Вярност

ПЪРВА ГЛАВА

Торн Роуз Манър

Хорт, Йоркшир, Англия

1805

Мария се стараеше да не мисли за странните погледи на жителите на Хорт, когато бе съобщила, че отива да работи в Торн Роуз Манър като компаньонка на внука на херцогиня Солтърдън. Смайването (и симпатията?) със сигурност бяха само плод на нейната фантазия, която вече неведнъж се бе оказвала в основата на много неприятности в живота й. Та нали баща й се кълнеше, че подобен „свят на мечтите“, който си създаваше тя, бе чисто и просто поредната машинация на Сатаната? И че в крайна сметка щеше да бъде всмукана завинаги в демоничните кладенци на несъществуващото, без надежда да се измъкне оттам?

Глупости! Единственият „демоничен кладенец на несъществуващото“, в който някога бе попадала, беше домът на баща й и войнстващите му неделни проповеди, съпроводени с размахване на юмрук.

Пътят от Хорт преминаваше през някаква долина, в чието дъно се издигаше изумителна, вдъхваща страхопочитание постройка, неестествено бляскава под сивото, безоблачно, зимно небе. Архитектурният й стил включваше от всичко по малко. Покривът й падаше стръмно надолу, а многобройните странични кули завършваха с остър шпиц. Подала цялата си глава и рамене през прозорчето на каретата, за да вижда по-добре, без да обръща внимание на щипещия студ, Мария съзерцаваше невярващо внушителната сграда, която съвсем скоро щеше да започне да нарича свой дом.

Какво беше очаквала? Може би някоя мрачна, каменна постройка с тъмни, безжизнени прозорци? Не и това… великолепие, този… дворец, разположен насред яркозелените хълмове, които се простираха докъдето поглед стига. Сега вече разбираше защо очите на херцогинята бяха проблеснали, когато заговори за Торн Роуз Манър. От всички страни ги заобикаляха изкуствени езера, мостове и официални ренесансови градини. Изпъстрени с декорации островърхи кулички и масивни стени от цветно стъкло отразяваха оскъдната слънчева светлина и я пребразуваха в сини, зелени и златисти отблясъци. Баща й щеше да заклейми това, разбира се. Щеше да обяви тази показност за типична за ненаситните апетити на богатите, които несъмнено бяха обречени на вечни мъки в ада, задето тънеха и се наслаждаваха на подобен разкош.

О, да, Мария ценеше привързаността, която бе видяла в погледа на херцогинята. Онова, което не бе разбрала, бе, защо тези стоманеносиви очи бяха потъмнели опечалено, когато бе станало дума за семейството й, за момчето — пукнатината в аристократичната броня на видната дама, което живееше само тук, заобиколено единствено от прислугата. Момчето, което, както твърдеше лейди Солтърдън, можеше да се окаже трудно, понякога вироглаво, гневно, войнстващо. Очевидно имаше нужда от търпение, нежност и разбиране. Способна ли бе да му ги даде Мария?

„Разбира се, че съм способна“ — помисли си тя и потрепера, тъй като съвсем не бе чак толкова убедена. Беше готова, ако се наложи, да танцува със самия дявол, но не и да се върне в бащиния си дом! Щеше дори да легне с него, ако така щеше да изкара средствата, нужни й да измъкне майка си от лапите на баща си… преди да е станало прекалено късно.

Кочияшът остави младата жена и единствения й куфар на стълбите пред голямата провинциална къща, докосна периферията на шапката си с пръст, промърмори нещо за „побъркания“ и за това, че вече „много идваха като вас и си отиваха преди да е минало много време“.

— Извинете? — провикна се тя, когато кочияшът размаха камшик над масивните задници на двата коня, а след това проследи с поглед отдалечаващата се кола по постланата с чакъл алея. За момент й се прииска да хукне след нея; но след това изправи рамене и рече на глас:

— Щом си стигнала дотук, малката, не можеш да се връщаш.

И въпреки това…

Вдигна поглед към внушителните древни стени, обвити с кафяв бръшлян. Прозорците бяха тъмни и ставаха прогресивно още по-тъмни, тъй като слънцето започваше да се спуска зад пурпурния хоризонт.

