Вярност

СЕДМА ГЛАВА

Беше топло февруарско утро. От покафенялата трева се издигаше топла мъгла и почти веднага се разпръскваше на слънцето; то грееше толкова ярко, че въздухът бе топъл като през лятото. Пролетта изглежда бе пристигнала забележително рано и макар до края на втория месец на годината да оставаха още един-два дена, птиците и напъпилите дървета очевидно се готвеха да бият всички рекорди и да убедят обитателите на Торн Роуз, че зимата е останала зад гърба им.

Обикновено веселото, слънчево утро кара човек да се чувства ако не щастлив, то поне устремен към щастието. Мария бе прекарала една безкрайна нощ. Беше се въртяла и мятала в леглото, а когато бе станала от измачканите чаршафи, в огледалото насреща си видя изпитото, измъчено лице на някоя бездомница. Щом обаче отвори прозорците и в стаята й нахлу свежият въздух на този като че ли пролетен ден, тя се оживи веднага.

Тъй като се бе успала, младата жена побърза да приключи с тоалета си. Зае се първо с косата, която реса с четката, докато заблестя, а след това я завърза на топка на тила си; така придобиваше съвсем благоприличен вид. Нейният господар вече беше на себе си. Часовете и дните, в които можеше да си мечтае необезпокоявана, бяха отминали. Край на фантазиите за разходки из околностите и игра с пеперудите, или за закачки с бъбривите катерици.

Освен това снощи, по време на вечеря, Бейзингстоук бе обявил, че си тръгва тази сутрин и бе настоял топло дамите Дреймонд да го придружат обратно до Лондон. Щял да се погрижи кочияшът им, Клайд, да намери пътя до дома веднага щом се оправи, но Мария подозираше, че трябваше да подложат слугата на силен натиск, за да го принудят да се раздели скоро с Гъртруд.

Мис Аштън постави дантеленото боне и го завърза под брадичката си. Пъргаво сложи една от двете си черни рокли и кожените обувки, подскокна на един крак до вратата на Солтърдън и спря на прага, за да разбере какво е настроението в стаята му, оживена от типична за късното утро дейност. Наведена над леглото на херцога, Моли събираше чаршафите, а задните части на глезените и прасците й надничаха изпод колосаната пола. Икономката махаше паяжина на един от полилеите, а трета слугиня, застанала на колене, обираше мъха от килима.

— Къде е той? — попита младата жена; и трите прислужнички вдигнаха изненадано глави. — Негово височество, къде е?

— Лорд Бейзингстоук реши, чи на негово височество шъ му съ отрази добре да подиша малко свеж въздух — отвърна Гъртруд. — Мисля, чи закара инвалидния му стол към конюшнята. Негово височество обича да наблюдава от верандата как разхождат конете му.

— Значи е… на себе си?

— Да — кимна икономката. — Необщителен кат’ винаги, но поне не ни крещи и не ни напада. Побързай, скъпа. Ти също можеш да се порадваш на животинките.

— Да, така и ще направя — засмя се възбудено Мария.

И излезе от къщата. Покритите с камък пътеки се редуваха една след друга. Тук-там се виждаха естествени и изкуствени езерца и във всички тях грациозни лебеди с извити като дъга шии се плъзгаха по гладката им като стъкло повърхност. Имаше полусрутени каменни стени, обрасли с бръшлян, а пътеката понякога се препречваше от къпинови храсти. От време на време пред очите й попадаха малки полегати възвишения, а когато достигаше върха им пред погледа й се ширваше море от бледи минзухарови филизи.

Във всичко това имаше нещо мистично и то я караше да се чувства като лекомислено дете. Ако Пол беше тук, сигурно щеше да я подразни, че под цветовете на камбанките и анемониите се крият феи. Ах, ама той наистина много обичаше да я дразни!

