Вярност

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

— Колко странно, че, макар човешкото сърце да е способно да познае покой, доволство, безметежност, дори благодарност, то изпитва щастие, пълно блаженство единствено при щастлива любов…

Тези думи майката на Мария бе казвала често, когато приятели или роднини й напомняха, че би трябвало да е благодарна за удобството и уважението, които й осигуряваше позицията на съпруга й. Тази изповед, разбира се, тя правеше единствено пред двете си деца.

Беше късно през нощта и мис Аштън размишляваше върху това.

Очевидно престоят й в Торн Роуз вървеше към своя край. Веднага, след като господарят й се оженеше за лейди Дънсуърти, тя щеше да се върне в Хъдърсфийлд, където я чакаше Джон Рийс. Той щеше да й предложи брак, дом, бъдеще… нещо, което винаги бе искала — да прекара остатъка от живота си в компанията на добър, мил мъж, който й е приятел.

Някога го беше желала… или бе мислила така. Тогава бе вземала за желание гъдела, породен от забранена целувка, от тайнствен копнеж. Той бе нещо като награда, която трябваше да спечели, нещо, което трябваше да измоли от Бога… безрезултатно.

Желанието сега бе нещо неконтролируемо. То обсебваше всеки неин миг, в който беше будна.

Разумът я съветваше да си тръгне начаса. Защо да се измъчва, като гледа как мъжът, когото обича, се жени за друга?

Той обаче имаше нужда от нея.

Сърцето просто нямаше да й позволи да му каже „довиждане“.

След като крачи напред-назад из стаята си в продължение на часове, след като се приближи поне сто пъти до вратата и толкова пъти не си позволи да влезе при него, младата жена излезе в коридора и започна да се разхожда из него. Може би Гъртруд все още не си бе легнала. Или готвачът. Внезапно си даде сметка, че не бе яла цял ден. Чувстваше се безсилна и замаяна.

Мина покрай някакъв салон и реши да надникне в него; в помещението светеше една единствена свещ, поставена върху една маса. Очевидно някоя от слугините бе забравила да я изгаси. Спусна се към нея и, като се наведе да я духне, вдигна поглед към стола в другия край на стаята. Там, в полумрака, седеше мъжка фигура.

Свещта изпращя.

— Ваше височество. — Блъсна крака си в масата. — Не бях разбрала, че сте излязъл от спалнята си. Трябваше да ме повикате.

Мълчание.

— Съжалявам, че бяхте принуден да вечеряте сам. Моля… да ме извините заради мрачния ми вид. Страхувам се, че започнах да си обръщам прекалено голямо внимание — изключително тежък грях според баща ми. През последните часове мислих много по повод на онова, което искам… и стигнах до извода, че над всичко за мен стои вашето щастие. Онова, което се случи помежду ни… беше прекрасно, ваше височество. Признавам, че си позволих да… се привържа прекалено силно. Но това е присъщо за женската природа, нали, сър? Уви, страхувам се, че нас ни управлява сърцето. — Изправи рамене, вирна брадичка. — Така или иначе, ще издържа и ще остана до вас, докато вземете съпругата си. Аз съм свързана с вас… за толкова време, колкото пожелаете. Така, най-после направих признанието. Сега вече знаете, че привързаността ми към вас не е причинена точно от желанието да помогна на майка си, както заявих преди. Надявам се, че няма да започнете да гледате несериозно на мен поради това. Освен това съм наясно, че сте привикнал към подобна глупост от страна на наивни млади жени, тъй като знам, че влюбените във вас жени са били доста голям брой, ваше височество.

Най-накрая той проговори тихо:

— Нима признавате, че сте влюбена в негово височество, мис Аштън?

— Да, точно така, сър.

Фигурата стана от скрития в сянка стол и тръгна към нея. Без накуцване. Без никаква вдървеност. Без охкане. И застана на светлината, която навлизаше през отворената врата от коридора. Мария се взира дълго в лицето му, преди да разбере истината.

— Бейзингстоук — прошепна тя.

Обърна се с желанието да побегне.

Той сграбчи ръката й.

Въпреки съпротивата й, новодошлият успя да я изтика до един стол и да я принуди да седне на него. Младата жена покри лицето си с длани; искаше й се да умре.

