Вълчият талисман

12.

Тиха вода откри първо тялото на Ларкспър. Накацалите лешояди го отведоха до лобното и място между камънаците зад лагера на Облите скали. Като дете си бе играл често в тази малка падина. Ако бе извърнал глава, щеше да види дупката на змията, която го бе ухапала.

Той коленичи до останките на Ларкспър, забелязвайки, че черепът и е разбит. Хранещите се с мърша животни и птици не бяха оставили много от нея. Червеи се провираха между костите на старицата — те бяха оплескани с бели птичи курешки. Бръмбарите-гробари вече бяха започнали работата си. Тежката миризма на леш изпълваше въздуха, удавяйки сладкия аромат на пелиновите храсти.

Той се изправи и се озърна наоколо. Нямаше други тела. Може би останалите бяха оцелели? Бяха успели да избягат?

— Познаваш ли я? — запита Бяла пепел, застанала по-настрани от бръмчащите мухи и вонята на разложение.

— Ларкспър. — Той се изправи и вдигна лице към небесния купол. — Бабо, нека душата ти почива в мир и не се гневи от това, което са сторили с теб.

Усети болезнена празнота в душата си. Спря се до Бяла пепел и затвори очи, виждайки баба си такава, каквато бе някога: тираничната стара водачка на клана Обли скали.

— Би трябвало да я мразя заради всичко, което ми стори… но не мога. Тя просто е правела онова, което е считала за нужно.

Лицето на Бяла пепел се изопна, сякаш и тя едва сдържаше сълзите си.

Той я поведе по познатата пътека към пръстените колиби. На пръв поглед лагерът си беше същият, макар и сега да бе зловещо празен. Дъждовете, напоили твърдата почва, бяха заличили следите на обитателите, оставяйки само малки трапчинки. Входовете на колибите бяха внимателно преградени с големи пясъчникови плочи. Дупките за дима, както и процепите за проветряване, също бяха запушени.

„Запушени? Какво са искали да предпазят?“

Той изтърколи плочата настрани и се мушна в жилището на Горчив храст. То беше пусто. Той спря, оглеждайки пясъчниковите плочи на пода. Толкова много складови ями?

Бяла пепел го последва и закри светлината, струяща през входа.

— Не са оставили кой знае какво, а? — отбеляза тя.

— Нещо не е наред. — Той се наведе, изпъшка и повдигна една от тежките плочи. Отдолу се разкри яма за съхранение на хранителни припаси, пълна с изсушени грахови зърна.

— Това го нямаше тук. В пода са изкопани пет нови ями.

Той огледа колибата.

— Нападателите щяха да погледнат под плочите. Онова, което не могат да вземат, щяха да оставят на животните. Не мисля, че тези ями са изкопани от клана Обли скали.

Тя го изгледа продължително.

— Жилищата са били запечатани. Някой е мислел да се върне тук.

По гърба на Тиха вода пробягна ледена тръпка.

Бяла пепел огледа изсушените грахови зърна.

— Приготвени са умело. Онзи, който го е направил, е знаел как трябва да се остави една складова яма. Спомням си как сушах растения, когато бях малка. Цялата им влага трябва да се изпари, за да не мухлясат.

Той кимна. По стените на ямата се виждаха познатите червеникави следи от подготвителен огън.

— В ямата е бил запален огън, за да заякчи стените и да ги направи непробиваеми за гризачите. Дали Слънчевите хора са могли да направят това?

Тя поклати глава.

— Те знаят как да опушват месо и да съхраняват горски плодове в мазнина за зимата, но не и как да сушат растения.

Тиха вода намести отново плочата.

— Ако се върнат, не искам да разберат, че някой е бил тук.

Той излезе навън и примижа от ярката обедна светлина. Всичко му бе толкова познато и същевременно толкова променено. Огледа неспокойно лагера; изпълваше го някакво лошо предчувствие.

— Гледай.

Тя проследи посоката на пръста му. Тиха вода сочеше едно след друго местата, където нападателите бяха разпънали палатките си. Тук-там бе останало по някое колче, което бе придържало покривалото.