Като си пое дълбоко въздух, Мария заизкачва грубите стъпала от необработен камък, прорязани с дълбоки бразди, в които проблясваха паяжини. Взира се дълго в двете лъвски глави на вратата, позеленели от годините, но в крайна сметка не почука с някоя от тях, а с юмрук.

Никакъв отговор.

Почука отново, този път по-силно, и погледна към тъмните прозорци. В това време в съзнанието й преминаваха приказките, които някога Пол бе разкрасявал в нейна чест, докато тя се свиваше трепереща в леглото, затиснала уши с възглавницата, за да не слуша историите за злите духове и обезглавени рицари, които бродели из галериите на замъците, за да търсят „хубави момичета“ за вечеря. Нито прозорците, нито сградата като цяло действаха успокояващо. Младата жена се обърна и, смръщила вежди, проследи с поглед дилижанса, докато се скри сред тунела от голи дървета в далечината.

— Кой там? — чу се нетърпелив глас иззад вратата.

Мария се засмя, почувствала безкрайно облекчение, и отвърна:

— Аз съм, най-после…

— Кой, по дяволите, е този „аз“? Нема да отварям вратата за някой си, дет’ съ нарича „аз“.

— Мария Аштън.

— Не знам ник’ква Мария Аштън, не очаквам ник’ква Мария Аштън…

— Изпрати ме нейно височество, херцогинята…

— Не знам куя й таз’ нейно височество… на луда ли ти приличам, или к’во?

Събрала цялото си търпение, което не беше лесна работа, тъй като пръстите на ръцете и на краката й започваха да се вкочаняват, младата жена отговори:

— Ако само отворите вратата…

— Нема да отварям вратата на никой, освен ако немам изрично нареждане от икономката.

— Тогава пуснете ме да поговоря с нея.

— Тя не й тук!

Мария остави куфара си на стълбищната площадка и се вгледа в лъвските глави, като опитваше да преглътне безсилието и нарастващото си раздразнение. Тогава се сети. „Писмото!“ Отвори чантичката си и измъкна оттам търсеното послание.

— Нареждането, написано лично от херцогинята, ще свърши ли работа? — попита тя, усмихна се самодоволно и размаха листа хартия под зеления нос на лъва.

Настана тишина, след което… вратата се отвори едвам-едвам, колкото да позволи да се види един слаб нос. Чифт близко разположени очи се втренчиха в нея, ококориха се, после се присвиха забележимо, докато я оглеждаха.

Младата жена се усмихна още по-широко, разгърна листа и го приближи до часовоя.

— Това може би ще промени решението ви.

— На к’во, по дяволите, ти мязам? На някой съдия ли? Тъз проклета хъртишка не може да ми кажи нищо, доколкото знам.

Осъзнала, че слугинята не може да чете, Мария изгуби увереността си. Миг по-късно обаче й дойде нова идея. Тя почти допря носа си в носа на Цербера и рече:

— Да, права сте, но защо не рискувате и не ми повярвате? Каква мислите ще бъде реакцията на нейно височество, когато разбере, че писмените й нареждания не са изпълнени?

— Гръм и мълнии! — процеди гласът, след което вратата се затръшна пред нея и я накара да отдръпне набързо глава.

Само след секунда вратата се отвори широко и разкри мършавата фигура на една прислужничка, с накриво завързана престилка и подаващи се сплъстени руси кичури коса изпод смачканото боне.

— Е? — излая тя. — К’во, по дяволите, чакаш, специална покана ли? Побързай, мътните го взели, преди да съм измръзнала или да сми пуснали някой разбойник в къщата, та да прибърка всички скринове.

— Разбойник ли?

Мария вдигна куфара си и влезе пъргаво във вестибюла. Ченето й увисна от мрачния му вид.

