Вярност

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Мария седеше пред угасващия огън в камината, увита в пелерината на Солтърдън. Беше мокра и носеше неговия мирис. Подплатата бе от червена коприна; усещаше я гладка и прохладна на голата си кожа, която все още потръпваше при спомена за целувките му. Тялото я болеше. Онова местенце между краката гореше като въглен. Стъпалата й бяха мръсни. По краката и бедрата бяха полепнали листа и треви. Косата, разпиляна върху раменете, бе изцапана с пръст и кадифен мъх.

Щом се бяха върнали в къщата, тя бе побягнала към своята стая и се бе заключила в нея. Господарят й вече на няколко пъти бе опитвал да влезе, но тя си оставаше заключена.

— Отвори, Мария. По дяволите, отвори тази врата.

Нямаше да я отвори, разбира се. Как щеше да застане отново пред него?

Как щеше да погледне сивите му очи, които някога я бяха ужасявали, със съзнанието, че му се бе отдала така невъздържано, така безсрамно, в името на любовта?

Как бе признала, че го обичаше така беззаветно? Но какво друго обяснение за неразумното си държание можеше да даде на Трей… и на самата себе си? Нима само бе искала да му докаже, че все още е желан и мъжествен? Нямаше причина да се страхува да се ожени за Лора и да се бои, че няма да изпълни съпружеските си задължения? Беше сигурна, че никога не би могла да изрече убедително подобна лъжа.

Уморено се приближи до вратата и нададе ухо.

Проклета глупачка! Вече жадуваше да го види отново, да го прегръща, да го люби безпаметно, преди да се изправи пред неговата годеница и да се преструва, че е само една предана, изпълнителна слугиня.

Ръката й сама посегна към ключа, завъртя го, изчака да се превърти безшумно, а после, със заседнало в гърлото сърце, отвори внимателно вратата и се показа в коридора.

Дланите се плъзгаха по клавишите, галеха ги, изпълваха стаята с хармонични звуци, които се отразяваха в стените и трептяха в кристалните полилеи. Навел леко тяло над клавиатурата, стиснал челюсти, с диво разпилени върху челото и раменете коси, Солтърдън свиреше изкусно на пианото, така, както бе правил преди няколко часа и с тялото на Мария. Дишаше тежко. Магията на звуците го омагьосваше така, както и нейният дъх.

Господи, всичко го болеше, как само го болеше: краката, гърбът. Но това не бе най-лошото. Най-лошото бе болката в сърцето, безсилието. Даваше ли си сметка тя какво бе сторила? Мария. Нейният глас го бе изкусил да напусне безопасния си, удобен сън. Мария. Нейните очи го бяха предизвикали да се откаже от по-нататъшната съпротива. Нейната наивност и невинност бяха разбудили страстта, която мислеше, че си е отишла завинаги от него.

Усетил някакво движение, той се огледа.

Тя стоеше на прага, увита в пелерината му, с разпилени около изцапаното си лице светли коси. Ръцете му замръзнаха и стаята потъна в мълчание.

Младата жена прекоси бавно, колебливо помещението, все така боса, отворила широко огромните си сини очи, леко раздалечила влажните си червени устни. Пелерината се разтвори, плъзна се от белите й рамене и се свлече около глезените й.

Топлото й гъвкаво тяло се олюля към него. Той протегна ръце, прегърна я бурно, притисна я с всичка сила. Усети трепета й. По голия й гръб и задника й все още имаше полепнали кафяви тревички и листа от полянката, на която я бе любил.

Вдигна я без особено усилие и постави върху пианото; жестът му бе придружен с какафония от звуци. Обхвана гърдите й и ги повдигна в дланите си, замачка ги, ту по-грубо, ту по-нежно, преди да ги засмуче, сякаш отпиваше малки глътчици от тях. Мария изскимтя отчаяно; тялото й потрепера. Изви гръбнак, а зърната й се втвърдиха между зъбите и устните му. Тогава я докосна там, на онова интимно местенце. Бедрата й се вдигнаха несъзнателно. Тя издаде глух гърлен звук, колкото безпомощен, толкова изпълнен с желание.

