Вярност

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Веднъж, по време на кратък период, в който се бе радвала на добро здраве и разположение на духа, майка им бе извела Мария на разходка из полето. Младото момиче, чиято женственост напъпваше тепърва и тогава се чувстваше горе-долу като грозното патенце, бе прекарало последните дни в черна меланхолия. Беше се влюбила безнадеждно в сина на един от местните земевладелци. Той, разбира се, бе омаян от една красавица с неговото обществено положение, която, както се говореше, бе прекарала доста време на континента, говореше чужди езици, свиреше на арфа и пееше като ангел.

Хванати за ръка, майка и дъщеря спряха в поле с пшеница. За миг, докато слънцето целуваше лицето й, а ветрецът си играеше със светлите й коси, Мери Аштън, съпругата на викария, бе добила отново млад и красив вид. Бе обхванала лицето на Мария в дланите си и й се бе усмихнала.

— Дъще, това е урок, който трябва да бъде научен от онези младежи, които желаят да омаят другите със своите съвършенства или да ги зашеметят с талантите си. А той е следният: дори мъжът на сърцето им да е възхитен от това, нито един истински джентълмен не обича една жена заради тях. Той я обича заради женската й природа и женското сърце.

Споменът за майка й и за онзи летен ден не напусна Мария през нощта след съобщението на херцогинята. Това бе и първата й мисъл, когато се събуди на следващата сутрин и се приготви да се види със Солтърдън. Смелостта й обаче се изпари, когато застана на прага на стаята му, поставила ръка върху дръжката на вратата; сърцето й биеше до пръсване.

Той щеше да се ожени за друга жена.

Тя щеше да се грижи за него, да го учи, да го окуражава, за да може да се ожени за друга.

Най-сетне влезе.

Той седеше пред писалището, с гръб към нея, наведен над купчина хартия. На пода около него бяха разпилени листи: смачкани, скъсани, задраскани. В продължение на една безкрайна минути Мария съзерцава тила му, дългите коси, които падаха на разкошни вълни върху яката на тъмносиньото му сако. Колко пъти бе докосвала тези коси. И ги бе галила. Беше се опивала от тежестта им и от коприненото усещане. Беше ги навивала около пръстите си, съзерцавала ги беше на фона на бялата си кожа.

Той, разбира се, нямаше и представа за това.

— Ваше височество — обади се най-сетне тя.

Прекоси стаята, като пътьом забеляза, че инвалидният му стол стоеше на мястото си до леглото. Взе една книга от масата и дълго я въртя в ръцете си, преди да се приближи до своя господар. Той беше унесен в писане. Неуморно потапяше перото в мастилницата и продължаваше да пише забързано някакви ноти.

Най-накрая вдигна глава. Светлината, която навлизаше през прозореца, подчертаваше всяка прекрасна черта на измореното му лице, всяка сива нишка, колкото и малко да бяха на брой, в тъмните му коси. Той като че ли бе остарял само за една нощ. Присъщата му необузданост, някога намирала проявление в поведението му, сега се изявяваше в подтиснатост и униние.

Да, погледът му имаше див вид.

На челото му блестяха миниатюрни капчици пот, а изражението на устните му издаваше жестокост. Той погледна първо към книгата в ръцете й, после — към очите й.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — попита грубо херцогът.

— Време е за урока ви, ваше височество.

— Върви по дяволите.

Почти захвърли перото в мастилницата, така че опръска върховете на пръстите си с част от нейното съдържание. Обърна се отново към младата жена и заяви:

— Не е нужно да ми напомняте за моите задължения, мис Аштън. Знам ги добре и сам. Лично баба ми ми ги припомни вчера, лукаво и умело. Господ да пази да се противопоставя на вдовстващата херцогиня.

— Защо се ядосваш? — попита тя. — Ако е вярно, че си имал слабост…

— Слабост? — Господарят й се изсмя остро. — Да, имах слабост към Лора. И кой не би имал? Тя е прелестна. И богата. И толкова крехка, че бих могъл да я строша, ако я стисна в дланта си.

Сви в юмруци посинелите си от мастилото ръце; кокалчетата проблеснаха с белотата си.