— Да, разбойник. Хората не могат да бъдат сигурни дори в собствения си дом напоследък. — Слугинята затвори с ритник вратата. От силния трясък затрепериха всики коридори, които водеха от вестибюла към вътрешността на сградата. Поставило ръце на хълбоците, момичето продължи да оглежда новодошлата, като в същото време обясняваше. — Нема и две седмици, откакто икономът на лорд Мидълтън отворил на няк’во момиче, което уж идвало по пукана на самата лейди Мидълтън. Едва прекрачила прага, след нея нахълтали още десетина кучи синове. Посли вързали цялото семейство с въжетата от пердетата и ограбили всичко ду шушка. — Слугинята изсумтя. — Лейди Мидълтън все още бълва огън и жупел само кат’ съ сети за случката.

— Това е ужасно — възкликна разсеяно Мария, като прекара леко пръсти по ламперията и по махагоновите херувимчета, които надничаха от дълбоките ниши в стената.

— Ужасно е меко казано, ако питаш мен. И, отсега нататък, икономите вече шъ влизат и излизат през задната порта…

— О, аз не съм икономка. — Младата жена вдигна една китайска ваза и я поднесе към светлината на стенната газена лампа. — Аз съм тук, за да бъда компаньонка на младия Солтърдън.

— Младия Солтърдън ли?

Момичето грабна вазата от ръцете й и я бухна обратно върху масата.

— Внука на херцогинята. Той е болен, естествено. Нали е инвалид? — Приближи се на пръсти до стълбището, постави длан върху лъскавия парапет и вдигна поглед към тъмната стълбищна площадка на горния етаж. — Бих искала да се запозная веднага с него, разбира се.

— Чудесно. — В тона на слугинята прозвуча явно развеселяване. След което я заобиколи. После я сбута грубичко с рамо и заизкачва стълбите, като поклащаше с доста преувеличени движения слабите си хълбоци. — Искала да съ запознай веднага с него, речи тя, все едно чи й самата херцогиня. Вече очаквам да ми кажи да й разопаковам багажчето и да й изгладя воланчетата по гащичкити… сякаш няма с какво друго да си запълвам времито… не чи изобщо имам таквоз.

Очевидно очакванията й да бъде посрещната радушно от прислуга в колосана униформа и дантелени бели бонета си бяха само една фантазия, както и надеждата да й отвори някой мил иконом, който, естествено, трябваше да бъде съвсем благоприличен и, изправил гръбнак и вперил поглед в собствения си крив нос, да обяви пристигането й. А след това икономката трябваше да я отведе до някое чисто, топло местенце край кухненския огън и да я възнагради с горещ чай и вдигащи пара кифлички, намазани с масло и сметана.

Вместо това бе преведена през един лъкатушещ коридор до друг коридор, без да има възможност да огледа онова, което я заобикаляше. А то, както й се стори, щеше да изглежда доста по-уютно и приветливо на дневна светлина.

Сега трябваше буквално да тича, за да следва своеволната прислужница, като мъкнеше на всичкото отгоре и куфара си. Мимоходом успяваше само да зърне галерии, които се простираха на север и на юг. В мрака се губеха дъбови вити стълбища, чиито ламперии по стените образуваха богати дървени хоризонти високо над главата й. Все пак опита отново да завърже разговор.

— Нямах представа, че пътуването от Хъдърсфийлд ще отнеме два дена. Спряхме само колкото да хапнем тази сутрин, в едно ханче в Ланкашир… предполагам, че съм закъсняла за чая?

Никакъв отговор.

— Неприятно ми е да го призная, но за първи път се отделям от дома и семейството си. Отдавна ли работите в Торн Роуз?

Пълна тишина.

Мария се намръщи.

Въздухът бе леденостуден. Прозорците и коридорите образуваха високи сводове с аркбутан. Всичко изглеждаше изключително нерадостно и пусто — надали най-подходящото обкръжение за едно болно дете. Нищо чудно, че момчето, с което трябваше да се занимава, било трудно. „Без светлина не може да има радост. Без радост не може да има живот!“ — бе заявявал често Пол и я бе възнаграждавал с ослепителната си усмивка.

Миниатюрната стаичка, в която се озова, след като изкачиха четири етажа, тънеше в полумрак. Намираше се в коридор, с наредени от двете страни помещения за прислугата, всичките с еднакви размери и с място колкото да се мине покрай самотното легло. През перденцето на единствения прозорец се провираха последните лъчи на залязващото слънце и образуваха светла пътечка край кревата. Слугинята, която влезе преди нея, запали един фенер и се обърна да огледа новодошлата с подозрителен, неодобрителен поглед.