— Извинете, милорд. Помислих ви за Солтърдън.

— Очевидно.

— Предполагам, че няма смисъл да ви помоля да забравите онова, което признах току-що.

— Абсолютно никакъв смисъл.

Придърпа друг стол и седна насреща й, хвана внимателно ръцете й и ги отдели от лицето. А след това подвигна с показалец брадичката й.

— Вие не сте първата, която излива пред мен своите чувства към брат ми. Би трябвало да знам, обаче… ако ви е компрометирал по някакъв начин.

— Да ме компрометира ли, милорд?

— Лягал ли е с вас, мис Аштън?

— Не, милорд.

Младият дъж си отдъхна облекчено и се отпусна уморено на стола си.

— В такъв случай очевидно не този дребен проблем ме е довел тук.

— Сър?

— Яздих в продължение на два дена дотук, защото не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред. Проклятието на близнаците, мис Аштън. Когато някой проблем преследва брат ми, той не дава мира и на мен. Трей има някаква неприятност, мис Аштън. Кажете ми каква.

— Не съм сигурна, че знам. Беше се оживил, но когато херцогинята обяви, че планът за брака му с лейди Лора се пуска отново в ход и тя пристига още утре с баща си, положението му се влоши рязко. Той се заключи в стаята си и заплаши да застреля всеки, който влезе. Стигна дори дотам да стреля наистина през стената, поради което баба ви изпадна в несвяст.

— Херцогинята в несвяст? Боже мили, иска ми се да бях видял това. Впрочем това би пожелала половин Англия. Представяте ли си, желязната дама да припадне!

— За щастие Еджкъм бе до нея.

— Еджкъм? — Бейзингстоук стана и закрачи напред-назад. — Какво, по дяволите, прави той тук?

— Опитва се да убеди нейно височество да повери брат ви на болницата Ройял Оукс в Менстън.

— Да го поверяла! Еджкъм не може да направи подобно нещо; човек с общественото положение на брат ми може да бъде заведен на това място само след като поне двайсет свидетели удостоверят, че той, без сянка на съмнение, е умствено неспособен и не може да действа по нормален или разумен начин.

— В тази къща живеят предостатъчно свидетели — отвърна Мария.

— Да не би да се искате да ми кажете, че брат ми е луд?

— Брат ви е най-прекрасния човек, когото съм виждала, милорд.

— Но дали е побъркан, мис Аштън… или просто отчаян?

— Отчаян ли, сър?

— Казахте, че баба ми се е захванала отново с женитбата му. Казахте, че лейди Лора и баща й трябвало да пристигнат тук…?

— Утре. Сър, защо негово височество би изпаднал в такова отчаяние, че да пренебрегне собственото си бъдеще? Бракът с лейди Лора ще го осигури финансово, онова, което винаги е искал, както твърди лейди Сълтърдън. Освен това не може да се каже, че е обвързан с жена, която му е безразлична. Той я обича много, милорд.

— Да — отвърна замислено Бейзингстоук. — Обичаше я.

— Най-големият ми страх е, че заради този му бунт, баба ви може да го изпрати там.

— Няма да допуснем това да се случи, мис Аштън.

— Какво предлагате да направим, сър?

Мълчание. Младият мъж закрачи отново напред-назад из тъмната стая, като ту влизаше, ту излизаше изпод снопа светлина, навлизаща откъм коридора. Носеше семпла бяла риза с богати ръкави, тесни бричове за езда и високи до коляното ботуши. Сърцето й се сви — той бе абсолютно копие на брат си.

— Чудя се… — започна той, — какво е накарало баба ми да се разбърза така с тази женитба? И да пренебрегне всякаква загриженост за външната страна, за здравното и умственото състояние на Трей, само и само да го ожени за Лора.

Приближи се до вратата, подпря рамо на касата и завря ръце в джобовете. Когато я погледна най-сетне, светлината зад гърба му образуваше нещо като сияние около главата му. Съзерцава я доста дълго, както й се стори, преди да заговори отново.

— Боже — промълви той и прокара длан в косите си. — Страхувам се, че започвам да разбирам.

Лорд Дънсуърти и дъщеря му пристигнаха в десет часа на следващата сутрин, един час след рояка слуги, икономи, камериерки и лакеи, които щяха да се грижат за удобството им в Торн Роуз.

