Вярност

ШЕСТА ГЛАВА

Върху инкрустираното със слонова кост писалище, на което бе изобразен фамилният герб на херцога, Мария направи последен опит да опише преживяванията си в едно писмо до Джон и в друго — до майка си, макар да знаеше, че никога нямаше да ги изпрати. Джон, разбира се, щеше да се развълнува много на всяка дума, която получеше от нея. Посланието й щеше да го окуражи, да го накара да повярва, че все още имаше надежда за него… за тях. Нямаше да се изненада дори ако той дойдеше в Торн Роуз, за да я убеди да си тръгне, да се омъжи за него… да прекара остатъка от живота си подобно на своята майка.

Младата жена смачка листа и го захвърли на пода. Защо не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху образите от картината? Онзи човек не беше звяр. Нито чудовище. Единствено олицетворение на власт и изтънченост… не, на крайна арогантност. Невероятно самоуверен мъж. Който освен това излъчваше такава мъжественост, че я караше да се чувства… как всъщност я караше да се чувства?

Напрегната, затаила дъх… това бе слабо определение. Очевидно беше глупаво момиче. Лудо дете. Баща й несъмнено имаше право.

От стаята на Солтърдън се носеха шумове от шетнята на Гъртруд, която се суетеше между масата и столовете, бършеше праха, нареждаше възглавниците, сменяше мръсните чаршафи. Тадеус и другият прислужник вече трябва да бяха изкъпали и облекли херцога.

Мария застана на прага и заоглежда ярко осветената стая, докато откри негово височество, както обикновено разположен до прозореца, да се взира през него. И както винаги след като го бяха къпали, в стаята се носеше ухание на виолетки.

Икономката вдигна поглед и се усмихна.

— Написа ли си писмата, скъпа?

Мария кимна и влезе в стаята. Поколеба се край тоалетната масичка, пренареди жълтите и пурпурните цветя в кристалната ваза. След това погледна неохотно към отражението си в огледалото. Жената, която стоеше насреща й, с големи сини очи, овално лице, обрамчено от сребристобели кичури и розова, леко нацупена уста, беше наистина почти дете, но не и жена, колкото и да се стараеше да се държи като възрастен човек.

— Нищо чудно, че лорд Бейзингстоук се изуми, когато ме видя — заразсъждава на глас тя. — Аз наистина съм дете. За какво е мислела нейно височество, когато ме е наела?

Гъртруд се спусна към нея, а парцалът за прах се замята като знаме в ръката й.

— Ти си една добра душа, скъпа, а туй й е най-нужно на нейно височество. Човек, изпълнен със състрадание и разбиране.

Мария се приближи до прозореца, постоя за момент така, вперила поглед в хълмовете насреща, след което го насочи към своя повереник. Образът в съзнанието й имаше изсечени като от гранит черти и изгарящи сиви очи. Сега вече знаеше какъв е бил някога негово височество.

— Гърти, Бейзингстоун е красив мъж, не мислиш ли?

— Не й по-красив от Солтърдън — заяви гордо слугинята и плесна във въздуха с парцала.

— Чертите на Бейзингстоун са прекрасно оформени.

— Както бяха… съ… на негово височество.

— Усмивката му е мила и искрена.

Гъртруд спря да бърше праха и отвърна замислено:

— Признавам, че „мила и искрена“ не описват точно усмивката на херцога. По-скоро — развратен и дързък. Двамата може да си приличаха като две зърна в една бобова шушулка, но като характери бяха съвсем различни — като деня и нощта.

— Така казваш ти — отвърна разсеяно Мария, заобиколи стола на болния и се взря в лицето му, скрито под неподдържаната брада. Прокара леко пръсти по рамото му. — Ако се вярва на онова, което чух, настоящата му маска би му подхождала най-много, и въпреки това… може ли, какъвто и да е, да бъде такъв ловък манипулатор и хедонист; така описват негово височество всички, които са му били близки?

Младата жена се надвеси и се вгледа в сивите му очи. Почувства се като хипнотизирана от напрегнатия поглед, който сякаш бе вперил в нея. За разлика от този на Бейзингстоук, в неговия видя лудост, празнота, която щеше да унищожи с лекота способността му да съществува нормално в своето общество.

