Вярност

ДЕСЕТА ГЛАВА

Когато се събуди на следващата сутрин, в съзнанието й все още се носеше снощната музика, неразгадаемите сиви очи на Солтърдън й се усмихваха, топлите му длани сякаш и сега се притискаха леко в гърба й. Остана да лежи цял час в леглото си, обзета от странно удоволствие; струваше й се, че дюшекът под нея не бе нищо друго, освен пухкави облаци, а фреската със свети Петър над главата й бе буквално земният рай.

Той, херцог Солтърдън, действително й се бе усмихнал и, о, каква невероятна и вдъхваща страхопочитание трансформация бе това! В отговор цялото й същество бе запяло, изпълнено с хиляди хармонични звуци.

На закуска стана свидетел как господарят й се справи с храната си почти безпроблемно. Наля си сам чай и лично си отряза месо. Дори проведоха някакво подобие на разговор, при който тя сипеше трели като волна птичка, а той буботеше като гръмотевица.

— Добро утро, ваше височество!

— Утро, мис Аштън.

— Прекрасен ден, нали, ваше височество?

— Щом ви харесва да мислите така, мис Аштън. (С намек за неотдавнашния му саркастичен тон.)

Очевидно настроението му все още не беше в блестящо състояние. Младата жена така и не успя да изтръгне по време на цялата закуска поне една усмивчица от красивите му… Боже, сега пък и устните му бяха започнали да й се струват привлекателни! Тя обаче бе сигурна, че с времето и доброто му настроение щеше да се върне. Несъмнено невероятното положително развитие на нещата го бе смазало психически.

Честно казано, опияняващото преживяване от изминалата нощ караше и нея да се чувства някак си… замаяна. Не виждаше по какъв друг начин да опише невероятното усещане на лекота, която като че ли я повдигаше от земята.

Когато научи за внезапния обрат на нещата, Гъртруд се разплака от радост, разтанцува се с Мария, докато най-накрая двете се отпуснаха върху два стола, задавени от смях.

— Това бе най-невероятният миг в живота ми! — призна мис Аштън, завъртя се на пръсти и обви ръце около тялото си. — Той ми се усмихна, Гърти, наистина ми се усмихна. И ме държеше за ръката!

Повдигна дланта си пред очите и се взря в нея така, сякаш внезапно се бе превърнала в злато.

Икономката я наблюдаваше, ококорила очи, като хапеше лекичко долната си устна.

— Неговата музика… о, неговата музика… Слушала съм изпълненията на много хорове, но никой от тях не можеше да се сравни с небесните звуци, които излизат изпод великолепните му ръце. О, ама ръцете му наистина са невероятни. Не си ли съгласна, Гърти? Нали има красиви ръце?

Слугинята кимна и се ококори дори още повече.

— А когато се усмихна. — Мария се завъртя отново и се засмя, хвана се за дървената колона на леглото, за да се задържи, и се подпря на нея. — Усмивката му беше лъчезарна. Преобразуваща. Бях… хипнотизирана. — Въздъхна и погледът й доби сънливо изражение. — Когато ми заговори, цялото ми същество потрепера като от гръм. Сякаш затрепераха самите ми нерви. Не можех да дишам. Имах чувството, че… ще припадна. Да, че ще припадна.

— О, Боже!

Икономката присви устни и събра вежди.

— Гласът му — продължи да разсъждава на глас младата жена, — е тъмносиньо кадифе. Богат, дълбок, мек. По-дълбок, струва ми се, отколкото на брат ми. Бях… разтърсена до мозъка на костите си.

— Мили Боже — промърмори Гъртруд и закърши ръце.

— Прости ми, ако се държа като глупачка. Тези емоции сигурно са подобни на онова, което чувства една майка, когато види първите стъпки на своето чедо. Месеци на тренировки, на нетърпеливо очакване и най-сетне… Честно казано, Гърти — засмя се леко и обгърна с ръка колоната на леглото. — Често съм подозирала, че оттук може да избликне подобен триумф… — Притисна юмрук към сърцето си. — И така и стана. Само че избликва и оттук. — Този път показа стомаха си. — И оттук. — Гърлото. — Усещам тялото си така, сякаш иска да се раздели на части и да се пръсне като искри на вятъра!

Вдигнала едната си вежда, Гъртруд се запъти към вратата на своя господар и попита:

— А к’во мислиш чи изпитва по тоз’ повод той самият, момиче?