— Какво ще правя? — косеше се херцогинята. — Няма как да отрека плачевното състояние на внука си, ако се принудя да отпратя Дънсуърти и дъщеря му в мига, в който дойдат.

— Вие сте херцогиня Солтърдън, скъпа ми Изабела — заяви надуто Еджкъм. — Можете да им кажете да скочат от онзи хълм там, ако пожелаете.

— Забравяте, че само преди два дни им изпратих писмо, в което ги уведомих за значително подобреното състояние на внука си. Забравяте също така, че се свързах и с цяла дузина адвокати, за да се заемат с подготовката на сватбата…

— Изабела, започвате да се изчервявате. Настоявам да си поемете дълбоко въздух и…

— За Бога, престанете да ме глезите. — И го отпъди като досадно насекомо, преди да се обърне отново към Мария. — Мис Аштън, вие като че ли единствена от всички обитатели на тази къща можете да общувате с Трей. Какво ще кажете във връзка с държанието му?

— Ваше височество, аз съм не по-малко смаяна от вас. Не мога да си го обясня по друг начин, освен че лорд Солтърдън все още не се чувства готов да застане пред своята бъдеща съпруга.

— Глупости. Еджкъм смята, че да възвърне способността си да ходи е въпрос единствено на време.

— Възможно е. Но онова, което смята той, не е съществено. От значение е това, което смята негово височество.

Херцогинята присви очи.

— Вие очевидно изобщо не познавате аристокрацията, мис Аштън. Емоциите нямат място в нашия живот. Ние се раждаме с определена цел. И живеем за тази цел. Отказваме да умрем, преди да сме я предали в ръцете на следващото поколение. Аз съм на осемдесет и пет години, младо момиче. Не ми е останало кой знае колко време за губене със своеволни деца. Ако внукът ми продължава да осуетява моите планове, няма да имам друг избор, освен да кажа на Еджкъм да започне подготовката на преместването му в Ройял Оукс.

— Това няма да бъде необходимо, бабо.

И тримата се обърнаха.

Херцог Солтърдън, безупречно облечен, седеше на стола си на прага.

Само че това не бе херцогът, както осъзна Мария след като първоначалният й шок премина.

Бейзингстоук.

Възрастната дама се изправи, като изхвърлена от пружина. Еджкъм грабна монокъла си, но го изтърва на два пъти, преди да успее да го постави както трябва на окото си.

— Невероятно — промърмори той.

Младият мъж подкара стола си към центъра на стаята. Баба му се олюля, но отблъсна ръката на лекаря, когато той се опита да я подпре, после тръгна към внука си. Спря пред него и рече:

— Трябваше да се досетя веднага, разбира се. Но вие двамата винаги сте били ненадминати в измамите. Това обаче е проява на много лош вкус, Клейтън.

— Съгласен съм — излая Еджкъм. — Добри ми човече, баба ви е толкова деликатна…

— Баба ми не е била деликатна нито един ден през живота си. Седни и млъкни. — След това се обърна към херцогинята и се усмихна. — Трябва да признаете, че се заблудихте за момент, ваше височество.

— Жестоко момче. Какво съм направила, та да заслужила подобно държание?

— Доста много неща, доколкото си спомням.

— Защо си тук? Кога пристигна?

— Снощи. Колкото до първия ти въпрос… И двамата знаем отговора. Онова, което засяга Трей, засяга и мен. Помниш ли някога да не съм обръщал внимание на силната връзка помежду ни? Усетих, че е в беда…

— Той прибегна до убийство.

Клейтън изгледа Еджкъм.

— Струва ми се, че е можел да бъде и по-точен.

— Това не ми допада — развика се лекарят.

— А на мен не ми допадат опитите ти да манипулираш баба ми. Всъщност, цялото ти съществуване не ми е присърце. Не ми допада свързването ти с херцогинята и…

— Достатъчно! А сега стани от този стол и кажи какво по дяволите мислиш, че правиш.

— Спасявам брат си от унижение.

— Което ще рече?

— Страхувам се, че в прибързаността си да ожениш най-после Трей, си забравила една малка подробност… неговото достойнство, което и без това пострада много през последната година.

— Достойнство — изпуфтя възрастната дама. — А какво ще кажеш за моето достойнство?