— Бричовете ми — промълви Трей. — Отвори ги.

Тя се подчини нетърпеливо, като разкопча всички кукички, докато оголи члена му — твърд и пулсиращ, който я изпълни със силно до болка желание; то се увеличи още повече като си спомни как я бе обладал преди малко, как бе чувствала тялото му между белите си крака, как я бе разширил и изпълнил, как бе събудил у нея желание, накарало я да впие нокти в гърба му и да изпълни дъждовната нощ с виковете си.

Младият мъж проникна пламенно в нея. Тя извика, след това обви крака около кръста му. С разперени ръце се отпусна върху пианото, като жертвоприношение върху олтар. Пръсна нотните листи на пода; косите й проблясваха като сребриста паяжина върху черната абаносова повърхност на инструмента.

— Боже мой, Боже мой! — изпъшка дрезгаво Солтърдън. — В продължение на седмици те любих чрез това пиано. Ухажвах те, прелъстявах те, целувах те, изнасилвах те с мисълта, че никога няма да мога да те позная по този начин — вярвах, че не мога. Тогава музиката беше достатъчна… но не и сега. Музиката в главата ми, която ме подлудяваше, е изместена от теб. Ти, твоите ангелски коси и пламенни очи. Дяволите да те вземат, задето ме насили да изляза от своето уединение, задето ме захвърли отново сред тези противни отговорности, които никога не съм искал. Можех да се скрия там завинаги, да отрека моята самоличност, моята стойност, дори мъжествеността си. Благодарение на теб се излекувах. Благодарение на теб съм обречен. Благодарение на теб разбрах колко дълбоко мога да обичам една жена… и в същото време да не мога да те имам.

Проникваше в нея отново и отново. Когато най-после стигна края, той изруга, потрепера и се отпусна върху й; двамата бяха потни и задъхани.

После отдели тялото си от нейното, целуна я по устата и си закопча панталоните. Вдигна наметалото си от пода, уви я в него, придърпа я към себе си, прегърна я силно, като усещаше ударите на сърцето й в гърдите си и движението и дивото вкопчване на малките й ръце. Най-после младата жена прошепна:

— Обичам те.

Трей затвори очи и я прегърна още по-силно.

— Е, е — чу се внезапно глас откъм вратата. Солтърдън се огледа и срещна погледа на брат си. — Интуицията ми май ми изневерява, ваше височество. Нямах представа, че можете да ходите… или да прелъстявате невинни млади жени върху пианото. Наистина, Трей… никога не си се отличавал особено със самоконтрола си, но това е даже под твоите ниски стандарти за морал.

— И това от устата на човека, който умишлено прелъсти жената, за която щях да се женя.

— Магаре. И двамата знаем, че нямаше никакво намерение да се жениш за Миракъл. Но тъй като възнамеряваш да се ожениш за Лора Дънсуърти, кажи ми как се осмеляваш да се възползваш от мис Аштън, когато твоята годеница спи от другата страна на коридора. По-бързо, Трей, и докато сме все още на тази тема, обясни ми защо бях принуден да осъществявам онзи смехотворен план, като мислех, че нежеланието ти да се срещнеш с Лора се дължи на неспособността ти… да ходиш.

— Аз не я обичам.

Бейзингстоук се изсмя сухо.

— Какво общо има това? Ти не си обичал никого през целия си живот. Ти обичаше властта и престижа, които ти осигуряваше твоето обществено положение. Лора Дънсуърти просто бе средство за тяхното постигане, а сега изведнъж ми говориш за някаква си липса на любов.

— Да — отговори тихо, почти уморено херцогът. — Аз не я обичам, Клей.

Доста дълго време Бейзингстоук не каза нищо. Местеше поглед ту към брат си, ту към Мария, която се криеше зад Трей, извърнала лице, с пребледнели от смущение бузи. Той от своя страна правеше всичко възможно, за да я предпази от очите му. Усещаше я как трепери зад гърба му.

Клейтън затвори за момент очи, прокара ръка през черните си коси.

— Боже! — промърмори той. — Каква каша.

