Вярност

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Той беше чудовище. Звяр. Луд!

Мария сънуваше, че се събужда и открива херцог Солтърдън застанал над нея, с едва различими черти под лъвската грива и необузданата брада, вперил в нея огнения си поглед, поставил длани върху гърдите й. Само че от гърлото му буботеше гласът на баща й, твърдеше, че е вещица, инструмент на похотта. Кой богобоязлив мъж би посмял да се свърже с такава мърла?

В три часа сутринта младата жена седна рязко в леглото, вперила подутите си очи в потъналата в мрак врата към неговата стая. Отворена ли беше? Но тя е бе затворила!

Излази от леглото, спусна се към вратата и, с неистово тупкащо сърце и треперещи ръце затърси опипом дръжката; вратата бе здраво затворена и заключена. Опита да успокои пулса си, да изравни дишането и да помисли логично. Нямаше от какво да се страхува. Чудовищата от миналото бяха зад гърба й… поне онези с лицето на викария Аштън.

Сега обаче до нея имаше друго чудовище — онзи човек, който плашеше и тормозеше прислугата, който беше толкова едър и ужасен, че дори мисълта да влезе в стаята му я караше да трепери от страх.

Мили Боже, кое от двете я плашеше повече?

Гъртруд зацъка с език и, като обхвана лицето на Мария в дланите си, поклати глава.

— Не си спала изобщо, мога да съ закълна. Прекрасните ти сини очи съ хлътнали и със сенки. Кажи истината на Гърти: да не тъгуваш по дома си, моме?

Младата жена се усмихна несигурно и, като отстъпи, взе лист хартия.

— Последните часове прекарах в изработване на план как да се справя с обстоятелствата, почернили живота на негово височество. Най-важното е да го принудя да излезе от безразличието, което го е обзело.

— Туй вече го опитвахме през последната година, но все безуспешно. Ако питаш мен, щом една душа реши да съ предаде, никой друг ни можи да стори к’вото и да е за нея… и не отвърна на въпроса ми. Семейството ти, момиче, липсва ли ти?

— В живота на всяка жена идва момент, в който е най-добре да се отдели от близките си, Гърти.

— Момиче кат’ теб вечи трябваше да й омъжено и да дундурка две дечица в скута си. — След като огледа стаята и забеляза, че Мария вече бе оправила леглото си и очевидно бе повикала още предишната нощ да изпразнят коритото и да напълнят каните с прясна вода, икономката въздъхна. — А кат’ гледам наоколо, от теб шъ излезе добра съпруга. Малко момичета, коит’ знам могат да подгънат така спретнато краищата.

И тя посочи към безупречно оправеното легло.

— Баща ми е перфекционист. Твърди, че само онези, които вършат всичко, с което се захванат безупречно, ще бъдат допуснати на небето.

Гъртруд присви веселите си очи, погледна събеседничката си и поклати глава.

— Признавам, че ако й така, повечето от нас нямат никакъв шанс.

Младата жена не отговори. Обу мълчаливо обувките си и приглади полата, като се стараеше да не даде да се разбере колко износени бяха.

— Разбирането за безупречност на баща ти не се ли отнасяше и за дрехите ти?

Мария извърна глава.

— Няма причина да ги носиш и тук — додаде икономката.

— С тях просто се чувствам по-удобно.

— Удобно или сигурно?

Мис Аштън не отговори отново и се зае с привидно усърдие да събира листата, които бе изписала в часовете преди зазоряване.

— Доколкото успявам да видя — продължи вярната прислужница, — под дрешките ти се крие доста прилична фигура. Престъпление е да я похабиш заради няк’кви си архаични представи. Е, няма значение. Знам, че някой ден сама шъ почувстваш необходимост да ги свалиш от гърба си… когато срещнеш мъжа, когото шъ пожелаеш да впечатлиш… или може би вече си го срещнала…?

— Какво те кара да мислиш така?

И Мария погледна крадешком любопитната си приятелка.

Гъртруд посочи към купчината листа, струпани върху писалището.

— Кат’ ги гледам, май ти й било много трудно да оформиш в думи чувствата си.

— Може би — отвърна младата жена и помисли с известна меланхолия за Джон Рийс.

Дали му липсваше? Дали празнотата и самотата, които я измъчваха, се дължаха на факта, че бе далеч от единствения близък приятел, който бе имала след Пол?

— Няма значение, скъпа. Всичко шъ съ нареди. Туй, коет’ трябва да стане, шъ стане. Както казваше бедната ми майка, „Ръката на съдбата не прави нищо току-така.“ Ако се вслушваме в гласчето, което шепти по-силно в ухото ни какъв избор да направим, винаги шъ избираме вярната пътека към нашата съдба…

Мария се замисли над думите й.

— Искаш да кажеш, че животът ни вече е предрешен, така ли? И че само ако следваме истинската пътека, отредена ни от съдбата, ще постигнем абсолютен покой и щастие?

— Да, моме. Когат’ мислиш, че животът не може да стане по-черен от това, коет’ й в момента, бъди сигурна, че затрудненията, коит’ имаш, не са дошли току-така. Просто трябва да бъде научен няк’къв урок, да бъде придобита няк’ква сила от сблъсъка и превъзмогването на предизвикателството. Ако вярваш в това, черните мигове няма да ти съ струват чак толкоз непреодолими. Майсторлъкът е да не мислиш върху безнадеждността, а върху надеждата.

Младата жена си пое дълбоко въздух и се засмя.

— Е, скъпа Гъртруд, страхувам се, че ако не се замислим за предстоящите ни задачи, положението, в което се намираме, може да ни се стори непреодолимо… имам предвид негово височество, разбира се. Нашият път в момента е да открием как да го накараме да стане от леглото.

