Вярност

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

В живота има мигове, когато всичко замира в дълбоко безмълвие; когато духът си почива на воля, като дете, легнало върху тревата, без да се страхува от нищо, без да иска нищо, почти без да мисли, доволно само от факта, че чувства. През дните, които последваха заминаването на Джон, Мария съществуваше в някакво подобно състояние. Не можеше да го нарече по друг начин, освен екстаз. За първи път се въодушевяваше от своята крехкост и очакваше с нетърпение пристигането на херцога. Той й четеше с часове, хранеше я, седеше край огъня, който впрочем не беше далеч от леглото и запълваше с ноти лист след лист, когато я мислеше за заспала.

В подобни мигове той като че ли летеше; чуваше музика навсякъде около себе си, макар тя да съществуваше единствено в неговата глава.

Къде бе отишъл звярът? Драконът? Вълкът?

Бяха се изгубили в някоя соната.

Мария се отдаваше на блажени мечтания. Над нея сякаш се спускаше златисто сияние, през което всяка действителност от живота — и горчива, и сладка, приличаше на сянка. Светът извън стаята й сякаш не съществуваше.

От време на време сънуваше, че се събужда и пред огъня открива празния стол на Солтърдън. Той самият стоеше в единия край на леглото й, кръстосал ръце пред гърди, а изражението му беше смесица от болка и обещание.

В такива случаи не искаше да се събужда. О, сега вече започваше да разбира защо господарят й намираше повече утеха в дълбините на своето съзнание. Илюзиите бяха толкова по-красиви там…

Уви, дългът я зовеше да изостави леглото тъй като, след едноседмично възстановяване, херцогинята пожела да я види в синия салон. Докато решеше и сплиташе косите й, за да я подготви за срещата с възрастната дама, Гъртруд наблюдаваше отражението на младата жена в огледалото.

— Ти направо сияйш — заяви тя.

— Никога не съм била по-щастлива, струва ми се — отвърна с усмивка Мария.

Повдигнала вежди и присвила съсредоточено малката си червена уста, икономката рече:

— Признавам, чи нивгаж не съм виждала негово височество в толкоз добро благоразположение на духа… след кат’ спря да съ тревожи за теб, искам да кажа.

— Той беше ли разтревожен, Гърти?

— Почти ни съ отделяше от леглото ти, освен за да съ придвижи със стола си до музикалната стая. На три пъти го заварвах посред нощ да свири на пианото. — Приведе се над ухото й и прошепна: — Мисля, чи си успяла да го омяаш, момиче. И, ако смея да кажа, чувствата му са споделени.

После икономката й подаде изпрана и току-що закърпена рокля и, след като уви добре шала около раменете й, я изпрати до синия салон. Точно в този момент от него излизаше Моли, с малко по-ярка самодоволна усмивка на лицето от обикновено.

— Не съм сигурна, че изражението й ми допада — промърмори Гъртруд и проследи с поглед слугинята, която вървеше бавно по коридора, като от време на време хвърляше самодоволен поглед през рамо и се подсмиваше.

Мария завари херцогинята край камината. Еджкъм се въртеше край нея.

— Ваше височество.

Мария се поклони.

— Вярвам, че сте по-добре? — приветства я лейди Солтърдън, а в гласа й прозвуча странно безразличие.

— Много по-добре, благодаря.

Възрастната дама кимна на Гъртруд и тя побърза да събере разхвърляните из цялата стая чашки и чинийки.

Херцогинята хвърли поглед към портрета на съпруга си. Млад, красив, внушителен, той олицетворяваше аристократичността. Както впрочем и портретът на сина му, предишният херцог Солтърдън, който висеше до първия.

— Гледам тези образи и се изпълвам с отчаяние — заяви тя. — В продължение на поколения това семейство се е гордяло с възвишения си произход. Скандалът бе буквално непознат. Думата „неуспех“ не съществуваше в нашия речник. Докато сега… — Въздъхна и наведе глава. — Непрекъснато ме засипват противоречия. Чудно ли е тогава, че съм принудена да се изолирам от срам?

— Хайде, хайде, Изабела. — Лекарят пое ръката й и я погали нежно. — Всичко ще се оправи.