— Вече не давам и пукнат грош за твоето достойнство, бабо.

Тя се обърна вдървено с гръб към него. Най-накрая попита:

— За какво ще ни послужи целият този маскарад?

— Може би ще ни помогне да спечелим малко време. Мис Аштън може да продължи опитите си да го измъкне от онова състояние. Междувременно Дънсуърти ще бъде представен на един бъдещ зет, който, ако и все още да не може да ходи, е поне способен да говори свързано и не вие при вида на луната… както се говори в Лондон.

Лорд Дънсуърти бе величествен, красив мъж, с няколко години по-млад от бащата на Мария по светлото му лице се забелязваха и някои по-грубовато изсечени линии, белег за норманската кръв, която течеше във вените на старата английска аристокрация. Дъщеря му беше високо, стройно създание с кожа с цвят на каймак и очи като смарагди. Тя се носеше из Торн Роуз, хванала под ръка баща си, свела поглед към земята, стиснала в дланта си кърпичка. Солтърдън наблюдаваше от мястото си на върха на стълбите, скрит зад тежки кадифени завеси. Лейди Лора дъвчеше долната си устна и полагаше усилия да не заридае съвсем явно.

— Много е красива, ваше височество — промълви Мария. — Впрочем аз така и очаквах. Мъж с вашата невероятна външност надали би се задоволил с нещо друго, освен със самото съвършенство. Разбирам защо ви е привлякла така силно.

— Привлякоха ме парите й — отвърна той. — Красавиците са много, Мария… но малко от тях имат толкова богат баща. Освен това… херцогинята беше съгласна. А пожелае ли нещо… тя го и постига.

Мис Аштън продължаваше да наблюдава суетнята на долния етаж, подпряла малките си бели длани върху парапета. Нейният господар не можеше да прочете нищо по лицето й; челото й беше гладко, в очите нямаше и сянка от каквито и да било емоции. Ъгълчетата на розовите й устни, както винаги, бяха леко извити нагоре в несъзнателна усмивка.

— Какво правят сега? — попита лорд Солтърдън.

— Изгубиха се сред море от слуги. — Младата жена се засмя тихичко. — Ето я и Гъртруд, разбира се, дава нареждания наляво и надясно и прелита като пчеличка от цвят на цвят. А! Сега казва нещо на Дънсуърти…

— Като се опитва да обясни най-правдоподобно защо херцогинята няма да ги посрещне незабавно. Нейно височество е леко неразположена. Затова се наложи да легне и ще се види с ваше височество по време на следобедния чай. Негово височество също ще ви приветства тогава.

— Ще го направите ли? — попита младата жена, без да го погледне. — Ще се присъедините ли към тях?

— Негово височество ще се срещне с тях, когато бъде напълно готов. Аз не съм готов.

— Проявявате инат.

— Възможно е.

— Така само отлагате неизбежното, ваше височество.

— Мили Боже, започваш да говориш като нея. На коя страна сте, мис Аштън?

Внезапно очите й се разшириха.

— Идват — прошепна тя.

Трей се обърна, като скърцаше със зъби, и тръгна вдървено по коридора. Мария го хвана за едната ръка, за да го подкрепи.

— По-бързо — препираше тя. — Не трябваше да ви позволявам да дойдете дотук без стола си.

Двамата вървяха, пришпорвани от приближаващите се звуци от разговорите между слугите и гостите. Когато най-после се добраха до неговата стая, тялото му беше потънало в пот, а краката — смазани от болка. Младата жена затръшна вратата зад тях веднага, щом влязоха. Херцогът се облегна на стената и прихна да се смее.

— Не виждам какво е толкова смешно — заяви тя, като дишаше тежко. — Твърдите, че не желаете да имате нищо общо с тази работа, докато не бъдете готов, и в същото време рискувате да бъдете открит от баба си. Прекрасно знаете, че ако тя разбере за способността ви да ходите, няма да имате повече извинения за отлагане на сватбата с лейди Лора.

— Разбира се, че го знам. Просто ще й кажа, че съм влюбен в теб и възнамерявам твърдо да избягам и да заживея като фермер.

Мис Аштън се обърна към него; сините й очи горяха.

— Жалък глупак. Как смееш да се шегуваш с подобни неща.