— Скоро шъ разбереш, чи негово височество не прави нищо, ако не го желай сам, когат’ и както го пожелай. Така си живей аристрокрацията, скъпа.

— Понякога всички сме принудени да вършим неща, които не искаме. Нашата цел е да върнем желанието за живот на негово височество, скъпа ми Гърти.

— Дано само междувременно не изгубим собственото си желание — промърмори под носа си икономката и последва своята събеседничка в стаята на Солтърдън.

Две снажни момчета от прислугата преметнаха дългите ръце на херцога върху раменете си и с видимо усилие го изправиха до седнало положение; отпуснатото му тяло тежеше като труп на мъртвец. След като си отдъхнаха, го вдигнаха и го наместиха в инвалидния стол с колела, където Гъртруд го задържа седнал, като притисна раменете му към облегалката.

— Донеси ми едно въже! — провикна се към Мария тя.

Последната заоглежда стаята и най-сетне забеляза въжето на една завеса. Издърпа го. С него икономката привърза Солтърдън за облегалката на стола и отстъпи назад, като дишаше тежко; по челото и горната й устна бе избила пот.

— Не бих искала да съм в таз’ стая, ако той реши да стани точно сега. Не съм сигурна, чи му съ нрави особено да го овързваме кат’ пълнена пуйка. Туй не й особено облагородяващо, нали?

— В негово височество не е останало нищо, което да напомня дори смътно за благородния му произход — отговори Мария, като стоеше на почетно разстояние от херцога, притиснала кърпичка към носа си. — Не е за вярване, че това е същият мъж, който се е къпал в такава уханна вода, в каквато се къпах снощи аз.

— О, той не съ къпеше със солите. — Икономката попи потта от лицето си. — Те бяха за дамите, коит’ канеше, неговите любовници и тем подобни. В туй съмнение нямаше, не искаше на приятелките му да им липсва нищо, дори и парижка тоалетна вода. — Изсмя се. — Кат’ посвикнеш тук, шъ ти покажа гардероба им. Само кат’ го видиш, шъ смениш поне десет разцветки на розовото на лицето си. Такваз голотия шъ накара строгия ти баща да падне мъртъв от шок — прошепна иззад дланта си тя и изхихика отново.

— Трудно ми е да си го представя — отвърна едва чуто младата жена, неспособна да се пребори с отвращението си всеки път, когато се озовеше в стаята на възмутителния херцог.

Кой знае поради каква причина обаче не можеше да откъсне погледа си от лицето му.

Главата му бе увиснала напред, заплетените коси се бяха разпилели по раменете му. Напомняше й на запуснатите селяни от Хъдърсфийлд, но не и на мъж, способен да привлече неудържимо красавиците по пътя на проклятието. Но, ако трябваше да вярва на баща си, жените, които биха се поддали на изкушението, не заслужаваха друго освен проклятието на сатаната.

— Бутни го към прозореца — нареди Мария.

С пухтене Гъртруд избута тежкия инвалиден стол до прозореца, намести го на залятото със светлина петно и се отдръпна.

— Нека са донесат храна — продължи да говори младата жена. — А след това и ваната на негово височество. Нека водата да е гореща. Да донесат също така и кофи с най-студената вода, която намерят. Потапянето последователно в гореща и студена вода спомага за изхвърлянето на отровите от тялото и пробуждане на духа.

— Но това шъ пробуди и гнева му, струва ми съ. Сигурна ли си, чи наистина искаш да го напрайш… след кат’ знайш к’во шъ последва, искам да кажа!

Мария я погледна иззад носната си кърпичка и заяви:

— Предпочитам да се наложи да изтърпя недоволството му, отколкото тази миризма. А като отидеш за водата, донеси няколко шишенца и от солите за вана. Виолетките например бяха много хубави.

— Да, момиче.

Икономката побърза да излезе. Младата жена се намести предпазливо на един от намиращите се в близост столове и постави сплетените си длани в скута, без да отделя поглед от херцог Солтърдън. Той се бе отпуснал в инвалидния си стол, подпрял брадичка в гърдите, а тъмнокестенявата грива се бе разпиляла върху раменете му, необикновено широки и невероятно слаби под кирливата нощница.

— Изглеждаш също като Пол през ужасните му последни дни — заразсъждава на глас тя, — когато душата му се луташе около незабележимата ивица, отделяща живота от смъртта. Викарият Аштън смята, че подобни нещастия са наказание, което Бог изпраща на отлъчилите се овце. Пол беше наказан задето обичаше забранена за него жена, но в сърцето и съзнанието си не бе сторил нищо лошо, ваше височество. Съпругът й я изтезаваше безмилостно по всевъзможни начини. Перчеше се, че… поддържа незаконни връзки с всички кръчмарски курви в две графства. Отнасяше се с нея като с робиня, ваше височество, биеше я публично, ако си позволеше да постави под съмнение авторитета му. — Разтвори ръце пред гърдите си и продължи задавено: — Единственият грях на брат ми бе, че опитал да спре онзи грубиянин, когато го видял да я бие. Престъплението не е ли всъщност това, че онзи му счупи гръбнака? И че така в крайна сметка причини смъртта му? Въпреки това… викарият Аштън заяви, че кучият син бил в правото си да го направи! — Младата жена се поколеба. Цялата пламтеше от гняв, както и от факта, че бе изговорила така открито и с лекота подобно светотатство. Още по-ядосано додаде: — Викарият Аштън, сър, обърна гръб на собствения си син и изобщо не го погледна повече, дори в предсмъртния му час. Ако един толкова добър и доброжелателен човек като брат ми е заслужил подобна жестока съдба, в такъв случай какво заслужавате вие, ваше височество?