Устните й се извиха нагоре в лека усмивка, когато издърпа внимателно дланта си от изпълненото с обожание пълно човече. След това се обърна към мис Аштън.

— Олекна ми, скъпа, като чух, че сте по-добре. Можехте да пострадате сериозно, дори да бъдете убита. Ако не бяха изключително… героичните усилия на внука ми, може би щяхте да измръзнете до смърт. — След което додаде замислено: — Представете си изумлението ми, когато разбрах, че каретата е потеглила без мен. Изумих се дори още повече, когато научих, че уж съм била болна и не съм можела да дойда с вас… Трей има несравнимо въобръжение, когато му отърва. Трябва да призная обаче, че така стана най-добре, тъй като в противен случай със сигурност нямаше да остана жива след това изпитание. Така или иначе, не съм свикнала да бъда пренебрегвана, особено пък от най-големия си внук. Той винаги е имал склонност да прави всичко възможно, за да ми достави удоволствие… или да укроти гнева ми, ако се наложи… което е правил по-често, отколкото ми се иска да си спомням. За разлика от брат си, който пък ме е пращал по дяволите точно толкова пъти, колкото ме е целувал с обич по бузата. Рано разбрах какви магарии да очаквам от Клейтън. За него не бе необичайно да лудува и да се бие със селските момчета. Спрях да се изненадвам, когато седнеше на вечеря с насинено око и ожулени колена или кокалчета на ръцете. Като младеж нямаше вече много време за глупости; беше прекалено зает да печели пари, за да не зависи от моите. Трей, от друга страна, се бе заел да прахосва богатствата ми. Като залага. И като задява представителките на нежния пол. Понякога се питах дали действията му не бяха породени от някаква дълбоко погребана в съзнанието му враждебност към мен и от опитите ми да контролирам поведението му…

Херцогинята спря, за да си поеме дъх достатъчно дълго, за да даде възможност на Мария да заяви тихо:

— Не е присъщо на човешката природа да бъде контролирана, ваше височество.

Възрастната дама повдигна вежди.

— Така ли? Питам тогава защо ми се подмазваше толкова през последните години? Ще ви кажа защо, скъпа. Защото за Трей Хоторн, херцог Солтърдън, в целия свят няма нищо по-важно от властта и положението, оставени му от моя съпруг и от баща му. Богатството, което ще наследи след моята смърт, е по-голямо, отколкото можете дори да си представите. Не би могъл да го прахоса даже и за сто живота. А това е наистина великолепна перспектива: да прекара цялото си съществувание презадоволен и във всевъзможни удоволствия. Дори сега… въпреки състоянието му… подозирам, че няма нещо, което не би направил или пожертвал, за да си осигури моята финансова подкрепа. Та значи не било присъщо на човешката природа да бъде контролирана, така ли, мис Аштън? Не мисля така. Поне когато от това зависи род с петстотингодишна история. Като се изключи самата кралска фамилия, няма друг аристократичен клон, който зависи в по-голяма степен от своята репутация и от предаването на наследството. Аз обаче не ви повиках, за да ви пълня главата с личните си проблеми. След дълъг размисъл, мис Аштън, реших да ви освободя от изпълнението на вашите задължения. Ще се заема с незабавното ви връщане в Хъдърсфийлд.

Стиснал с една ръка колоната на леглото, Солтърдън местеше тежестта на тялото си от единия крак върху другия и скърцаше със зъби, толкова неприятно бе усещането в задната част на бедрата му. Цялото му тяло плуваше в пот. Дишането му секваше от усилията, в мускулите под хълбоците му се образуваха възли и от тях, нагоре по гръбначния му стълб, се стрелкаше изгаряща болка. Беше успял да заобиколи леглото, без да се пуска от колоните или дюшека. Изкушението да се отпусне върху леглото, да сложи край на тази агония, го караше да ругае на глас. Вместо това успя да се обърне към омразния, към противния инвалиден стол, в който бе прекарал последната година от живота си, и да тръгне по обратния път.

Вратата зад него се отвори.

Херцогът се огледа в очакване да види Мария. Тя, разбира се, щеше да го смъмри, задето бе станал без нея, а след това щеше да запърха край него като някоя фея, ентусиазирана от постиженията му.