— Толкова много! — Той се намръщи и потърка лицето си. — Тук трябва да е имало десетки и десетки хора. Дори повече.

Бяла пепел беше пребледняла.

— Това не е било обикновено нападение. Оттук е минал цял клан. Затова са били изкопани и новите складови ями… за да поберат в тях зимните запаси.

— Строшените камъни? — Тиха вода се озърна нервно, разтревожен, че някой може би ги наблюдава точно сега.

— Че кой друг? — изръмжа Бяла пепел. — Пътят от земите на Вълчето племе дотук не е много дълъг. Знаеш ли за някой друг клан, който се придвижва насам?

— Хайде да се махаме оттук. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той отново метна вързопа на рамо и двамата се отдалечиха с бърз ход. Непослушко ги следваше неспокойно, душейки тук и там по старите си места.

Тиха вода бе обзет от мрачно отчаяние. Не можеше да забрави тялото на Ларкспър, проснато в храстите. Колко ли време им оставаше, преди и през техните кости да се запровират червеи? Той хвърли поглед към Бяла пепел, молейки се тя да успее да надвие Храбър мъж.

— Питай я колко път има до следващия лагер. — Бягащ като вятъра бе седнал в задната част на жилището си, скрит от жарките слънчеви лъчи. Пелинов дух се обърна към жената от клана Маслодайно дърво, коленичила пред тях с наведена глава и нервно стиснала ръце в скута си. Тя бе облечена в рокля от кожа на елен, оцапана с петна от пот, която някога е била боядисана. Сега цветовете и заедно с надеждите на племето и бяха избледнели. Пелинов дух зададе въпроса на езика на Земните хора.

Трепетликата бе седнала отляво на Бягащ като вятъра, втренчила любопитен поглед в жената. До нея Гореща мазнина бе подпрял ръка на свитото си коляно, потънал в мисли. Черна луна седеше отдясно на Бягащ като вятъра, а зад него бяха Един мъж и Огнения заек.

Покривалата на палатката бяха навити нагоре, за да пропускат свеж въздух, но макар че следобедът клонеше към края си, вятърът бе твърде горещ.

Наоколо лагерът на клана Маслодайно дърво кипеше от трескава дейност. Няколко от пленените жени стриваха семена от райграс. Звуците от мелещите им камъни се носеха из въздуха. Друга жена пък ридаеше, оплаквайки своя загинал в боя мъж.

Гласовете ту се усилваха, ту отслабваха — Черните острия обсъждаха бъдещите си победи.

Пелинов дух изслуша отговора на жената.

— Казва, че лагерът на Червената пръст е на един ден път оттук в западна посока. Лагерът на Антилопата се намира на малко повече от ден и половина път на изток. Зад него се намира лагерът Мочурливи ливади. Още по-на юг се намират и други лагери — чак до реката, която наричат Сребърната змия. Има и други на запад, покрай реката на Дивата кокошка.

Черна луна изсумтя.

— Изглежда, няма да можем да превземем всички. — Подпря с длан брадичката си. — Имаме вече достатъчно жени — падат се по три на всеки воин. Започват да стават прекалено много. Това може да се окаже опасно.

— А и териториите, които трябва да покрием, се разширяват — добави Огненият заек. — Колко надалеч можем да се разгърнем?

Бягащ като вятъра погледна многозначително Трепетликата. Предишната нощ тя му бе казала, че много хора се питат същото.

— Мисля, че сме намерили прекрасна земя — призна Гореща мазнина. — Но сега, след като я завзехме, какво да правим с нея? Не можем да спрем. Ако го направим, останалите им лагери ще вдигнат тревога и ще дойдат да воюват с нас. Засега предимството на изненадата е на наша страна. Никой от превзетите лагери не очакваше нападението ни. А и как биха могли да се опълчат две десетици воини срещу нашия брой? Но оттук нататък лагерите се простират във всички посоки. Какво да правим?

Черна луна вдигна въпросително вежда и изгледа Бягащ като вятъра, очаквайки отговора му.