Отвори широко вратата и надникна през нея.

Мария затанцува зад нея; не можеше да си намери място. Двете огледаха тайнствено помещението. Облечен, херцогът седеше на стол с висока облегалка пред пращящия огън с разтворена книга в скута. Той обаче наблюдаваше пламъците; изражението му не бе и наполовина така враждебно, както обикновено, но затова пък бе доста резервирано.

— Не е ли забележителен? — прошепна мис Аштън. — Не е ли велик? Ами красив? Изтънчен? О, Гърти, не е ли най-невероятният мъж, когото си виждала?

— За херцог Солтърдън ли говориш? Същия, когото едва вчера вечерта наричаше звяр, непоправим и противен?

— Тогава бях сляпа. Сега съм… сега съм…

— Започвам да разбирам какво си, скъпа, и това мъ смущава страшно много — промърмори под носа си слугинята и поклати глава. — Господ да ти й на помощ, скъпа, ако съм права.

Студеният въздух на облачния ден очевидно оживи херцога и го спаси от утринната му унилост; същото стори и времето, което прекараха в компанията на Наппърл и палавата й дъщеричка. В съседно пасбище тъпчеше жребец със загладен сребрист косъм и пръхтеше от време на време към своята кобила, после се вдигаше на задните си крака, извил шия и започваше до лудува от единия до другия край на поляната. Понякога клатеше глава с кръгови движения, после обръщаше муцуна към вятъра и цвилеше.

— Пиячи на вятъра — обясни Солтърдън. — Арабските коне са известни с това, че издържат на големи предизвикателства. Те пият горещите пустинни ветрове и след това ги изпускат през ноздрите си като огън. Издръжливостта им е ненадмината.

— Как се казва? — попита младата жена, смаяна от великолепието на сивия жребец.

— Наполеон.

— Той се държи предизвикателно, ваше височество. Опасен ли е?

— Ако можех да стана от този стол, щях да ви покажа колко е опасен. Едно дете би могло да го язди, мис Аштън. Едно крехко и деликатно момиче като… вас.

Бузите й поруменяха. Тя извърна поглед към дърветата, после към небето, притъмняло и надвиснало.

— Кажете, мис Аштън, ако тази кобилка беше ваша, как щяхте да я наречете?

Изминаха няколко секунди, преди да Мария да намери гласа си.

— Дъщеричката на Наппърл ли, ваше височество?

Той кимна и вълненият му шал се плъзна.

Младата жена побърза да го оправи, като уви добре раменете и врата му; пръстите й докоснаха леко косата му, поспряха се, дори си поиграха, без нейният повереник да разбере, с къдрица, увиснала от външната страна на облегалката. Странно, но онова, което до неотдавна й се бе струвало противно, сега привличаше ръката й като магнит.

— Бих я нарекла Наптийста Роуз, ваше височество.

— Защо?

— Не… не знам. Защо звучи така женствено, а тя е женствена. А Роуз, разбира се, е в чест на вашия дом.

Херцогът проследи безмълвно с поглед кончето, което тичаше из кафявата трева, а след това каза:

— Тогава да бъде Наптийста Роуз.

През целия следващ час седяха под едно дърво и тя го слушаше как чете на глас от „Викарият от Уейкфийлд“. Подобно на музиката, която бе свирил предишната нощ, думите звучаха лирично в неговата уста. Нима само допреди няколко дни единствените звуци, които успяваше да издаде, бяха по някое пъшкане или завалена дума от време на време? Когато дори само присъствието му я отблъскваше и плашеше? Сега тя се бе облегнала спокойно на възлестото стъбло на стария дъб, затворила очи и увита добре в шала си, тъй като времето се менеше непрекъснато и то към по-лошо, и се вслушваше в гласа му с усещането, че се носеше на крилата на студения вятър. Внезапно й дойде идеята, че можеше да остане тук, в Торн Роуз завинаги, да се грижи за всяка нужда и желание на своя господар — завинаги. Да прекарва всеки миг от всеки ден в неговата компания, нощем да лети, носена от неговата музика и да се моли да я възнагради с прегръдката си още веднъж в живота й.

Едва когато настана тишина, Мария отвори очи. Солтърдън я наблюдаваше, в тъмните му очи прочете сянка от предишния гняв; книгата лежеше захвърлена на земята в краката му.

— Ваше височество?

— Кажете ми каква полза има от всичко това — попита той и посочи към книгата, — щом не мога да използвам краката си.