— Не мога да разбера защо херцогинята изпраща таквиз кат’ теб да съ грижат за негу. Да ни би да спи, кат’ въ избира. Ей тук, искам да кажа. — И тя се чукна с показалец по челото и огледа отново Мария, като клатеше глава. — Първо пращаше в къщата мъже три пъти колкото теб, кат’ мислиши, чи шъ извършат чудеса. И те всичките си събираха багажа само след две седмици, кат’ съ кълняха, че по-скоро адът шъ съ покрий с лед, отколкото да останат дори един ден повичи тук с… „чудовището“.

— Какви жестоки думи! Няма човешко сърце и душа, които да не могат да бъдат спасени с търпение и доброта.

Слугинята вдигна вежди и изпуфка.

— Ощи ни си го видяла. Е, няма значение. Скоро шъ съ убедиш сама. — Тръгна към вратата, но в последния момент додаде: — Щях да я заключа, аку бях на твое място. Човек не знай кой можи да види над главата си, аку съ събуди посред нощ. Миналия месец виконтеса Креншо съ събудила, щот’ някакъв я натискал, ама ни бил мъжът й, а някакъв маскиран човек. Та той в продължение на два часа съ забавлявал с нея пред очите на собствения й съпруг. И сякаш туй не стигало, ами обрали и всичкити й долни дрехи. След два дни открили най-разголената й долна риза да съ ветрей на една стара бесилка край Найджъл’с Холоу. И, между другото — добави тя, след като направи пауза за по-голям ефект. — От тази страна са женскити стаи, от другата — мъжкити. Всяка нощна прибежка се наказва с уволнение, ако разбираш за к’во ти говоря. Тъй кат’ тъ гледам, май разбираш. — Подсмръкна и я изгледа неодобрително. Умивалнята й в края на коридора. Тя е за всички ни. Гъртруд, главната икономка, обещава да осигури собствен леген да съ мийм във всяка килийка, ама първо трябва да успей да убеди собственика на местния магазин да ни отпусне още един кредит. Ако питаш мен, туй шъ стани, кат’ си видиш гърба без огледалу, тъй казах и на нея. Дотогаз шъ съ мийш там и шъ трябва да го прайш бързо.

— Кога ще се видя с господаря Солтърдън? — провикна се след нея Мария, но тъй като не получи отговор, се запъти към вратата.

Успя да види само как фигурата й изчезва в мрака. След това я обгърна тишина. Погледна първо на едната страна, после на другата, като й се привиждаха разбойници и обезглавени рицари. Вдигна брадичка, влезе отново в стаята си и затвори вратата. Облегна се с въздишка на нея.

Смееше ли да признае, дори пред самата себе си, че събитията от последните четири дни й бяха дошли прекалено много? През тях бе наета на работа от херцогиня Солтърдън, бе напуснала единствената къща и село, които познаваше и бе попаднала в един напълно непознат и чужд за нея свят. За първи път в живота си беше сама, напълно сама. Досегашният й живот, в повечето случаи доста суров, бе изчезнал като дим само с написването на няколко реда от високопоставената дама.

Беше свободна… свободна от прекалената трезвост на баща си, от жестокостите му, налагани в името на Бога. Свободна да не се износи емоционално и да умира бавно като майка си. Къде тогава беше щастието й?

Прозорчето гледаше към голо парче земя и умиращ калинов храст, по чиито рахитични клонки бяха накацали врани. Тъй като мрачната панорама не допринасяше с нищо за подобряване на настроението й, младата жена приседна на ръба на леглото, стиснала длани в скута си, и се загледа към стената. Беше прекалено уморена и гладна, за да си представи, че стаичката е украсена с една-две картини или че изглежда по-топла и уютна с един килим на пода.