Най-сетне откри своя повереник там, където го бе оставил брат му — на една малка веранда, която първоначално не й се стори нищо повече от гладка зелена повърхност, заобиколена от кафеникави папрати във формата на широки ветрила. Когато се приближи обаче се оказа, че покритият с мъх каменен под на верандата е свързан с очарователна къщичка, намираща се в близост до пръснати във всички посоки каменни конюшни.

Гледката я накара за момент да забрави всичко друго. Сърцето изпърха в гърдите й.

Къде бе останала обичайната строгост на чертите му? Колко гладко беше челото му! Колко мека беше линията на устните му, които изглеждаха почти усмихнати.

Не. Невъзможно. Единствено танцуващата около главата и раменете слънчева светлина му придаваше толкова спокоен и почти… щастлив вид. Само прохладата на вятъра бе зачервила бузите му, сякаш се готвеше да се разсмее от удоволствие.

Тя обаче продължаваше да стои като закована, неспособна да помръдне, хипнотизирана от играта на светлосенките върху лицето му. Колко красив и почти по детски невинен изглеждаше на слънцето този мъж, докато вятърът галеше замръзналите му бузи и флиртуваше с буйните му коси. Одеялото, което обикновено покриваше скута му, лежеше на купчина върху краката му. Топлият шал, с който Гъртруд му бе увила врата и раменете, висеше от облегалката на стола, развяван от време на време от някой по-рязък полъх на вятъра.

— Мис Аштън.

Младата жена подскочи и се обърна. Бейзингстоук стоеше в сенчестия тунел от брястове, вдигнал яката на палтото си.

— Добро утро — усмихна се той. — Ходих да ви търся. Реших, че една разходка с нас около конюшните би ви доставила удоволствие. — Преди да успее да му отговори, той я хвана за ръката и я помъкна напред. — Предполагам, че са ви запознали със страстта на моя брат към арабските коне.

— Донякъде, сър.

— Екзотични същества, мис Аштън, както скоро ще се убедите сама. Баща ни също е имал голяма слабост към тях. Изминал целия път до Арабия, за да купи няколко. И точно на обратния път към къщи корабът ни… — Пое си дълбоко въздух и бавно го изпусна през ноздрите си. — Гледайте къде стъпвате. Внимателно. Пътеката като че ли започна да се руши, откакто брат ми е вързан да си стои из стаите. Не обръщайте внимание на онова, което ви казах за кораба. То вече е без значение. По-добре да не мислим за случилото се. Та говорехме за коне. Арабски, мис Аштън. Моята съпруга, Миракъл, притежаваше десетина, ако не и повече, когато се запознах с нея…

— Миракъл?

Мария прескочи ниско пълзящия стрък кафяв бръшлян, спря, колкото да изложи за миг лице на слънцето, и продължи да върви редом със своя спътник.

— Да, Миракъл1 — потвърди той.

— Колко прелестно необичайно, милорд.

— Тя самата е прелестно необичайна, мис Аштън. Както и нейните коне. Скоро след сватбата ни тя подари няколко от тях на брат ми: един жребец на име Ноблес, една кобила, наречена Наппърл, и едно жребче от нейния жребец Напитов, което Трей кръсти Напполеон. Кълна се, че тези коне промениха живота на брат ми. Той прекарваше много по-малко време в хазартни игри, отколкото на гърба на Ноблес.

— Винаги съм казвала, милорд, че човек, който е добър с конете, е добър не само по сърце, а и по душа. Казват, сър, че циганското злато не дрънчи и не лъщи. То блести на слънце и цвили на сянка.

— Поговорка на самите цигани, предполагам — усмихна се Бейзингстоук.

Младата жена се засмя весело и забърза напред. Ясното утро и свежият вятър я зареждаха с енергия и я караха да трепти от подновения си ентусиазъм във връзка с трудната й задача. Мили Боже, откога не се бе чувствала така безгрижна и лека?

Щом стигна до верандата, заяви с ясен и чист глас, който можеше да извади от мислите му и най-задълбочения мечтател.

— Добро утро, ваше височество.

Той обаче не помръдна.

