Вярност

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Свила голите си крака под себе си, Мария отпусна глава върху облегалката на стола, заслушана в последните звуци на „Песента на Мария“, които плуваха в нощта. Всеки тон разкъсваше сърцето й. Караше тишината да трепти. Изпълваше очите й със сълзи.

Слава Богу, че стаята се осветяваше само от единствената свещичка върху пианото. Слава Богу, че любопитните гости се бяха оттеглили по леглата в своите стаи. Ако можеше поне да сдържи емоциите си, докато целуне за последен път Трей за лека нощ… Но това се оказа невъзможно. Наблюдаваше как господарят й извлича всеки тон от инструмента, виждаше хаоса от противоречиви чувства по лицето му, и изведнъж тя разбра с цялото си същество, че той вече бе взел своето решение.

Щеше да се ожени за Лора Дънсуърти.

Щеше да го направи по задължение. От уважение към своя произход и род. От любов и загриженост за баба си.

О, Боже!

Младата жена стана от стола, приближи се до отворения френски прозорец и затаи дъх, когато усети нахлуващия отвън студен въздух. Стаята потъна в тишина. Обърна се. Херцогът продължаваше да се взира в ръцете си, отпуснати върху черно-бялата клавиатура. В този момент повдигна бавно глава и погледите им се срещнаха.

Тогава на вратата се появи Бейзингстоук; черният му силует с широки рамене запълни рамката на вратата.

— Ето те — заяви ядосано на брат си той.

После забеляза Мария и забави колебливо крачка, докато тя не му се усмихна едвам-едвам.

— Точно навреме пристигате, милорд. Негово височество тъкмо се готвеше да ме информира за намеренията си спрямо лейди Дънсуърти.

— Не думай — отвърна остро той, отново съсредоточил вниманието си върху Солтърдън. — Прекрасно. Струва ми се, че беше крайно време, не мислиш ли, Трей? Особено като се има предвид, че през последните часове съм се борил да измъкна баба от лапите на смъртта. И знаете ли защо, ваше височество? Защото тя се кълне, че като се събудила от следобедната дрямка, те видяла да стоиш край леглото й. Да стоиш е ключовата дума. Да се движиш из нея. Най-накрая успях да я успокоя, като я убедих, че всичко е било само сън.

— Защо си си направил този труд? — попита херцогът и затвори внимателно капака.

— Аз сам съм си задавал многократно този въпрос през последните няколко часа. Не разбирам защо продължавам да те защитавам. Единственото ми извинение е, че ме вълнуват повече нейното умствено и здравословно състояние, отколкото и без това извратената ти репутация. Унижението, което ще изпита тя, щом се разбере, че толкова дълго е вземала единия си внук за неговия брат… от висшето общество, държа да уточня, ще се окаже повече от онова, което би могла да понесе точно сега. Да не говорим за удара, като открие, че в крайна сметка не си инвалид, още по-малко — побъркан… или може би се лъжа за последното.

Мис Аштън се обърна и излезе на балкона. Вятърът се блъскаше в циментовия парапет и сряза като с ножове лицето й. От време на време до слуха й достигаха гневните им гласове, откъслечни разгорещени обвинения и признания.

Утре щеше да си тръгне, щеше да прибере в стария куфар скромния си багаж: двете рокли и износените обувки, и да се върне в Хъдърсфийлд. Просто не можеше да стои повече тук. Дори съществуването под отмъстителната бруталност на баща й бе за предпочитане пред перспективата да обича дори ден повече херцог Солтърдън.

Внезапно прозвучалото остро, гневно възклицание, я накара да обърне глава и да се втурне към вратата. Сърцето й спря.

Лорд Дънсуърти и дъщеря му стояха в музикалната стая. Лора, вперила ужасен поглед в Трей, беше на ръба на припадъка. Бе вкопчила отчаяно малките си ръце в лакътя на баща си.

— За Бога, какво означава това? — попита така ожесточено възрастният мъж, че стените потрепераха. — Мошеници! Нима си мислихте да измамите дъщеря ми, така че да се омъжи за един… за един… мили Боже, вижте се, човече! — закрещя на Солтърдън той.

