Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Преподавателят, втора част

Този Мори, когото познавах, този Мори, когото всички познаваха, нямаше да бъде същият, ако не беше работил няколко години в заведението за душевно болни край Вашингтон, наречено с измамно спокойното име „Кестенов дом“. Това било едно от първите работни места на Мори след като завършил следването си и защитил аспирантура в Чикагския университет. Понеже бил отхвърлил медицината, правото и бизнеса, Мори решил, че светът на науката е може би подходящото място, където ще бъде полезен, без да експлоатира другите.

Мори взел стипендия, за да наблюдава душевно болни пациенти и писмено да отразява лечението им. Днес това е рутинна практика, но в началото на петдесетте било революционна новост. Мори наблюдавал пациенти, които крещели по цял ден. Пациенти, които плачели по цяла нощ. Пациенти, които ходели по нужда в дрехите си. Пациенти, които отказвали да ядат и се налагало да бъдат връзвани, да им дават успокоителни и да ги хранят интравенозно.

Една пациентка, жена на средна възраст, излизала всеки ден от стаята си, лягала по очи върху плочките на пода и оставала така с часове, а лекарите и сестрите минавали и я прескачали. Мори наблюдавал всичко това ужасен. И записвал, което било и основното му задължение. Всеки ден тази жена правела едно и също: излизала сутрин, лягала на пода и оставала там до вечерта, без да говори с никого, без никой да й обърне внимание. На Мори му домъчняло за нея. Започнал да сяда на пода до нея, дори лягал редом, опитвайки се да я измъкне от нещастието й. Накрая успял да я накара да седне и дори да се върне в стаята си. Нейното желание, научил той, било същото като това на повечето хора — някой да я забележи.

Мори работил в „Кестенов дом“ в продължение на пет години. Без някой да го кара, той се сближил с неколцина пациенти, включително и една жена, която все се шегувала колко се радва, че е там, защото „Съпругът ми е богат и може да си го позволи. Представяте ли си, ако трябваше да живея в някоя бедняшка лудница?“

Една друга жена — която плюела по всички наоколо — също се привързала към Мори и го наричала свой приятел. Разговаряли всеки ден и персоналът бил обнадежден, че някой все пак е успял да се сближи с нея. Един ден обаче тя избягала и помолили Мори да им помогне да я върнат обратно. Проследили я до един магазин, където тя се била скрила, и когато Мори влязъл, тя го изгледала сърдито.

— Значи и ти си от тях — озъбила се тя.

— От кои?

— От тъмничарите ми.

Мори забелязал, че повечето от пациентите в заведението били хора, отхвърлени и пренебрегвани, принудени да се чувстват така, сякаш не съществуват. Имали нужда от съчувствие — което у персонала на заведението бързо се изчерпвало. Голяма част от пациентите били заможни, от богати семейства, но богатството не било успяло да им купи щастие и доволство. Мори никога не забравил този урок.

Навремето се заяждах с Мори, като му казвах, че е останал да живее в шестдесетте. Той отвръщаше, че шестдесетте не били толкова зле в сравнение с времето, в което живеем сега.

След заведението за душевно болни постъпил на работа в „Брандайс“, точно преди началото на шестдесетте. След няколко години университетът се превърнал в развъдник на културна революция. Наркотици, секс, расизъм, Виетнамски протести. Аби Хофман посетил „Брандайс“. Джери Рубин и Анджела Дейвис също. Сред студентите в курсовете на Мори имало доста „радикали“.

Причината била в това, че вместо просто да обучава, факултетът по социология заел доста активна позиция. Например, преподавателите там били антивоенно настроени. Когато разбрали, че студентите, които не получат достатъчно висока средна оценка, няма да бъдат отложени от военна служба, решили, че няма да поставят никакви оценки. Когато администрацията отвърнала: „Ако не им поставите оценки, значи ще имат слаб успех“, Мори предложил следното решение: „Да пишем на всички шестици“. Така и направили.

Не само университетът претърпял промяна през шестдесетте, преподавателите в катедрата на Мори също претърпели промяна от джинсите и сандалите, които вече носели на работа, до възгледите им за класната стая като място, където кипи истински живот. Предпочитали да водят дискусии вместо да четат лекции, личният опит и практиката засенчили теорията. Изпращали студенти в дълбокия Юг за работа по социални проекти, в централните квартали на града — за практическа работа в реална среда. Участвали в протестни демонстрации във Вашингтон, а Мори често пътувал с автобуса заедно със студентите си. Веднъж с невероятно удивление наблюдавал как жени в поли на цветя и гердани от мъниста сложили цветя в дулата на войнишките пушки, после седнали на поляната, хванати за ръце, опитвайки се да повдигнат Пентагона с помощта на левитация.

— Не го помръднаха — спомняше си по-късно той, — но беше толкова хубаво, че се опитаха.

Веднъж една група чернокожи студенти превзели залата „Форд“ в „Брандайс“ и я обвили със знаме, на което пишело „УНИВЕРСИТЕТ НА МАЛКЪЛМ ЕКС“1. В залата „Форд“ имало химическа лаборатория и от администрацията се опасявали дали тези радикални студенти не се занимават с правене на бомби в мазето. Мори обаче знаел за какво става дума. Той виждал до дъното на проблема, изразяващ се в следното: тези човешки същества искали да почувстват, че са значими.

Въоръженото примирие се проточило със седмици. И можело да продължи и още по-дълго, ако веднъж, както Мори си вървял покрай сградата, един от протестиращите не разпознал в него любимия си преподавател и не му извикал да влезе през прозореца.

Час по-късно Мори изпълзял навън, пак през прозореца, със списък с исканията на протестиращите. Занесъл списъка на ректора на университета и напрежението било премахнато.

Мори винаги успяваше да постигне мир и разбирателство.

В „Брандайс“ той водеше курсове по социална психология, душевни болести и групови процеси. Там не се отделяше много внимание на това, което днес наричаме „професионални качества“, но се наблягаше на „развитието на личността“.

Именно заради това днешните студенти по право и бизнес могат да погледнат с недоумение на Мори и неговия принос. Колко пари са успели да натрупат неговите студенти? Колко шумни дела са спечелили?

А също така, колко студенти по право и бизнес са посетили поне веднъж старите си преподаватели след завършване на университета? Студентите на Мори постоянно го навестяваха. А през последните му месеци живот те прииждаха със стотици, от Бостън, Ню Йорк, Калифорния, Лондон и Швейцария; от големи корпорации и от училищни програми в запуснати квартали. Обаждаха се. Пишеха му. Пътуваха стотици мили, за да го посетят, да разменят някоя дума или усмивка.

— Не съм имал друг преподавател като теб — казваха всички.

Докато посещавам Мори, започвам да чета за смъртта, как различните култури гледат на този окончателен преход. В арктическия район на Северна Америка, например, има едно племе, което вярва, че всичко на тази земя си има душа, съществуваща под формата на миниатюрно копие на тялото, което я притежава — така например в сърната живее малка сърничка, а в човека живее малко човече. Когато голямото същество умре, малкото продължава да живее. То може да се вмъкне в нещо, което в този момент се ражда, или може да отиде във временно жилище на небето, в корема на огромния женски дух, където чака, докато луната отново го изпрати на земята.

Понякога, казват те, луната е толкова заета с новите души на този свят, че изчезва от небето. Затова понякога нощем няма луна. Но в крайна сметка луната винаги се връща, както и всички ние.

В това вярват те.