Ако си беше вкъщи, сега щеше да приготвя вечерята на баща си, може би овнешко краче, подарено от някой от неговите енориаши. Хлябът щеше да се припича във фурната. Скоро кухнята щеше да се загрее силно. Тогава щеше да отвори прозореца и студеният вечерен вятър щеше да целуне потта от челото й. Ако майка й успееше да надмогне депресията си, щеше да й разказва тихо за живота си в селото като младо момиче… когато момците обикаляли край дома й с надеждата да я зърнат. Понякога майка и дъщеря се смееха заедно… преди викарият да се е прибрал. Можеха даже да съберат достатъчно смелост, за да поговорят за Пол.

Боже мили, колко уморена се чувстваше! Последните дни, през които бе трябвало да изтърпи заплахите на баща си и обвиненията на майка си, бяха лишили нощите й от сън и бяха разклатили решимостта й да остави дома си и единствения мъж, който се осмеляваше да я обича, макар, или може би именно защото знаеше кой е баща й.

Скъпият Джон… дали раздялата нямаше да я накара да осъзнае истинските си чувства към него?

Минутите се нижеха мъчително бавно.

Най-сетне с въздишка стана от леглото, приближи вратата и я отвори.

Къде ли беше сега „чудовището“? Бедното, неразбрано, отритнато дете. Какво се бе случило в младия му живот, та да се оформи такъв характер у него? Знаеше само, че родителите му бяха мъртви. Че преди малко повече от година нещастие бе… осакатило младежа, но до каква степен, херцогинята бе отказала да обясни.

Мария тръгна безшумно по коридора, като преминаваше стълбище след стълбище. Любопитството я караше да наднича зад всяка случайно оставена отворена врата. Всеки път я поразяваха изумителните богатства, които я посрещаха във формата на огледални или мраморни стени, кристални полилеи, полирани подове от абанос, седеф и слонова кост, и позлатени колони.

Най-сетне откри пътя до долния етаж. Видя неколцина слуги, които лъскаха лампите и огромния полилей; бяха го свалили посредством лебедка и кабел. Не по-малко от сто свещи осветяваха голямото стълбище, скулптурните релефи, гоблените, мраморните стени и засадените в огромни китайски вази големи папрати и палми.

Младата жена продължи да обикаля из необятната къща и скоро се озова отново в тесни, слабо осветени коридори, където мраморът и ламперията бяха изместени от камък и тухла. Отнякъде се носеше топлина и мирис на дърва. Те я омаяха, накараха премръзналото й лице и пръстите й да се посъживят, а стомахът й да закъркори от глад.

Щом се озова в горния край на тесни, извити стълби, Мария спря. Взря се надолу, към неясните потрепващи червени и жълти светлини и се вслуша в приглушените от разстоянието гласове.

Кухнята. Разбира се. Може би щом обяснеше, че не бе яла нищо друго освен овесената каша на закуска, готвачът щеше да й даде малко хляб и масло, а нищо чудно — и чаша топъл чай. Каквото и да е, с което да успокои неприятното усещане в стомаха си. Може би той дори щеше да поприказва малко с нея и така да поразсее нарастващото й безпокойство.

Заслиза безшумно по стъпалата… и замръзна на вратата.

Телата лежаха, преплетени едно в друго, върху дървената маса пред буйния огън — и двете голи, лъскави от пот, с крака и ръце, които сякаш се бореха за надмощие, със сплетени в косите длани, с лица изкривени едновременно като че ли и от болка, и от удоволствие.

— Дай ми го, Тадеус. Бързо! Преди да ни й открил някой — извика дрезгаво слугинята, която я бе посрещнала и заби нокти в голите, извити рамене на младия мъж; в тях светлината на огъня се отразяваше като в гладък мрамор.

— Никой няма дъ нъ открий, Моли — обяви той, като движеше задника си нагоренадолу между бедрата й. — Погрижил съм съ за туй. Боже, момиче, ама си хубава. Какви хубави цици! — възкликна той и зарови лице между гърдите й, като ги целуваше и дразнеше с език и устни.

Мария преглътна, неспособна да помръдне.

Моли сплете глезени около кръста на младия мъж и се притисна към него, като мяташе глава. Белите й гърди се люлееха като тежки махала с всеки негов тласък, с всяко свиване на мускулестия му задник, с всяко потрепване на напрегнатите му ръце. Изпод непокорните му червеникавокестеняви коси се процеждаха капки пот и се стичаха по челото и слепоочията му.