— Казах ти, татко — плачеше Лора, завряла лице в жакета му. — Той е звяр, той е чудовище…

— Не, Лора! — влетя в стаята Мария. — Не е звяр! Не е чудовище! Просто човек, който отдавна се е изморил от безкрайните си задължения към всички, освен към самия себе си. Повярвайте ми като казвам, че негово височество е добър и мил човек и ако сега се намира в това ужасно и деликатно положение, то е защото не желае да нарани нито вас, нито баба си. Аз самата бих се смятала за голяма щастливка, ако можех да разменя мастото си с вас.

За момент Лора я съзерцава безмълвно, а от очите й капеха сълзи. След това устата й се разтвори леко; очевидно бе разбрала за какво става дума.

— Сигурна съм, че ме разбирате, миледи — добави, вече по-тихо, Мария.

— Настоявам да се видя незабавно с херцогинята — вилнееше Дънсуърти.

— Как ли пък не — отвърна Бейзингстоук.

— А защо не? — чу се гласът на възрастната дама; всички се обърнаха.

Подпряла цялата си тежест върху бастуна, тя влезе в стаята и, макар да говореше на Клей, бе вперила поглед в брат му.

— Знаех, че ми говориш разни врели некипели. Била съм сънувала. Достатъчно си голям, за да си даваш сметка, че не съм пропуснала нито едно движение, откакто и двамата сте поели първата си глътка въздух. И дори от време на време да сте заблуждавали всички останали, мен никога не сте успели да ме измамите. Този път обаче… Не знам къде ми беше мозъкът, струва ми се, че бях прекалено обсебена от собствената си мъка и страдание, за да си дам сметка докъде би отишъл негово височество, за да ме предизвика, без да се лиши напълно от шанса да наследи парите ми. Какъв страшен избор е бил принуден да направи.

— Избор ли? — излая Дънсъурти. — За какво, по дяволите, говорите?

Херцогинята спря до пианото, постави почти гальовно длан върху него, преди да се обърне отново към Солтърдън.

— Изборът между предаността и задължението, Дънсуърти. Между свободата и ужасяващото въже на отговорността, увито около аристократичните ни шии, с което се раждаме.

— Избор значи? — заяви Дънсуърти с трепереща челюст и сви юмруци. — Единственият избор, който ще се направи тук, добра ми жено, е той да си отреже жалките коси, да се облече, както се полага на един изискан мъж, за какъвто минава, и да удържи даденото на дъщеря ми обещание.

Лейди Солтърдън вдигна едната си вежда.

— А ако не го направи?

— Тогава всеки гост в тази къща ще научи как сте опитали да ме измамите с дъщеря ми. Че сте накарали този самозванец, — и той посочи към Бейзингстоук — да заблуди дъщеря ми, така че тя да се подлъже и да се омъжи за човек с очевидно нерационално поведение и ниско ниво на интелигентност.

— След като е толкова нерационален и нисш — отвърна херцогинята, — защо толкова държите да се ожени за Лора?

— Той е херцог Солтърдън, мадам. Искам един ден единствената ми дъщеря да стане херцогиня. И тя ще стане херцогиня… независимо дали на вас това ви харесва или не.

С тези думи той сграбчи за ръката младата жена, която плачеше горчиво, и я помъкна навън.

— Но, татко, не искам да се омъжвам за…

— Тихо!

— Но…

— Тишина!

На долния етаж свиреше оркестър, а музиката се носеше из цялата къща. Гостите се бяха събрали в балната зала и вече в продължение на няколко часа пресушаваха най-хубавото шампанско на домакинята, бляскави в парижките си тоалети, и правеха всевъзможни предположения относно причината негово височество все още да не се е присъединил към очевидно притеснената си годеница и нейния силно потящ се баща.

Всъщност той изобщо не се бе показвал пред никого.

Освен пред Мария.

Поставила длани върху раменете му, тя се взираше над главата му в отражението в огледалото. Помъчи се да се усмихне. Невъзможно. Понечи да каже нещо. Не можеше да го направи. Не и преди да е свършила.

Вдигна в шепа кичур и плъзна острието на бръснача сред гъстите му копринени коси, като наблюдаваше как падат като пера между пръстите й и през рамото му. Повтори движението и тъмните къдрици полетяха към пода и се приземиха върху едното й стъпало. Когато последният дълъг кичур се отдели от главата му, тя го стисна силно в дланта и го притисна към гърдите си.

— Далила — прошепна Трей. — Ще ме лишиш от мъжествеността ми и ще ме предадеш на неприятеля.

— За ваше добро, ваше височество.