Подобно на неочаквания леден дъжд и безмилостния източен вятър, който прогони по къщите и хора, и животни, херцогиня Солтърдън пристигна непосредствено след обяд… без предупреждение.

Мис Аштън се ровеше из полиците на библиотеката с надеждата да открие книга, която да отвлече господаря й от мрачното настроение, в което бе изпаднал, когато Гъртруд нахлу в стаята, като размахваше възбудено ръце, последвана от купчина слуги, които се струпаха зад нея като ято разтревожени квачки.

— Херцогинята — извика тя и изскочи веднага от библиотеката сред шумолене на поли и фусти.

Вперила поглед след нея, Мария преглътна мъчително и възкликна:

— О, Боже! Писмото. Забравих за писмото.

Настроението й се помрачи дори още повече, когато разбра, че новодошлата не е сама… очевидно на нейно височество не й бе нужно много време, за да й намери заместничка.

Херцогинята я повика незабавно.

Младата жена стоя в продължение на два часа пред един от двайсетината салона в очакване да бъде приета от нейно височество, като наблюдаваше как прислугата, която бе пристигнала със старицата от Уиндхорст, се суети напред-назад из коридорите ту натоварена със спално бельо, ту със сребърен сервиз за топъл шоколад, ту с вази с цветя, откъснати току-що от зимната градина. Човек би помислил, че е пристигнал крал Джордж, а не осемдесет и няколко годишната херцогиня.

Бяха дошли не по-малко от четири камериерки, перачка, която да се занимава само с дрехите на херцогинята и гладачка, която да се посвещава единствено на тяхното гладене. Имаше слугиня, чиято задача бе да опакова и разопакова багажите й, иконом, който сипеше непрестанно заповеди на четирима лакея, а те трябваше да скачат при всяка негова команда. Имаше още един френски готвач с двама помощници (И той изгони без много церемонии готвача на Торн Роуз от кухнята), без да се говори за специалиста по тестените изделия, който трябваше да приготвя всекидневно хляба, кекса за чая и сладките за своята господарка. Само час след нейното пристигане цялото западно крило бе изчистено из основи, прозорците — измити, а мебелите — пренаредени. От кухнята вече се носеше ухание на чаени сладки с канела.

Мария се разхождаше напред-назад из галерията, после се приближи до стълбището и застана на едното му стъпало на един крак, като се държеше за перилото. Беше се проявила като глупаво и капризно дете, като бе написала проклетото писмо. Как бе позволила лошото й настроение да вземе връх над разума?

Дали херцогинята щеше да й позволи да се види за последен път с внука й, преди да я прати да си стяга багажа. В това време Гъртруд беше при него, къпеше го, бръснеше го, обличаше го с най-хубавите му дрехи, докато сега на нейното място трябваше да бъде тя самата, тя да реше косите му и да го приготвя за този така щастлив миг.

Вратата на салона се отвори. Сидни, икономът на херцогинята, висок мършав човек с крив нос и тънки устни, я погледна отвисоко и изсумтя.

— Нейно височество, херцогиня Солтърдън, желае да ви види.

Пропусна я пред себе си в салона. Огънят пращеше в огромната камина от италиански мрамор, а през отворените прозорци навлизаше студеният вятър.

Херцогинята, облечена в широко, яркочервено копринено кимоно, изчака поклона на Мария, след което посочи към един от двата стола — единият празен, другият зает от закръглен мъж с пръснати тук-там косми по плешивото теме… Еджкъм, личният й лекар.

Пълният джентълмен скочи незабавно на крака и я възнагради с кимане и усмивка, като в същото време се взря в нея през монокъла си, в резултат на което едното от изпъкналите му кафяви очи изглеждаше по-голямо от другото.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мис Аштън. Аз съм…

— Зная кой сте — заяви Мария с такъв изблик на емоции, че закръгленото човече насреща й замръзна на място, а херцогинята повдигна и двете си вежди. — Вие, сър, сте дошъл да отведете негово височество.

— Действително — съгласи се той.

— Трябва да призная — започна тя, като изправи рамене и вирна брадичка, — че когато започнах да пиша писмото си, не бях на себе си. Не съм… не съм сигурна точно какво ми стана. Струва ми се, че неуспехите, макар и краткотрайни, могат да накарат дори най-издръжливия и храбрия да изгуби смелост.

