Вярност

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Солтърдън дойде бавно на себе си; трепереше от студ.

— Тъпоумно копеле, к’во, по дяволите, си мислеше? Както гледам, май си ги убил. Представяш ли си к’ви неприятности шъ си навлечем зарад’ убийството на един херцог?

— Ний просто малко съ повеселихме. К’во та прихвана? Сега и твойте угризения ли шъ ни стовариш на главата, а?

Гласовете изчезнаха.

Младият мъж изгуби отново съзнание.

Когато отвори отново очи, студът сякаш бе проникнал до костите му. Вдигна глава и се огледа: изринат сняг, пръснати юзди, връви и хамути (които падащият сняг бързо покриваше), почти неразличимите форми на мъртъв кон. И над всичко това, близко до скалист хълм, сред хаос от изпочупена дървения и онова, което бе останало от кадифените седалки, лежеше каретата.

— Мария — произнесе младият мъж, а след това извика: — Мария! — като същевременно полагаше усилия да се измъкне изпод снега.

Главата му пулсираше. Пръстите му горяха. Представата за крехкото й тяло, смазано сред останките от екипажа, го накара да изохка на глас. Заудря с юмрук камъка до себе, докато болката не го накара да се отпусне и да се обърне по гръб върху снега. Затвори очи.

Някакъв звук.

Въздишка.

Шепот.

Надигна се и се огледа.

Скалата, върху която лежеше, извиваше надясно и на върха й растяха храсти и магарешки бодили. На нейното било, край островърхи черни скали, лежеше някаква тъмна фигура. Солтърдън се надигна отново, премигна, тъй като ледените капки му пречеха да вижда, и се взря натам.

Мария!

Запълзя към нея. Тя лежеше по гръб в снега, а сребристите коси бяха разпилени около главата й. Беше без обувки. Малките й розови пръстчета надничаха през дупките в чорапите й. Брадичката й беше одрана. Точно над лявото й око започваше да се образува пурпурна подутина.

Щом се добра до нея, Трей я хвана здраво и я придърпа към себе си. Тя изохка, раздвижи се, завъртя глава към неговата и очите й се отвориха.

— Ваше височество?

— Не мърдай. Не говори. Боже! — Засмя се облекчено. — Помислих, че си мъртва.

— На мъртва ли приличах, сър?

— Ужасяващо мъртва, любов моя. Като ангел. Снежен ангел, с ледено-кристални устни.

— Студено ми е, сър.

— Ела насам. Внимателно. Можеш ли да се движиш?

Успя да разтвори горната си дреха и, като притисна мекото й тяло към себе си, загърна наметалото. Младата жена се сгуши в него, плътно прилепена към гърдите му, темето й се допираше до брадичката му. Беше обвила ръце около кръста му, краката им бяха преплетени като на задоволени любовници, готвещи се да спят.

Херцогът я целуна по главата, която ухаеше на наквасени със сняг виолетки. Тя се притисна отново и прошепна:

— Не се притеснявайте, ваше височество. Аз съм тук, ако имате нужда от мен.

„Ако имате нужда от мен.“

Боже милостиви, колко прелестно невинно.

От време на време прокарваше длани нагоре-надолу по ръцете й, размачкваше гърба й, масажираше врата й… всичко, с което можеше да запази топлината й, докато минутите се точеха мъчително бавно и преминаваха в часове, а дневната светлина започваше да посивява.

Къде, по дяволите, беше Тадеус? Дали не бе полетял надолу заедно с каретата и конете?

Несъмнено скоро някой щеше да дойде да ги потърси. Надигаше се буря, вятърът пъшкаше и въртеше снега във въздуха, приличен на остри иглици. Солтърдън не смееше да затвори очи: щеше да умре. Тя щеше да умре.

Притискаше я силно към гърдите си, разтърсваше я, не й даваше да заспи окончателно, принуждаваше я да поглежда от време на време към него. Големите й сини очи със заскрежени ресници се взираха безизразно в лицето му и това го изпълваше с паника.

— Говори ми — помоли той.

Очите й се затвориха.

Покри устните й с отчаяна целувка, докато опитваше да разтвори челюстите й с пръсти. Целуна я още по-силово, като я принуди да отвори уста, провря езика си в нея. Младата жена се размърда и изохка.

— Целуни ме — процеди през зъби херцогът и усети, че тялото й потрепера.