— Явно си живяла прекалено изолирано с твоя свят баща, щом не знайш какъв е отговорът на туй — отвърна Гъртруд. — Не искам да очерням името на негово височество, но „хедонистичен“ не дава и слаба представа за начина му на живот. Ако общественото положение не бе достатъчно да му даде онуй или онзи, когото пожелаеше, туй го правеше външността му.

— Не се учудвам — промълви замислено Мария, припомнила си как красотата на Бейзингстоук не й бе позволила да откъсне погледа си от него (да не говорим за неприятните дами Дреймонд) през последните дни.

— И въпреки това негово височество е стигнал дотук — каза на себе си тя. Усети се, изправи рамене и се обърна към икономката. — Донеси ми гореща вода, сапун за бръснене и бръснач.

— К’во каза, момиче?

— Мисля да го обръсна.

— Но…

— Вече видях как би трябвало да изглежда и то не е това, което виждам в момента. Направи каквото ти казах, преди да съм се разколебала и да съм променила намерението си.

След десет минути Гъртруд се върна с желаните неща, поставени на поднос, и ги остави до мис Аштън. Вярната слугиня се суетеше като разтревожена квачка.

— Това е всичко — обяви Мария.

— Но, мис, когато опитахме да го обръснем и подстрижем преди…

— Моля те! И без това съм достатъчно нервна, скъпа Гъртруд.

Икономката изсумтя и напусна неохотно стаята, като си мърмореше под носа и кършеше ръце.

Младата жена започна да разнася топлата пяна по брадатото лице насреща си, по бузите, под носа, по брадата. Ръцете й трепереха. Първия път, когато бе бръснала Пол, го беше порязала. Не много, но достатъчно, за да го накара да охне изненадан и да я погледне толкова жално, че й се бе приплакало.

Внимателно, внимателно. Боже, спри треперенето на ръката й.

— Няма за какво да се нервирам — прошепна тя. — Единствено притеснението кара пръстите ми да треперят…

И смешното желание да видя лицето му, същото лице, което я бе омагьосало в мига, в който бе видяла брат му… от мига, в който бе съзряла лицето и на Солтърдън на онзи сватбен портрет.

Един мах с бръснача.

Дишай дълбоко.

Не толкова бързо.

Внимателно! Леко!

Докосвай съвсем леко, както те учеше Пол, и поддържай чисто острието.

— Тъпият бръснач ще разкъса кожата, а няма да я пореже — беше заявил брат й непосредствено преди да го пореже за втори път.

Мария затвори очи, преглътна с усилие и се помъчи да се успокои.

Ръката обхвана гърлото й така внезапно и буйно, че й причерня за момент. Опита да извика. Невъзможно! Не можеше да диша. Светът бе обвит в червена мъгла от болка и задушаване. Ръцете й се мятаха във въздуха. Ритна поставката и порцелановият леген полетя към пода и се разби с трясък.

— Божке! Той пак започна! Помощ! Някой да помогне! Той съ нахвърли върху мис Аштън! — изпищя от прага Гъртруд.

Мария заби нокти в ръката — в менгемето — което не й даваше да диша.

— Пусни я! Престани! Ще я убиеш!

— Проклето копеле, убиец! — извика Тадеус и опита да отдели пръстите на херцога от врата й.

— М-моля ви — успя да прошепне най-сетне младата жена, като насочи с усилие поглед към очите му; те вече не бяха празни и безволеви, а побеснели от гняв, по-ужасни от всичко, което бе виждала досега. — Ваше… височество… моля ви…

Очите се разшириха за момент, после се присвиха. Изсъска през зъби нещо, което наподобяваше „Азмишакапреклецвет!“. Пръстите му отслабиха натиска си; той я разтърси, сякаш бе коледна гъска, готова за печене.

— Не… разбирам… — опита да извика тя, преди да я разтърси отново; този път толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода, а светът се ограничи с очите му, които гледаха убийствено.

— Копеле! — извика отново Тадеус и се спусна към ръжена.

Гъртруд се разпищя и хукна към него, като размахваше ръце. Двамата се сблъскаха толкова силно, че се стовариха на пода, сред сапунената вода и разбития порцелан.