— О, Боже! О, Боже! — изскимтя Моли, докато той напираше все по-силно и по-бързо. — Умирам! Умираам!

— Мили Боже — промълви несъзнателно и Мария и когато младият мъж отметна глава и погледите им се срещнаха, единственото, което успя да направи, бе да отвори изненадано уста.

Очите му се разшириха, след това се присвиха. Те я смразяваха, държаха я пленница, както впрочем и усмивката му, защото, макар да сливаше здравото си стройно тяло с Моли, в действителност любеше Мария. До самия край, когато отметна глава и извика.

Младата жена хлъцна и отстъпи назад, завъртя се на пети и побягна на пръсти обратно към коридора. В този момент се подхлъзна на лъскавия мрамор и, след като потанцува на място, успя да се задържи за близката маса. С пламнало лице и препускащо сърце тя замръзна на място, като се опитваше да запази равновесие. През съзнанието й преминаваха една след друга стотиците проповеди на баща й за „греховете на плътта, които носят неподлежащи на описание вечни мъки на душата“. Той несъмнено щеше да употреби някои от предпочитаните си изрази за това „свърталище на несправедливостта“, което обитаваше сега дъщеря му. Както и по повод на факта, че тя току-що бе наблюдавала целия осъдителен акт с шокиращо вълнение.

Мария хукна нагоре по стълбите, почти без да обръща внимание къде отива. Прекосяваше дългите коридори един след друг, докато най-накрая, напълно дезориентирана, се облегна на една стена и затвори очи. В същия миг пред вътрешния й взор се разкри в цялото си великолепие неприличната сцена, на която бе станала свидетелка преди малко. Не липсваше нито една подробност и на всичкото отгоре цялото й тяло започна да гори от усещания, които не бе изпитвала досега, освен нещо подобно на тях понякога в компанията на Джон /макар очевидно да не бяха споделени/, и в други случаи, когато Пол споделяше шепнешком тайните за срещите си с изумително красивата и любвеобилна съпруга на ковача. Този път обаче бе потресена до мозъка на костите си. Устата й бе пресъхнала от вълнение.

Стори й се, че стоя така цял час, обвила раменете си с ръце, докато не се вледени и смущаващите физически усещания, пробудени у нея през безкрайните мигове, в които бе наблюдавала любовниците, не се превърнаха в мъка.

Най-накрая събра мислите си, осъзнала, че се е изгубила безнадеждно в лабиринта от коридори на Торн Роуз. Тръгна от галерия в галерия, прекалено зашеметена, за да обръща внимание на великолепието около себе си, все по-ядосана и безпомощна пред магията, обсебила тялото й. Единственото й желание бе да се върне в стаята си и да се скрие в нея, ако трябва завинаги. Да забрави, че онова изобщо се бе случвало. Знаеше обаче, че и там няма да намери покой от нарастващата си тревожност. Тишината надали щеше да сложи край на безпокойството, което я бе обзело още щом зърна за първи път Торн Роуз. Тогава бе осъзнала окончателно, че вече няма дом и огнище, на които да разчита. Тя бе самотница, носена от течението сред света от непознати.

Не, не трябваше да набляга върху това. „Планирай бъдещето и не се спирай особено върху днешния ден, тъй като днешният ден е вече история и не може да бъде променен“ — бе повтарял често Пол,… дори когато изживяваше последните си дни на смъртното ложе. О, как можеше човек да бъде толкова бодър и решителен, когато бе изправен лице в лице с непреодолим неприятел като надвисналата смърт! Само ако бе толкова силна и смела…

Мария надничаше през отворени врати в стаи, чиито мебели бяха покрити с прашни чаршафи. Какво странно и неприветливо обкръжение за едно дете. Почти нищо не излъчваше светлина и радост. Все още не бе забелязала захвърлена някъде играчка. Изобщо нищо в подобната на дворец сграда не издаваше детско присъствие. За какво бе мислила херцогинята, като бе затворила и обвила в такова тайнство едно момче?