Лора Дънсуърти изглеждаше особено крехка, по бузите й не останал никакъв цвят, пръстите й мачкаха неуморно носната кърпичка и от време на време потупваха с нея връхчето на малкото й, вирнато носле, очевидно за да помирише парфюма, с който бе напоена, и с надеждата да почерпи от уханието му енергия и смелост. На всеки няколко минути хвърляше поглед към мъжа, когото мислеше за своя годеник. Бейзингстоук се взираше право в нея, стиснал челюсти; сивите му очи напомняха за брат му. Той, също като Мария, нямаше желание да бъде тук. Тя обаче имаше задължение, което трябваше да изпълни. Бе наета като болногледачка и компаньонка на херцог Солтърдън и мъжът, седнал замислено в инвалидния стол, беше херцог Солтърдън… за момента. Мис Аштън не знаеше докога щеше да изтърпи това мошеничество, без да избухне в гневно. Преди да закрещи от безсилие.

Наблюдаваше срещата между лорд Дънсуърти, неговата дъщеря и херцогинята от разстояние, тъй като столът й бе разположен далеч от тях. Беше замаяна като свидетел на ужасно престъпление. Искаше й се да се изправи и да уведоми лейди Лора и баща й, че херцогиня Солтъдрън бе лъжкиня. Че само опитваше да спечели време. Че контролираше и манипулираше живота на всички около нея по начин, който можеше и в крайна сметка щеше да ги унищожи. И всичко това се правеше, за да осигури проклетото продължаване на своя род със синя кръв.

— Ние разбира се желаем връзката на нашите деца да стане реалност колкото се може по-скоро — казваше в този момент лорд Дънсуърти. — Вярвам, че ваше височество няма да има нищо против да поканя един-двама от общите ни познати в Торн Роуз, за да се уверят сами и да уверят и другите, че всичко с негово височество е… да кажа добре, даже отлично.

Вдигнал нагоре едната си вежда, възрастният човек наблюдаваше мъжа, когото мислеше за бъдещия си зет, а по лицето му се изписаха тревога и безсилие.

— Трябва да разберете… като се има предвид историята на негово височество… и, ъъ, разочарованието и, ъъ, объркването, които изживя скъпата ми Лора във връзка с нестабилното умствено състояние на негово височество, не бих желал тя да бъде подложена на по-нататъшно унижение поради неприятните догадки по повод стабилността на негово височество и неговата връзка с дъщеря ми, неща, които се разчуват така светкавично сред нашите среди.

„Херцогът“ му се усмихна едвам-едвам и заяви толкова язвително, че баба му се смали в стола си:

— Не може да се каже, че някой държи пистолет до главата на дъщеря ви, за да я накара насила да се омъжи за херцога, нали така, Дънсуърти?

— Така е — отвърна без да се пени запитаният; неговата усмивка обаче бе не по-малко хаплива. — Но като се имат предвид обстоятелствата около негово височество… — Погледът му обходи краката на Бейзингстоук и инвалидния му стол. — Струва ми се, че той би трябвало да се смята за истински късметлия, че жена с произхода и красотата на моята дъщеря изобщо би пожелала да се омъжи за него.

— Фактът, че тази връзка ще я направи една от най-богатите и влиятелни жени в Англия няма нищо общо с това, сигурен съм.

— Също както бракът с дъщеря ми ще ви помогне да наследите влиянието и притежанията на вашата баба… ваше височество. Освен това… както виждате сами, моята дъщеря е безнадеждно влюбена в негово височество. Най-голямото й желание е да прекара остатъка от живота си в изпълнение на всяка негова прищявка… както впрочем би постъпила всяка една предана съпруга.

За момент всички погледи се обърнаха към Лора — към бледите бузи, към леко потрепващите устни. Тя отвърна на погледите им иззад своята кърпичка и положи големи усилия да скрие безкрайното си неудобство като изправи рамене и повдигна брадичка. А след това големите й зелени очи се насочиха не към нейната компаньонка, а към Мария, сякаш търсеше някакво емоционално въже, за което да се захване.

За свое собствено изумление, мис Аштън се усмихна.