Бягащ като вятъра и Трепетликата бяха прекарали цялата нощ в изработване на план. Той го премисли още веднъж, търсейки някое слабо място. Най-накрая плесна с ръце по коленете си и обяви:

— Трябва да се разделим.

— И да загубим численото си превъзходство? — Огненият заек поклати глава. — Това е лудост!

Бягащ като вятъра се усмихна.

— Не мисля, че имаме друг избор. — Помълча за миг и добави. — Струва ми се, че знам как можем да намалим риска.

Един мъж се изсмя и се тупна по корема с юмрук.

— Хич не съм изненадан. Да чуем.

Бягащ като вятъра изпъна пръсти и смръщи замислено вежди.

— Един мъж, мисля, че ти трябва да вземеш две десетки от нашите воини. Насочи се на запад към реката на Дивата кокошка. Койотски косъм може да тръгне на изток. Ако всеки от вас успее да нападне изненадващо лагерите по пътя си, ще ги превземете. Вижте колко лесно побеждавахме досега. Почти не оказаха съпротива.

— А какво ще правим с жените? — поиска да узнае Огненият заек.

— Нищо. — Бягащ като вятъра се усмихна самодоволно. — Жените не са проблем. За разлика от нашите жени те не вземат участие в битките. Проблемът е какво да правим с мъжете. Те могат да се обединят и да ни нападнат. Не бих искал да губим воините си. Ще трябва да бъдем силни през зимата, в случай че Кухите флейти прехвърлят Страничните планини.

— Значи да избиваме само мъжете? — запита Един мъж. — И да оставяме жените живи?

Бягащ като вятъра кимна.

— Какво си мислиш, че могат да направят? Да напуснат лагерите си? Може би. Но кой го е грижа? Нали трябва да преживеят някак зимата. Някои ще се опитат да стигнат до най-близкия техен лагер веднага щом си заминете. Ще трябва да се придвижвате бързо, но мъжете тичат по-бързо от жените. Успеем ли да ги изненадаме, ще успеем да превземем повечето лагери.

— Някои от мъжете ще избягат — напомни му Гореща мазнина. — Няма начин да избият всички. Все някой някъде ще забележи бойните ни отряди.

Бягащ като вятъра разпери ръце:

— Но ако успеем да ги обезкървим, да ги отслабим, какво могат да направят няколко мъже? Да предположим, че около четири пъти по десет от техните воини се съберат и решат да ни нападнат? Какви са шансовете им?

— Малки — изсумтя Гореща мазнина.

Бягащ като вятъра сведе поглед към земята.

— Надявам се на нещо друго. Когато слуховете за нас се разпространят, Земните хора ще научат, че сме превзели севрните им територии. Ще разберат, че сме избили много от техните воини и че никой не е успял да ни пусне кръв. Помислете как ще им се отразят тези новини. Те и без това вече смятат, че Силата им е пречупена заради онова, което Пелинов дух ни каза, че се е случило на Сборището им.

— А ти какво мислиш? — запита го Гореща мазнина.

— Мисля — и залагам на това, че повечето от тях ще предпочетат бягството. Защо да защитават онова, което вече е изгубено? Ако добре съм разбрал същността на тези Земни хора, те са по-загрижени за живота си, отколкото за честта си. Най-малкото мисълта, че ще изгинат, ще отслаби куража им, ако все пак решат да се изправят срещу нас.

— А какво ще стане с другите две десетици наши воини? — запита Огнения заек. Какво ще правят те?

— Те ще останат с мен. Ще трябва да охраняваме главния си лагер. Не знаем кой идва зад нас. Изпратил съм най-добрите ни съгледвачи назад, но не искам някой да ни изненада неподготвени.

— А ако Кухите флейти се появят край Лошата вода или край реката на Духовете? Да не би да искаш да ги посрещнеш само с две десетици воини?

Бягащ като вятъра поклати глава.

— Ако се появят, ще изпратя някого на върха на Зелената планина. Това е най-високата точка по тези земи. Според думите на пленниците, ако запалим там огън, ще се вижда от всички страни в долината на Червената глина. Ако някоя нощ съзрете там голям огън, ще ми се притечете на помощ. През деня пък сигурно ще можете да видите дима от огъня. Само трябва да бъдете бдителни. Докато Кухите флейти стигнат дотук, по-голямата част от главните ни сили ще се събере отново.

