцуваше сам.

Всяка сряда ходел в църквата на Харвард скуеър, където се провеждаше мероприятие, наречено „Танцувай на воля“. Светлините блестели, усилвателите гърмели, а Мори се носел сред тълпата, състояща се предимно от студенти, по бяла тениска и черно долнище на анцуг, с пешкир около врата, и каквато музика свирела, на такава танцувал. Танцувал чарлстон под звуците на Джими Хендрикс. Правел пируети и се гърчел като при туист, размахвал ръце като диригент, нагълтал се с амфетамини, докато по гърба му рукнела вадичка от пот. Никой там не знаел, че е известен професор по социология с дългогодишен стаж на университетски преподавател и автор на високонаучни монографии. Всички го мислели за откачен старец.

Веднъж занесъл касета с танга и помолил да ги пуснат. После се понесъл из залата, стрелкайки се насам-натам като същински страстен латиноамерикански любовник. Когато свършил, всички му ръкопляскали. Защо този миг не можел да продължи вечно?

Но ето, че дошъл краят на танците.

На шестдесет и няколко години развил астма. Не можел да диша нормално. Един ден, както се разхождал покрай река Чарлс, леденият вятър пресякъл дъха му. Откарали го в болница и му направили инжекция с адреналин.

След още няколко години се появили затруднения във вървежа. На рождения ден на свой приятел се спънал и паднал без никаква причина. По-нататък, една вечер паднал по стъпалата на театъра и изплашил група хора.

— Задъхва се, не може да диша! — извикал някой.

По това време бил към седемдесетгодишен, така че хората си казали „от възрастта е“ и му помогнали да стане. Но Мори, който винаги е познавал организма си по-добре от повечето хора, си знаел, че има и друго, което не е наред. Проблемът не бил само във възрастта. Чувствал постоянна умора. Не можел да спи. Сънувал, че умира.

Тръгнал по доктори. Ходил при мнозина. Правили му изследвания на кръвта. Изследвали му урината. Пъхнали му тръба отзад, за да огледат червата, в крайна сметка, след като не открили нищо, един от лекарите поискал мускулна биопсия от прасеца на Мори. Лабораторните изследвания показали вероятност за неврологичен проблем и Мори постъпил в болница за нови изследвания. По време на тези изследвания го слагали на специална седалка, където му пускали електричество — също като на електрически стол — за да изследват неврологичните му реакции.

— Имаме нужда от допълнителни изследвания — обяснил лекарят, след като прегледал резултатите.

— Защо? — попитал Мори. — Какво ми има?

— Не можем да кажем със сигурност. Рефлексите ви са забавени.

Рефлексите му били забавени? Това пък какво значи?

Накрая, един горещ, влажен ден през август 1994 година Мори и съпругата му Шарлот отишли в кабинета на невролога и той ги поканил да седнат преди да им съобщи новината: Мори имал латерална амиотрофична склероза (ЛАС), болестта на Лу Гериг — жестоко и безмилостно заболяване на нервната система.

Неизлечима, поне засега.

— Как съм се разболял от нея? — попитал Мори.

Никой не знаел.

— Умира ли се от нея?

— Да.

— Значи ще умра?

Да, отвърнал лекарят. Много съжалявам.

В продължение на два часа Мори и Шарлот разпитвали лекаря. На тръгване лекарят им подарил книжка за ЛАС, малка брошурка, все едно щели да си откриват банкова сметка. Навън слънцето греело и хората били заети със своите си дела. Една жена тичала да пусне монета в автомата на паркинга. Друга носела торба с продукти. През главата на Шарлот минавали хиляди мисли: Колко време ни остава? Ще се справим ли? Как ще си плащаме сметките?

Междувременно, старият ми преподавател бил потресен от тривиалността на всекидневието около него. Нима светът няма да спре да се върти? Не знаят ли какво се случва с мен?

Светът обаче продължавал да се върти, без да забелязва нищо, а Мори, както отварял вратата на колата, се почувствал сякаш пропада в бездънна яма.

Сега какво, питал се той.

Докато старият професор си задавал въпроси, ден след ден, седмица след седмица болестта все повече го завладявала. Една сутрин изкарал колата от гаража и едва смогнал да натисне спирачката. Това сложило край на шофирането му.

Постоянно се препъвал, затова си купил бастун. Това сложило край на волните разходки.

Продължил редовно да ходи да плува в Младежкия клуб, но открил, че вече не може да се съблича сам. Затова взел първия си домашен болногледач — студент по теология на име Тони — който му помагал да влиза и излиза от басейна, както и да си облича и съблича банския костюм. Другите плувци в съблекалнята се правели, че не го гледат. Всъщност обаче не можели да не го гледат. Това сложило край на неприкосновеността на личния му живот.

През есента на 1994 година Мори отишъл в университета „Брандайс“ да проведе последния си курс. Можел, разбира се, и да не го прави. В университета щели да го разберат. Защо да се излага пред толкова народ? Остани си у дома. Подреди си нещата. Но мисълта да се откаже не беше присъща на Мори.

Вместо това той се добрал, куцукайки, до класната стая — неговият дом от тридесет години, че и повече. Заради бастуна му било необходимо доста време, за да стигне до стола. Накрая седнал, оставил очилата да паднат от носа му и погледнал към младите лица, които го следели безмълвно.