Непознатият и херцогинята се спогледаха, след което Мария продължи:

— Не, че негово височество и сега понякога не се държи осъдително… да, струва ми се, че точно така го описах в писмото си — обърна се тя към лейди Солтърдън, която я гледаше поразено, присвила леко устни. — Мисля… не, сигурна съм, че ще го намерите много променен в положителна насока.

— Не думайте — обади се Еджкъм.

— О, да, сами ще се убедите. Има голямо подобрение.

Младата жена се усмихна и кимна.

Най-сетне херцогинята се облегна назад.

— Седнете, мис Аштън.

Мария се настани вдървено на ръба на стола. Незнайно откъде се появи прислужница и й предложи топъл шоколад в черна порцеланова чаша със златен ръб.

Лейди Солтърдън изчака да напълнят отново собствената й чаша, преди да заговори.

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите, скъпа. Не съм получавала никакво писмо. Целта на идването ми тук е Еджкъм да прегледа за последен път внука ми, преди да взема решение.

— Решение ли?

Погледна към възрастната дама през издигащата се над чашата й пара, като си повтаряше наум отново и отново думите й: „Не съм получавала никакво писмо.“

Херцогинята не бе получила писмото, в което тя се отказваше от поста си… истеричната молба да й наеме заместничка колкото се може по-скоро, тъй като нямало да издържи дори още две седмици „в компанията на осъдителния й внук.“

Значи все още не беше прекалено късно.

Просто щеше да обясни, че е премислила…

— До слуха ми достигнаха смущаващи вести за поведението на Трей в последно време.

Горещият шоколад заседна в гърлото на Мария; тя затвори очи. Представителките на семейство Дреймонд.

— Аз, разбира се, повиках незабавно Еджкъм — продължи напрегнато лейди Солтърдън и хвърли отчаян поглед към своя съсед.

— О, но… — започна мис Аштън.

Лекарят се наклони напред.

— Сигурен съм вече сте разбрали, че състояния като на Солтърдън се отличават с ясно изразена тенденция към силна меланхолия със спорадични прояви на крайна агресивност; нещо обичайно за претърпяното от него нараняване, по-точно, удара по главата. Страхувам се, че болниците ни са препълнени с подобни случаи на деменция и това ще продължи дотогава, докато не започнем да разбираме по-добре функционирането на мозъка.

— Да, но…

— Следователно — прекъсна я херцогинята, — стигнахме до печалното заключение, че, в интерес на моя внук е, да бъде отведен сред по-подходящо за неговите нужди и положение обкръжение.

— На място, където за него ще се грижат хора, по… — как да кажа, хора, с по-голям опит и квалификация, способни да управляват по-успешно неговото поведение и добро здраве — намеси се Еджкъм.

— Ройял Оукс — възкликна младата жена; чашката издрънча върху чинийката и върху коляното й се разля топъл шоколад.

— Разбира се, че не.

Лейди Солтърдън повдигна едната си вежда.

— Но все пак болница. В която ще бъде затворен с побъркани, виещи като кучета!

— Боже мили — промърмори херцогинята. — Това е една доста мелодраматична картина, която, сигурна съм, е малко вероятна. Говорим за херцог Солтърдън, скъпа, не за някой прост селянин.

— Но…

— Не ви ли е крещял всевъзможни грубости? — попита лекарят.

— Да, но…

— Не ви ли е душил? — обади се и възрастната жена.

— Направи го, обаче…

— И едва не ви измъкна ръцете от тялото? — заинтересува се Еджкъм.

— Той…

— И не подчертах ли пред вас, мис Аштън, че вие сте последната ми надежда; че ако и вие не се справите с моя внук, ще бъде принудена да взема това драстично, но необходимо решение?

Мария се отпусна отново на стола си; виеше й се свят.

— Да, ваше височество, така е. Обаче… — Затвори за момент очи, пое си въздух, за да събере сили, изчака евентуално поредно прекъсване и заяви толкова тихо, че старата жена се принуди да се приведе напред, за да я чуе. — Щастлива съм да ви информирам, ваше височество, че способността му за словесно общуване се подобри значително. Храни се и се облича сам, и ми чете на глас. Особено съм радостна да съобщя, че започна да свири отново на пианото!

— Не може да бъде! — възкликна лекарят.

— А как… как се държи? — попита лейди Солтърдън.

— Мога да кажа само, че общуването ни снощи и тази сутрин премина без обичайните изблици на несъгласие. Прояви се като изключително приятен човек, ваше височество.