Той се обърна на стола си и хвана нежно ръката й. Очите му бяха потъмнели като аспид.

— Ще слезеш с мен долу.

— Не. — Младата жена отстъпи, за да вземе черния фрак с кадифена якичка, който господарят й бе захвърлил небрежно върху леглото. — Освен това нямам какво да облека за такъв тържествен случай. Черната рокля на болногледачка надали би била подходяща. — Прокара длан по полата си. — Сигурна съм, че ще се справите прекрасно и без мен.

Херцогът стана от стола си почти без никакво усилие. Облече жилетката с двуредно закопчаване и опъна ленената вратовръзка около врата си.

— Странно, но никога досега не съм си давал сметка колко неприятно стегнати могат да бъдат тези проклети неща. Нищо чудно, че брат ми псува всеки път, когато е принуден да надене някое от тях.

Мария подаде фрака и извърна поглед.

Трей напъха грациозно ръце в ръкавите. Бавно се обърна към нея.

— Кажете, мис Аштън, изглеждам ли достатъчно по херцогски?

— Да — отговори тя, все така без да го погледне. — Вие сте… изумителен, ваше височество. Но… вие винаги сте си бил такъв.

— Сладка лъжкиня. До съвсем неотдавна те отвращавах.

— Онова, което ме отвращаваше, беше темпераментът ви, сър. Не човекът. Никога човекът.

Той протегна отново ръка към нея. Младата жена се изплъзна и се запъти към вратата, която я делеше от стаята й. Колкото и да се опитваше — о, как само се опитваше — да не погледне назад, все пак направи точно това, достатъчно дълго да го види как стои насред спалнята си, самоуверен, арогантен, и величествен, олицетворение на аристократичността и надменността. Само че онова, което забеляза в очите му, отразили ярката светлина на полилея над главата му, не бе резервираност.

От прикритието си зад завесите, Мария наблюдаваше как херцог Солтърдън, заедно с баба си и брат си от двете му страни, слиза бавно и предпазливо по спираловидното стълбище. Разговорите на долния етаж замряха в мига, в който гостите забелязаха, че най-сетне техният домакин бе решил да се присъедини към тях. Той идваше отново при тях с лекотата и грацията на съвършен танцьор. Утре вече щеше да бъде друг човек. Щеше да принадлежи на тях, но не и на нея, на лейди Лора Дънсуърти, тъй като тя не го обичаше; сърцето й принадлежеше на друг.

Тълпата го заля като приливна вълна, скри го от погледа на Мария и го помъкна към съседното помещение.

Музиката засвири отново и мис Аштън се върна в стаята си. Взе книга, отвори я, макар да знаеше, че каквито и усилия да полага да вникне в написаното, няма да успее. На всичкото отгоре бе принудена непрестанно да изтърпява безгрижните звуци, които се носеха отдолу: смехове, извивки в цигулките, от които й се приплакваше.

Но тя нямаше да заплаче! Нямаше да се самосъжалява. Беше познала любовта за първи и може би — последен път в живота си, и това бе достатъчно.

Тогава забеляза роклята.

Тя висеше на закачалка на вратата на гардероба: свободно, аленочервено творение на изкуството, което напомняше за древна Гърция. На корсажа й, с карфица бе прикрепена бележка.

„Ще танцувам с теб на лунната светлина.“

Не можеше да го направи! Смееше ли? Тя, която през целия си живот бе носила само сиво и черно. Какво си мислеше той? Защо я дразнеше по такъв начин?

Но какво лошо можеше да има в това?

С треперещи ръце съблече дрехите си и ги остави да паднат на пода там, където се намираше. После ги срита встрани и взе великолепната рокля, по-фина дори от онова, което бе виждала и в най-смелите си мечти.

Преметна я през главата си и, затаила дъх, усети как меката матеря обгръща тялото й, как се плъзга като кървавочервена вода надолу по краката й. След това се обърна към огледалото.

Стегнат под бюста, така че да го подчертае, ефирният тоалет оголваше раменете и голяма част от гърдите й. Гърбът бе ниско изрязан, чак до кръста, и оттам падаше на фини набори, които образуваха богат шлейф. Всичко бе поръбено с възможно най-деликатната дантела, боядисана в същия цвят като роклята. Шлейфът от своя страна бе в преливащи цветове и приличаше на почервеняло от залеза небе, обсипано със звезди.