Въздухът край нея сякаш жужеше. Тялото й се затопли, сърцето й се сви. Дъхът заседна в дробовете й, а в гърлото й се образува буца, която не успяваше да преглътне. Тя окуражаваше бъдещата съпруга на мъжа, когото обичаше отчаяно. Беше прекарала предишната нощ в обятията на Солтърдън… и в същото време даваше смелост на жената, с която той трябваше да прекара остатъка от живота си.

Лицемерка.

— Когато бъдем окончателно готови с подготовката на сватбената церемония — продължаваше Дънсуърти, — няма да има нито едно благородническо семейство, което да не изгаря от желание да присъства на венчавката. За Бога, тя ще бъде нещо, което Англия ще помни в продължение на векове!

Херцогинята вдигна вдървено глава и изгледа своя събеседник. Беше стиснала устни, набърчила чело. За момент като че ли бе готова да изрече истината — че мъжът, който стоеше срещу дъщерята на лорда, не бе херцог Солтърдън. Че истинският младоженец се бе затворил в стаята си като някой побъркан алхимик. В същия този момент обаче, нещо което бе известно само на Мария и Бейзингстоук, Трей Хоторн яздеше в луд галоп арабския си жребец и се опиваше от вятъра. От свободата. От буйния живот. И се подиграваше на всичко, което представляваше баба му.

Най-сетне херцогинята рече:

— А колко гости мислите да поканите, лорд Дънсуърти, на това… събиране тук в Торн Роуз?

— Сто. Може би — двеста.

И той се изкашля в ръката си, погледна многозначително към старата дама и се размърда на стола си. Изражението му стана още по-мрачно, ако подобно нещо бе изобщо възможно.

— Поканите се пишат даже в този момент, докато говорим, ваше височество. Струва ми се, че една седмица от днес нататък ще ни бъде достатъчна да се подготвим за пристигането им. Аз ще се заема с всичко, разбира се. Ваше височество няма да има други грижи, освен собственото си здраве.

Лейди Солтърдън въздъхна.

— Ако това бе единствената ми грижа, скъпи ми Дънсуърти, щях да бъда невероятно здрава.

Тази вечер се стъмни по-късно, тъй като небето бе съвсем чисто и слънчевите лъчи галеха измитите от дъжда хълмове. След като бе търсила господаря си и в къщата, и в конюшнята в продължение на почти един час (беше обещала на неговия близнак да поговори отново с него и да се опита да го убеди, че съпротивата му е истинска лудост), Мария тръгна по обратния път и ускори крачка, когато закрачи през малка ясенова горичка. Малкото светлина, която успяваше да проникне тук, като че ли струеше от земята, застлана с окапали листа и изпочупени клонки, покрити с лишеи.

— Мария — дочу се тих глас иззад един голям бръшлянов храст.

Младата жена спря рязко и се взря натам. Съзнанието й все още бе заето с мисли за Солтърдън. Беше нетърпелива да го види отново, да го прегръща, да се преструва, че на света не съществуваше нищо друго.

— Лейди Дънсуърти? — възкликна сподавено тя, след като с изумление видя пред себе си годеницата на своя господар, скрита сред храсталаците.

Тя излезе на пътеката. Светлите й коси бяха разпилени, по роклята й се виждаха мокри петна там, където се бе опирала на влажните листа. Дрехата беше в ярки цветове, богата и пищна. Очите й бяха потъмнели като гората, погледът — смутен.

— Надявах се да ви видя — заяви тя.

Мис Аштън се огледа в очакване да зърне компаньонката й.

— Тя не е тук — информира я Лора. — Боя се, че трябваше да прибягна до хитрост. Казах й, че възнамерявам да подремна. Понякога вечното присъствие на компаньонката ме подлудява… о, съжалявам. Все забравям, че вие сте компаньонка на негово височество. Но вие не приличате на болногледачка.

— Така ли? А на какво приличам, миледи?

— На… приятелка.

Мария извърна поглед, а лицето й пламна.

— Не ми се случва често да общувам с момичета на моята възраст — заяви бъдещата годеница. — Ще дойдете ли да поседите малко с мен?