— Приятели, предполагам, че сте се събрали тук за курса по Социална психология. От двадесет години водя този курс, но сега за пръв път трябва да кажа, че това е свързано с известен риск, защото съм болен от смъртоносна болест и може да не доживея до края на семестъра. В случай, че това за вас представлява проблем, ще ви разбера, ако решите да се отпишете.

И се засмял.

Това сложило край на тайната му.

ЛАС прилича на запалена свещ: стопява нервите и оставя тялото като размекнат восък. Често започва от краката и се промъква все по-нагоре. Преставаш да усещаш мускулите на бедрата си и не можеш да се крепиш на крака. Преставаш да усещаш мускулите на торса, така че не можеш да седиш изправен. Накрая, ако въобще оживееш дотогава, дишаш през тръбичка в гърлото, докато духът ти, в идеално съзнание, стои затворен вътре в тази безчувствена черупка, която може би е способна да премигва, или да цъка с език, като създание от научно-фантастичен филм, затворник в собственото си тяло. И това става за не повече от пет години, броено от деня на разболяването.

Според лекарите, на Мори не му оставали повече от две години живот.

Мори знаел, че са по-малко.

Но старият професор бил взел важно решение — решение, чиито основи били положени в деня когато излязъл от лекарския кабинет с меч, надвиснал над главата му. Дали да се оттегля и незабележимо да угасна, или да се възползвам от остатъка от живота си по най-добрия начин, питал се той.

Не, няма да угасва незабележимо. Няма да се срамува от смъртта.

Вместо това ще превърне смъртта в последния си научен проект, основен смисъл на живота му. След като и без това на всеки един от нас му предстои да умре, неговият опит би бил много ценен, нали? Може да се превърне в обект на научно изследване. В жив учебник. Изучавайте ме по време на бавния ми мъчителен разпад. Наблюдавайте какво се случва с мен. Учете се от мен.

Мори решил да прекоси този последен мост между живота и смъртта, за да разкаже за пътешествието си.

Зимният семестър минавал бързо. Лекарствата ставали все повече. Терапевтичните процедури се превърнали във всекидневие. В дома му редовно идвали болногледачки да раздвижват безжизнените крайници на Мори, за да поддържат мускулите активни, като ги сгъвали напред и назад, сякаш помпали вода от кладенец. Веднъж седмично идвали специалисти по масаж, за да облекчат постоянната скованост, която го гнетяла. Срещал се с учители по медитация, затварял очи и стеснявал мисълта си, докато животът се превръщал във вдишване и издишване, вдишване и издишване, вдишване и издишване.

Един ден, както се разхождал с бастуна си, стъпил на бордюра и паднал на платното. На мястото на бастуна дошла инвалидната рамка. С отслабването на тялото, разходките до банята станали твърде изтощителни, така че Мори започнал да уринира в нещо подобно на голяма колба. През това време обаче трябвало и да се подпира, за да стои прав, което означавало, че някой друг трябва да държи уринатора, докато Мори го пълни.

Повечето от нас биха се смутили от такова нещо, особено на възрастта на Мори. Но Мори не беше като повечето от нас. Когато му гостувал някой от близките му колеги, той понякога казвал:

— Слушай, трябва да се изпикая. Имаш ли нещо против да ми помогнеш? Ще се справиш ли?

И често, за своя изненада, те откривали, че ще се справят.

Потокът от посетители дори растял. Провеждал дискусионни групи по въпросите на смъртта, какво означава тя, как хората през всички епохи са се страхували от нея без винаги да я разбират. Мори убеждавал приятелите си, че ако наистина искат да му помогнат, трябва да проявяват към него не съчувствие, а да му гостуват, да му се обаждат по телефона, да споделят проблемите си, както винаги са го правили, защото Мори винаги е бил превъзходен слушател.

Въпреки всичко, което се случвало с него, гласът му бил силен и подканящ, а в съзнанието му извирали милиарди идеи. Искал да докаже, че „да умираш“ не означава „да бъдеш безполезен“.

Новата година минала и заминала. Макар да не го казвал на никого, Мори знаел, че това ще бъде последната му година живот. Вече бил прикован към инвалидна количка и се налагало да се бори с отлитащото време, за да успее да каже на любимите си хора всичко, което искал да им каже. Когато един от колегите му в „Брандайс“ починал внезапно от инфаркт, Мори отишъл на погребението му. Върнал се вкъщи силно потиснат.

— Каква загуба — рекъл той. — Хората изрекоха толкова прекрасни неща за него, а Ърв го нямаше там да ги чуе.

На Мори му хрумнала по-добра идея. Обадил се на няколко души. Избрал си дата. И ето, че един мразовит неделен следобед в дома му се събрали малка групичка близки приятели и роднини за „погребение на живо“. Всеки от тях произнесъл реч и изказал признателността си към стария професор. Някои плачели. Други се смеели. Една жена казала свое стихотворение:

Мори плакал и се смял заедно с тях. И всички онези прочувствени слова, които никога не се наканваме да споделим с близките на сърцето си, Мори успял да изрече този ден. Неговото „погребение на живо“ имало невероятен успех.

Само дето Мори още не бил умрял.

Всъщност, най-необикновената част от живота му предстояла.