Тръпнеща от вълнение, младата жена се завъртя, затвори очи и позволи на далечната музика да я изпълни. Носи се така в продължение на часове, без да забележи, че от свещта не остана почти нищо, а догарящият огън вече не можеше да стопли достатъчно стаята. Тя се въртеше отново и отново под звуците пеещите цигулки, когато…

Мис Аштън спря рязко.

Музиката. Неговата музика. В началото неясна. Приглушена. Гласът на пианото я привлече до вратата, накара я да излезе в коридора, да се поколебае за миг, след което краката като че ли сами я понесоха към музикалната стая.

„Песента на Мария“.

Обширното тъмно помещение се осветяваше само от лунната светлина, която нахлуваше през отворените френски прозорци. Солтърдън вдигна поглед от клавишите и ръцете му спряха да се движат. Присви очи. Лицето му стана безизразно.

— Не спирай! — помоли го тя. — Искам да я чуя още веднъж до края.

— Ще я довърша, като те прегърна — рече той, протегна ръка и се усмихна.

Тя се спусна към него, може би прекалено нетърпеливо. Докосването на пръстите им бе достатъчно да я накара да се разтопи. Притисна се към тялото му, въздъхна, когато силната му ръка я обхвана през кръста и я стисна за момент почти до задушаване. Целуна я по устата.

Понесоха се леко в ритъма на музиката — едно две, едно две, едно, две, три четири — като се въртяха и накланяха. Музиката излизаше дълбоко от гърдите му, мъркаше в устните му, преди да достигне до ухото й, превръщаше коленете й в безформена маса, а сърцето й — в огън.

— Мария. — Разтвори устни и топлият му дъх погали рамото й. — Аз…

Внезапно отдолу се чу силен звук — нещо като изстрел. Солтърдън се присви, лицето му се изкриви. Пръстите му се впиха в гърба й, докато той се бореше да си поеме въздух.

— Сър! — извика Мария и го сграбчи през кръста, както бе превит на две.

— Не… аз, — изпъшка той, отблъсна я и се втурна, олюлявайки се, към вратата. — Клей. Нещо се е случило с брат ми.

Мария хукна след него. Щом излезе в коридора, сърцето й заседна в гърлото заради крясъците, които се носеха от долния етаж.

— Солтърдън — извика тя, когато видя, че господарят й затича несръчно към стаята си.

Той се появи миг по-късно с пистолета, с който бе заплашвал прислугата.

— Отивай в стаята си и се заключи в нея.

— Няма.

— По дяволите, Мария, сега не е моментът да проявяваш отново твърдоглавие.

И, като я отмина, продължи нататък по коридора, който внезапно бе потънал в пълна тишина. Мис Аштън се втурна след него, като настъпваше дантелените краища на алената си рокля.

Херцогът спря на горната площадка на стълбището и вдигна рязко длан, за да възпре любимата си.

Току до него, върху стълбата, се различаваше някаква фигура, скрита под пластове дрехи, с пистолет в ръка, спуснала качулка върху главата си. Непознатият очевидно все още не бе усетил присъствието на Трей до себе си.

Гостите стояха като вкаменени във вестибюла; бяха вперили погледи към тялото, проснато по лице на пода сред непрекъснато увеличаваща се локва кръв.

Бейзингстоук!

Мария усети, че краката й се подкосяват. Вкопчи се в парапета с двете си ръце, като опитваше да се пребори с внезапно надвисналата заплаха да изгуби съзнание и да потъне в черната бездна, разтворила се пред нея.

Изведнъж тълпата се разтвори, за да направи път на херцогинята. Облечена в най-фината си китайска коприна, с прибрана с помощта на бляскави, осеяни с диаманти фиби сребристи коси, тя се олюля за момент, после се строполи с жален вой върху простреляното тяло.

— Проклети глупаци — викаше с неясно откъде познат женски глас фигурата от стълбището. — Взехте, ни убихте не който трябва! Застреляли сте Бейзингстоук. Леле Божке, няма ли поне веднъж да напрайте нещо както трябва?

Втора фигура с качулка си проправи път през ужасените зрители, като размахваше пистолет в лицата им, така че те се развикаха и се запрепъваха едни в други в бързината си да му направят път.