Заобиколи го, като оставяше почетно разстояние помежду им и се вгледа в профила му, целуван еднакво ревностно и от слънцето, и от вятъра; той се взираше натам, където един коняр упражняваше буен, кафеникавочервеникав кон. Колко слабо и стоическо изглеждаше гладко избръснатото му лице. Може би преди малко само си бе въобразила изписаното по него удоволствие. Определено сега почти нищо в него не излъчваше спокойствие.

— Добро утро — повтори по-твърдо младата жена. — Великолепна сутрин, нали, ваше височество?

Никакъв отговор.

Тя вдигна падналото одеяло и го сгъна надве, преди да се приведе предпазливо и да завие с него краката му.

— Колко сте красив тази сутрин и какъв изтънчен вид имате, ваше височество. Какви прекрасни кожени бричове и…

Той грабна завивката от ръцете й и я захвърли на каменния под. Все така без да я погледне, без да издаде звук.

Пулсът й се ускори, дъхът заседна в гърлото й, което и без това още я наболяваше от снощните преживелици. Мария запристъпва неуверено на пръсти, като местеше очи, изпълнени с напрежение и страх, първо към Бейзингстоук, който наблюдаваше брат си с леко раздразнение, после към тези ръце, твърди като наковални, които едва не бяха отнели живота й предишната вечер.

Вдигна отново одеялото.

— Въздухът е студен, ваше височество. Ако можехте да видите бузите си, как са почервенели от студа, а устните ви дори са посинели леко… не бих искала да се разболеете от пневмония, сър.

И тя зави отново краката му с одеялцето, пъхна краищата под бедрата му и посегна предпазливо към шала.

Той сграбчи китката й. Едва тогава насочи към нея безмилостните си сиви очи; гладко обръснатата му челюст потрепваше гневно и войнствено. Чак сега младата жена осъзна колко близко до неговото бе лицето й, неприлично близко. Топлият му дъх галеше бузата и устата й. Очите му с цвят на пепел бяха осеяни със златисти точици, които не беше забелязвала досега.

— Сър — заяви сухо тя, — причинявате ми болка.

Пръстите му обаче продължиха да я стискат като клещи още един безкрайно дълъг миг, през който тя се запита дали ще се наложи да потърси помощта на брат му.

Най-сетне, малко по малко, натискът отслабна, така че тя успя да издърпа ръката си. Вдигна я пред гърдите си и започна да я масажира с другата, за да намали силната болка. Нямаше да заплаче, нямаше да издаде колко бе ядосана и обидена от упорито нападателното му поведение към нея. Тогава забеляза отместената встрани количка с храна.

В желанието си да намали напрежението, Мария обяви с привидно безгрижие:

— Виждам, че сте отказал да закусите. Но сигурно сте гладен. Я да видим какво ви е приготвил готвачът?

Повдигна един след друг сребърните капаци. Под тях видя почти изстинали баница с дроб и гъби, яребишки бутчета, наденички и яйца а ла крал Джордж, печени домати и пресни плодове.

— Ама това е истински пир, сър. Тук все трябва да има нещо, което обичате. Ще сложа в една чиния по малко от всичко. Нищо не увеличава апетита така, както едно хубаво, студено утро.

Успя да се усмихне, когато постави на скута му един поднос и отстъпи, изпълнена с тревожно очакване.

Той я гледаше.

— Яжте — окуражи го младата жена; усмивката й започваше да избледнява, тъй като той нито помръдваше, нито говореше. — Може би ви е нужна помощ — предложи по-тихо тя. Пое си дъх, придърпа един стол и се настани върху него. Наряза на хапки наденичките с яйцата и посипаните със захар горски плодове. Набоде храна на вилицата и я поднесе към устата му.

Нищо.

— Само една хапчица, сър. Сигурна съм, че много ще ви се услади…

Херцогът извърна лице.

Тя последва решително устата му с вилицата.

— Трябва да ядете. Мъж с вашите размери не може да живее само от въздуха…

Той се обърна на другата страна.