В осветения от един слънчев лъч въздух около главата й танцуваха микроскопични прашинки. Светлината се отразяваше в косите му и образуваше малки червеникавокестеняви дъги. Мария стана от мястото си и заобиколи предпазливо своя повереник, все така без да отделя нито за миг очи от него. Ръкавите на нощницата му бяха навити и разкриваха силните му ръце, някога потъмнели от слънцето. Нима бе яздил без риза безценните си арабски жребци? През последните месеци, през които се бе крил в тъмната, мрачна стая, бронзовият им цвят бе придобил жълтеникав отенък. Формата обаче се бе запазила, мускулите изпъкваха все така подобно на протекъл по свещ восък. Опакото на дланта му се кръстосваше от синкави вени, но кожата бе жълтеникава, без живец; нямаше нищо общо с онова, което е била някога.

— Добре ли е разположен? — попита Мария, обърнала гръб към ваната.

— Да — отвърна Тадеус. — Мисля, че тъй трябва да съ чувства добре.

Младата жена пое дълбоко въздух и се обърна. Поколеба се при вида на голия торс на своя повереник. Главата му бе отметната назад, облегната върху орнаментираната стена на коритото от черен емайл, изрисувана със златни дракони. И то бе дори още по-голямо от онова, в което се бе къпала тя предишната вечер. Бе достатъчно широко за двама, помисли си Мария и изви вежди. В този момент обаче усети погледа на Тадеус върху себе си и бузите й пламнаха; устните му бяха извити в саркастична усмивка, в очите му блестеше още нещо освен хумор.

Младата жена се изкашля и грабна един ръжен от камината, повдигна с него нощницата на херцога и я хвърли към самодоволно усмихнатия слуга.

— Предполагам, че Гъртруд чака да ги получи.

Тадеус и неговият другар отстъпиха; по ризите им имаше мокри петна, лицата им бяха зачервени от вдигащата се пара. Мария ги отпрати с кимване. Младежът, чието име все още не бе научила, излезе от стаята. Тадуес обаче не помръдна, без да обръща внимание на подхвърлената дреха.

— Имаш ли да кажеш нещо? — попита мис Аштън, като избягваше погледа му.

Усещаше, че бузите й пламтяха не по-слабо от предишната вечер, когато се бе озовала пред него, покрита единствено с уханието на виолетки.

— Да — отвърна той и пристъпи от крак на крак. Видът му бе наперен, дори арогантен. Държането му бе самодоволно. — Ни мога да разбера защо ощи не си казала на Гъртруд за нас с Моли.

— Това не е моя работа — отговори лаконично младата жена и го погледна за секунда изпод ресниците си.

Той се ухили отново, но не даде признак, че смята да излезе или да вземе нощницата.

— Има ли нещо друго? — попита тя.

Слугата сви рамене.

— Мислех си, че досега не бях виждал коса с такъв цвят. Напомня лунната светлина, нали?

— Лунна светлина ли?

— Сребристо бяла и лъскава.

Мария пригладите падналите върху слепоочието й кичури и сведе очи; натрапчивият спомен за двамата им с Моли я накара да се намръщи.

— Бас държа, че е прекрасна, когат’ е пусната — продължи, вече по-развълнувано, младият мъж.

Тъй като тя не каза нищо повече, той грабна нощницата и излезе от стаята, като спря само колкото да погледне към нея, а след това и към негово височество. В този момент лицето му придоби странно изражение.

Мис Аштън постоя съвсем неподвижно след неговото излизане, достатъчно дълго, за да премисли току-що казаното. Слугата определено бе флиртувал с нея, а забележката му за косите й не я бе оставила безразлична. Не беше редно да окуражава подобни комплименти (особено като се има предвид на каква сцена между него и Моли бе станала неволно свидетел и още повече онова, което се бе случило между него и самата нея предишната вечер). Не беше редно даже да признае комплиментите пред себе си, тъй като така щеше да посее в съзнанието си страшното семе на суетата.

Насочи погледа си обратно към херцога, но гледката не беше такава, че да я отвлече от мислите й. Драконовата вана бе обвита в облак пара. Кожата на негово височество бе порозовяла, по косата и брадата му проблясваха капки.

Колко естествено изглеждаше, все едно че топлата вода му носеше покой. Ако погледът му не бе втренчен в празното постранство…

Мария закърши ръце и заобиколи коритото. Опитваше да съсредоточи мислите си върху нещо друго, а не върху факта, че в достатъчно широката за двама вана седеше гол мъж, когото трябваше да изкъпе. Гол непознат… не невинен, милостив, богобоязлив младеж като брат й… а мъж с окосмено тяло… не само по лицето, а и по гърдите и по ръцете, които вече започваха да блестят от пот и пара… мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща… и който бе изхвърлил през прозореца един от нейните предшественици.

— Мили Боже, който си на небесата… ако ми помогнеш да се справя с тази задача, обещавам да… никога повече да не позволявам през съзнанието ми да се промъкне лоша мисъл за баща ми. Знам, че и преди съм давала подобен обет, но този път говоря наистина сериозно. В крайна сметка, правя всичко това единствено, за да помогна на майка си да се спаси от този кучи си… — Спря рязко, прехапа устна и додаде: — По дяволите. Ти сигурно не би поставил на изпитание човек с толкова благораден мотив…?

Сложи две орнаментирани кристални шишенца със соли за баня върху сребърен поднос, прокара нервно палец по изпъкналата буква „S“ и се приближи до коритото. Без да поглежда към водата, отвори капачетата и на двете и изсипа съдържанието им във ваната.

Незабавно се разнесе ухание на виолетки.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

Пръстите й занавиваха сръчно ръкавите на блузата, докато стигнаха малко над лакътя — по-нагоре нямаше да бъде прилично. Предостатъчно беше, че щеше да натопи длани във водата, в която киснеше някакъв непознат! Отпусна се бавно на колене край коритото, вперила поглед в неподвижните черти на своя повереник. Натопи една кесия във водата, а след това я изцеди.