Дишането й се учести. Студената й кожа се затопли, придоби гъвкавост, а тя самата изохка гърлено.

Ръката му се плъзна по гръдния й кош, намери едната й гърда, обхвана я и я стисна, леко в началото, след това по-силно, по-грубо, докато усети малките й длани да се извиват в ризата на гърба му. Кракът й го придърпа по-близо, толкова близо, че усети топлината между бедрата й. Мария обърна нежните си, разтворени устни към рамото му и въздъхна дълбоко.

Кръвта му се бе стоплила.

Челото му започваше да се поти.

С разтуптяно сърце, Трей измъкна ръце от дрехите й, притисна я силно в обятията си… докато дишането й се успокои и тя се отпусна тихо в ръцете му. Извърна лице към падащия сняг и се разсмя. Смя се толкова много, че от очите му покапаха сълзи и потекоха по замръзналите му бузи.

Най-накрая мис Аштън се обърна към него и премигна. Посинелите й устни промълвиха:

— Не мога да разбера кое е толкова смешно; та ние умираме от студ.

Херцогът сграбчи лицето й между дланите си и възкликна:

— Мария… студено ми е на прътите на краката.

Тя се намръщи.

— Мария… краката ме болят.

— Краката ли?

Той кимна и я целуна здраво по устата, преди да се разсмее отново.

Замаяна, младата жена се изправи. Най-накрая, осъзнала значението на това откритие, започна да опипва тялото му, като слизаше надолу по краката и стискаше.

— Да! — извика той и заудря с юмруци по снега. — Усетих го, Мария.

— А там?

— Да!

— Тук? Можеш ли да ги движиш?

Като скърцаше със зъби Солтърдън, направи опит да помръдне долните си крайници — нищо. Опита отново. Изтощен се отпусна на земята, пое си дълбоко въздух…

— Ваше височество! — възкликна мас Аштън. — Стъпалото ви. Помръднахте ли го?

Той кимна и се надигна с усилия на лакти. Застанала на колене, неговата компаньонка приличаше на призрак сред падащия сняг и мрак, загърната в тънката си пелерина, която не можеше да я защити от суровото време. Стиснала длани под брадичката си, обърнала лице към небето, тя плачеше толкова тихо, че херцогът почти не я чуваше.

— Ела тук, преди да си замръзнала — предложи той.

— Не, не и преди да съм благодарила на Бога за неговото милосърдие.

— Ако не дойдеш, за да ме топлиш, мис Аштън, страхувам се, че не след дълго и двамата ще разговаряме лице в лице с Господ.

— Но…

— Гопод е търпелив, момиче. Аз — не.

Сграбчи я за ръката, дръпна я на земята, уви треперещото й тяло с богатото кожено наметало и се съсредоточи върху тръпненето, което се движеше от пръстите към прасците и още по-нагоре — към коляното. Ако опитваше достатъчно упорито, можеше би глезенът му щеше да успее…

— Помислете само какво щастие и облекчение ще почувстват вашите роднини — промълви Мария, завряла лице в гърдите му.

Умивката му се изпари.

— Ще можете да продължите да живеете както сте планирали. Ще бъдете като нов. Представете си удоволствието на херцогинята…

— Шшт, Мария.

— Тя ще…

— Замълчи! — извика той, впи пръсти в ръцете й, повдигна я, така че очите им да бъдат на едно ниво и я разтърси буйно. — Няма да споменаваш затова пред никого. В това число и на Еджкъм. Нито пък на баба ми. Разбра ли ме, Мария?

— Не, не разбрах.

— Обещай ми. Закълни се. Нито думичка, докато не ти кажа, че съм готов.

Най-сетне младата жена кимна. Той я прегърна отново и впери невиждащ поглед в падащия сняг.

В продължение на два дни Мария не стана от леглото си, като в началото трепереше от студ, а след това — от висока температура. Гъртруд влизаше и излизаше непрестанно при нея, мокреше челото й, поддържаше огъня. От време на време до слуха й достигаха откъслечни приказки, но думите нямаха смисъл. Появяваха се лица и после изчезваха: това на Гъртруд — непрестанно намръщено от притеснение; на Еджкъм, който я наблюдаваше така, сякаш тя бе някакъв екземпляр, годен да бъде подложен на обстойно изследване и дисекция.