Черна луна кимна; в очите му се четеше уважение.

— Така ние ще знаем къде са, но те няма да знаят къде сме ние.

— Точно така — усмихна се Бягащ като вятъра. — А ето и още нещо, което трябва да обмислим. Когато Кухите флейти се появят, ние вече ще сме завзели много от лагерите на Земните хора и всичките им жени ще са останали без мъже. Можем да изпратим някого при Кухите флейти и да им направим подарък… точно така, подарък — да им отстъпим част от територията и жените. По Силата на Търговията те ще трябва да ни дадат нещо в замяна. Помислете си. Какво биха могли да ни дадат?

Черна луна нададе възторжен възглас и плесна с ръце:

— Какво_ биха могли_ да ни дадат? Няма да посмеят да ни нападнат — не и след като ще ни бъдат толкова задължени! — По лицето му се изписа израз на страхопочитание. — В името на Гръмовната птица, никой досега не е правил подарък, който да е задължил цял клан! Семейства да, но клан?

Бягащ като вятъра огледа лицата на присъстващите, които постепенно започнаха да проумяват идеята му. Дори и Огнения заек се бе ухилил широко.

— Утре сутрин — каза Черна луна. — Тогава ще трябва да се разделим.

Разговорът продължи още малко и Един мъж си тръгна, последван от Огнения заек. Бягащ като вятъра се изправи и се протегна, след което подаде ръка на Трепетликата.

Излязоха навън; вече се бе стъмнило. Той погледна назад към Зелената планина, извисяваща се на север.

— Мисля, че ще стане.

Тя пое ръката му.

— Планът е добър. И съм почти сигурна, че Земните хора ще избягат, вместо да се бият. Такава им е природата. Не са родени за воини.

Той кимна и повдигна брадичката и, взирайки се в дълбоките и тъмни очи.

— Вече не си спомням да съм правил нещо без твоя помощ. Започвам да мисля, че никой не може да ни излезе насреща.

Тя се засмя весело и щастливо.

— Не мисля, че изобщо някой ще се опита!

Кучетата в другия край на лагера залаяха и хората започнаха да поздравяват някого.

Бягащ като вятъра и Трепетликата се отправиха към мястото, откъдето идваха звуците, и видяха уморения от пътя Охлюва черупка, който влизаше задъхано в лагера. Тялото и препаската му бяха покрити със спечена коричка прахоляк, набраздена от струйки пот, но той стискаше оръжията си, та чак кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Краката му бяха покрити с кръстосани драскотини от пелиновите храсти. Охлювите черупки, татуирани по бузите му, изпъкваха върху тъмната му, зачервила се от бягането кожа. Той срещна изпитателния поглед на Бягащ като вятъра и кимна, мъчейки се да си поеме дъх.

— Изглежда доста си потичал — каза неловко Бягащ като вятъра. Стомахът му се разбунтува от някакво лошо предчувствие. Трепетликата бе преплела пръсти с неговите. Сега тя стисна здраво ръката му.

— Така е. — Охлюва черупка закрачи напред-назад, за да се поуспокои и да си поеме дъх.

— Кухите флейти ли? — запита Бягащ като вятъра.

Воинът пое меха с вода, който му предложи Един мъж и отпи голяма глътка, преди да поклати отрицателно глава.

— Не, Бягащ като вятъра. Видях един мъж и една жена.

Един мъж извика изненадано:

— Бягал си през целия път дотук само защото си видял мъж и жена?

Охлюва черупка присви очи:

— Сметнах, че Гореща мазнина би искал да научи, че насам идва могъща Съногадателка. Видях как тя повика при себе си животните. Казвам ви, двамата вървяха, заобиколени от птици, антилопи и койоти. Даже един орел се спусна и закръжи над главите им.

Бягащ като вятъра потърка замислено брадичката си.

— Духовни хора? Бяха ли облечени в дрехи на Земните хора?