— Нямах представа, че перспективата за брак с мен била толкова обидна.

— А аз нямах представа колко жесток можеш да бъдеш.

Мария хвана дръжката на вратата с намерението да избяга.

Солтърдън на свой ред я хвана за ръката, в началото буйно, след това — по-нежно. Младата жена не вдигна поглед към него. Вместо това отстъпи назад, без да пуска медната дръжка. Имаше вид на човек, който щеше да се разпадне всеки момент, сякаш всяка негова дума бе способна да напълни очите й със сълзи. Те вече бяха там, проблясваха и заплашваха да потекат по бузите й.

— Погледни ме — рече тихо той.

— Не, няма.

— Разстроена си. Обясни ми защо.

Младата жена поклати глава, след това се отдръпна и бавно, сякаш опитваше безуспешно да извика на помощ гордостта си, отвори вратата. Понечи да излезе, но в последния момент спря. Загледана към коридора, подпряла едната си длан на рамката на вратата, другата — на ръба й, тя изправи рамене и заяви като че ли нехайно.

— Никога не съм ви мислила за глупав, ваше височество.

След това излезе и затвори безшумно вратата след себе си.

Лора Дънсуърти лежеше на леглото като паднал лебед, а копринената й рокля се бе разпиляла върху дюшека като сребриста вода. Дребна бледа женица се суетеше край нея, от време на време потапяше фина копринена кърпичка в съд със студена вода и, след като я изцедеше, я нагъваше спретнато и я поставяше върху челото на Лора.

Мария чакаше търпеливо на един стол в другия край на стаята, изпълнена със страх от мига, в който младата дама, с която бяха почти на една и съща възраст, щеше да стане и да я забележи… и в същото време й се искаше да свърши колкото се може по-бързо със своята мисия. Не беше свикнала да хитрува; дори само това вече бе достатъчно лошо. За нея бе истинско мъчение да стои пред бъдещата съпруга на своя господар. Със сигурност щеше да й се стори жалка. Лъжлива. Егоистка.

Болезнено й се искаше да има някоя по-хубава рокля, която да облече, гребени в косата и перлени обеци на ушите, да бъде красива като Лора. Така може би щеше да спечели обичта и възхищението на Солтърдън. Но тя не притежаваше нито произхода, нито богатствата на лейди Дънсуърти.

Най-сетне Лора се размърда. Камериерката се спусна към нея, каза й тихо нещо, а след това, сякаш господарката й бе направена от най-фин порцелан, с безкрайна предпазливост й помогна да се надигне. Натрупа възглавници зад гърба й, подреди полите на роклята й като великолепно ветрило върху леглото, след това се обърна и кимна на Мария.

— Миледи вече е готова да ви приеме.

Младата жена се изправи с треперещи колене, прибра притеснено изплъзналото се върху слепоочието кичурче коса, приглади с длан закърпения корсаж на роклята си. В същия момент пред очите й изпъкна за миг, като светкавица, споменът за това, как Солтърдън я бе разкъсал; бузите й пламнаха, сякаш я бе докоснал и целунал отново. Прекоси стаята, вперила поглед в лицето на Лора. Тя имаше големи, зелени и наблюдателни очи. Колкото до кожата… не беше сигурна, че друг път бе виждала толкова бяла като нейната.

— Миледи… — започна тя.

— Косата ви е красива — усмихна се аристократката.

Мис Аштън онемя за момент.

— Както и очите.

— Много сте мила, миледи.

— Ни най-малко. Заповядайте, седнете, Мария. Изглеждате страшно нервна. — Потупа леглото до себе си, а след това освободи камериерката с кимване. Когато тя излезе от стаята, Лора въздъхна. — Приятно ми е да поговоря с жена на моята възраст. Живея толкова изолирано откакто умря майка ми. Какво е това?

Мария погледна към писъмцето в ръцете си.

— От негово височество — отвърна тя.

— О! — По лицето на лейди Дънсуърти премина сянка. Тя се отпусна върху възглавниците. — Значи може да пише? Баща ми спомена, че състоянието му се е подобрило значително, но, все пак се надявах… — Младата жена прехапа долната си устна и се извърна. — Вече и говори, така ли? И познава близките си?

— Чете често, наум и на глас.

— Извършили сте истинско чудо, Мария.