В главата на мис Аштън се стрелнаха хиляди възможни извинения да не го направи, да не трябва да застане срещу жената, за която Солтърдън щеше да се ожени, с която щеше да сподели живота си и от която щеше да има деца. Боже мили, беше предостатъчно, че се бе любила с него предишната нощ. Как сега на всичкото отгоре щеше да води разговор с това момиче? Струваше й се, че на бузата й гори същата огнена дамга, с която баща й бе очернил любимата на Пол.

Все пак кимна, макар и неохотно, и последва своята събеседничка към двете мраморни пейки, сгушени сред розови храсти. Седнаха една срещу друга, стиснали длани в скута си, и двете нервни, и двете несъмнено изпълнени с мисли за един и същ човек.

Солтърдън. Произнасянето на името му, макар и наум, я накара да потрепери.

Най-сетне Лора въздъхна.

— Мария, може ли поне за момент да забравим различията в нашето положение и да поговорим като приятелки?

— Стига да желаете, миледи.

— И първо, престанете да ме наричате „миледи“. Името ми е Лора.

„И скоро ще станеш съпруга на Солтърдън“ — довърши наум младата жена с нарастващо отчаяние. Боже милостиви, какво бе станало с нея, че бе способна да стои пред това очарователно дете, когато едва предишната нощ лежеше в обятията на годеника й.

— Кажете ми честно, Мария. Наистина трябва да знам. Негово височество… наистина ли е здрав? Готов ли е да се ожени за мен?

— Съмнявате ли се в това, Лора?

Младата жена задъвка долната си устна и очите й за кой ли път се изпълниха със смущение.

— Просто се питам дали има някаква надежда — или възможност — той да вземе друго решение.

Изумена, мис Аштън се вторачи във внезапно изчервилата се лейди Дънсуърти. Стори й се, че в този миг цялото същество на нейната събеседничка се изпълни с ужас. Тя затрепера, сълзи изпълниха очите й и потекоха по бузите.

Най-накрая закри лице с длани и захълца на глас.

— Ох, аз съм едно ужасно дете, безотговорно и егоистично! Би трябвало да съм изпълнена с благодарност, че мъж като Солтърдън е избрал да се ожени за мен, но не съм. Изобщо не съм, казвам ви.

Мария седна на пейката до нея и, след моментно колебание, прегърна потрепващите й рамене.

— Хайде, хайде — занарежда успокоително тя. — Уверявам ви, че негово височество не е нито чудовище, нито…

— Той ми е чужд, Мария. Просто един човек, избран от баща ми като подходящ да ми стане съпруг.

Мис Аштън повдигна рамене и, загледана в розовите храсти, заразсъждава тихо на глас:

— Признавам, човек се плаши, когато го види в началото. Но той не е по-различен от който и да било другиго и много по-човечен от повечето хора. Обича пудинг, миледи. И хляб, намазан с меласа. Чете с удоволствие до късно вечерта пред огъня, на светлината на няколко восъчни свещи. Казва, че пламъкът им е по-чист от този на лоениците… и освен това, херцозите използвали овча лой, само когато потънели до шия в дългове. Твърди, че от тези свещи се носела воня на разгонен коч, когато започнат да мъждукат. Обича конете. О, не кои да е коне, а арабските. Онези, които пият вятър. Достатъчно красиви, за да вдъхновят и кралските особи. Пълни с огън и дух животни; всяка тяхна крачка е сякаш излязла от някакъв небесен балет. Свири… на пиано късно, много късно през нощта. Чува музика там, където другите възприемат шум. Геният му е надминат единствено от огромното му желание да изпълва въздуха с божествени сонати. Единствената му грешка е, че отказва да признае собствената си самоличност; той е човек, достоен за уважение и възхищение, дори без титлата си.

— Но аз не го обичам, Мария! О, уважавам го безкрайно. Мисля, че е невероятно красив. Едно момиче трябва да е ненормално, за да не мечтае да стане бъдещата херцогиня Солтърдън. Той е… или поне беше, най-търсеният ерген в цяла Англия. — Лора стана от скамейката и закрачи напред-назад, като кършеше ръце с поруменели от емоциите бузи. — Разбирате ли… — Гласът й зазвуча по-напрегнато, почти болезнено, докато тя очевидно се колебаеше дали да направи следващото си признание. — Аз… аз обичам друг!