— Само мъжът. Жената бе облечена като член на Вълчето племе — с кожени гащи и къса риза. Намират се ей там. — Той врътна глава на север. — Може би на един ден път оттук. Идват право насам.

Бягащ като вятъра пое дълбоко дъх.

— Може би е най-добре да идем да видим какво ще каже Гореща мазнина.

— А утре? — запита Трепетликата.

Бягащ като вятъра отвърна:

— Ако тя е истинска Съногадателка, Гореща мазнина ще ни бъде от полза много повече, отколкото всичките ни воини.

Пръстите на страха обвиха здраво сърцето му.

— За последен път те питам. — Храбър мъж се усмихна на вързания воин от клана Черно острие. — Къде се намира кланът ти? Къде са Бягащ като вятъра и жена му?

Раненият воин го изгледа с каменно лице. Зъбите му си останаха здраво стиснати, а мускулчетата по потните му челюсти бяха изпъкнали.

Храбър мъж въздъхна и огледа Строшените камъни, които наблюдаваха с интерес всичко. Пясъчните хълмове зад тях, осеяни с пелинови храсти и маслодайни дървета, трептяха от маранята. Планините на запад сякаш плуваха в сребристо сияние.

Храбър мъж наклоно глава и изгледа мъжа. Една ужасна рана от копие бе обезкървила подутия му крак, а по кожата му имаше засъхнали струйки кръв. Докато го бяха влачили насам, раната се бе замърсила с пясък и прах.

— Сложете краката му в огъня — нареди той и го изгледа за последен път. — Или ще ми кажеш?

Черното острие затвори очи.

— Направете го — каза Храбър мъж на Летящия ястреб.

Двама воини сграбчиха мятащия се пленник и го завлякоха до димящите въглени, останали от нощния огън. Дългата кост хвърли още храсти върху жаравата и се наведе, за да ги разпали с духане.

Воинът изпищя, когато завряха краката му в пламъците. Мокасините му започнаха да димят и да се сбръчкват, когато пламъците зализаха кожата. Той подскочи и от дробовете му се изтръгна ужасен крясък.

— Къде са? — прогърмя Храбър мъж, изкуцука до мъжа и впери поглед в изцъклените му очи. — Къде?

Воинът се разкашля задавено, сгърчил лице в болезнена гримаса. Дългата кост и Петте копия отново мушнаха краката му в пламъците и по челото му изби пот. Той зарита обезумял, разпръсквайки въглените.

— На юг! — изкрещя воинът. — В името на Гръмовната птица, стига!

Храбър мъж направи знак и хората му дръпнаха пленника по-далеч от огъня.

— Къде на юг? — наведе се над него Храбър мъж, втренчен в лицето му.

Черното острие се гърчеше на пясъка и хлипаше:

— На юг от Зелената планина. В долината на Червената глина. На два дни път оттук. — След това въздъхна и потрепери от изгарящата болка.

Храбър мъж се изправи.

— Значи отвъд Зелената планина. — Обходи с поглед южния хоризонт, забелязвайки заоблените гранитни върхове, които скриваха гледката. На два дни път? Неговият лагер заради старците и децата щеше да вземе разстоянието за четири.

— Вдигайте лагера!

Отправи се към палатката си, а Бяла врана вървеше до него.

— А воинът на Черните острия?

— Оставете го както е вързан.

Черните и очи срещнаха неговите за момент и тя кимна.

С инфектирана рана и опечени крака вързаният нямаше да изкара и един ден. Койотите щяха да го довършат. Дори и Бяла врана потръпваше при тази мисъл.

Навън изпищя жена.

Бягащ като вятъра скочи на крака, шмугна се под покривалото на палатката си и изтича навън в сивата утринна светлина. Трепетликата се изтърколи от завивките, нахлузи роклята през главата си и го последва. Тук и там мъжете надничаха от палатките си и се озъртаха наоколо.

Лагерът изглеждаше спокоен. От огнищата се издигаха струйки дим. Птиците в пелиновите храсти посрещаха зората с песни. Заоблените пръстени колиби в лагера на Маслодайното дърво се бяха прихлупили, очаквайки утрото. Във въздуха се носеше прохладното ухание на пелин и детелина, както и сладкият мирис на пръстта.