— Единствения път, когато се появи в Торн Роуз след нараняването ми, тя ме погледна и се отпусна на колене сред облак френски атлаз и кадифе. Плака дълго, завряла лице в коляното на баща си, като го молеше да има милост и да не я кара да се омъжва за това чудовище. — Взе книгата от ръцете на Мария и я запрати в стената. — В щастие и в нещастие. В болест и в здраве, мис Аштън. Обикновен обет за обикновени хора. Но не и за аристокрацията.

Отпусна се отново на стола си и потъна в мълчание. В това време мис Аштън отиде да вдигне книгата. Усещаше погледа му върху себе си; очите му я изгаряха като нажежени до червено въглени.

— Кажи ми защо не се върна в Хъдърсфийлд с Джон Рийс? — попита най-сетне херцогът.

Младата жена избърса несъществуващ прах от корицата на книгата, преди да отвърне.

— Не го обичам.

— Но си привързана към него. Това не е ли достатъчно?

— Не.

Господарят й се изсмя. Сарказмът му бе остър, дори хаплив. И разкриваше разяждащия го гняв, откъдето идваше и ужасното му настроение.

— Ах да, плебейският идеал „и после заживели щастливо“. Кажи ми, Мария, каква е представата ти за любовта?

— Саможертва. Състрадание. Разбиране. Преданост безкомпромисна. Богатството е онова, което двамата изграждат заедно. То се събира от споделени мечти. То е искрица… тук. — Докосна леко гърдите си. — Това е копнежът да виждаш другия, осъществяването на желанията в живота. А искрицата не само не отслабва, а започва да гори по-силно с годините.

Той сведе поглед. Изражението му омекна. Устните му се разтвориха. Бавно вдигна длан и я хвана за ръката.

— Наивно дете — промълви нежно Солтърдън. — Все още вярваш във вълшебни приказки.

Мария измъкна ръката си. Бузите й бяха поруменели от вълнение.

— Не ме докосвайте. Моля ви! Никога повече не ме докосвайте. Не трябваше изобщо да ви позволявам да го правите. Не знам къде ми е бил мозъкът. Единственото ми извинение е, че се оставих ентусиазмът, породен от чудотворното ви възстановяване, да ме завладее прекалено, до пълно оглупяване. Нямах подобно намерение. Не това бе причината да дойда в Торн Роуз.

— Така ли? А коя беше тя, мис Аштън?

— Работата, сър. Начин да припечеля пари, за да купя къщичка за нас с майка ми. Исках да я спася от перспективата да прекара остатъка от живота си прикована към един човек, когото вече не обича… и може би никога не е обичала. Не е нужно да гледате така самодоволно, ваше височество. Дори представителите на нашата класа допускат сърдечни грешки. Едно невинно младо момиче лесно би могло да се подлъже от приятния външен вид и властта.

— И сега, след като вече си разполагала с достатъчно време за размисъл върху грешките на твоите родители, си решила, да не ги допускаш и ти самата. Погледни ме, по дяволите.

— Няма да забравям и за момент защо съм дошла тук, ваше височество. Няма да забравям, че сте сгоден за друга, че имате задължения към своето семейство и към рода. Няма да забравям, че за вас няма нищо по-важно от това да оправдаете очакванията на своя баща. В крайна сметка вие сте издънка на много поколения. Малко вероятно е връзката между нас двамата да… завърши добре.

Внезапно Солтърдън нададе ужасяващ гневен рев, скочи от стола така рязко, че той се преобърна и се стовари върху малкото писалище, като разпръсна листите върху килима. Мария отстъпи и извика. Той протегна отчаяно ръка към нея, но в същия миг бе покосен от такава силна болка, че отметна назад глава и се хвана за краката. Лицето му пребледня като платно.

Младата жена изхълца изумено и се хвърли към него. Двамата се олюляха. След това херцогът се наклони, изви се и залитна към стената, като повлече и нея със себе си. Ударът разклати мебелите. Стъклата на прозорците издрънчаха. Но той не падна. И макар долните му крайници да бяха обхванати от нетърпимо болезнени спазми и слабост, Солтърдън стисна буйно дланите й и наклони глава към нея.