— Той се постара много, миледи.

— А как изглежда?

Мис Аштън се усмихна, по-скоро на самата себе си, отколкото на своята събеседничка.

— Изтънчен и красив.

Лора се намръщи, понизи глас и попита:

— А поведението му?

Беше влязла в тази стая, подготвена да не хареса гостенката и да наговори всякакви лъжи, само и само да остане вярна на херцогинята. Всички лъжи обаче бяха заседнали в гърлото й, горчиви като отрова и изгарящи като тлеещи въглени. Истината щеше да сложи край на всякаква надежда за брак между Солтърдън и Лора… както и на всякаква надежда майка й да се отърве от теглото си. Ами господарят й? Ако пропаднеше и последната надежда на баба му да го ожени за млада жена с благороден произход, дали старата дама нямаше да послуша Еджкъм и да изпрати Солтърдън в Ройял Оукс?

Мария извърна поглед, съсредоточи го върху мраморния бюст на Ерос, и отвърна:

— Можете да бъдете сигурна, че негово височество никога не би ви сторил умишлено нещо лошо.

— О! Разбирам. — Аристократката въздъхна и постави ръка с дланта нагоре, върху челото си. — Добре, Мария. А сега можете да ми прочетете писмото.

Младата жена си пое дълбоко въздух и разгърна посланието. „Лейди Дънсуърти, моля ви за честта да ме удостоите с компанията си в Златната стая в осем и половина. Солтърдън.“

Лора затвори очи, въздъхна отново и отговори безсилно:

— Разбира се.

Мария седеше с отворена върху скута книга, вперила поглед в танцуващите в камината пламъци. Срещата между Лора и Бейзингстоук бе преминала безпроблемно. Докато херцогинята стоеше на царствения си стол с вид на човек, който може да се срути от нерви всеки момент, Лора, чийто баща обикаляше като куче пазач наоколо, седеше срещу човека, който смяташе за свой годеник, свела поглед, сплела пръсти, все едно че току-що я бяха осъдили на смърт.

Както и при посещението на Мария, младата жена не бе показала особено голяма радост от изумителното възстановяване на своя годеник, нито дори капчица вълнение от перспективата най-сетне да се омъжи за него.

„Коя жена не би останала очарована от изисканата реч на Бейзингстоук? От неустоимия му чар? От изкусителния му вид?“

Въпреки това, по-малко от час след началото на срещата, Лора прошепна на камериерката си, че двудневното пътуване до Торн Роуз очевидно бе казало своята дума и, след като помоли негово височество да я извини, се върна в стаята си, бледа като платно. На път към своята спалня, Мария мина покрай нейната и й се стори, че дочу тихия й плач.

Мис Аштън затвори книгата и уморено стана от мястата си. Щеше да опита за последен път да убеди Солтърдън да отключи вратата, да му обясни, че нямаше да постигне нищо с подобни действия. Трябваше да се мисли за здравето на баба му, за щастието на Лора. Това, в крайна сметка, бе неговата съдба.

Изненада се, когато откри, че вратата му е отключена. Стаята беше празна. Младата жена погледна към големия стенен часовник: беше почти полунощ. Втурна се към музикалната стая; тя тънеше в мрак.

Къде можеше да е отишъл?

Спусна се към библиотеката, после към ловната стая, кухнята, мина покрай две сънени слугини. Естествено не можеше да ги попита дали са видели негово височество да се разхожда из коридорите. Освен него самия, само двете с Гъртруд знаеха, че херцогът вече бе способен да използва краката си.

След половинчасово търсене се върна в стаята си, взе пелерината, излезе от къщата. Навън бе паднала мъгла. Спря за момент, когато студът я ухапа по бузите, но след това продължи да слиза по пътеката, която водеше към конюшните.

Звукът на ядосани гласове я накара да спре. Предпазливо слезе по няколкото покрити с мъх каменни стъпала, стъпи върху полазил по земята бръшлян и спря отново при вида на малката групичка, застанала на пътеката.

Разпозна веднага високата слаба фигура на Тадеус. Миг по-късно позна и по-ниската, която потропваше от студ край него: Моли. Колкото и да се мъчеше обаче, не можа да разбере кой е третият, тъй като бе частично скрит зад храстите.