Сивото зайче влезе тичешком в лагера, притиснала ръка до гърдите си, с потресено изражение на лицето.

Бягащ като вятъра се обади:

— Какво има?

Той я сграбчи за раменете тъкмо когато щеше да профучи покрай него; тя цялата трепереше.

— Гореща мазнина — прошепна тя. — Там… в пелиновите храсти. Мъртъв е.

— Какво? — Трепетликата я хвана за рамото; по изящното и лице бе изписана изненада.

Бягащ като вятъра хвърли разтревожен поглед на Трепетликата и нареди:

— Покажи ми.

Сивото зайче потрепери и поклати глава.

— Сиво зайче? — Трепетликата я хвана за ръката. — Ела. Аз ще бъда до теб. Той ми е дядо. Може би просто е пуснал душата си да лети. Може би…

Хората бяха почнали да се трупат около тях, шепнейки си разтревожено един на друг.

Двете жени се отправиха към пелиновите храсти заедно с Бягащ като вятъра. Той забеляза пребледнялото лице на Трепетликата. Сърцето му бе свито. Гореща мазнина? Мъртъв? Той поклати невярващо глава.

Сивото зайче спря, пое дълбоко дъх и застина.

Гореща мазнина лежеше по лице върху меката песъчлива почва в подножието на плоския хълм, който засланяше лагера. Пелиновите храсти около него бяха високи до коленете и сребристозеленият им цвят рязко контрастираше със златисто-кафявите дрехи на Човека с летяща душа.

Трепетликата издаде дълбок гърлен стон и Бягащ като вятъра я прегърна. Раменете и се затресоха. Изплашените очи на Сивото зайче отразяваха паниката, която обзе шумящата тълпа.

Хората се скупчиха около тях, за да видят тялото. Бягащ като вятъра потупа Трепетликата по гърба, а след това я пусна, за да се наведе и огледа тялото на Гореща мазнина. Темето на стареца бе пробито.

Бягащ като вятъра подтисна желанието си да изкрещи мъката си на небесата. Тази купчина безжизнена плът първа му бе предложила топла приятелска ръка и дружбата им бе станала скъпа и за двамата. Още едно топло приятелско чувство бе изтръгнато от душата му — като пелинов храст, изтръгнат от изсъхнала земя: „Аз те обикнах, стари приятелю. А сега и ти си отиде.“

Препаската на Гореща мазнина бе развързана, сякаш бе клекнал да се облекчи. Бягащ като вятъра се извърна, но видя единствено разбъркани следи — утъпкани от хората, скупчили се около тях. Той огледа внимателно земята. От другата страна на пелиновите храсти намери два отпечатъка върху твърдата почва — сякаш някой се бе вдигнал на пръсти, за да нанесе удара.

— Кой ли го е направил? — запита Трепетликата с напрегнат глас.

— Син вятър! Огледай наоколо за следи. Бързо, преди да сме изпотъпкали всичко. — Бягащ като вятъра посочи. — Останалите не мърдайте от мястото си, докато не огледаме.

Синият вятър кимна и се отдели от тълпата.

Бягащ като вятъра се опита да сподави мъката си и да размисли трезво.

— Някой да е чул нещо? Или да е видял нещо?

Хората се спогледаха неспокойно и поклатиха глави.

— Имаме много неприятели — напомни Черна луна, пристъпи напред и се наведе. В очите му заблестя тъга.

— Може да сме изпуснали някой от воините на Земните хора. А може да е била и някоя от пленничките.

Бягащ като вятъра пое дъх през зъби.

— Снощи той вечеря с нас. Сигурно се е случило малко след това.

Трепетликата коленичи, мъчейки се да сподави сълзите си. Без да обръща внимание на кръвта, тя нежно положи главата на своя дядо в скута си.

Младият мъж се наведе и попипа съсирената тъмночервена локва върху пясъка. След това докосна тялото на стареца — то бе леденостудено.

— Който и да е бил, е изчезнал отдавна. Но това не значи, че няма да се върне. За известно време ще трябва да бъдем нащрек през нощта и да се пазим по-добре.