Солтърдън заслиза бавно по стълбите, стиснал зъби в усилията си да контролира движенията на краката си. Вълкът, драконът, се бе върнал, лицето му се бе превърнало в нереална маска на събраните в едно страсти, готови да избухнат всеки момент.

Маскираната фигура спря пред Клей и възрастната жена, която ридаеше над тялото на внука си. След това вдигна поглед право към херцога и очите й се разшириха.

Трей сграбчи изотзад особата пред себе си и завря дулото на пистолета си в слепоочията й.

— Съветвам те да оставиш незабавно оръжието, кучи сине, преди да съм му пръснал главата.

Крадецът изтърва торбата с плячката и захвърли пистолета си на земята. И извика паникьосано, със задушен от качулката глас:

— Туй цялото й негово дело. Изнудваше мъ. Каза, чи ако не съ справя с херцога, шъ съ погрижи да изгнийм в затвора.

Мария усети движението зад гърба си прекалено късно. Една ръка я стисна през кръста. В гърлото й се допря нож.

Солтърдън се обърна, без да отделя дулото от слепоочието на своя пленник. Лицето му, което й без това се бе обезкървило, посивя като камък.

— Еджкъм. Копеле такова.

Лекарят прошепна задъхано в ухото на младата жена.

— Много лошо, че не успяхте да издъхнете с достойнство, ваше височество. Това щеше да спести сума ти неприятности за всички ни. Знаете ли как съм се чувствал през последните няколко години? Да гледам как един нищо и никакъв, разглезен пройдоха прахосва по най-глупав начин парите, докато аз — уважаван джентълмен — съм принуден да бъда непрекъснато на разположение на разни старици и разяждани от болести неблагодарници, за да свържа двата края.

— Пусни я! — нареди херцогът.

Мис Аштън трепна, когато в отговор Еджкъм я стисна още по-силно.

— Не мисля да го направя. Поне… не още. — Помъкна я към стълбите. — Може би след ден-два, когато измисля как да уредя по най-задоволителен начин това отвратително обстоятелство. Тогава ще видим точно каква саможертва си готов да направиш за една обикновена уличница. Колко бихте платили за живота й, ваше височество?

Стиснала здраво с едната си ръка парапета, младата жена слизаше бавно по извитата стълба; въздухът сякаш изгаряше свитото й гърло.

Щом стигна вестибюла, без да поглежда встрани, тя се остави на натиска на тялото на лекаря да я поведе към вратата. Внезапно крадецът с качулката, който преди малко се бе навел над тялото на Клей, застана пред тях и препречи пътя им.

Мария позна кой е той в мига, в който видя ядосаните му очи през цепките на маската.

Тадеус!

— Проклето копеле — изсъска той срещу Еджкъм. — Не каза нищо за таквиз неща. Каза, чи всичко щяло да мине по мед и масло, чи сми щели да си свършим начисто работата и кат’ им отмъкнем кесиите, да пуснем един куршум в главата на Солтърдън…

— Ти уби не когото трябва, идиот такъв.

Еджкъм блъсна мис Аштън към него. Тадеус я хвана за ръката.

— Няма да ти я дам.

— Така ли?

Тадеус измъкна бавно качулката от главата си.

— Не, господарю. Можеш да я имаш само през мъртвото ми тяло.

— А, добре тогава. Както желаете, сър.

Лекарят вдигна пистолета към челото на младия мъж и натисна спусъка.

Мария извика. Тадеус продължи да стои неподвижно, както й се стори цяла вечност, отворил широко паникьосаните си очи, а там в челото му, където допреди малко бе имал кожа, сега зееше дупка и от нея струеше кръв. А след това се строполи на пода като построена от карти кула.

Отново се разнесоха викове. Най-сетне, пробудени от вцепенението си, облечените в най-скъпи парижки тоалети мъже и жени се разбягаха към най-близката врата, като се спъваха и падаха едни върху други и оставиха отчаяната херцогиня да хлипа над тялото на внука си.

— Помогнете му! — ридаеше тя. — Някой да му помогне. Кръвта му ще изтече.

Във въздуха още се носеше острият писък на крадеца, хванат от Трей на стълбите.

— Божке, Божке, той взе чи го уби ей така, като едното нищо! Копеле! Ще се погрижа да увиснеш на въжето заедно с мен, шъ видиш, дори туй да й последното, коет’ шъ направя!

С тези думи фигурата се отскубна от ръцете на Солтърдън, спусна се като обезумяла надолу по стълбите, като пътьом сваляше качулката си, насочила оръжието в треперещата си ръка към Еджкъм и Мария.