— Ако не заради вас самия, тогава заради баба ви и брат ви…

Негово височество блъсна отново ръката й; яйцата и наденичките се пръснаха върху скута и краката й. След това с другата си ръка измъкна рязко вилицата; жестът бе по-скоро механичен, отколкото човешки. И тогава я пусна.

Решително, съсредоточено и очевидно изпълнен с бурни емоции, Солтърдън опита да си послужи сам с прибора. Старанията му обаче се проваляха. Най-накрая, в пристъп на гняв и раздразнение, блъсна подноса от скута си; той се разби в краката на Мария.

Бейзингстоук пристъпи към нея, но тя вдигна ръка, за да го възпре.

Постоя известно време неподвижно, след това стана от стола, изтърси яйцето, което висеше упорито на глезена й, прескочи разбития порцелан, извади друга чиния от сервирната количка и отново натрупа храна отгоре й.

— Очевидно, ваше височество, желаете да се храните и то да се храните сам. И това е напълно разбираемо, тъй като вие сте много горд човек и настоящата неспособност да се грижите сам за себе си ви е непоносима. Но, умолявам ви… позволете ми да ви помогна.

Той я гледаше.

Тя също го гледаше.

Най-после херцогът отвори уста и младата жена започна да го храни.

В далечината, окуражаван от опитния коняр, Ноблес се движеше в тръс, като вдигаше високо копита; мускулите на раменете и хълбоците му потрепваха, а от ноздрите му излизаше пара. Солтърдън го наблюдаваше през присвитите си очи и си припомняше хладните утрини, когато той сам бе яздил арабския жребец из гористите местности на Торн Роуз, най-често придружаван от красива жена във великолепни одежди и шапка с воал и пера. А след това, по някое време, я бе прелъстявал и я бе любил под клоните на дърветата.

Господи, колко му се спеше. Искаше да забрави, че вече не можеше да се справи нито с буйния си кон, нито с една буйна жена. Беше забравен от Бога инвалид. Евнух. Не можеше да върже две думи накръст, още по-малко да накара една жена да вика от желание и страст.

Но тя… тази нова непозната, тази натрапница, това момиченце просто не го оставяше на мира. Беше край него, когато опитваше с всички сили да се обвие отново в самотата на собственото си съзнание. Този вълшебен глас проникваше до него, през мъглявите му мисли, и подобно на пъстра хрътка го примамваше навън от умиротворения мрак, където имаше само плаващи пясъци.

Къде беше сега тя?

Несъмнено планираше обяда му с намерението да го храни отново в устата. Следващия път щеше да я стисне за гърлото с двете си ръце. Може би така щеше да се отърве от нея, да я запрати през вратата, както бе правил с другите, така че никога повече да не се върне.

Това бе спасението.

И като че ли момичето не му бе достатъчно, та трябваше да търпи и лицемерния си брат. Любимеца на баба им. Единственият Хоторн, който можеше да пада многократно в отходна яма и да излиза оттам, ухаещ на рози. Беше достатъчно Клейтън Хоторн, лорд Бейзингстоук да влезе в нечий салон, и цяла Англия падаше на колене.

Та къде, по дяволите, беше момичето?

Несъмнено щеше да се окаже подобна на третия му компаньон, как му беше името? Дълк или Дик. Сополив келеш с еднаединствена мисъл в главата — да пъхне в джоба си парите, които щеше да му даде херцогинята, като положи възможно най-малко усилия. Ядеше. Спеше. Крадеше от среброто. Една вечер бе пропълзял в леглото на Солтърдън, за да се сгуши при него. Трей му счупи пет пръста и три ребра преди извратеният тип да успее да изскочи през прозореца и да избяга от къщата по нощница.

О, да. С лекота можеше да прати… Как й беше името? Боже, защо все не се сещаше? Мис… Ейнесуърт? Афсли?… Аштън! Та с лекота можеше да я прати при другите.