Но не правеше нищо друго, освен да се взира в това лице, което изглеждаше по-скоро животинско, отколкото човешко, изгубено сред тъмната грива, която се бе накъдрила от влагата. Не можеше да превъзмогне неволното си любопитство, липсата на човечност у него едновременно я отблъскваше и привличаше.

Челото на Солтърдън беше широко, веждите — черни и дебели, разположени над хлътнали очи с цвят на студена пепел. Носът, високите скули и устата бяха твърди и силни, но устните отдавна бяха изгубили способността и желанието да се усмихват.

— Здравейте — произнесе тихо Мария, без да изпуска от поглед тези очи, лишени от каквото и да било изражение. — Тук ли сте, ваше височество? Можете ли да ме чуете? — Предпазливо прокара мократа кесия по челото му — бързо и припряно, като веднага отдръпна ръка, после повтори движението, вече по-бавно, по бузите, докосна леко посивелите му напукани устни. — Аз се казвам Мария, ваше височество. Дойдох да ви помогна. Можете ли да ме чуете? — попита по-настойчиво тя. — Жив ли сте още? Ще ми дадете ли някакъв знак? Нещо, по което да разбера, че сте тук? Потрепване на окото, присвиване на устните?

Нищо.

Отпусна се върху петите си, хваната за ръба на ваната, и се вторачи в неподвижното му лице. Малко по малко водата изстина, кожата му изгуби розовия си цвят и стана отново бъзкръвна, подобна на мрамор, по-нечовешка и плашеща.

— Глупаво момиче, какво става с теб? — смъмра се Мария и се зае да търка дългите му тежки ръце. — Никога не съм била от онези, които се плашат от собствената си сянка, а ето че сега съм застанала на колене и се моля, като в същото време треперя. И защо? Ако се отнасяш човешки към един див звяр, и той ще започне да ти се подчинява. А това тук не е животно, а човек.

По кесията се стичаше вода и падаше върху широката му гръд. Дланта й приличаше на детска до неговата. Явно някога е бил много силен мъж и, ако се вярва на Гъртруд, дамите не са можели да устоят пред чара му.

Младата жена се засмя на себе си, отмести поглед, върна го отново към него. „Дамите не можели да устоят на чара му?“ Защо, нямаше и представа. В тази особа не забелязваше и намек за величие или маниери. Предполагаше, че дамите от неговата класа ценят аристократичната външност, достатъчно приятна и красива, за да накара дори най-капризната госпожица да припадне от възхищение — както бе брат й, пленил сърцата на всички млади жени в селото.

Видът на херцог Солтърдън беше плашещо внушителен, точно обратното на Пол. Но не трябваше да забравя, че, докато негово височество й бе непознат, с брат й я бе свързвала голяма близост. Беше зървала в един или друг момент от живота си мъжественото му тяло, следователно нищо у него не й се бе струвало непознато или плашещо… за разлика от Джон Рийс, единствения мъж, към когото бе изпитвала привързаност и която би могла евентуално да прилича на любов. Добрият, милият, верният Джон… ако се бе съгласила да се омъжи за него, сега нямаше да се намира в тази странна ситуация, едновременно хипнотизирана и отвратена от този човек, пълна противоположност на всичко, което бе смятала за приемливо у едно човешко същество.

Отдръпна се от коритото, запъти се към един стол край камината и се отпусна на ръба му. По ръцете й се стичаше вода. Тялото й трепереше, огънят обаче не успяваше да се пребори със студа в помещението.

Защо не можеше да отдели погледа си от него?

Сега виждаше от негово височество единствено профила му, все така безучастен, докато той продължаваше да се взира вътре в себе си. Дълга мокра къдрица висеше неподвижно извън ваната.

Гъртруд нахлу в стаята.

— Свършихте ли, мис? Да викам ли момчетата да го вадят от коритото?

Без да може да отдели очи от самотния кичур, излязъл от ваната, Мария кимна.

— Да. Или по-скоро… не. Косата му… трябва да я измием.

— Какво шъ кажеш с нея да съ заема аз, скъпа? Струваш ми съ малко бледичка.

Икономката запретна ръкави и с големите си като на доячка ръце вдигна една кофа с вода и калъп сапун и започна да сапунисва главата на своя господар. В това време Мария остана на мястото си на стола, стиснала кесията, която вече бе образувала голямо мокро петно на полата й.

— Не може да съ каже, че помощникът не иска да съ грижи за него — обясняваше вярната слугиня, като втриваше пяната в косите на херцога. — Просто той не винаги приема благосклонно наш’те усилия.

— Негово височество има право да бъде ядосан.

Сега младата жена наблюдаваше спускащите се по голото му рамо сапунени мехурчета. Извърна поглед към прозореца и забеляза, че слънцето бе изчезнало отново зад купчина сиви облаци. Снегът нямаше да им се размине.

— Така е, но не виждам защо трябва да си го изкарва върху нас. Във всеки случай… — Гъртруд се наведе, вдигна кофа със студена вода и изля съдържанието й върху главата му. — Но туй вече й без значение. Бедничкият, май ни й изоставил духом, ако не още и телом.

В този момент внесоха закуската им. За херцога имаше студена овесена каша, а за Мария освен кашата — и чиния с намазани с масло кифлички и мед.

Мис Аштън погледна смръщено съненото момче, което беше най-много на нейните години, и заяви недоволно:

— Това няма да го бъде. Студена каша за негово височество! Не, сър. Отнеси го обратно…

— Той така или иначе няма да я изяде — обади се икономката, докато обвиваше с кърпа главата на своя господар.