Вкопчила ръце в дланите на Солтърдън, Мария опитваше да съсредоточи вниманието си колкото се може по-спокойно в лицето му. Невъзможно! Мили Боже, щеше да умре. Той щеше да я убие. Същият човек, на когото бе опитвала така всеотдайно да помогне и в когото дори бе започнала да се влюбва (глупаво, умствено недоразвито, ненормално и наивно дете!), я усмъртяваше със собствените си ръце, като същевременно се опитваше непохватно да изговори нещо.

— Аз… миша… ка… прекле… цвет! — извика отново той.

Мария положи всичките си сили, за да се концентрира върху устата му, тъй като погледът й започваше да се замъглява бързо.

Привлече я още по-близо, толкова близо, че вече усещаше дъха му по болезнено пламналата си кожа, той изръмжа мъчително бавно:

— Аз… мириша… като… проклето… цвете!

А след това с рев, по-скоро животински, отколкото човешки, херцогът я пусна. Тя полетя върху Гъртруд, която междувременно бе успяла да се надигне на ръце и колене, и се стовари на пода.

Младата жена пое с пълни гърди въздух; за един изпълнен с ужас момент той обаче като че ли не искаше да влезе в гърдите й, но след това нахлу като вряща течност в дробовете й и раздра гърлото й като бръснача, който още в началото на тази сцена бе полетял в един от ъглите на стаята.

Засипваше я хаос от звуци, усилван още повече от бученето в ушите й. Викаха жени, чупеха се стъкла, Тадуес псуваше.

Някой извика името й.

— Мис Аштън? Мис Аштън? К’во да прайм сега с него?

Мария опита да се изправи до седнало положение, притиснала длан към устата си от страх да не се разкрещи — очевидно закъсняла реакция — или да не се разплаче, което правеше винаги, когато бе уплашена или ядосана. Кръвта бучеше като хиляди пчели зад носа и в ушите й.

— К’во шъ кажете да го прайм сега? — чу се отново гласът. Този път позна, че принадлежи на икономката, но все още не можеше да фокусира погледа си. Стаята тънеше в мъгла, сред която се носеха напред някакви разляти форми. До слуха й достигна и някакво ужасно ръмжене като от ранен вълк. — Мис Аштън?

Мария успя да се надигне на ръце и колене, като се олюляваше напредназад, докато светът придоби формата на самотна фигура, просната на пода с разперени крайници, затиснати от Тадеус и още неколцина слуги.

— Стола — успя да произнесе тя и се разкашля силно в дланта си.

Поставиха херцога отново на стола му. С паднали върху небръснатото лице коси, с хищнически оголени зъби, нейният господар не сваляше изгарящия си поглед от лицето й и ръмжеше:

— Коя… по дяволите… си… ти?

Тадеус й помогна да се изправи. Подкрепяна от ръката му, обгърнала талията й, младата жена продължаваше да притиска длан към гърлото си и да поема мъчително една след друга глътки въздух. Малко по малко мозъкът й започна да функцуионира нормално и шокът й започна да се измества от гняв.

— Ваше височество, херцогинята ме нае за да…

— Махай се… оттук! — извика Солтърдън и се огледа за нещо, което да счупи.

Покрита със сапунена пяна и със скърцащи от водата обувки, Гъртруд се спусна към нея.

— По-добре го остави, моме. Той шъ съ успокои в крайна сметка…

— Не, няма да го оставя! — отговори разгорещено Мария, отблъсна Тадеус и се приближи към своя повереник, стиснал с всичка сила страничните облегалки на стола си. — Очевидно негово височество е преценил, че трябва да счупи легена с водата, Гъртруд. Би ли била така добра да ми донесеш друг?

Слугинята хлъцна.

— Не може да искати да опитати отново.

Мис Аштън започна да събира парчетата счупен порцелан, пръснати сред локви сапунена вода. Вдигна бръснача, повъртя го в ръката си и се обърна към херцога, който я наблюдаваше, присвил подозрително очи.

— Мисля, че не е искал да ми стори нищо лошо — заяви най-сетне тя с възможно най-твърд за дадените обстоятелства глас. Вената на врата й пулсираше, а гърлото я болеше така, сякаш току-що бе погълнала горящ въглен. Въпреки това се приближи предпазливо към своя пациент. — Струва ми се, че се е пробудил от… дрямката си и… се е уплашил.