Дочу шумолене на дрехи — тя се бе върнала (най-после). Отказа да я погледне, а продължи да наблюдава жребеца. В това време мис Аштън правеше цяло представление от простото разместване на столове и поставяне върху масата на чаши и чинии за чай и плетена кошничка с кълбета прежда и куки.

Лицето й бе поруменяло от движението. Държеше се както винаги, когато успееше да си пробие път до неохотно общуващото му съзнание — като пеперудка, която летеше ту тук, ту там, сякаш всеки момент щеше да разпери полупрозрачните си крилца и да се преобразува в ново същество. Най-сетне се настани на един стол толкова близко до него, че малкото й рамо се допираше в могъщата му гръд.

Боже, тя май ставаше прекалено смела.

— Идеята, която ми дойде, ваше височество, е, че голяма част от лошото ви настроение може да се дължи на раздразнение и безсилие. Желаете да вършите определени неща, но не успявате заради… моля ваше височество да ми прости, ако му се сторя неделикатна, но все пак, заради загубата на координация в резултат на нараняването — довърши толкова тихо тя, че едва успя да чуе края на мисълта й. След това извади едно синьо кълбо от кошничката и го постави на масата. — Вдигнете го, ако обичате, ваше височество.

Херцогът обърна бавно глава и я погледна в очите, големи и по-бляскавосини от безкрайното небе над главите им.

Тя му се усмихна до уши. Зъбите й бяха бели като бисери, бузите — като праскови.

— Кълбото, сър. Вдигнете го, ако обичате.

„Какво, по дяволите, е намислила? И къде, за Бога, е изнамерила това средновековно боне, килнало се на една страна върху челото й?“

Младата жена взе търпеливо кълбото, издигна го демонстративно и го върна на мястото му.

— А сега е ваш ред — заяви тя и се усмихна отново.

Солтърдън присви очи. Тя се отнасяше към него като към пълен идиот… както бяха правили и другите преди нея.

— Може би ви е нужна известна помощ. Добре тогава.

Отново вдигна кълбото от масата и, като го постави в малката си бяла длан, го приближи до него.

— Вземете… кълбото… ваше… височество — произнесе отчетливо Мария, сякаш говореше на глух.

Нейният пациент се взря първо в нея, после — в кълбото. Грабна го така ненадейно, че тя подскочи на мястото си и възкликна. В това време кълбото се плъзна от верандата и падна в туфа риган.

Лицето й почервеня. Сините й очи потъмняха, дишантето й се учести. Приличаше на птичка… на развълнувана птичка, готова да отлети всеки момент.

Тъй като той не помръдна повече, младата жена започна да се поуспокоява. Пое си дълбоко въздух.

— Позволете да обясня — рече търпеливо тя. — Съсредоточаването е ключа към успеха във всяко едно начинание. Фокусирането върху целите, колкото и скучно, и уморително да е, в крайна сметка ще извърши най-невероятни неща. Ще опитаме ли отново? Може би червеното кълбо ви харесва повече? — Тя бръкна в кошничката и миг по-късно в дланта й се появи въпросното червено кълбо. — Негово височество може да го вземе… ако обича.

Солтърдън го сграбчи по същия начин, по който бе направил и с първото, а след това стовари юмрука си върху масата, така че куките се разпиляха, а порцелановите чаши подскочиха.

Подобното на фея момиче подскочи на стола си и той я хвана за полата. Грубите шевове не издържаха, полата се откъсна от прилепналия корсаж и разкри кожа с цвят на слонова кост, бельо и извивката на гърдите й.

Мария отстъпи трескаво и извика:

— О! Ако не бях християнка, щях… щях… не, няма дори да мисля за подобна мисъл или действие. Разбирането и прошката ще заличат случилото се. Търпението е върховната добродетел и…

Пое бурно въздух, премигна няколко пъти, докато преодолее донякъде шока и поуспокои нервите си, а след това, с най-голямото търпение, което можеше да прояви, се извини и напусна балкона с грациозната походка на балерина. Несъмнено щеше да отиде при брат му, който стоеше край една от конюшните и галеше Наполеон по врата. Клей щеше да дойде и да изрече някоя и друга заплаха в ухото му, като например да каже на баба им в какъв глупак се е превърнал — все бръщолевици, на които отдавна не обръщаше внимание. А и какво значение имаше това сега? Тя така или иначе нямаше да остави наследството си на един побъркан.