Веднъж дойде на себе си достатъчно, за да разпознае усмихнатото лице на Джон, надвесено над нея. Ръцете му бяха прохладни и меки, когато докоснаха челото й. Друг път… й се струваха топли и силни. Те обхващаха бузите й с толкова нежност, че й идваше да се разплаче. Това се случваше винаги нощем, когато от огъня бяха останали само тлеещи въглени, а смазващата тишина се нарушаваше само от лекото съскане на единствената лампа край леглото й.

Сънуваше, че това са ръцете на нейния господар. Че неговите устни мълвяха неуморно като молитва думите: „Мария, Мария, не умирай.“

Дали всичко това не бе плод на трескавия й мозък? Наистина ли я беше докосвал? Прегръщал? Целувал?

И беше ли осъзнала най-сетне, че е безнадеждно влюбена в херцог Солтърдън?

На четвъртия ден се събуди с прояснена глава и седна в леглото си. Джон се беше разположил на един стол край леглото, наведен над отворената Библия в скута си. Той вдигна изненадано поглед.

— Негово височество — възкликна младата жена. — Къде е той?

Викарият стана и остави Свещената книга на стола си.

Мис Аштън стана от леглото, олюля се напред-назад, подпря се на нощната масичка и се отправи, залитайки, към стаята на херцога.

— Почакай! — извика Джон и хукна след нея.

Мария отвори вратата, видя, че леглото му е празно, спря, за да огледа помещението и го откри на инвалидния му стол край прозореца. Възкликна от облекчение, прекоси почти бежешком делящото ги разстояние, обви ръце около раменете му и, като притисна рунтавата му глава към гърдите си и заплака.

— Вие сте жив! Слава Богу. Скъпият ми господар… — Покри темето му с целувки. — Вие спасихте живота ми. Как бих могла да ви се отблагодаря?

Джон я хвана през кръста и я дръпна назад. Тя започна да се съпротивлява.

— Престани — помоли я викарият.

— Не, няма! Не виждаш ли, че той има нужда от мен?

Най-накрая успя да отблъсне приятеля си. Обърна се отново към Солтърдън, отпусна се на пода и обгърна коленете му. После сграбчи дланите му и ги притисна към гърдите си.

Лицето му, небръснато, изглеждаше измъчено. Очите, вперени навън, бяха безизразни и стъклени.

— Не. Не отново — извика отчаяно тя. — Няма да се скриеш отново от мен… от нас. Бих предпочела да умра, но не и да те загубя заради тази ужасна лудост!

Херцогът затвори за момент очи, а раменете му увиснаха.

Мария отпусна уморено глава в скута му и сплете пръстите си в неговите.

— Не съм си го измислила — прошепна тя. — Вие не сте луд. Не сте болен. А краката ви…

Той докосна с показалец устните й. Младата жена вдигна глава, вгледа се в очите му; сега те не бяха безизразни, а я гледаха така напрегнато, че тя усети буца в гърлото си и едва успя да преглътне.

— Ти обеща — прошепна той. — Обеща.

— Нямаш представа какъв ужас изживяхме, когато Тадеус се върна в Торн Роуз в плачевен вид. Бърбореше несвързано за някакви крадци и злополука, за това, че каретата излязла от пътя и се катурнала надолу по склона. Помислих си, че съм те изгубил… отново. — Джон се присегна и пое чашката и чинийката от ръцете й. — Облекчението ми, когато те намерих жива, бе прекалено голямо, за да мога да го опиша. Откакто си напуснала Хъдърсфийлд, аз все си повтарях, че ще се върнеш, че след като се сблъскаш със суровата и жестока действителност ще побързаш да се върнеш на сигурно място под бащиния покрив. Но дните преминаваха в седмици и трябваше да си дам сметка, че това бяха само мечти. Изобщо не трябваше да те пускам да тръгнеш. Искам да се върнеш в Хъдърсфийлд с мен. Ще се оженим. И веднага след това ще заминем за Бристол…

— Не — промълви младата жена.

Джон стана от мястото си, без да я погледне. Закрачи напред-назад край огъня.

— Не е нужно да се виждаш изобщо с баща си, Мария. Ще уредим майка ти…

— Не.

Викарият спря да се движи, закри очи с длан, постоя така няколко секунди, после обърна отново към нея сериозната си, спокойна, изпълнена с обич усмивка. Гласът му потрепера. Макар и тих, той бе оцветен с тържественост, която доказваше вълнението му.

— Не би трябвало да питам, но съм длъжен да го направя. Има ли нещо между двама ви? Между теб и онзи… херцога.