Обърна се рязко към своята събеседничка и кадифената пола се омота около краката й. Изражението й бе измъчено и гневно, нищо общо със сдържаното, стеснително, подобно на кошута създание от последните дни.

— Нямате представа каква мъка за една жена е да обича мъж, когото не може да има. Бих предпочела да умра, но не и да бъда принудена да се омъжа за човек, който се интересува от мен само като от средство за изпълнение на своите цели, след като знам, че има друг, който би ме ценил и обожавал ако…

— Ако какво?

— Ако само бе роден в някое аристократично семейство.

— Това било значи — промълви почти само на себе си мис Аштън.

Каква ужасна ирония. Какъв извратен обрат на съдбата!

— О, Мария. — Лора се отпусна отново на пейката до нея, хвана едната й ръка и я стисна буйно. — Ако само бях без ангажименти като теб. Ако бях свободна да се омъжа за човека, когото обичам, без да се притеснявам заради тази отвратителна отговорност, наложена ни от нашите бащи. Ох, ако само можех да сменя мястото си с теб, Мария, щях да бъда най-щастливата жена на тази земя.

Мария затвори за секунда очи и отвърна едва чуто:

— Аз също, скъпа Лора. Аз също.

Луната се бе издигнала доста над раменете на околните хълмове, когато Солтърдън нахлу в стаята, като донесе със себе си полъха на студения вятър и миризмата на кожа и коне. Седнала пред тоалетката и заета с разресването на косите си, Мария успя само да се обърне, преди той да я грабне от меката табуретка и да започне да се върти с нея. Тя се засмя, въпреки волята си и усети познатия подем, който я обземаше всеки път, щом херцогът застанеше до нея. Той я целуна по гърлото, по рамото, по чувствителното местенце зад ухото.

— Ваше височество, търсих ви в продължение на часове. Така, както правите, става почти невъзможно да крием повече вашето подобрение от баба ви…

— Нямам желание да говоря за баба си — прошепна в ухото й и я завъртя отново. — Искам да ти разкажа къде бях и какво видях.

Младата жена се дръпна, приближи се заднишком към тоалетката, без да отделя поглед от лицето му или очите, които вече не бяха нито вълчи, нито сурови, нито ядосани. По-скоро приличаше на палаво момче.

— Ваше височество очевидно заяква все повече с всеки изминал ден…

— С всеки изминал час, любима моя.

Заудря с юмруци дългите си крака в стегнати кожени бричове, после протегна отново ръка към нея; тя от своя страна се страхуваше да се доближава много до него, тъй като в такъв случай сигурно нямаше да може да се съпротивлява повече на желанието си да се хвърли в обятията му и да се слее с него.

— Гостите ще започнат да пристигат от утре. Мислите ли, че Бейзингстоук ще може да ги заблуждава още дълго?

— Изненадан съм, че се справя с такава лекота с баба ни.

— Еджкъм продължава да настоява пред нейно височество да ви изпрати в Ройял Оукс. Според него всеки, който продължава да се заключва в стаята си и отказва да вижда когото и да било, както мисли, че правите вие, е изгубил и последния си здрав разум.

— Еджкъм е пълен глупак. Двамата с Такли са се впили като пиявици в баба ми от деня, в който умря баща ми. Ако погребат и мен самия в Ройял Оукс, ще могат да продължат да контролират именията и финансите й и след нейната смърт. Такли съзнава прекрасно, че в деня, в който наследя баба си, за него няма да има повече място тук. Това се нарича самосъхранение, моя красива Мария. Не едно семейство е било съсипано от безскрупулни служители.

— Щом смяташ така, защо тогава не си настоял пред баба си…

— Да се отърве от тях ли? — Вдигна ремене. — Правил съм го. Както и брат ми. Тя обаче е привързана към тях, по особения си извратен начин. По дяволите, умът й е остър като бръснач, знае прекрасно за дребните им кражби от време на време. Мисли, че са безобидни. Освен това кой ли би могъл да я изтърпи? Да я глези? Да й се умилква? Да я кара да се чувства по-значима, отколкото е в действителност? — засмя се на думите си и додаде: — Аз самият също бях много добър в това до съвсем неотдавна.