— Да убиеш Човек с летяща душа? — Сивото зайче поклати глава. — Надявам се, че този, който го е направил, е готов да посрещне гнева на Гръмовната птица. Душата на Гореща мазнина ще се върне за него.

Сред хората се надигна гневен ропот.

Бягащ като вятъра си припомни деня, в който се бе изправил пред Един мъж… деня, в който Гореща мазнина бе говорил за пръв път с него. Колко нощи след това бяха разговаряли със стария Човек с летяща душа, бяха се смели и споделяли тайните на душите си?

Той се изправи и махна рязко с ръка.

— Охлюва черупка, вземи няколко човека и се разгърнете около лагера. Удвоете постовете по хълмовете.

Тиха вода засенчи очи и се загледа надолу към равнините. Дори оттук виждаше ленивите димни спирали, издигащи се от лагера на Маслодайното дърво — повече огньове, отколкото би запалил целият клан на Нощна сянка. Той хвърли поглед към плоския хълм, който хвърляше дълга сянка върху лагера. Ивиците бяла пръст, разделени от пясъчникови скали, блестяха на утринната светлина, а пелиновите храсти и детелината бяха осеяли склоновете за най-подходящото място за поставяне на часови. И ако те бяха там…

Сърцето му се сви от безпокойство.

— Насам — каза той на Бяла пепел, посочвайки един осеян с пелинови храсти конусовиден хълм точно пред тях. Върхът на ниската могила, изглежда, бе от бяла глина и пръснати кварцови камъчета.

— И после какво? — попита жената, бързайки след него. Непослушко припкаше отзад.

— Сънувай. Сънувай животните. Трябва да го направиш.

— Но защо?

— Тези там долу не са Земни хора. Ще трябва да ги накараме да си помислят, че притежаваме по-голяма Сила, отколкото изглежда на пръв поглед.

Задъхани, те достигнаха върха на хълма и погледнаха надолу към равнината. Тиха вода видя как няколко фигури се насочват към тях в лек тръс.

— Сънувай, Бяла пепел! Сънувай както никога досега!

Бяла пепел се отпусна върху пясъка и сложи ръце в скута си. Преглътна с усилие и затвори очи.

Младият мъж седна до нея и започна да пее. Той се съсредоточи, опитвайки се да не обръща внимание на страха, който пулсираше с всеки удар на сърцето му.

Вързопът се впи в раменете му, натежавайки. Тръсна глава и запя по-високо.

Челото на Бяла пепел лъсна от пот. Сега вече воините се виждаха ясно, тичащи по обраслия с пелинови храсти склон към тях. Колко ли време им оставаше?

— Вълчи съногадателю? — прошепна тя, мъчейки се да сподави обзелото я отчаяние. — Помогни ми. Трябва да призова животните.

Тежестта на вързопа на Тиха вода теглеше неумолимо раменете му надолу: „Ако не престана да я усещам, някое копие ще ме прониже.“ Той прочисти съзнанието си, пеейки равномерно, стремейки се гласът му да остане спокоен.

Тежестта на вързопа сякаш се увеличаваше още повече… И изведнъж се сети:_ това бе от Вълчия Талисман!_

Изхлузи вързопа от раменете си и развърза ремъците с трескава бързина. Сграбчи Талисмана и през ръката му премина мълния от Сила. Самият въздух сякаш завибрира и Бяла пепел се поуспокои; известна част от отчаянието изчезна от напрегнатото и лице.

Воините под тях ги посочиха и закрещяха.

Тиха вода долови мига, в който жената се докосна до Върховното цяло. Вълчият Талисман се изпълни с такава неудържима Сила, че той едва не го изпусна. Усещаше невидимите нишки на Талисмана да се протягат към Бяла пепел.

Един черен вълк се приближи по криволичещата пътека между бледозелените храсталаци. Той се взря в жената с блестящи жълти очи — сякаш чакаше нещо. В небето се разнесе крясък на орел. Сърцето на Тиха вода подскочи, когато вълкът дойде и застана между него и Бяла пепел; беше толкова близо, че той усещаше как муцуната на животното се трие в кожените му панталони. Една чучулига кацна на главата на Бяла пепел и заизвива трели във въздуха. От храстите изпълзя язовец, който засумтя тихо. Върховното цяло пулсираше.