— Нито пък аз — отвърна ядосано нейната приятелка. — Донесете му яйца на очи и шунка. И купа топла каша, ако обичате. Посипете я с бадеми и кафява захар, за да го подсилим малко. Май сте забравили, че все още ви е господар и следователно заслужава вашето уважение и лоялност. Или че някога е бил човек… не, че все още е човек, а не животно, колкото и страховито да изглежда или да се държи.

— Да, мис — отвърна момчето, очевидно смутено.

Едва след като слугата излезе от стаята, съпроводен от тракането на съдовете в подноса в треперещите му ръце, Мария обърна поглед към Гъртруд и откри, че в очите й блестяха сълзи. Беше притиснала главата на херцога към широката си гръд и галеше мократа му коса. Брадичката й потрепваше.

— Колко мъ й срам — обяви с несигурен глас тя. — Вече го бяхме погребали, а той все още диша.

— И повече да не чувам такива приказки — смъмри я строго Мария и поклати показалец. — Как би се чувствала ти, затворена в тялото си и неспособна да говориш, ако чуваш всичко, което се говори за теб и за очакващата те смърт?

— Божке — хлъцна икономката. — Мислиш ли, че ни чува?

— Фактът, че няма желание или енергия да говори не означава, че непременно е изгубил и способността си да чува. Не, Гъртруд, човек трябва да изтърпи онова, което му изпраща Господ. Може да се олюлее под бремето, което се е стоварило върху плещите му, но онзи, който вярва в Него, няма да бъде сломен. Нищо не може да прекърши човешката душа, освен тежестта на греховете и покварата. Аз… не знам що за човек е бил негово височество. Той единствен си знае каква война между доброто и злото се води в сърцето му, скъпа Гъртруд. Битката е между него и ангелите. Дали ни чува? Кой може да каже? Знам само, че благословените неща са дребните подаяния на живота, които ни отдалечават от нас самите, от нашите грижи и борби, и ни връщат към кръга от човешки интереси. Накратко, скъпа ми Гъртруд, отнасяй се добре с другите, и ще забравиш какво е съжаление.

Негово височество седеше край прозореца на стола с колела. С помощта на прислугата и в изпълнение нарежданията на Мария го бяха облекли с едни от най-хубавите му дрехи: фина бяла ленена риза и бели копринени чорапи, великолепни жълтеникави бричове и черни ботуши. Облеклото обаче висеше върху него и по това младата жена се убеди, че някога нейният господар е имал действително внушителни размери.

Този изтънчен тоалет обаче бе в ярък контраст с дивашкия му вид. Чиста и суха, тъмната му коса падаше на вълни и къдрици доста под раменете му и образуваше богат ореол около лицето му. Дълго неподрязваната брада прикриваше напълно долната част на лицето му.

Мария придърпа един стол до него, настани се удобно и опита да пробуди съзнанието му с яйцата на очи и пържената шунка.

— Една хапчица, сър — подкани го тихо тя. Приближи вилицата с хапка яйца до стиснатите му устни и се вгледа тревожно в празните му очи; в сивите ириси видя само отражението на прозорците. — Може би предпочитате овесената каша, сър. В нея има много масло, сметана и кафява захар. Със сигурност ще ви стопли. Ръцете ви са много студени.

Обхвана несигурно опакото на дланта му в ръката си и остана така, докато частица от собствената й топлина премина в него и загря леко кожата му, и дори още малко… защото неговата длан й се струваше толкова голяма в сравнение с нейната, също като на Пол — котва, за която да се задържи, когато вълните на унинието се надигнат, за да я погълнат. Само че ръката на брат й се бе разтваряла, за да обхване нейната, да я стисне, да й даде сила и кураж дори в последните му дни.

— Дори сега се срамувам, че той трябваше да ме утешава, вместо аз — него — заразмишлява на глас тя и стисна ръката му. — Този път ще се постарая да бъда силна, за да предложа на теб подкрепата и утехата, които бях прекалено слаба и уплашена да дам на Пол.

При тези думи направи отново опит да го нахрани. Негово височество продължи да се взира през прозореца.

Храната отдавна вече беше изстинала. Стаята бе изчистена безупречно, по всички маси имаше цветя, чийто аромат я обгръщаше като в уханен облак. Мария стоеше безмълвно до своя повереник, сините й очи се насочваха от време на време към него, докато съзнанието й се рееше неограничавано от нищо. Налягаше я умора, клепачите й натежаваха, не можеше да отдели погледа си от далечните хълмове насреща си.

Младата жена задряма и засънува Пол, легнал в леглото си с усмивка на лице, макар тялото му да си отиваше. В един момент той стана и заяви, че е излекуван и за да го докаже затанцува; краката му бяха здрави и силни като стволове. Внезапно се превърнаха отново в деца, тичаха по зелените хълмове, докато ги държаха краката, гонеха пеперуди и новородени агънца… Ох! Колко го обичаха само невинните деца и животни, толкова чиста душа беше Пол, лекуваше капризните и ранени души с усмивка и полагане на ръка, която, струваше й се, гореше с божествена, лековита светлина.

— Имай вяра и гледай към мен за надежда и кураж. Никога няма да те изоставя, сестричке — беше обещал като дете той.

Същото беше обещал и с последния си дъх, миг преди да премине прага на вечния живот и да попадне в гостоприемните обятия на Бог.

Събуди я накакъв шум. Мария отвори очи с разтуптяно сърце и разбра, че шумът бяха собствените й ридания. Стана от стола, приближи се до прозореца, притисна трескавото си чело в студеното стъкло, като наблюдаваше как дъхът й го замъглява и кондензацията поглъща отражението й.

Изправи рамене, вдигна брадичка и се обърна към своя повереник. Избърса припряно сълзите си и погледна към негово височество; той седеше все така неподвижно, а очите му… бяха насочени към нея.