— Което не означава, че не би избухнал, ако бъде предизвикан — отбеляза пълното човече. Събрал съчувствено вежди, той стана от мястото си и взе ръката на възрастната дама. — Скъпа ми Изабела, не трябва да вземате прекалено присърце подобен обрат. И преди се е случвало състоянието му да се подобри внезапно, без никакво предупреждение, за да потъне след това отново в дълбините на деменцията.

С блеснали очи и потрепваща брадичка, лейди Солтърдън рече с треперещ глас:

— Трябва да го видя незабавно.

— Гъртруд го приготвя — отвърна Мария и остави настрани чашката си. — Ако нямате нищо против, ваше височество, ще тръгна преди вас, за да се уверя, че е готов.

— Разбира се.

Младата жена се изправи; в този момент херцогинята я хвана за ръката с крехките си, но изненадващо силни пръсти, и я стисна буйно. В сивите й очи се бореха надеждата и отчаянието.

Уверено усмихната, мис Аштън излезе забързано от стаята и спря за момент, вперила втрещена невиждащ поглед в галерията пред себе си.

Мили Боже, те бяха дошли да вземат негово височество и да го тикнат в някое ужасно място, където към него нямаше да се отнасят по-добре, отколкото като към някое опасно, безмозъчно животно.

— Но сега вече той е по-добре — промълви тя, за да се успокои. — Много по-добре. — Погледна към тавана, където позлатени херувимчета лудуваха сред клоните на маслинови дръвчета и се обърна към Бога. — Истинско чудо е, че състоянието на негово височество се подобри така забележително точно сега, непосредствено преди да са дошли да го отведат. Може би все пак не сте се отказали от мен?

С тези думи се спусна към стълбището, като вземаше стъпалата две по две, за да се озове срещу пребледнялата Гъртруд; униформата й беше разкъсана, мокра и изцапана със сапун.

— Негово височество — успя да избъбри най-сетне икономката. — Страхувам съ, момиче, че състоянието му съ влоши внезапно и рязко.

— Не е възможно…

— Щом му казах, че е пристигнала нейно височество…

— Но той беше съвсем добре само преди два часа, Гъртруд. Хранеше се сам и бърбореше…

— Все едно, чи съ отвори самият ад и от него изскочи сам Дяволът. Не ще да има нещо общо нито с мен, нито с който и да й било друг, не позволява да правим нищо. Утре окото на Моли шъ бъде черно, а колкото до мойта цицина…

Внезапно откъм коридора се разнесе трясък, последван от писък. Една слугиня изскочи от стаята на Солтърдън и се приведе в същия миг, в който над главата й прехвърча някакъв предмет и се разби в отсрещната стена.

Мария влезе в стаята; в същия момент край нея профуча порцеланова ваза и се строши в рамката на вратата. Подът беше осеян с изпочупена стъклария. Масите и столовете бяха преобърнати. Но онова, което я накара да замре, бе гледката, която представляваше нейният господар.

Предпазливо се приближи до него. Седнал на стола си, той я гледаше изпод разчорлените си коси, а широките му рамене се вдигаха тежко от гняв и умора. Вълкът се бе завърнал… драконът. Очите му горяха. Бе оголил зъби. Младата жена помисли, че ще припадне.

— Не — поклати глава тя. — Не сега. Няма да го направиш сега. Няма да ти позволя. Вече направи прекалено много. Видях какво можеш да постигнеш. Какво можеш да станеш отново.

— Излез оттук — изръмжа той.

— Не, няма да изляза. Няма да те оставя да причиниш това на себе си, на мен или на баба си. — Приближи се още малко, без да обръща внимание на страха си; затова пък остави гнева си да се вихри на воля, за да й даде кураж. — Спомнете си кой сте, сър. Какво сте и…

— Знам какво съм — озъби се херцогът. — Не ми е нужно някой като теб да ми го припомня. Аз съм проклетият херцог Солтърдън, скъпа моя, а ти си… робиня, наета от баба ми, за да опита ме приближи до онова, което съм бил някога. Е, в случай, че не си забелязала… — Той разпери ръце и довърши думите си, като изви подигравателно устни. — Не съм човека, който бях някога.

— Значи това било. — Мис Аштън се отпусна на колене до него и се вкопчи в стола му и затърси погледа му; в този момент не я вълнуваше мисълта, че повереникът й може да се разбеснее отново. — Ти се страхуваш.