— Ваше височество! — провикна се Гъртруд и след миг дребната закръглена икономка се озова до него, с пламнало лице, с ококорени като десетлевова монета очи. — Знам, чи туй не й моя работа, ваше височество. Аз съм само една слугиня тук и онуй, коет’ става наоколо ми не трябва нито да го чувам, нито да го виждам, но идвам от синята стая, ваше височество, където херцогинята извика наш’та Мария…

Прислужницата спря за момент, за да си поеме дъх, нещо, от което имаше голяма нужда и, очевидно едва сега видя истински своя господар, защото на лицето й се изписа изумление.

— Дяволите да ма вземат — възкликна тя. — Та вий ходите.

— Няма значение — прекъсна я младият мъж, като опитваше да не обръща внимание на изгарящата болка в долната част на тялото си. — Какво, по дяволите, е замислила баба ми?

— Тя уволни наш’та Мария — отвърна Гъртруд, която все още не се бе съвзела от шока при вида на изправения си господар.

— Дяволска работа. Подай ми проклетия стол, жено, и по-бързо.

Херцогинята се бе впуснала в обяснения за това, колко е благодарна; че ще продължи материалната си помощ, докато Мария си намери друга работа. Разбира се щеше да й даде и препоръчително писмо, така че нито една врата нямаше да остане затворена пред нея сега, след като бе постигнала такъв зашеметяващ успех в Торн Роуз.

Щеше да изпрати незабавно съобщение до родителите й, за да ги информира да я очакват преди края на седмицата. Щеше да изпрати също така и кратко писъмце на Джон Рийс… тъй като сега била сигурна, че младата жена щяла да помисли отново върху предложението му за женитба.

— Той ще бъде превъзходна партия за вас, скъпа, тъй като сте от една и съща класа. Господ би трябвало да гледа с добро око на подобни връзки на… равнопоставени. Трябва да разберете, скъпа, че причината да ви наема, бе желанието ми да върна във форма внук си. Сега, след като се справихте повече от успешно с тази задача, с Еджкъм смятаме, че необходимостта от компаньонка отпада, така че няма защо да си губите времето тук.

Отвори се някаква врата.

Лейди Солтърдън погледна натам. Лицето й остана безизразно.

Коленете на мис Аштън омекнаха, щом чу гласа на своя господар. Подпря се на облегалката на близкия стол, но не се обърна към него. Безутешността й беше прекалено явна. Несъмнено щеше да се издаде.

— Очевидно някой е забравил да ме уведоми за настоящата среща — достигна до ушите й дълбокият му, измамно спокоен глас, след което той придвижи стола си към центъра на помещението.

— Реших, че е по-добре да не те притесняваме — заяви Еджкъм и се поклони леко, но усмивчицата му се изпари, тъй като херцогът го изгледа унищожително.

— Нямах представа, че действията ми се диктуват от някакъв лекар… или може би вече сте ме заточили в Ройял Оукс?

— Малко вероятно — сопна се баба му.

Младият мъж погледна към Мария. Тя все още отказваше да се обърне към него, а се взираше право пред себе си, с желанието да усети прилив на сили в краката си. Тъкмо обратното, те дори намаляваха още повече под влияние на настойчивия му поглед.

Най-сетне той заговори отново.

— До мен достигна слухът за вашето решение, че услугите на мис Аштън повече не са ми нужни. Струва ми се, че би трябвало да участвам при вземането на подобно решение.

— Просто реших, че, предвид невероятното подобрение в умственото и емоционалното ти състояние, вече си напълно способен да се справяш и сам. Освен това ти никога не си обичал да вземаш участие при обсъждането на решения от този род и си оставал аз да правя това, ако реша, че така ще бъде най-добре за теб или за семейството ни. Сега мисля, че е най-добре мис Аштън да напусне Торн Роуз. — С тези думи старата дама се обърна вдървено към Мария и, като кимна, додаде: — Това е всичко, скъпа. Ще кажа на секретаря си да напише нужните документи днес следобяд.

Колко дълго бе стояла така, вгледана в сивите очи на херцогинята, това не можеше да каже. Какво ли чакаше? Някакво чудо, което да накара вдовицата да промени решението си? Или може би да съобщят, че това внезапно решение бе просто една шега?