Солтърдън я следваше с вълчия си поглед; горната му устна потрепваше леко.

— Когато страхът скове волята ни за живот, нашите реакции, колкото и да са човешки, понякога може да се окажат над способността ни да ги контролираме. Да вземем за пример мен самата. В някои моменти, когато негово височество опитваше да ме задуши, аз бях готова да сторя всичко, за да го възпра, дори да го нараня.

— Боже! — възкликна Тадеус. — Ти си не по-малко глупава от него.

— Не съвсем, Тадеус. Дори едно животно може да бъде убедено, стига да се действа с търпение и доброта. Разбира се негово височество не е животно, а човешко същество. Човек. Разумна, интелигентна личност, способна да действа с достойнството, сред което е родена.

Солтърдън насочи юмрука си срещу нея.

Младата жена отскочи, плъзна се на парче сапун и падна по задник така силно, че за момент занемя.

— От друга страна, я ми донеси въжетата, с които сте го връзвали преди. От време на време дори животните трябва да бъдат учени да уважават ръката, която ги храни!

Синините изпъкваха ярко на бялата й кожа. Бяха пет на брой, малки пурпурни кръгчета, четири от едната страна на врата й, а последното — от другата.

През последния четвърт час от стаята на негово височество не се бе чул никакъв звук. Слава Богу. Силата, която бе демонстрирала заради Гъртруд и Тадеус, я бе изтощила достатъчно, за да излезе от помещението под претекст, че трябва да смени мокрите си дрехи.

През последните трийсет минути се бе люляла напред-назад на стола пред огледалото на тоалетната масичка и бе наблюдавала как се подува вратът й. Бе изпробвала стотина извинения за това, защо трябва да напусне Торн Роуз и да се върне в бащиния си дом. Тази мисъл обаче бе достатъчна, за да прободе сърцето й със смразяващ ужас.

Нямаше съмнение, че в такъв случай щеше да прекара следващата година от живота си на колене, за да проси прошка от Бога, задето бе опозорила баща си.

Кое щеше да бъде по-голям ад? Да остане в Торн Роуз… или да се върне в дома си?

Най-сетне събра достатъчно смелост, за да влезе в стаята на Солтърдън.

Той стоеше неподвижно на стола си пред огъня, с привързани към страничните облегалки китки. Тадеус се суетеше наоколо, пъхнал ръце в колана на широките си панталони, с разпилени върху челото червеникави коси. Щом я видя, спря да се движи и се вторачи в нея.

Едва тогава забеляза Бейзингстоук, застанал край прозореца с кръстосани пред гърдите ръце. Беше свалил сакото си и останал по добре ушитата си риза. Погледна я, извил нагоре едната си вежда; устата му бе събрана в мрачна линия.

Мария докосна врата си, като премести поглед от него към брат му, който продължаваше да се взира в пламъците. Дали се бе оттеглил отново обратно в своя собствен ад?

Господ да й е на помощ, но се надяваше да е така.

— Мис Аштън — произнесе тихо, меко, съчувствено Бейзингстоук.

— Недейте — възкликна дрезгаво тя. — Страхувам се, че отново ще ме обземат емоциите. А в такъв случай не съм в най-добрата си форма.

Младият мъж се приближи до нея, подпря брадичката й с показалец и повдигна леко главата й на една страна.

— Копеле — промърмори под носа си той, а след това се опита да смекчи гнева си с една невероятна усмивка. — Знам, че това надали ще ви утеши кой знае колко, но ако негово височество бе с всичкия си, никога нямаше да се случи подобно нещо. Макар да бе донякъде безцеремонен в сърдечните отношения, никога не съм чувал да е наранявал физически някоя жена. Можете да си поплачете, разбира се. Това няма да развали ни най-малко мнението ми за вас.

Мария поклати глава в знак на отрицание, макар очите й да започваха да се изпълват със сълзи. Не смееше да премигне, иначе щяха да покапят. Малко хора обаче се бяха отнасяли към нея толкова мило и с такова съчувствие. Само това бе достатъчно, за да я съкруши.

Бейзингстоук отстъпи, заобиколи брат си, който продължаваше да се взира в огъня, свил в юмруци вързаните си ръце. Приличаше на напълно съсипан човек.