Херцогът пъхна длан в джоба на бричовете си и измъкна оттам сгънат лист хартия. Премята го известно време в ръцете си, след което го предаде на своята събеседничка.

Тя го отвори; беше изписан с ноти. В горния край бе написано „Песента на Мария“.

— Моят шедьовър — заяви младият мъж и започна да изпълнява някакъв бавен танц. — Всяка сутрин преди разсъмване яздех до една ливада отвъд хълмовете. Излагах лице на вятъра, наблюдавах как слънцето се показва малко по малко на хоризонта и постепенно изпълва с кадифена светлина долината. Виждах твоето лице сред неговите сребърно-огнени лъчи. Усещах аромата на твоето тяло сред разтварящите се цветчета на минзухарите. Представях си, че те любя сред зелено-кафявата трева. И музиката долиташе сякаш на ангелски криле.

— Ваше височество… настоятелно ви моля…

— За какво? Да те любя? Тук? Веднага? Ела в музикалната стая, за да чуеш „Песента на Мария“, а след това ще те вдигна върху пианото и ще те накарам да викаш.

Мис Аштън се обърна с намерение да излезе. Той препречи пъргаво пътя й с тялото си, което й бе станало близко и необходимо като въздуха, който дишаше.

— Не мога… не мога повече. Ненавиждам лъжите. Презирам се, когато стоя пред лейди Лора и се преструвам на нещо, което не съм. Уморих се от глупавите фантазии, които изпълват всеки мой миг, и когато спя, и когато будувам. Но най-вече — отвращавам се от себе си заради безпомощността, която ме обзема, когато си край мен. — Отстъпи назад. — Мразя онова, което си и което представяш. Абсурдът на начина ти на живот ме възмущава. Тази загриженост за сключване на брак без любов, единствено заради материални причини, е отблъскваща. Безкрайната ти страхливост ме вбесява.

Солтърдън присви очи, стисна челюсти. Вълкът се бе върнал; виждаше се по горящите в очите му огънчета.

— Да — кимна тя. — Вие сте страхливец, ваше височество. Бягате от неизбежното. Твърдите, че не желаете да имате нищо общо с този брак, но се криете и сте готов да го приемете, тъй като сте прекалено уплашен от заплахата на баба ви да ви лиши от наследство, ако не изпълните волята й.

Каймакът на каймака на аристокрацията се събираше като гладна армия в Торн Роуз. Лъскавите им черни карети се теглеха от великолепни породисти коне. Голямата къща ехтеше от смехове и приказки… и догадки.

Негово височество наистина ли бе излекуван?

Нима Дънсуърти бе чак толкова загубен, че да пожертва дъщеря си, като я даде в ръцете на един побъркан?

Ами слухът, че здравословното състояние на херцогинята се влошавало заплашително бързо?

Солтърдън стоеше скрит в сянка и наблюдаваше тълпата на долния етаж. Някога те бяха негови приятели. Беше танцувал с тях. Беше ги прелъстявал. Бе пил в тяхната компания. Бе залагал заедно с тях. Те, на свой ред, му бяха обърнали гръб, и го бяха нарекли луд, звяр, чудовище.

Все още изпълнен с аромата на Мария, все още усещайки вкуса й върху устните си, той потърси с поглед Лора Дънсуърти. Тя стоеше до баща си, поздравяваше любезно гостите и несъмнено извиняваше отсъствието на бъдещия си съпруг.

Някога му се бе струвала неустоимо привлекателна — за едно дете. И все още бе такава, но в нея нямаше дух, нито плам, нито непокорство. Приличаше на цвете от саксия, красиво на вид, но неустойчиво, така че и най-слабият полъх на вятъра можеше да го пречупи.

Определено беше интелигентна. Можеше да рецитира какви ли не факти и откъси от високоуважавани книги, можеше да говори цяла вечер на всевъзможни безобидни теми… Но дали бе способна да направи самостоятелно интелигентен избор, да достигне до интелигентни заключения или решения за своето бъдеще, без да разчита на нечии директиви? В крайна сметка тя със сигурност щеше да го надживее… как щеше да се справи с отговорността, която се падаше на една херцогиня?