— Не е нужно да ми напомняш моите задължения. И без това ги начукват като пирони в главата ми откакто съм се родил. Точно сега не давам и пукнат грош за тях. Едно единствено нещо ме подлудява през тези последни часове и това си ти. Ти и твоите проклети сини очи и страстни устни. Нощем лежа в леглото си и опитвам да си представя как те прелъстявам. Как те лишавам от невинност, как отнемам девствеността ти. Някога бях много добър в това — да подлудявам жените от желание. Знаех точно какво да направя с телата им, за да ги накарам да ме молят да ги обладая. Сега…

Покри устните й с настойчива целувка. Тя се съпротивлява кратко, докато господарят й успя да провре език в устата й. После насочи ръце към реверите на сакото му с намерението да го отблъсне, но единственото, което успя да направи, бе да се притисне към гърдите му, да разпери пръстите си върху тях, да изпусне дълбока въздишка и да се разтвори в устните му.

О, как бе стигнала дотук? Беше се превърнала в робиня на копнежа си за него, в ненаситна жена, без всякакъв респект към младото същество, което чакаше търпеливо да му стане съпруга.

Внезапно младият мъж я отблъсна. Дишането му бе тежко, а лицето му — изкривено като че ли от агония.

Завъртя се несръчно на пети и се отпусна на стола до бюрото си. С един замах запрати листи, мастилница и перо на пода и извика:

— Излез! Излез, по дяволите!

Като потропваше решително с бастуна с украсена със скъпоценни камъни дръжка, херцогинята, придружена от Еджкъм, вървеше из коридора, вирнала брадичка, без да отделя поглед от Мария; тя, заедно с Гъртруд и още неколцина слуги стоеше пред вратата на Солтърдън.

— Какво означава това? — попита вдовицата. — Отговорете ми, за Бога. Какви са тези нелепи приказки, че Трей уж се бил затворил в стаята си и отказвал да пусне когото и да било?

Икономката, която трепереше с цялото си тяло, пристъпи напред и протегна напред връзката ключове.

— Ключът от стаята на негово височество липсва, ваше височество. Изпратих Лили да донесе резервния.

Възрастната дама се обърна към вратата, взира се в нея в продължение на цяла минута, и заяви:

— Трей, отвори незабавно тази врата!

— Върви по дяволите! — бе единственият отговор.

— Държиш се като капризно, разглезено дете.

Той се изсмя като луд.

— Отвори вратата на минутата или ще накарам някой да я разбие.

— Ще прострелям първия, който се опита.

— О, така значи, а? — промърмори под носа си лейди Солтърдън и насочи вниманието си към смутената слугиня, която току-що бе изнесла подноса с вечерята от стаята на мис Аштън.

— Ти — излая херцогинята. — Ела тук!

Момичето си проби път с лакти през групичката шашнати прислужници. Вдовицата грабна един нож от таблата, пъхна го в ръцете на лекаря и заяви:

— Направете каквото трябва, добри ми човече.

Пребледнял като смъртник, Еджкъм се взря в оръжието в ръцете си, а след това — във вратата. С треперещи пръсти провря колкото можеше по-надълбоко острието в пролуката между вратата и рамката, в близост до ключалката, и го разклати. След това повтори процедурата по-буйно.

Разнесе се изстрел.

Слугите се пръснаха.

Чаената чаша върху подноса, който носеше слугинята, се счупи и върху пода полетяха парчета порцелан.

Всички погледнаха към голямата колкото палец дупка в стената.

— Проклятие! — извика един слуга. — Та туй си й баш дупка от куршум. Побърканият сега пък стреля по нас.

С тези думи си плю на петите и изчезна.

Лекарят огледа дупката през монокъла си, преди да се обърне към херцогинята.

— За Бога — възкликна той. — Мисля, че той има право.

При тези думи лейди Солтърдън се свлече на пода в несвяст.

Гъртруд изпищя.

Еджкъм занемя. Отпусна се на пода на колене, провря ръка под врата й, грабна една носна кърпа и започна да й вее с нея.

— Хайде, Изабела, успокойте се. Дишайте дълбоко, скъпа. Всичко ще се оправи. Незабавно ще изпратим да повикат доктор Сайвънрайт от Ройял Оукс.

— Ройял Оукс? — възкликна Мария, обхваната от паника. — Болницата?

— Нямаме друг избор, скъпа. Не можем да помогнем на този човек. Той прибегна до убийство!

— Не е убил никого!

— Пистолетът — извика лейди Солтърдън, която точно в този момент дойде на себе си. Вкопчи се в жакета на лекаря и успя да се поизправи донякъде. — Той има оръжие. Мили Боже. Нищо чудно да се нарани.