Той сграбчи главата й в двете си ръце. Пръстите се впиха грубо в косите й и дръпнаха главата й насила назад, сякаш възнамеряваше да й пречупи врата. От очите й рукнаха сълзи от болка и потекоха по слепоочията й, но тя повтори през зъби:

— Вие се страхувате от собствената си уязвимост, ваше височество. Страхувате се, че светът ще гледа на вас като на по-нискостоящ, защото сте в инвалиден стол.

Солтърдън я дръпна към себе си така буйно, че младата жена примря от болка. Но не се предаде.

— Нужно е много повече от два крака, за да бъде човек мъж, ваше височество.

— Съгласен съм — изръмжа той, отдръпна едната си ръка и я сграбчи за китката, притисна дланта й към топлата издутина в слабините и я задържа там, макар тя да хлъцна от изумление и да опита да я измъкне. — Това е нужно, за да бъдеш мъж, скъпа моя, а аз не мога да използвам и него. Така че кажете ми, мис Аштън, компаньонко моя, която си доставяш удоволствие с мъжествени конярчета, какво остава от един мъж, ако не може да използва нито краката си, нито патката си? Хм?

— Достойнството — прошепна Мария; бузите й горяха, от очите й продължаваха да се леяат сълзи. — Остават му душата и духът, нематериалната същност, с които заслужава ада или небето.

— Така ли? — Лицето му отстоеше само на сантиметри от нейното. Обви ръка около гърлото й и стисна леко. — А онези от нас, които нямат душа, мис Аштън?

— Във вас има много доброта, сър. Тя е тук, трябва само да признаете нейното съществуване. Видях я в очите ви снощи; те светеха по-ярко от която и да е звезда в света.

— Боже, Боже. Колко поетично от устата на една курва.

— Аз не съм курва, сър.

Устните му се извиха цинично, ноздрите му се разшириха. Погали пулсиращата вена на врата й с палеца си, докато я поглъщаше с вълчия си, стоманеносив поглед.

Най-сетне я пусна. Тя се плъзна встрани; изпита такова облекчение, че краката й омекнаха. Наложи си да остане на колене, усещайки силното пулсиране на скалпа си. Имаше чувството, че пръстите му все още стискат врата й и го изгарят. Едва тогава гневът започна да се надига в гърлото й. Шокиращото разочарование я накара да се разтрепери. Нима наистина снощи бе почувствала към този капризен аристократ нещо повече от просто задължение? Най-накрая успя да стане и се запъти към вратата, без да се обърне.

— Мис Аштън — промълви Солтърдън и, тъй като тя не му обърна внимание, извика: — Мария!

Тя се завъртя на пети, стиснала юмруци край тялото си. Косата се разпиля по раменете й.

— Не съм ви позволявала да ме наричате така, ваше височество. Нито възнамерявам да го направя. Не мисля, че ви харесвам особено, ваше височество, дори съм сигурна в това. През последните седмици опитвах да не обръщам внимание на слуховете и намеците по адрес на вашия характер, но, колкото и да ми е неприятно да го кажа, те се оказаха верни. Несъмнено заслужавате жестоката съдба, която ви очаква. О, да — повиши глас тя, — забравих да ви уведомя, че херцогинята е довела някакъв лекар на име Еджкъм, който е убеден, че единственият лек за вашето състояние е дом за виещи манияци и изгубени души. Аз, разбира се, опитах да ги разубедя. Сигурна съм обаче, че след като видят вас и доказателствата за лошия ви нрав, ще побързат да осъществят намеренията си, така че с малко късмет ще се отървем от вас преди падането на нощта. Надявам се да изгниете като плъх в онова ужасно място, тъй като не заслужавате друго!

Младата жена побягна от стаята, за да се сблъска с десетина прислужници, струпани в коридора, извили вратове и ококорили очи, очевидно подслушали непростимата й тирада. Всички те я гледаха така, сякаш беше самата смърт.

Гъртруд се промъкна между двама слуги с увиснали челюсти и съзерцава около половин минути Мария с широко отворени очи, преди да проговори.

— К’во шъ прайм сега с него, скъпа?

— Не ми… не ми пука какво ще правите с него.

Видимо развълнувано, множеството хлъцна като един човек.

— Божке — закърши ръце икономката. — Туй значи, че негово височество шъ ни напусне скоро.

— Несъмнено.

— Колко жалко. Особено кат’ съ има предвид колко напредна, откакто си дошла. Ами чи да, едва таз’ сутрин на закуска той каза, чи трябвало да благодари на теб за всичко туй.