Лекарят простреля и нея. Куршумът блъсна Моли назад и тя се стовари на пода с тъп удар, а русата коса се разпиля във всички посоки около главата й.

— Може би сега вече ще погледнете сериозно на мен — обяви убиецът пред ужасените наблюдатели. — Някой друг би ли желал да умре? Ще бъда повече от щастлив да…

Нещо издумка. Отвратителният звук наподобяваше разпукване на диня.

Ръката, която стискаше Мария, се впи още по-силно в тялото й. Младата жена помисли, че ребрата й ще се строшат, а след това усети, че пада, повлечена назад. Стовари се на пода с цялата си тежест и всичко около нея сякаш започна да се върти.

Лора Дънсуърти, стиснала здраво ръжена от камината, се взираше в онова, което бе направила от главата на Еджкъм. След това обърна големите си зелени очи към шокираното множество и заяви:

— Божичко! Страхувам се, че го убих.

— Кой би помислил таквоз нещо — каза Гъртруд. — Нашият Тадеус, главатар на разбойниците. А Моли… глупаво момиче. Винаги съм й повтаряла, чи ши си навлече толкоз неприятности и няма да знай к’во да прави с тях. — Икономката се усмихна сияйно на Бейзингстоук. — Вий си починете, милорд. Рамото шъ въ боли още доста време, туй ви го обещавам. Да си остане между нас, сър, но съ надявам, чи сти по-добър пациент от брат си. Божке, ама той наистина бе голямо изпитание за търпението, да не говоря за разсъдъка ни.

Клей трепна и погледна към своя близнак.

— Винаги съм казвал, че в крайна сметка ще ме убиеш.

Солтърдън крачеше из стаята, пъхнал ръце в джобовете си. В този момент влезе херцогинята; бузите й розовееха, следа от някогашния й плам и решителност. Тя огледа подред внуците си, преди да заяви:

— Очевидно способността ми да преценявам човешкия характер е започнала да ми изневерява с напредването на годините. Еджкъм току-що призна пред началника на полицията, че Такли също бил замесен в този план. Аз трябваше да усетя това, разбира се. Понякога обаче, кой знае поради каква причина, ние предпочитаме да не виждаме дори най-очевидните неща. — Възрастната дама се настани на един стол до леглото на ранения. Обхвана едната му ръка в дланта си и я стисна, все така без да отделя поглед от Трей. — Говорих с Дънсуърти. Той моли да продължим с празненството, след като гостите се поуспокоят.

— Така ли помоли? — подметна подигравателно младият мъж. — Господ да го пази, за да не стане така, че малко човешки мозък, пръснат из вестибюла, да му попречи да окове дъщеря си за един херцог. Струва ми се, че трябва да изясним точно кое е от значение за нас.

Къде, по дяволите, беше Мария? Не беше я виждал вече от няколко часа. Запъти се към вратата.

— Тя си тръгна — обади се херцогинята.

Херцогът се обърна вдървено. Взря се в баба си с усещането, че безмилостен нож разрязва тялото му. В този момент осъзна, че за първи път от целия му трийсет и петгодишен живот лейди Солтърдън не посмя да срещне неговия поглед.

— Моля? — попита сухо той.

— Тръгна си. Платих й и я пратих да си върви по живо по здраво. Вече няма съмнение, че си напълно във форма, затова не е нужно да я държим повече.

Трей не отговори дълго, като само потъркваше разсеяно болезненото си рамо. Тогава си даде сметка, че всъщност болката, която не му даваше да диша, не идваше оттам.

Обърна се отново към вратата.

— Ако тръгнеш след нея — побърза да заяви баба му с леко паникьосан глас, — ще те лиша напълно от наследство. Никога няма да видиш нито петак от парите или камъче от именията ми. Ще прекараш остатъка от живота си отхвърлен от всички, в крайна бедност, низвергнат от равните на теб. Така че, кажете ми, ваше височество, нима тя е от такова значение за вас, че да рискувате всичко това?

Младият мъж не отговори, просто излезе от помещението, затвори вратата след себе си и се подпря за момент на нея.

Мария си беше отишла. Без думичка за сбогом. Тя си бе отишла, а той щеше да продължи живота си така, както се очакваше… както очакваха неговите предци.