Неговият близнак постави длан върху рамото му и го възнагради с лишена от всякаква емоция усмивка.

— По време на отсъствието ви, мис Аштън, поговорих нашироко с Трей. Мисля, че слушаше. Мога само да предполагам дали е разбирал. Напомних му, че и вие, подобно на другите преди вас, сте наета от херцогинята, за да му помогне. Тя обаче вече се умори да слуша за словесните му и физически насилия през последната година. — И, вече по-сърдито, додаде: — Ако негово височество не желае да се озове до края на живота си в психиатрия, трябва да се постарае да сдържа гнева си. И да помисли да излезе от това състояние, което сякаш вика: „Съжали ме“. Аз лично го намирам за отблъскващо досадно.

Херцогът се размърда, отпусна юмруци и отново ги сви.

Бейзингстоук доближи устни до ухото на своя близнак и прошепна:

— Но, двамата с Трей никога не сме били на едно мнение относно това как е най-приемливо да се отнасяме към света като цяло. Нали, скъпи братко? И не съм ли повтарял често, че ако обширните владения на херцогинята преминеха в моите ръце, щях да се погрижа да бъдат обслужвани внимателно, дори предпазливо? Под „внимателно“ имам предвид „оскъдно“, като например издръжката на непокорни гении и т.н. Мис Аштън?

— Д-да, ваше височество?

— Струва ми се, че искахте да го приведете в приличен вид?

Младата жена кимна.

— Донесете бръснача и пяната.

И той нави ръкавите и оголи загорелите си ръце. Дланите му, видя с изненада тя, изглеждаха загрубели като на фермер.

Когато му подаде бръснача и пяната, той поклати глава.

— Аз съм тук само за морална подкрепа, мис Аштън. Ще му напомням, че ако се държи неестествено, както е направил преди малко, ще се заема лично с бръсненето.

И намигна на брат си, който продължи да не му обръща внимание.

Едва сега Мария погледна към Солтърдън, към същите очи, които до неотдавна бяха горели с такъв гняв и омраза. Бавно, съвсем бавно сега те се обърнаха към нея. В тях вече нямаше гняв. Нито отчаяние. Сивите орбити отразяваха объркване и страх, които я разтърсиха също така силно, както и неотдавнашното му избухване.

— Няма да ти сторим нищо лошо — увери го тя с възможно най-твърд глас.

Усилието да говори изгаряше гърлото й. Усещаше всеки пурпурен белег като остър камък, забит в плътта й.

Щом допря предпазливо острието до бузата на херцога, младата жена почувства напрежението в погледа му, забеляза капчиците пот, които се появиха по челото и слепоочията му.

— Уплашен е — обърна се към брат му младата жена.

— Защото знае, че ще му прережа гърлото, ако се опита отново да ви направи нещо — отвърна с подигравателна усмивка той. — Или, още по-добре, ще поканя дамите Дреймонд да хвърлят един поглед върху онова, в което се е превърнал негово височество. Видях ги да обикалят из коридорите на Торн Роуз над десетина пъти през последните дни с надеждата да зърнат „ревящото чудовище“. Лондон несъмнено ще закипи в резултат на подробното описание на нашия войнствен херцог, още преди да е свършила седмицата.

Ако случаят не беше толкова сериозен, Мария сигурно щеше да се разсмее, тъй като заплахата на Бейзингстоук бе засегнала оголен нерв. Вълчите очи на брат му се присвиха. Издаде някакъв дълбок гърлен звук, който би бил заплашителен, ако положението бе повече на негова страна.

Сърцето биеше бясно в гърдите, гърлото и ушите й. Отново намаза пяната по челюстите, под носа, по брадата. Въздухът натежа от напрежение.

— В случай, че сте забравил, ваше височество, името ми е Мария Аштън — представи се сухо тя, като се съсредоточи върху бузата му, а не върху очите, които не се отделяха от лицето й.

О, само да можеше да спре трепренето на ръката си. Нямаше от какво да се страхува, китките му бяха завързани, а Тадеус се въртеше някъде отзад. Бейзингстоук стоеше до нея, солиден като часовой; цялото му поведение представляваше явна заплаха към близнака му, ако решеше да предприеме нещо страшно.