Младата жена се намръщи.

— Гъртруд, грях е да се лъже…

— О, не бих лъгала за таквоз нещо, момиче. Той рече: „Мис Аштън нахлу в обвилия ме умствен мрак кат’ пролетен въздух и слънчева светлина.“ — Намръщи се отново и раменете й увиснаха. — И съ усмихна, кат’ го каза — додаде тя, като подсмръкна.

Иззад далечния ъгъл се показа една камериерка. Вдигнала поли до глезените си, тя тичаше здраво, а едрата й гръд се друсаше заплашително.

— Нейно височество тръгна насам! — обяви тя полушепнешком тя.

Всички обърнаха погледи към Мария.

Гъртруд се приближи до нея.

— Ако шъ го водят в онзи дом, тогаз няма значение как изглежда нито той, нито стаята му.

— Имаме ли време…

— Шъ трябва само да я позабавиш малко, момиче.

— Как може някой да се изпречи на пътя на херцогиня Солтърдън, та да я забави?

— Ако някой може да го стори, то туй си ти.

— Той може да се опълчи отново.

— Кой знай защо, ама не мисля така, не и след кат’ видях изражението му, след кат’ му каза, че баба му щяла да го отведе оттук. Пребледня кат’ платно, слушй к’во ти казвам.

Мис Аштън се опитваше да мисли. Призна пред себе си, че гневът я бе завладял прекалено силно, за да забележи нещо друго освен собственото си разочарование и наранени чувства. Да, може би все пак бе забелязала страха, проблеснал за секунда в обикновено безжизнените му сиви очи. При този спомен й се повдигна.

— Да — промълви тя. — Ще опитам да а задържа.

Гъртруд се усмихна и плесна с ръце.

— На работа, дами, и да действаме бързо.

Моли пристъпи напред и показа окото си, което започваше да посинява.

— Нима очакваш да съ върна при него след туй тук?

— Туй не й нищо повече от синините, с коит’ съ връщаш след някоя съботна нощ в местната кръчма. А сега тичай, преди да съм посинила и другото ти око.

С тези думи групата влезе в леговището на дракона; всеки стискаше я метла, я парцал като да бяха оръжия и щитове. Мария затвори очи в очакване на трясък, викове на изскочили в коридора слуги с изпълнени със страх очи… същия страх, който й бе попречил да се движи само преди няколко минути.

Не последва нищо подобно.

Въпреки това продължаваше да чака, неспособна да помръдне, да диша; бузите й запламтяха при спомена за случилото се преди малко. Каква глупачка беше, каква наивница. След като се бе грижила за брат си Пол в продължение на две години, след като бе слушала изповедите му за неосъществените му мечти и фантазии, трябваше да се сети, че гневът и неувереността на нейният господар не се дължаха единствено на неспособността му да ходи.

Но защо това бе започнало да го измъчва толкова много точно сега?

— Мис Аштън.

Младатажена премигна и се огледа. Насреща й идваше херцогинята.

— Отивам да видя внука си.

— Не.

— Моля?

— Той… не е готов.

— Но вие казахте…

— Наложи се да направим някои подготовки в последния момент… Гъртруд е непреклонна, страхувам се.

Лейди Солтърдън продължи да върви към нея; вече беше толкова близко, че можеше да види златните точици в очите й — същите като на внука й. Все едно че я гледаха неговите очи, а хуманноста им бе прикрита зад стоманената завеса на аристократичността.

В този момент вратата се отвори и през нея се показа икономката. Тя погледна към Мария, после към възрастната дама.

— Негово височество е готов да ви види.

— Нима? — отвърна херцогинята и повдигна едната си вежда, като хвърли поглед към младата жена, а след това присви устни.

Изчака Гъртруд да се отмести и влезе в стаята на внука си.

Мария я следваше на почетно разстояние. Страхуваше се да гледа, да диша; намери сили да върви само благодарение на присъствието на икономката. Едва тогава насочи вниманието си върху Солтърдън.

— Добре й почистен, нали? — прошепна в ухото й слугинята. — Помислих си, чи шъ изпробва проклетия бръснач на гърлото ми, преди да съм свършила с бръсненето. Всичко, коет’ трябва да сторим сега, й да го убедим да го подсрижем.

— Започнах да обичам косите му — чу се да мълви в отговор мис Аштън, вперила поглед в своя повереник, седнал на един стол с висока облегалка край огъня, който хвърляше отражения върху силното му, сякаш изсечено от мрамор лице.