— Ваше височество? — достигна до ушите му глас.

Сърцето му спря да бие. Обърна бавно глава, готов да произнесе името на Мария.

— Това съм само аз — рече Лора и се усмихна срамежливо. — Ако съдя по вида ви, очаквахте да видите Мария. Съжалявам, че ви разочаровах.

Солтърдън изправи гръбнак. Изпъна ръкавите на черния си фрак и си спомни как мис Аштън му бе помогнала да го облече по-рано същия ден, преди отприщването на цялата тази лудост и бъркотия.

Лора тръгна към него. Той забеляза, че нещо в нея се бе променило. Изглеждаше по-силна. Очите й блестяха решително.

— Лейди Дънсуърти — промълви младият мъж и се поклони леко. — Безкрайно съм ви задължен за вашата проява на смелост тази вечер. Ако Еджкъм бе успял да отмъкне Мария от имението…

— Вие щяхте да извършите нещо много благородно, за да си я върнете, убедена съм в това. Мис Аштън успява да въздейства по този начин на хората, струва ми се. Помага им да изявят силата и смелостта си. Може би защото самата тя е пълна с тях.

Херцогът преглътна мъчително.

— Била й е нужна много смелост, за да ви остави, сигурна съм. Била й е нужна много смелост и за да остане. Предаността й към вас бе непоклатима и затрогваща. Убедеността й вдъхнови и мен. Тя ми помогна да разбера, че да обичаш, значи да се жертваш. Тя пожертва сърцето и душата си, като остана с вас, макар да знаеше, че трябва да се ожените за мен. Какво повече би могъл да пожертва човек, ваше височество, освен самата си същност?

— Какво се опитваш да ми кажеш, Лора?

— За какво е всичко това без любов, ваше височество? — Младата жена огледа стените, отрупани със съкровища. — Всичкото злато и сребро не могат да ни стоплят, когато ни е студено, или да ни утешат, когато сме болни.

— Ти си влюбена в някого — промълви той и се усмихна нежно.

— Аз ще се омъжа за вас, разбира се, както и вие ще се ожените за мен. Заради едното задължение. Знам само, че когато Еджкъм започна да убива и през ума ми премина мисълта, че е възможно да убие и мен, аз изпитах съжаление не за това, че няма да знам какво е да бъдеш херцогиня… а че никога няма да прегърна…

— Нашето дете, на нас с Мария, в ръцете си — избъбра Трей.

Лора се усмихна.

— Знаех, че ще разберете. — След това се обърна, тръгна нататък по коридора, но миг по-късно спря и погледна назад. — Тя каза, че сте невероятен. И аз й вярвам.

Солтърдън остана на мястото си, пъхнал ръце в джобовете си. От долния етаж започна да се носи музика. Очевидно прислугата бе успяла вече да изчисти кръвта от пода и стените. Да не дава Господ смъртта на двама души (още повече — слуги) да попречи на аристокрацията да се наслади на собствената си компания.

Младият мъж се обърна, отвори вратата и влезе в стаята. Брат му вдигна глава от възглавницата и изви нагоре вежди.

Херцогинята погледна към него, очите й се разшириха за миг, устните се разтеглиха самодоволно.

— Знаех, че ще се върнеш.

Трей прекоси грациозно помещението, без да отделя поглед от лицето на баба си.

Спря пред нея и се взря в Бейзингстоук. Очите на неговия близнак блестяха и сякаш казваха: „Давай, предизвиквам те. Опълчи й се. Накарай ме да се гордея с теб поне веднъж в жалкия си живот.“

Копеле.

Възрастната дама вдигна дланта си към него. Той се наведе над нея, целуна я и рече:

— Скъпа бабо,… върви по дяволите!

Ноблес танцуваше под него, удряше с копито земята и тъпчеше на едно място, оживен от студения среднощен въздух и предвкусването на предстоящата езда. След като стигнаха върха на най-високия хълм над Торн Роуз, Трей се обърна да погледне голямото имение. Простряло се насред обширната равнина, с осветените си прозорци то блестеше като поставен сред огъня кристал. Можеше да чуе музиката. Само че това не бяха тънките гласове на цигулките, а музиката, която звучеше в собствената му глава. Мария. Мария. Песента на Мария. Нежна като ангелска въздишка.

Обърна Ноблес в мрака и го пришпори напред към пътя… към Хъдърсфийлд.