Или, да пази Господ, да се хвърли в краката й и да я помоли да премисли, да обясни кое бе довело до този изумителен обрат в събитията, да я умолява да не я отпраща, тъй като не можеше да понесе мисълта да не види никога повече внука й.

А той защо не кажеше нещо? Защо не направеше нещо?

Нима бе толкова наивна, че бе изтълкувала погрешно чувствата му към нея? Може би нежността в очите и усмивката му бе просто хитрост, с чиято помощ се надяваше да я прелъсти.

Без да знае как, младата жена успя да се поклони, да се обърне вдървено към вратата, все така без да погледне към своя господар.

Той сграбчи ръката й.

Тя затвори очи.

— Не — заяви той.

— Моля? — отвърна баба му.

— Мис Аштън остава в Торн Роуз… докато се почувствам в състояние да я пусна… Като глава на това семейство, аз решавам кой и кога ще наемем.

— Като глава на това семейство ли? — повтори подигравателно думите му херцогинята.

— По рождено право, бабо… както си ми припомняла толкова пъти през последните двайсет и пет години от моя живот. — А после се обърна към Мария. — Седни и чакай спокойно. Там.

И посочи към един стол в другия край на стаята.

— Ваше височество — прошепна напрегнато тя. — Не бих искала да стана повод за раздор помежду ви.

— Сядай! — заяви с по-твърд тон той, без да отделя поглед от възрастната дама.

Младата жена прекоси салона и седна на посочения стол, завряла юмруци в диплите на износената си пола. Питаше се дали неотдавнашната болест бе причината да се чувства така, сякаш щеше да изгуби съзнание всеки момент.

След като се настани на мястото си, лейди Солтърдън погледна напрегнато към внука си. Обикновено бледите й бузи бяха поруменели, натежалите от пръстени пръсти стискаха страничните дръжки на стола. В този момент Мария осъзна, че действително херцогинята щеше да контролира до края на живота си своите богатства, но властта по всички други въпроси бе в ръцете на внука й. Въздухът помежду им потрепваше от сблъсъка на волята на две личности.

Най-сетне, присвила устни, възрастната дама заяви с явно напрежение в гласа:

— Макар да съм свикнала вечно да се сражавам с Клейтън, конфронтациите с ваше височество са нещо ново за мен. Простете, ако изглеждам… изумена. Очевидно съм подценила зависимостта ви от мис Аштън.

— Очевидно.

Последва ново мълчание, което зареди въздуха в стаята с огромно напрежение.

След малко лейди Солтърдън си пое дълбоко въздух, забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола си и вирна брадичка.

— Предвид тази твърда решимост от ваша страна, бих запитала ваше височество дали може да останем насаме, за да обсъдим и други, по-важни семейни проблеми.

— Тъй като мис Аштън ме е придружавала в някои от най-личните ми моменти, не мога да си представя какво от онова, което бихте казали, няма да бъде пригодно за нейните уши.

— Може би имате право. — Херцогинята повдигна едната си вежда и изви дясното ъгълче на устата си нагоре, очевидно безкрайно доволна. — Разбира се, че имате право. След като мис Аштън остава в Торн Роуз, най-добре ще е да се възползваме от способностите й. Снощи се сетих, че предвид вашето подобрение в умственото и емоционално отношение, потвърдено от днешното ви поведение, че вие, като глава на това семейство, ще пожелаете да се замислите върху отговорността си към лейди Дънсуърти.

Лейди Дънсуърти.

Мария впери поглед в портрета на едно момче и една хрътка, окачен на отсрещната стена. Топлината на тялото й стана непоносима.

Как бе забравила за лейди Дънсуърти?