В този момент задуха вятър; дърветата потрепераха, а листата зашепнаха. Мария се обърна и продължи към конюшните, като от време на време хвърляше поглед назад, почти без да се учуди на подобна среднощна визита, и то в такъв студ и влага. Съзнанието й бе заето със Солтърдън.

Конюшнята тънеше в мрак и тишина, беше топла и уютна. Конете се размърдваха в отделенията си, когато тя преминаваше колкото се може по-безшумно и надничаше във всяко едно от тях. Най-накрая стигна до едно отделение, чиято врата зееше.

Ноблес.

Хукна навън, като остави отворена главната порта и затича под дребния дъжд, като прикриваше очите си с длан.

От тъмнината насреща й изникна някаква форма, съпроводена от трясък на копита, а от разширените й ноздри се вдигаше пара. Разгорещеното тяло на животното се отърка в нея. Младата жена залитна, извика, но преди да падне една ръка я обхвана през кръста и я вдигна. За момент увисна във въздуха, докато жребецът се вдигна на задните си крака, а след това се озова върху раменете на коня, поддържана от две силни ръце.

Притиснала лявото си рамо в гърдите на херцога, младата жена премигна, за да изтърси капките дъжд от миглите си и успя да си поеме дъх.

— Ваше височество…

— Много мило от твоя страна да ми направиш компания — промълви в ухото й той. — Никога не съм обичал да яздя сам.

С тези думи изсвири рязко и заби пети в хълбоците на жребеца. Той се надигна леко, изви тъмната си шия и пръхтенето му отекна надалеч в притихналата нощ. След това се спусна в галоп и понесе ездачите през двора за обучение на конете, надолу по подгизналата пътека, към групичка дървета.

Останала без въздух, Мария се бе вкопчила здраво в Солтърдън, като наблюдаваше как предните крака на Ноблес се движеха като пружини и те летяха, като цепеха мъглата. Скоростта, с която се движеха, й се струваше още по-ужасяваща заради повдигането и спадането на раменете на животното и плющенето на гривата му, наподобяващо шума на дърветата при буря.

Мис Аштън заби нокти в пелерината на своя господар, сгуши се колкото се може по-плътно в него и обърна лице към студения остър вятър, който й пречеше да диша и да вижда. И въпреки всичко я обзе странно чувство на сигурност. Този път нейният повереник щеше да я утешава, той щеше да я защитава, щеше да я освободи от земните окови и да й помогне да полети над всякакви човешки грижи.

Струваше й се, че бяха яздили цял час, когато Солтърдън каза тихо нещо на коня и той започна да намалява темпо, докато накрая спряха под сплетените клони на дърветата. Без да я пуска, Солтърдън мълча в продължение на доста дълго време, само топлият му дъх галеше бузата й. След това обхвана брадичката й в голямата си длан и повдигна лицето й.

— Някога мислех, че ще умра без престижа и богатствата, които ми се падаха по рождение, че няма да мога да съществувам без тях. Но през изминалата година… вече бях мъртъв и никой не даваше и пет пари за мен, освен теб. Мария… как бих могъл да те оставя да си вървиш? — Целуна я леко по ухото; горещият му дъх я накара да потръпне. — Ти си моят здрав разсъдък, Мария. Моята сила. Моето… желание. — Гласът му премина в тихо ръмжене, в лъвско мъркане, устните му опариха чувствителната кожа под ухото й. — О, да — прошепна той. — Желая те.

Безпомощна, о, Боже, колко безпомощна се чувстваше. Безсилна и свенлива. До болка й се искаше да обърне лице към него, да разтвори устни, да усети отново езика му… и ръцете му върху тялото си. Но той принадлежеше на друга, на една нежна млада жена с влажни като на кошута очи, която чакаше, бе чакала през цялата минала година, да му стане съпруга. Момиче с равно на неговото обществено положение, избрана от своето и неговото семейство да бъде следващата херцогиня Солтърдън, да го дари с деца, със син, който да продължи рода.

Въпреки това, когато младият мъж се плъзна от гърба на коня и след това я свали без усилие от седлото, тя се чувстваше абсолютно безпомощна и безсилна. Усещаше единствено вълнението в сърцето и в слабините си; съзнаваше, че ако я целунеше и докоснеше отново, нямаше да може да му откаже нищо, както бе станало и през онази съдбоносна нощ в каретата.