Херцогът се отпусна отново на стола, стиснал страничните му облегалки толкова силно, че кокалчетата на дланите му побеляха. На таблата край него бяха пръснати чаши, куки и кълбета. Всеки път, когато погледнеше натам, го налягаше такава ярост, че по челото му избиваха капчици пот, въпреки хладния утринен ветрец.

В съзнанието си отново и отново виждаше бялата плът под ръката на онова момиче Аштън, гнева и безсилието върху лицето й, дълбоки и горещи като страстта.

Стиснал зъби, младият мъж опита да разтвори длан. О, боже! Какво усилие! Нима тя не разбираше, че бе безкрайно по-лесно да удряш? Яростта нямаше задръжки, не се поддаваше на контрол. Вдигна ръка; усещаше я тежка като олово. Протегна я към близката порцеланова чаша. „Концентрирай се, проклет идиот такъв. Всеки глупак може да вдигне една скапана чаша. Не е нужно тя да те учи как да изпиеш една чаша чай. Ти пиеше чай в двора на крал Джордж, докато тя, застанала на колене, е търкала пода в дома на баща си.“

Затвори пръсти около чашата… по-скоро опита да го направи. Те се колебаеха над деликатната златнобяла чаша, събориха я на едната страна, после — на другата, така и без да успеят да хванат позлатената дръжка, която блестеше на слънцето, сякаш го мамеше.

Отново, и още веднъж! Докато челото му се измокри от пот, която започна да капе в очите и да замъглява зрението му. Докато почувства тялото си като здраво навита спирала, готова да се развие всеки момент.

С рев на безсилие стовари разтворената си длан върху чашата; тя се строши и парчетата се разлетяха на всички страни, а някои от тях се забиха в ръката му.

Клей закри очи с длан и погледна към него.

Мис Аштън се появи отнякъде. Дали бе наблюдавала плачевните му опити да докаже, че и тя, и всички останали грешат? „Дяволите да я вземат, дяволите да я вземат!“ Мария сграбчи ръката му, жестоко нарязана и кървяща, избърса я с дантелената си кърпичка и, все така без да каже думичка или да насочи към него невероятните си детски очи, вършеше пъргаво работата си, с побелели като суроватка бузи, стиснала здраво устни.

Щом свърши, отстъпи крачка назад. Все така стискайки корсажа си, тя го съзерцава безмълвно известно време, преди да посегне бавно към последното кълбо прежда върху масата. С нежността на любящ и склонен да прости всичко родител постави кълбото в здравата му ръка и затвори пръстите му около него.

— В изблик на чувства аз май започнах да очаквам прекалено много за прекалено кратко време. Разбира се най-логичната първа стъпка е да върнем координацията и сръчността на дланите и пръстите. Стискайте и отпускайте кълбото, ваше височество. Ще се справите ли?

Херцогът погледна към жълтото кълбо, към пръстите й, обгърнали неговите.

И стисна.

— Много добре.

Дъхът й бе прятен и свеж. Усети топлината на бузата й с вледененото си лице. Когато тя се отдръпна, Солтърдън се почувства изведнъж много странно — измръзнал и уязвим, по-уязвим, отколкото си бе позволявал да бъде от много време.

Стисни, отпусни. Стисни, отпусни. Да, можеше да го прави. Стисни, отпусни. Малко по-силно. Сега пък — по-леко, не толкова грубо, леко, нежно, сякаш беше женска гръд. Да, да. Можеше да затвори очи и да си представя… и да си спомня… да си спомня извивката на гърдите й под семплата дантела на долната й риза.

Вдигна глава и се огледа; компаньонката му си бе отишла.