Не, не към нея, разбира се. Тези стъклени орбити отразяваха вглъбен, тъжен и замислен поглед. Може би се взираше към хълмовете, които се виждаха неясно зад пелената на падащия сняг. Може би си спомняше как бе яздил бързо като вятъра на гърба на своите коне… или пък мечтаеше за някоя от красавиците, които някога бе прелъстил тук.

Но не гледаше към нея.

Приемеше ли това, трябваше да признае, че… звярът се събуждаше, че сигурността й и дори работата й в Торн Роуз съвсем скоро щяха да бъдат изложени на риск.

Мария отстъпи, но почти веднага се укори, че бе позволила собствените й проблеми да я обсебят така пълно.

— Какъв срам за мен — заяви на глас тя; посегна да оправи вълненото одеялце, метнато върху скута на Солтърдън, и да подвие краищата му под коленете на херцога.

След като свърши това колкото се може по-бързо, младата жена се отдръпна отново.

— Пол щеше да ми напомни мило, че колкото и тежък да ни се струва понякога животът, мнозина са още по-зле от нас. Че би трябвало непрекъснато да изброяваме нещата, с които сме благословени и да благодарим на Бога, ако имаме покрив над главата, достатъчно храна, добро или поне приемливо добро здраве, и приятели. Баща ми, от друга страна, би вдигнал ремъка на Божието възмездие и… — И потрепера. — Не, — додаде замислено младата жена. — Няма да говорим за това, ваше височество. Достатъчно е да се каже следното: добрият викарий вярва, че Божият начин да се справи с покварените души е като изсипе върху грешниците порядъчно количество болезнени наказания — ефикасни като дамгосване. Аз, от друга страна, вярвам, че Той е търпелив, мил и изпълнен с прошка, независимо какъв е грехът или греховете. Ръката му е винаги протегната за помощ. Единственото, което ни е нужно, ваше височество, е вяра и кураж, и разкаяние.

Тя се настани на един стол пред него и подпря лакти върху коленете си.

Дланите му лежаха в скута; изкушението да ги докосне бе много силно.

— Чувате ли ме? — попита тихо тя, като се взираше в обраслото му в косми лице. Внезапно осъзна, че досега не бе рискувала да се приближи толкова много до този човек. При тази мисъл дишането й се учести, сърцето й затупка по-силно. Тъй като нервите и страхът заплашваха да я победят, Мария затвори очи и се помъчи да ги преглътне. — На някои лица острите черти им отиват — заяви тя. — Лица, предназначени да бъдат остри и мрачни. На вас обаче те изглеждат неестествено, очите ви имат такъв вид, сякаш някога са блестели игриво и закачливо, а устните — като че ли са се усмихвали с лекота, произнасяли са с готовност шеговита закачка към близък приятел и са флиртували дръзко с красавиците. Мъчително е да гледаш подобно лице, потънало в противоестествена острота. Ако сте тук, сър, станете и ми позволете да ви помогна. Нека ви даде смелост мисълта, че аз ще бъда до вас, за да ви съдействам и окуражавам, не само заради вашата баба, чието съществуване се крепи на надеждата да ви види отново добре, а и заради вас самия.

Нещо край вратата се раздвижи. Мария вдигна поглед. Гъртруд се приближи на пръсти до подноса със забравената храна, поставен до стола на негово височество.

— Няма ли напредък? — попита вярната слугиня; гласът й беше изпълнен със съчувствие.

— Никакъв — отвърна младата жена и се облегна назад.

Икономката зацъка с език, поклати глава и погледна към чинията с неизядени яйца и шунка.

— Шъ накарам готвача таз’ вечер да приготви нещо специално за теб. Едно момиче, особено когат’ е слабо кат’ теб, не трябва да пропуска нито едно ядене.

— Разбрано, Гъртруд. Тази вечер ще опитам да хапна повече, обещавам.

— Таз’ нощ шъ си починеш по-добре, моме. Шъ кажа на готвача да свари един от специалните си чайове с ром. Шъ спиш кат’ бебе, гарантирам ти.

Мария я изпрати до прага и я проследи с поглед. Тя се отдалечи по коридора, отвори някаква врата, изчезна зад нея и заслиза по скритото стълбище за прислугата. Скоро стъпките й заглъхнаха.

Вечерята, както бе обещала Гъртруд, бе истински пир: супа с пореч, печена кокошка в сметанов сос, картофи с розмарин и накрая — десерт от сметана, вино и захар, който довърши окончателно Мария. Тя яде едва след като се опита да нахрани негово височество. Сега, след като го бяха настанили в един стол край огъня, той се взираше в пламъците и лицето му бе осветено от златисточервените му отблясъци.

Сгушена удобно на мекия си фотьойл, сънлива в резултат на обилната вечеря, младата жена наблюдаваше силния му профил.

— Ако имах книга, щях да ти почета — рече тихо тя. — На Пол това винаги му доставяше удоволствие. „Красивият език рисува истински небесни дъги във въображението“ — казваше той. Приличате ми на човек, който обича книгите. Челото ви е широко и благородно, признак на интелигентност. Несъмнено сте и човек на страстите, екзалтирате се до крайност, предизвиквате посредствеността и предпочитате разнообразието. Въпреки това продължавате да се криете там, някъде дълбоко в самия себе си. Защо? От какво се страхувате, сър? Може би, че светът няма да уважава мъжа, който сте сега? Човек е това, което направи от себе си, така мисля.

Стана от мястото си, заобиколи го, като прокара пръсти край рамото му, почти без да го докосва (колко дръзка ставаше), после ги плъзна по разчорлените му коси и по брадата. Не беше ли част от задълженията й да се отнася мило и с уважение към него, да окуражава достойнството и самочувствието му?

— Само един глупак би решил, че не си човек заради това.