Младата жена стоеше, съсипана от тази ужасяваща перспектива. Приближи се до вратата, притисна ухо в нея и се заслуша. Най-накрая повика тихо:

— Ваше височество. Умолявам ви да отворите вратата. Няма да им позволя да ви отведат в Ройял Оукс.

— Нямало да позволи… — понечи да изрази гнева си лекарят.

— Шшт! — секна го Гъртруд, в резултат на което веждите на Еджкъм за малко не изскочиха над главата му, а лицето му почервеня.

— Ваше височество? — Мис Аштън си налагаше да диша равномерно. — Помислете какво правите. Идва момент, когато всеки трябва да приеме онова, което му е отредено. Аз може и да мечтая за приказен живот, но си давам сметка, че съм дъщеря на викарий и трябва да се задоволя с тази съдба. Вие сте роден сред великолепие, богатство и власт. Това е вашата съдба, сър.

Наостри уши с усещането, че сърцето й е заседнало в гърлото. Затвори очи и си го представи: отпуснат на стола, заобиколен от разхвърляните останки от своята страст — музиката, с мургаво лице, обрамчено от прекрасни немирни коси; в скута му лежи пистолет, а дългите му пръсти го поглаждат несъзнателно.

— Помислете за красивите деца, които ще имате, ваше височество. Помислете за ценностите, на които ще можете да ги научите. Помислете за техните собствени надежди, мечти и стремежи, за това, как властта и богатството ще помогнат на вашите синове и дъщери да ги постигнат. Не е нужно да правите с тях същите грешки, които са допуснали спрямо вас вашите родители. Ще обичате децата си заради това, което са.

Притича една слугиня с ключа в ръка.

— Открих резервния — прошепна тя и го пусна в дланта на Мария.

Тя го стисна, пъхна го в ключалката и бавно го превъртя.

— Божке, момиче, внимавай! — възкликна икономката. — Той й способен дъ тъ надупчи в мига, в който влезеш.

— Той няма да ми направи нищо лошо — обяви младата жена и отвори вратата.

Точно както си го бе представяла, той седеше пред бюрото си, леко разкрачен, с отпуснат в скута пистолет.

— Убих ли някого? — попита той, като се усмихна самодоволно.

— Не, ваше височество, но една чаена чаша и нейната чинийка пострадаха здраво… както и бедната прислужница, която ги държеше.

— Жалко.

— Баба ви се пооправи от припадъка си.

Херцогът се усмихна.

— Ще ми дадете ли оръжието?

— Кажи „моля“.

— Моля ви — промълви мис Аштън.

Солтърдън захвърли пистолета върху леглото си е се отпусна отново на стола си.

— Кой може да каже дали ще мога да имам деца? — попита уморено той.

Облегната на един стол, херцогинята гледаше към подредените слуги и по-специално към Мария. В това време Еджкъм се суетеше покрай нея и й вееше с ветрило.

— Искам да знам как стана така, че този пистолет се оказа в ръцете на внука ми. Очевидно някой от вас му го е дал. Е? Говорете. Признайте си. Нима очаквате да повярвам, че е слязъл два етажа, влязъл е в ловната стая и е взел сам оръжието? Нужно ли е да ви припомням, че той не може да ходи?

Мис Аштън извърна глава.

Дали все пак не бе успял да го направи?

Невъзможно. И най-лекото движение на краката бе достатъчно, за да получи спазми в мускулите.

Лейди Солтърдън вдигна ръка. Една слугиня се спусна да й поднесе чаша какао.

— Не разбирам — продължи тя. — Състоянието му като че ли се бе подобрило значително. Какво причини тази внезапна проява на лудост? Всичко, което е желал някога, е в краката му; трябва само да протегне ръка, за да го вземе. От него се иска само да се ожени за лейди Лора, нещо, което бе повече от щастлив да направи преди да пострада. Не само, че ще получи половината от моето състояние, когато направи това; зестрата на момичето е също изключителна. Като се има предвид, че Лора е единствена наследница на лорд Дънсуърти, земите, които ще станат нейни след кончината на баща й, ще направят внука ми един от най-богатите мъже в цялата страна. И той точно това и искаше — заяви раздразнено херцогинята; след това, осъзнала, че пълни главите на слугите със своите проблеми, сякаш те бяха най-скъпите й довереници, тя се намръщи и тикна празната чаша в ръцете на Еджкъм. — За Бога, скоро явно ще се затворим в Ройял Оукс… и не съм сигурна, че това ще бъде чак толкова неприятно преживяване.