— В случай, че не знаете за какво става дума — обади се херцогинята, — нещастието се стовари върху главата на внука ми само седмица преди сватбата му с лейди Лора Дънсуърти — млада жена с равностойно на неговото положение в обществото, която одобрявам горещо. Възнамерявах в деня на сватбата им да го даря с половината от наследството, достатъчно да го осигури богато и пребогато да края на дните му. Друга четвърт щеше да получи при раждането на първия му син. Разбира се трагичното събитие отложи осъществяването на всички тези планове. През последната година въпросната дама търпеливо и вярно бе изчаквала неговото подобрение, за да удържи даденото обещание да се омъжи за негово височество. Тя е изключително красива. И умна. От нея ще излезе възхитителна херцогиня. Доколкото си спомням… негово височество съвсем не бе равнодушен към нея. — Обърна се отново към своя внук и додаде: — Сигурна съм, че негово височество ще одобри инициативата ми: писах до лорд Дънсуърти, за да го уведомя за невероятното подобрение в състоянието на Солтърдън. — Посегна към плика върху близката масичка, обърна го в ръцете си и рече: — Те пристигат вдругиден.

Мария заключи вратата си. Завлече се до леглото. През останалите часове на деня се взираше в изображението на свети Петър и размишляваше върху злощастния обрат на събитията — Божията отплата задето бе вярвала така тщеславно, че може да заеме в живота на своя господар друго място, освен това на прислужница.

От време на време до вратата й се приближаваше някой и чукаше леко по нея.

Дълго след като се бе стъмнило, младата жена напусна стаята си, промъкна се в коридора и, прикрита от полумрака в него, излезе от къщата.

Нощта бе беззвездна и студена. Ситен дъждец проникваше настойчиво в гънките на тънката й пелерина и дрехите, и караше кожата й да настръхва, а костите — да я болят. Тръгна към конюшнята. Конете бяха приготвени за нощната почивка. Конярите отдавна се бяха прибрали по леглата си. Мария седя дълго на ръба на една обърната щайга; усещаше как пръстите на краката й стават безчувствени от студа и чуваше от време на време движението на конете из сламата, а понякога — доволната им въздишка.

Щеше да напусне Торн Роуз, разбира се. Животът с баща й бе за предпочитане пред перспективата през следващите няколко седмици да помага на Солтърдън да се готви за венчавката си с лейди Дънсуърти. Нарежданията на херцогинята бяха изрични:

— Ще работите с негово височество, докато говорът му стане безупречен. Докато се научи да се храни и пие със същата лекота, както и преди злополуката. Ще му припомняте непрекъснато за неговите задължения към семейството и бъдещата херцогиня Солтърдън. Ако държите на него така, както подозирам, неговото щастие няма да ви е безразлично. И няма да искате да бъде унижен или злепоставен по какъвто и да е начин. Неговото бъдеще ще стои за вас над всичко друго, а бъдещето на това семейство — над собственото ви щастие. Разбира се не бих искала това от вас, без да ви обещая подходящо възнаграждение. След като Трей се ожени, ще ви дам сума, достатъчно голяма да си купите къщичка… и ежемесечна издръжка през следващите десет години, която ще ви позволи да живеете доста прилично… както и вашата майка, която, както си спомням, бе главната причина да приемете тази работа.

„Какво сторих… какъв грях извърших, освен че обичах внука ви, та да заслужа подобно нещо?“ — жадуваше да изкрещи Мария.

Отговорът на този неизречен въпрос даде собствената й съвест: „Грешката, грехът бе, че се влюби в мъж, който не е и никога няма да бъде за теб.“

Ужасен миг! Да напусне сега означаваше край на мечтата да помогне на майка си. Ако останеше, щеше да бъде принудена да вижда всеки ден своя любим, да го докосва… да го подготвя да се ожени за друга.

Ядосано се уви в пелерината си и излезе от конюшнята. Движеше се, без да поглежда встрани и почти не забеляза, когато заваля леденостуден дъжд.

Най-накрая се озова пред редица от къщи, доста отдалечени от къщата и конюшните. През единствените им прозорци се процеждаше слаба светлина. Приближи се още малко, прикри очи с длан, взря се през стъклото и забеляза група мъже, които разговаряха помежду си. В ръцете си държаха някакви предмети, но заради дъжда не успя да различи какви бяха.

В този момент Тадеус се приближи до другата страна на прозореца и се вгледа навън.

Мария се спотаи зад едно дърво, уморено подпря глава на ствола му и стоя така, докато събере сили. Когато най-сетне се върна в имението, бузите й бяха мокри от дъжда.