Спря, обърнала гръб към огъня, сведе очи към дългите му крака и черните кожени ботуши, които стигаха до коленете му. Икономката ги бе лъскала в продължение на четвърт час, така че сега блестяха като огледало.

— Много хубави ботуши — продължи да разсъждава на глас Мария и проследи с поглед извивката им покрай прасеца на нейния повереник. — Отиват ви — додаде тя и бавно вдигна глава към очите му; те като че ли гледаха право в нейните.

Младата жена коленичи напода, хвана тежкия му крак и, с известно усилие, изу първо единия ботуш, а после — и другия. След това ги постави край огъня и взе обутото му с чорап стъпало в скута си и започна да го масажира с равномерни кръгови движения, като се изкачваше постепенно по прасеца му, твърд и жилав, до коляното, а после слизаше отново, както бе правила за Пол през онези безконечни месеци, през които той бе лежал на гръб, неспособен да помръдне. Брат й бе правил цяло представление, за да засвидетелства удоволствието си, бе въздишал; тя обаче знаеше прекрасно, че той не чувстваше абсолютно нищо. Удоволствието бе единствено в съзнанието му.

— Чувала съм, че това подпомага кръвообращението — обясни тя.

Сега вече обхващаше с цяла длан мускулите му, като стискаше и отпускаше, докато плътта започна да се затопля в ръцете й. От време на време вдигаше поглед към лицето му.

— Светлината на огъня ти отива — заяви Мария. — Придава розовина на лицето и блясък — на очите ти.

Плъзна нежно длани по коляното му, обхвана здраво бедрото; дори там мускулите му бяха много силни.

В съзнанието й бавно се оформиха образите на Тадеус и Моли. Те се изправиха като два призрака, но не предизвикаха у нея страх, а онзи почти незабележим трепет и притеснение, които бе изпитвала за кратко в присъстието на Джон. Тогава бе позволявала на любопитството и въображението си да вземат връх — болезнен копнеж, дълбок и смущаващо животински, подобно на мъжа, който сега стоеше пред нея. Клепачите й натежаха, погледът й се отмести до устните на Солтърдън, после до собствената й ръка, поставена върху твърдото му бедро. Видя се отново застанала пред онази кухненска врата да наблюдава как две тела, лъщящи от пот на светлината на огъня, се мятат и се извиват върху масата… само че очите, които бяха приковани като магнит в нея, бяха на херцога… а жената, която стенеше от удоволствие под него беше…

— Мис Аштън?

Мария трепна и хлъцна от изненада.

Тадеус се показа на прага.

Младата жена притисна ръка към разтуптяното си сърце и извърна очи.

— Изплаши ме… да се появяваш така безшумно в тъмнината. За момент си помислих…

— Чи говореше той ли? — Тадеус хвърли поглед към господаря си. Усмихна се и пъхна палци в колана си. — Признавам, чи туй е малко вероятно.

— Имай вяра, Тадеус. Чудеса съществуват.

Младата жена се посъвзе от уплахата. Почти успя да се освободи от натрапчивия образ, както и от силното смущение. Изправи се, но откри, че коленете й се треперят.

— Дойдох за подноса от вечерята — обясни слугата.

— Моля те, предай на готвача моите поздравления. Яденето беше превъзходно. — Заобиколи стола на херцога, така че да я разделя от наблюдателния й събеседник. Смущението й нарастваше, тъй като той продължаваше да я оглежда настойчиво; очевидно неудобството й му доставяше удоволствие, също както бе станало предишната вечер. — Предпочитам да оставиш храната на Солтърдън. Може да опитам за последен път преди лягане да го накарам да хапне.

— Ти си същата кат’ другите — рече той.

— Другите ли?

— Онез’, дет’ идваха да съ грижат за него и мислеха, че могат да сторят онуй, дет’ не са успели да направят предишните. Той, разбира съ, беше по-различен тогава. В него все още имаше няк’во пламъче. Не че беше нещо повече от идиот и тогаз…

— Тадеус! — извика Мария. — Внимавай как се изразяваш…

— Туй е без значение. Дори да й все още жив, той няма акъл колкото една загубена гъска. Всичко, коет’ беше преди, съ изпари с онзи проклет удар по главата. — Мършавото му лице се изкриви от гняв и той се вгледа в своя господар. — Нищо не си спомня, не може да познай даже собствената си баба и брат. Не може нито да говори, нито да ходи. В продължение на шест месеца не й правил друго, освен да съ дави в собствените си лиги и да реве кат’ някой…

— Умолявам те — промълви младата жена, — спри да говориш тези ужасни неща!

— Това е истината. По-добре да го оставим да умре. Да го освободим от тази мъка, а и нас също.

— Възнамерявам да поговоря с херцогинята за това презрително…

— Тя няма да напрай нищо и знаеш ли защо? — Посегна към нейния поднос, но остави таблата на Солтърдън. — Защот’ не иска да разглася из цяла Англия в какъв безумник са й превърнал херцогът.

Тадеус тръгна към вратата, но спря насред пътя и погледна отново към своя господар. Очите му придобиха замислено изражение, а гласът му прозвуча по-тихо, уморено и някак си отчаяно, когато каза:

— Не трябваше да съ съпротивлява на проклетите бандити. Трябваше просто да им даде парите. И сега щеше да си бъде жив и здрав. Проклет глупак. Скапан герой.

И излезе от стаята. Мария се взира дълго след него. Очите й горяха, но не от гнева, който я бе обзел първоначално, а от тъга както за Солтърдън, така и за неговите приятели и близки. Съчувстваше на мъката им, да бъдат свидетели на постепенното прогресивно влошаване на състоянието му, на това как се превръща в своя собствена сянка, в очакване падането на меча, който ще пресече нишката на живота. Но кога щеше да стане това? Да, надвисналата смърт бе непоносимо бреме както за потърпевшия, така и за онези около него.