— Нейно височество ме нае да ви правя компания. Подозирам, че се чувствате доста самотен тук.

Внезапно херцогът изръмжа ядосано и извърна рязко глава.

Бръсначът разряза бузата му.

Младата жена хлъцна. Огорчението й нарасна още повече при вида на кръвта, която оцвети в розово пяната наоколо само за секунди.

— Вижте какво направихте — възкликна тя, но веднага прехапа устни и се помоли за търпение и спокойствие. — Умолявам ви, ваше височество, да запазите спокойствие, ако не желаете да бъдете възпрян насилствено.

Минаха няколко секунди. Тъй като той не направи друг опит да се разбунтува, тя продължи работата си внимателно, изключително внимателно, в очакване на нов пристъп на гняв, тъй като нейният повереник определено изглеждаше готов да избухне по най-малкия повод.

Той обаче не направи друг опит да протестира. Просто впери поглед в някаква далечна точка в стаята и, като скръцна със зъби и стисна юмруци, я остави да довърши тежката задача — да избръсне дългите косми от лицето му.

Най-сетне Мария отстъпи назад, пое си пресекливо дъх, изпълнена с облекчение, и все още с бръснача в ръка, се взря в своето творение.

— О! — прошепна тя и настроението й се проясни значително.

Омайващите черти, пленили въображението й след пристигането на Бейзингстоук, сега се разкриваха пред очите й; оглеждаше всяка подробност и я намираше действително очарователна, макар и доста по-остра и сурова от тези на брат му или дори от нарисуваните върху сватбения му портрет.

Забравила за Тадеус, който бе спрял да ходи напред-назад из стаята, забравила дори лорд Бейзингстоук, застанал до нея с ръце в джобовете, младата жена взе едно огледало и го подаде на своя повереник.

— Виж се — помоли го тя. — Така не е ли по-добре, ваше височество? Този образ не е ли по-достоен за един истински аристократ, заслужил титлата си?

Предпазливо, неохотно, Солтърдън премести поглед към огледалото.

С непрекъснато разширяваща се усмивка на лицето, със замъглени от удоволствие очи, Мария се отпусна на колене до стола на херцога и се взря заедно с него в огледалния образ… по-скоро в образите на двамата. Бузите й поруменяха от радост. Очите й пламнаха от вълнение.

— Нали все пак е красив? — попита тихо тя. — Не е звяр, сър. Не е дракон. Не е вълк. Човек, благословен с невероятна красота.

Нейният повереник съзерцаваше отражението си недоверчиво, без да мига, сякаш пред него се намираше някакъв непознат. По лицето му преминаха безброй емоции: объркване, безсилие, отчаяние.

Затвори очи и извърна глава. Гневът започна да се връща, да завладява чертите му, да превръща челюстта му в гранит, да набраздява челото му. Вените на врата му изпъкнаха, когато се помъчи да се отърве както от огледалото, така и от въжетата, с които го бяха привързали към инвалидния стол.

Мария пусна огледалото на пода, скочи на крака, поколеба се за момент, после обхвана лицето му в дланите си, макар той да въртеше глава наляво-надясно.

— Престанете! — възкликна умолително тя. — Много ви моля, ваше височество. В това няма нищо страшно, кълна се. Това не е лицето на някой непознат, а вашето собствено. Защо бягате от него?

Солтърдън издаде някакъв звук, в който се чувстваше повече болка, отколкото гняв, като я принуди да го сграбчи за косите, за да може да го погледне право в очите. Лицето му бе изкривено от силни емоции.

— Искаш ли да донеса още въжета? — провикна се Тадеус.

— Не, не въжета — побърза да отвърне Мария. — Той има нужда от съчувствие, не от още жестокост.

— Той иска да ти скърши врата.

Слугата пристъпваше нервно от крак на крак, готов да скочи при първия признак за ново нападение; възпираше го единствено присъствието на Бейзингстоук.

— Моля ви — промълви младата жена. — Искам само да помогна, ваше височество. Няма от какво да се страхувате. Или да се срамувате. Вие сте… забележително красив.

Думите й като че ли го поуспокоиха. Или просто се бе уморил от вътрешната си борба. Малко по малко тялото му се отпусна и, макар да продължаваше да държи главата си извърната встрани, болката и гневът се превърнаха отново в безизразност.