— Какво искаш да кажеш? — извърна лице мис Аштън.

— Бях сред тези, които ви откриха сред снеговете. Аз те издърпах от обятията му. Да, виждам, че не си спомняш. Не би и могла. Спеше непробудно като бебе, подпряла глава на рамото му. — Лицето му побеля като платно. — Влюбена ли си в него, Мария? Не. Не ми отговаряй. Сцената, която видях преди малко, ме убеди окончателно. Мария, Мария. Това е едно толкова изтъркано клише: слугинята се влюбва с своя господар и той се възползва от ситуацията…

— Той обаче не се е възползвал — отрече разгорещено тя. — И не би го направил.

— Той обича ли те? Направил ли е подобно признание?

— Не!

— Но го вярваш ей тук. — Почука се по гърдите. — Искаш го… тук. Мария, нима не виждаш: той си играе с деца като теб, а след това ги захвърля. Иска ти се да вярваш във вълшебни приказки. Винаги си била такава. Но действителността не е такава. Действителността е стабилност. Сила. Способността да правим интелигентен избор и интелигентни логически заключения, с мозъка си… не със сърцето. Ти си била винаги безумно предана на безпомощните. На нещастните. На отчаяните. Надяваш се, че предаността ти към тях ще ги накара да те обикнат. Нима не разбираш, скъпа Мария, че те биха те обичали независимо от това?

Вдигна Библията, повъртя я известно време в ръцете си, а след това измърмори:

— Всичко да върви по дяволите, — и се запъти ядосано към стаята на херцога.

— Какво правиш? — попита младата жена и отметна завивките си. — Къде отиваш? Остави го. Джон. Джон!

Стигна до прага, но отстъпи, тъй като в този момент гласът на викария разцепи тишината.

— Ако не бях Божи човек, щях да те призова на дуел още утре призори. Щях да поискам удовлетворение. Кажете ми, сър, възползвахте ли се от нея?

Солтърдън се взираше в огъня с непроницаемо изражение. Най-сетне отговори бездушно:

— Нима приличам на човек, който би могъл да се възползва от която и да било жена, мистър Рийс?

— Давате ли си сметка, че тя е влюбена във вас? Това интересува ли ви изобщо? Разбира се, че не. Такива като вас никога не се интересуват. Вие събирате женски сърца и души, сякаш става дума за колекция от пеперуди. Ако бяхте поне малко джентълмен, щяхте да й наредите незабавно да си събере нещата и да се върне с мен в Хъдърсфийлд.

— Но аз не съм джентълмен, мистър Рийс… както току-що подчертахте така авторитетно.

В този момент Джон вдигна поглед и я видя. Роклята обгръщаше малките й стъпала, разрошените от съня коси обгръщаха като ореол главата й. Преглътна конвулсивно и се запъти към другия изход; очевидно бе прекалено потресен, за да се приближи до нея.

— Джон — повика го тя. — Приятелю!

Той се извърна и извика:

— Приятел ли? Бих предпочел да гния в ада, вместо да ти бъда приятел… единствено приятел.

Трепереше. Очевидно копнееше да се отърве по-скоро от изтезанието да я гледа тук, след като знаеше, че е принуден да я остави на друг. Това може би беше последния час, последния миг, в който се намираше в нейно присъствие, в който чуваше гласа й и получаваше признание за несъзнателната й привързаност. Взря се с необуздана, дива страст в изуменото й лице, преди да каже:

— Господ да ти е на помощ, когато най-сетне осъзнаеш какво представлява той. Господ да ти е на помощ, когато ножът на отхвърлянето прободе с нечовешка болка сърцето ти. Господ да ми е на помощ и на мен… но аз ще чакам…

С тези думи напусна стаята.

Настана гробна тишина, нарушавана единствено от потропването на вятъра по прозорците. Изведнъж стана страшно студено.

Най-накрая Солтърдън вдигна поглед.

— Ела тук — нареди той.

Младата жена се подчини. Отпусна се на колене пред него, с едното рамо към огъня, отпусна глава в скута му и придърпа роклята върху краката си. Мина цяла вечност. Най-накрая той повдигна брадичката й с два пръста и я принуди да го погледне право в очите. Лицето му беше мрачно и като че ли ядосано, бузите — поруменели и потрепващи. В очите му проблясваха странни светлинки.

— Трябваше да тръгнеш с него — рече той.