След като привърши с тоалета си, Мария, облечена с бяла нощница, седна пред огъня в стаята си, за да изсуши на умиротворяващата му топлина мокрите си коси, които се виеха около лицето и по раменете й. Разсеяно прокарваше четката през светлите кичури, а умът й препускаше от Пол към Джон /тази вечер щеше да му пише отново, може би този път щеше да намери верните думи, които да предадат обърканите й емоции/, от баща й към майка й; вероятно в този момент тя, както всяка друга вечер, падаше на колене заедно със своя съпруг и се молеше да й бъдат простени всяка недостойна мисъл или действие през деня.

Откакто бяха порастнали достатъчно, за да разбират разликата между добро и зло, Мария и Пол правеха същото, заедно със своите родители, докато коленете ги заболят, вратовете им се уморят, а свещите изгаснат, удавени в собствения си разтопен восък. Брат й се молеше страстно, с вяра в молитвите, с вяра, че те ще променят нещо. В същото време тя го бе наблюдавала с ъгълчето на окото си и се молеше това мъчение в божието име да свърши по-бързо. Не беше заставала на колене, за да се моли, откакто бе напуснала бащиния си дом и нямаше да го направи, въпреки угризенията на съвестта и чувството за вина, които я измъчваха.

Мария въздъхна и довърши чая си. Както бе обещала Гъртруд, напитката й бе помогнала да се отпусне, беше й подействала приспивно. С усилие се надигна, взе една свещ и се запъти към стаята на Солтърдън. Постоя малко на прага, докато очите й привикнат с разкъсвания от трепкащото пламъче полумрак.

Приближи се на пръсти до леглото; подгъвът на нощницата се плъзгаше по глезените й.

Херцогът, в чиста нощница, лежеше по гръб в чистите чаршафи, а тъмните му коси се бяха разпилели върху възглавницата. Както винаги, очите му бяха отворени. Дланите му лежаха кротко върху гърдите.

Младата жена се надвеси над него, взря се в лицето му, прибра една тежка къдрица от челото и оправи завивките около раменете му. При това движение ръката й остана дълго в контакт с челюстта му. Оказа се, че брадата му съвсем не беше чак толкова остра, както си бе мислила, а мека и гъста, и блестеше като бронз на слабата светлина.

Допря страхливо пръсти до клепачите му, затвори ги и ги задържа така, докато ръката й пое от топлината му, а от свещта покапа горещ восък върху другата.

— Приятни сънища, ваше височество — промълви едва чуто тя, отдръпна длан и се вгледа съсредоточено в очите му, които си останаха затворени.

Може би това бе ефект от потрепващата светлина на свещите, но на нея й се стори, че суровите линии край очите му се смекчиха, дълбоките бръчки между дебелите вежди се изгладиха и дори бузите му порозовяха едва забележимо.

Това със сигурност бе плод на въображението й.

Нощта напредваше.

Той лежеше в масивното си легло с колони и се взираше в тавана. От време на време погледът му се преместваше към далечната врата, открехната колкото да позволи на светлината на свещите да навлезе в тъмната му стая. Оттам понякога се дочуваше слаб шум като от потракване на стъкло или плискане на вода. На прага се появи сянка, а след това изчезна.

Той преглътна и си наложи да огледа стаята, която се бе променила толкова много след нейното пристигане. Изглеждаше отново голяма и годна за живот. Потопените в чаши зюмбюли пръскаха наоколо ухание — слабо, но прекрасно. До обонянието му достигаха и други аромати; те нахлуваха от време на време през полуотворената врата на нейната спалня, типично женски аромати: розова вода, парфюмиран сапун.

Обърна глава и съсредоточи мислите си върху гаснещия огън в живописната камина от цветни китайски плочки, който осветяваше две прелестни глави — Нощ и Утро; те оформяха подпорите на бялата мраморна полица. Звуците и миризмите, които се носеха от съседното помещение обаче не му даваха мира, привличаха постоянно погледа му към вратата, докато подсъзнанието му се изпълваше със спомени за други жени, обитавали същата тази стая; дори беше забравил имената на някои от тях.

Вратата се открехна със скърцане и се появи обвита в широка бяла памучна дреха фигура с капеща свещ в ръка. Тя се насочи плавно към него, също като привидение, а косата й с цвят на лунна светлина проблясваше. До този момент си беше мислил, че само я е сънувал.

— Спите ли, ваше височество? — достигна до ушите му шепотът й.

Тя се надвеси над него, вгледа се в лицето му, в очите; нейните собствени очи отразяваха яркото пламъче на свещта в бялата й ръка. Уханието, което се носеше от нея, го обгърна — сладко, чисто и женствено. Усети, че му се завива свят, обзе го отчаяние, но когато в гърдите му се надигна познатият гняв, нещо в детинския й вид го възпря и той остана неподвижен, затаил дъх, като човек в компанията на сърне. Беше достатъчно само едно премигване, за да я накара да побегне…

Изглеждаше толкова нерешителна. Толкова уплашена. От какво ли?

От него, разбира се. Той беше чудовище.

Ангелът оправи завивките, докосна леко с пръсти разпилените му върху възглавницата коси.

— Сигурна съм, че жестокостта не ви е присъща, ваше височество. Тя е резултат на гнева и вярата, че Господ и хората са ви изоставили. Бъдете убеден, сър, че това не е така… Лека нощ, ваше височество, до утре — пожела тя и плъзна длан по клепачите му и ги затвори.

Той ги отвори едва след като тя излезе от стаята и отнесе светлината със себе си.

Обгърнат от тъмнината, той си помисли: „Не си отивай! Моля те… не си отивай!“