С всеки следващ момент младата жена придобиваше все по-голяма решимост да намери своя повереник и да посвети вечерта на запознаване с него. Можеше да го научи и на една-две песни. Заедно щяха да се преборят с тази убийствена самота и нищо чудно дори бързо да се сприятелят. Мрачните коридори щяха да се огласят от детски смях, щеше да се погрижи за това! А когато пристигнеше херцогинята, дори все още да бе имала някакви съмнения, щеше да се убеди, че Мария ще се справи успешно с внука й и ще се пребори с проблемите му.

Младата жена се озова в някакъв добре осветен коридор и спря. Прахта по мебелите беше избърсана и върху тях не бяха метнати призрачни чаршафи. Богато орнаментираните медни стенни свещници бяха безупречно излъскани и отразяваха светлината на свещите.

Е, това вече беше друго нещо! Дори стените излъчваха величие и елегантност. Въздухът ухаеше от цветята, натопени в кристални вази и проблясващи върху десетината маси в галерията.

Повечето врати по протежение на коридорите, бяха отворени. Всеки салон, спалня или тоалетна стая беше истински шедьовър с достойната си за музей мебелировка. Никога, дори в най-необузданите си фантазии, не си бе представяла подобно съвършенство. Настроението й се подобри. Най-сетне успя да забрави за малко последните дни и часове и дори да се изпълни с надежди; та нали именно тя я бяха накарали да дойде в Торн Роуз.

Завъртя се на пръсти, разтворила широко ръце. Но след малко се сепна, прехапа устна, закри уста с длан и се огледа стреснато в очакване от някой ъгъл баща й да се спусне срещу нея с вдигнати юмруци, сипейки библейски обвинения за лекомисленото й, възмутително поведение.

Какво облекчение изпита, когато я посрещна единствено мълчание! Едва не се прегърна от щастие.

Сега, след като доскорошните й съмнения най-после бяха изместени от надежда, тя тръгна из застлания с килими вестибюл, като си тананикаше бодро, твърдо решила да намери трудния си повереник.

Най-после достигна до една затворена врата, която събуди любопитството й. Почука предпазливо. Никакъв отговор. Открехна вратата и надникна. Стаята бе обширна, полутъмна, а прозорците й бяха скрити зад тежки кадифени завеси. Въздухът бе студен и неподвижен като в мавзолей, а миризмата…

Мария запуши нос, а в съзнанието й изплуваха погребаните спомени за последните месеци от живота на брат й. Колко добре си спомняше мириса на разложение и на надвиснала смърт. Те буквално висяха във въздуха.

Младата жена отвори по-широко вратата и, пробудила всичките си сетива, влезе в страшното помещение.

На пода се търкаляха парчета счупен порцелан, някога имали формата на деликатни чинии и чаени чаши. В най-далечния ъгъл на стаята видя инвалиден стол. Сред студената пепел на камината не проблясваше нито едно въгленче. Единствената свещ край леглото заплашваше да се удави в собствения си восък, а пламъчето танцуваше опасно близо до фините завеси над леглото.

— З-здравей — заекна тихо тя; гърлото й бе пресъхнало. — Има ли някой там?

Никакъв отговор.

— Господарю Солтърдън?

Мълчание.

Мария преглътна, закри носа и устата си с длан и тръгна предпазливо към масивното легло, като стъпваше върху разбития порцелан; сърцето й биеше до пръсване, коленете й бяха омекнали.

— Господарю Солтърдън? — повтори тя с усещането, че гърлото й е посипано с пясък.

Хвана завесата с треперещи пръсти и я дръпна.

Беше тъмно, но все пак се очертаваше някаква форма. Младата жена присви очи и се вгледа напрегнато. Това определено не бяха детски очертания, бяха прекалено едри и големи и…

— О! О, Боже! — извика тя и отстъпи рязко назад, почти без да чуе трясъка на трошащия се под краката й порцелан. — О, Боже! — възкликна отново тя. Завъртя се на пети като полудяла и хукна към вратата. Навън се спъна в една гънка на килима, но продължи да тича по коридора, докато стигна площадката на стълбището. Вкопчи се с всички сили в перилата и се развика: — Помощ! Нека да дойде някой! Който и да е! О, Боже! — проплака към лицето, което се появи от мрака под нея. — Елате бързо! — извика тя. — В онази стая има мъртвец!