Никога не бе изглеждал толкова… красив. Толкова изтънчен. Толкова… арогантно самоуверен. Това сякаш не беше същият човек, който, само преди минути, бе напъхал ръката й между краката си и я бе нарекъл „курва“.

Тя не беше курва, дяволите да го вземат. Не беше… но в онзи миг собствената й реакция на неговата близост и топлина при контакта със слабините му, я бе накарала да се почувства като такава… и все още се чувстваше такава… Господ да й е на помощ.

— Облякохми най-хубавите му дрехи, разбира съ. Винаги й обичал парцалките. Харчеше цели състояния при лондонските шивачи, поръчваше платове чак от Китай. Има доста внушителен вид с тях, нали?

Херцогиня Солтърдън спря пред внука си. Двамата се спогледаха безмълвно, след което той рече:

— Простете, че не ставам, ваше височество. Както знаете…

— Разбира се. Онова, което не разбирам, е гневът ти срещу мен.

Той не отговори веднага. На страничния наблюдател можеше да му се стори просто резервиран, леко отегчен от разговора, който би предпочел да не води. Това не бе така, разбира се.

Той се бе съсредоточил, обмисляше и повтаряше наум думите си, за да се увери, че може да ги произнесе правилно и разбрано. Докато го наблюдаваше с вдървено като гранит тяло от силното напрежение, забравила даже да диша, Мария си спомни последната нощ — последните й часове след като бе свирил Баховата „Меса в си бемол минор“ и преди първите слънчеви лъчи да пробият мъгливата бариера. Когато й бе чел от „Викарият от Уейкфийлд“, като се препъваше в думите, когато опитваше отново и отново и тялото му бе плувнало в пот, но най-накрая думите бяха потекли свободно от устата му. Беше завряла лице в дланите си и бе плакала, след това се бе смяла и бе плакала отново.

Докато го наблюдаваше сега и забелязваше напрежението в раменете му, лекото потрепване на челюстите, начина, по който бе вкопчил длани в страничните облегалки, Мария си мислеше: „Бавно, внимателно, ваше височество. Не е нужно да припирате. Всичко ще си дойде на мястото, ако просто се отпуснете и му позволите да го направи… а аз съвсем не мислех сериозно ужасните неща, които ви наговорих преди малко. Простете ми, простете ми, простете ми.“

Гъртруд я хвана за ръката и я помъкна към коридора. Затвори вратата и закри образа на херцога, който точно поемаше напитката си от лакея на баба си. Сърцето на младата жена спря да бие за момент, но, щом отвори уста да протестира, икономката поклати глава и зацъка.

— Той шъ съ справи чудесно, скъпа. Остави го.

— На него все още му е трудно да държи чаша, Гъртруд. Ами ако я изтърве? Ще се почувства страшно унижен и…

Слугинята я натисна да седне на един стол и започна да оправя пораженията, нанесени на косите й в резултат на спречкването й с нейния повереник.

— И на теб к’во ти пука? — попита нехайно икономката. — Даде ясно да съ разбере к’во мислиш за него. Нарече го плъх и…

— Не съм! — извика Мария и се обърна, за да погледне приятелката си. — Казах, че искам да изгние като плъх.

— Правилно. Точно тъй рече. Но не можеш да отречеш и другото; каза, че той изобщо не тъ интересува и заслужава да го пратят в онуй място, дет’ хората вият кат’ манияци.

— О, Боже — Младата жена се отпусна в стола. Нищо чудно, че баща й се молеше за душата й всеки миг от всеки ден. — От време на време ми се струва, че му е нужен емоционално по-силен човек от мен. Понякога ме плаши и ме вбесява повече от който и да било друг, когото познавам. Затова пък друг път, въпреки безсилието, страха и гнева, усещам затопляне в областта на сърцето и стомаха…

Гласът й секна и тя прехапа долната си устна.

— Туй й нормално да съ очаква, туй съ майчински чувства. Грижовната половинка на една жена, сигурно.

— Това ли било? — възкликна престорено енергично мис Аштън. — Майчинска грижовност?

— К’во друго можи да й?

— Ами… не знам. А и няма значение, струва ми се, тъй като, след като наговорих на негово височество всички онези ужасни неща, ще трябва да си вървя, независимо дали го искам или не… веднага след като той информира баба си каква гадна, избухлива компаньонка му е намерила.