Душата на Тиха вода се изпълни с екстаз.

Воините спряха на няколко хвърлея копие и впериха изумени очи в тях.

„Говори с тях!“ — Заповедта засия в душата на Тиха вода.

— Бяла пепел? — каза той бързо. — Кажи им, че идваме с мир.

Един от воините се приготви да метне копието си.

— Бяла пепел! Аз не говоря езика им!

Тя се отърси от Съня и животните побягнаха, пръсвайки се из храстите или политайки към тюркоазеното небе. Воините под тях закрещяха и закриха главите си, за да се предпазят от разлетелите се птици. Един от тях падна на земята и поде молитвени Песни към Гръмовната птица.

— Какво? Какво каза?

— Кажи им, че им носим Съня. Че няма да им сторим нищо лошо.

Гласът и звънливо заговори на езика на Слънчевите хора и воините се спогледаха неспокойно.

Тогава водачът им тръгна към тях, изкачвайки предпазливо склона, приготвил копие в атлатъла си. Хората му го последваха с нервни крачки. Тиха вода усети как Бяла пепел се стяга, докато воинът приближаваше. Когато стигна на не повече от десет крачки от тях, той се спря с изумено изражение на лицето. Мъжът бе млад и красив, с гъвкава и силна походка. Косата му бе сплетена на кок. Три черни линии бяха татуирани на челото му. Устните му се отвориха и промълвиха:

— Бяла пепел?

Тиха вода разпозна името и на езика на Слънчевите хора. Той се извърна към нея и видя, че тя се взираше в младия воин с отворена от изумление уста.

— Бягащ като вятъра? — прошепна Бяла пепел. Недоверието и се примеси с витаещите в съзнанието и фрагменти от Съня. Тя примигна и потърка лицето си. Дали това бе истина? Или Върховното цяло и пращаше ново видение?

Той пристъпи към нея; беше по-възмъжал, отколкото го помнеше. Заякнал. Тя плъзна поглед по познатите черти на лицето му, озарени от ярката светлина. Сърцето и спря да бие, виждайки удивлението в очите му.

— Бяла пепел…_ ти си жива!_

Тя се изправи неуверено на крака и изчака Тиха вода да застане до нея, преди да направи крачка напред и да прегърне Бягащ като вятъра. Той я прегърна също тъй силно, както го бе направил онази нощ над лагера на клана Бяла глина.

— Мислех, че си загинала — прошепна той в косата и. — Бях изгубил всяка надежда.

Непослушко излая и заръмжа зад нея.

— Бяла пепел? — обади се неуверени Тиха вода. — Кой е този мъж?

Тя се отдръпна от Бягащ като вятъра, примигвайки за да задържи сълзите, замъглили зрението и.

— Тиха вода, това е Бягащ като вятъра.

Той притисна Вълчия Талисман до гърдите си и изгледа любопитно воина.

Лицето на Бягащ като вятъра се изопна.

— Какво правиш тук? Защо тези животни те бяха наобиколили? Какво става?

Бяла пепел затвори очи, опитвайки се отчаяно да се отърси от безметежността на Върховното цяло, за да може да разсъждава трезво.

— Това Черни острия ли са?

— Точно така.

Тя кимна и душата и се изпълни с облекчение._ Поне не трябва да се бори с храбър мъж._

— Да отидем в лагера ви, Бягащ като вятъра. Трябва да поговорим за много неща, а времето е малко.

— А този човек? — запита той с глас, който режеше като току що отчупен обсидиан.

Бяла пепел видя как спътникът и се стегна и плоското му лице се изопна.

— Той е Пазителят на Вълчия Талисман. — Хвърли поглед на Бягащ като вятъра, след това се обърна и протегна ръка на Тиха вода. Той притисна Вълчия Талисман към гърдите си със сакатата си ръка и пристъпи напред да я поеме.

— Освен това той е… моят съпруг.