Някога бе изпитвал нещо като желание към нея… същото желание, което всеки мъж би усетил при вида на красиво женско тяло в леглото. Но това желание внезапно бе започнало да му се струва безкрайно незадоволително, подобно на самотно тлеещо въгленче, сравнено с горския пожар, който предизвикваше в него Мария.

Мария. Антитезата на всичко, което някога бе считал за необходим сбор от качества у жената, която би взел… за своя съпруга.

Да, много бе мислил върху това. През последните дни мислите бяха изместили музиката от главата му. Неустоимото желание да я има бе засенчило настойчивата болка в тялото му.

Някъде в коридора се отвори врата. Младият мъж се скри зад завесата и проследи с поглед Моли; тя излизаше от стаята на Еджкъм, стиснала чифт кални ботуши под мишница. В същия момент Тадеус зави по коридора. Каза й няколко думи, след това почука на вратата на лекаря и влезе.

Солтърдън тръгна по коридора.

Както обикновено, усети нервност, преди да влезе в стаята на херцогинята. Колкото и великолепна да бе подобната на дворец къща, тя не можеше да се сравни с величието на нейната стая, блеснала от позлата и кристали. По облицованите с ламперии стени висяха богати гоблени с яздещи силни коне воини, както и портретите на неговите деди и на баща му. Сред тях се виждаха и няколко на него самия, заедно с Клей. Колко си приличаха като малки, преди да станат такива цинични и язвителни копелета.

В другия край на огромното помещение се намираше леглото на херцогинята. Тя лежеше в него като труп.

Трей се приближи бавно към кревата, без да отделя очи от тялото й. Тишината кънтеше в ушите му. Започна да се поти, както винаги в нейно присъствие.

Някакво движение привлече погледа му. Стреснат, вдигна очи.

Гъртруд стана от стола си и се втурна към него, с разширен от притеснение поглед.

— Боже, сър, к’во прайте тук? Къщата гъмжи от народ. Ако някой въ види сега…

— Мъртва ли е? — попита прегракнало той.

— Разбира съ, чи не й — прошепна икономката. — Просто й заспала.

— Боже мили. Кога остаря толкова?

— Тя е на осемдесет и пет, ваше височество. От бая време си й доста старичка.

Младият мъж поклати глава.

— Но не чак така. Аз ли и причиних това, Гърти?

Вярната слугиня задъвка долната си устна.

— Тя беше много притеснена, сър.

Солтърдън прокара пръсти през разчорлените си коси и поклати глава.

— Дойдох да й кажа, че нямам намерение да се примирявам с този брак. Че съм влюбен в Мария и ако не е способна да приеме този факт, тогава да върви по дяволите. Наистина възнамерявам да не се оставя да ме манипулира за първи път в живота си… но как да го направя, когато изглежда така?

Херцогинята се размърда.

Гъртруд го стисна за ръката.

— Тя съ събужда, ваше височество. Ако въ открий тук, туй значи край на наш’та хитрина. Ако открий, чи можете да ходити, няма да има връщане назад. Не забравяйте, тя мисли, чи сти заключен в стаята си и заплашвате да застреляте и себе си, и всеки друг, който съ осмели да въ притесни.

— Тази идея не е чак толкова непоносима.

— Но аз не съм сигурна, чи тя шъ преживей шока, ако въ види тъй и освен туй… — Икономката снижи дори още повече глас. — Помислете си само к’во унижение шъ изпита, ако сега съ изправите пред всички гости и заявите, чи нямате намерение да съ жените за лейди Лора.

Възрастната дама се размърда отново. Клепачите й потрепнаха. Присви леко длани и диамантите по пръстите й блеснаха.

Солтърдън отстъпи назад; усети как познатото безсилие и гняв отново впиват нокти в корема му. Изруга под носа си, завъртя се на пети и излезе от помещението. Затръшна вратата на собствената си стая така силно, че прозорците издрънчаха.