Херцогът я притисна силно към гърдите си, като я прегръщаше отчаяно, вплел пръстите на едната си ръка в сребристите й коси.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита дрезгаво, почти безнадеждно той. — Желая те, Мария. Желая те толкова силно, че ще се пръсна всеки момент.

Хвана дланта й, плъзна я надолу по тялото си, към долната част на корема. Докосна издутия плат на бричовете му, приел изненадващата дължина и форма на онова, което се намираше отдолу; то помръдна под пръстите й като отделно живо същество. Сега вече младата жена осъзна изумена за какво ставаше дума.

Неспособна да каже каквото и било, да стори каквото и да било, тя се чувстваше вдървена както от нетърпение, така и от нерешителност. Той миришеше на мъгла и вятър, на кожа и коне, на сладко бренди и пот.

„Не ме докосвай!“ — искаше й се да го помоли. Тя несъмнено щеше да се разпадне на части, от решителността й нямаше да остане и следа, гордостта й щеше да се разнесе като подобната на пара мъгла наоколо.

— Желая те — промълви той, а ръцете му обхождаха тялото й, сваляха тънкото й наметало — мантията на бедността, без качулка от лисица или норка; никога нямаше да има такива. — Мария, Мария.

Защо не можеше да му откаже, да го отпрати? Защо тялото й се бе превърнало в това треперещо, слабо, непознато нещо, толкова меко и отстъпчиво под силните му топли ръце, които я поставяха внимателно на земята, върху мека постелка от паднали листа? След това същите ръце пробягнаха по тялото й, задърпаха леко дрехите й, после почти гневно започнаха да късат шевовете и копчетата на износената рокля, която баща й я задължаваше да облича.

Сега вече Мария лежеше гола пред него, като потръпваше и наблюдаваше желанието по невероятно красивото му лице. Нейното собствено тяло отговаряше на страстта му с такава мощ, че се изплъзваше от контрола й.

Разтвори гостоприемно ръце и крака.

Трей изохка, захвърли встрани натежалата си от дъжда вълнена пелерина и задърпа нетърпеливо ризата през главата си. Разкъса кукичките на бричовете, свали ги надолу. Младата жена извърна за момент поглед, после го върна пак натам и дъхът й секна за момент при вида на доказателството за силната му възбуда. За момент й се прииска отчаяно да побегне, да не се поддава на копнежа си. Но тогава той я докосна там, на същото място, където и преди, плъзна гальовните си пръсти в нея и, като обхвана слабините й с длан, започна да движи ритмично ръка, като я караше да се извива.

След малко я остави, колкото да свали ботушите и гащетата. Тялото му й се стори невероятно силно в мига, в който го зърна, преди да се приведе отново и да се намести над нея, като пое чувствителното връхче на едната й гръд в устата си и започна да го дразни с език. Мария хлъцна, изскимтя. Неочаквано залялата я вълна на удоволствие бе толкова силна, че тя се вкопчи в раменете му и усети как те се раздвижиха и завълнуваха под дланите й.

— Спокойно, спокойно — прошепна той, преди да я целуне, преди да погали устните й с език, който след това потопи в устата й, за да започне страстна битка с нейния собствен.

Неочакваният изгарящ натиск между бедрата я накара да затаи дъх, да извие тяло, да замята за момент крака. В следващия миг той вече бе в нея, като я разпъваше и запълваше. Огнената стрела проникна в нея, съпроводена от странна, прекрасна болка, която я накара да се притисне към него и да изохка гърлено.

Трей продължаваше да я целува, вече по-страстно и грубо. Провря ръката си под хълбоците й и я надигна от земята, като се движеше все по-бързо.

Спазмите я обхванаха изведнъж, като светкавица, прорязала бурното небе, като отнеха напълно волята й, накараха я да извика и да се замята под него, докато той продължаваше да влиза и излиза от нея, все по-бързо и по-бурно, почти отчаяно. Когато тялото й потрепна в следващия оргазъм, Трей отметна глава и с беззвучен вик изля страстта си в нея. Силите го напуснаха и той се отпусна, заврял уста в ухото й. Промълви едва чуто:

— Мария, сладка моя Мария. Смея ли да те обичам?