Вълчият талисман

4.

Храбър мъж вървеше из лагера на Вълчето племе. Още един Лагер на мъртвите — но този път той бе изпратил жертвите в него.

— Ще може ли някой от вас да избяга, както направих аз навремето? Съмнявам се. Силата е моя. — Хвърли поглед към един млад воин, който лежеше под слънчевите лъчи, а от окървавения му стомах стърчеше копие. Някой го бе довършил, пръсвайки мозъка му с бойна тояга.

Бяла врана вървеше до Храбър мъж, отбелязвайки несъзнателно димящите огнища и оцветените с дим кафяви покривала на палатките, от които се отразяваше светлината на утрото. Ако не бяха натъркаляните тела, човек можеше да помисли, че лагерът очаква спокойно завръщането на обитателите си. Тук-там по някоя палатка бе съборена, но иначе личните вещи на всички лежаха там, където ги бяха оставили.

— Всичко стана точно както го бе видял в Съня си — каза тя със страхопочитание в гласа. — По абсолютно същия начин.

Храбър мъж се усмихна. Още малко и щеше да се пръсне от задоволство.

— Аз съм новият начин на живот. Никой няма да посмее да се изправи срещу Строшените камъни. Силата ми нашепва. Съвсем скоро всички кланове на Слънчевите хора ще знаят името ми.

Жената му хвърли поглед, изпълнен със страст.

— Започнах да ти вярвам.

Храбър мъж спря пред едно от огнищата. Къс печено месо лежеше върху изтлелите въглени; долната му страна бе изгоряла по време на битката, но отгоре мазнината му още цвърчеше. Той вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на апетитната миризма на лосово месо.

— Бих хапнал малко от това.

Бяла врана бръкна в кесията, която висеше на кръста и и извади кварцов нож с дървена дръжка. Сръчно отряза дълго парче от горната страна и му го подаде. Той подуха горещото месо, за да изстине и отхапа от него. Устата му се напълни с топли сокове.

Задъвка замислено, оглеждайки изпотъпканата поляна. Няколко от по-младите воини охраняваха краищата на лагера, вперили поглед в дърветата в случай, че някой от бягащите воини от Вълчето племе се върнеше.

В центъра на лагера се издигаше самотна палатка — най-голямата в целия лагер — заобиколена от празно пространство. Покривалата и бяха украсени с пъстроцветни рисунки на Слънцето, Богът–вълк и огъня, луната и звездите, а върху двете части на входното покривало бяха изрисувани няколко огромни червени спирали. Храбър мъж измина куцайки пътя до палатката и спря. Точно пред входа лежеше по гръб възрастен мъж с посивяла коса, с разперени ръце и крака. Едно копие бе пронизало тялото му. Очите на стареца се взираха невиждащо в небето. Нещо в изражението на лицето му, сякаш докато е умирал, шаманът бе видял някакъв ужасен кошмар, накара ледени тръпки да пробягнат през душата на Храбър мъж.

Той се отърси от лошото си предчувствие. Племето на вълка се бе грижило добре за своя шаман. Дрехите му бяха ушити от най-изящна щавена лосова кожа и си личеше, че са направени от майстор. Бодли от таралеж, боядисани в различни цветове, бяха вплетени в причудливи шарки по гърдите, врата и ръкавите на ризата. Шарките сияеха призрачно в светлината на утрото. Под тялото на стареца лежеше вълча кожа; кръвта му се бе съсирила и спекла по гъстата черна козина.

Храбър мъж тръгна към палатката и стисна зъби от болката, пронизала коляното му при влизането през ниския вход. Най-различни кесии, амулети и вързопи, украсени с пера висяха от прътите на палатката. Завивките на стареца също бяха изработени от най-изящна щавена кожа.

На почетното място в задната част на палатката бе поставен триножник от обелени върбови пръчки, а върху него лежеше голям вързоп, увит във вълчи кожи. До триножника стоеше красива торба от необработена кожа — явно в нея се носеше вързопът. Храбър мъж пристъпи по-близо и разгледа вързопа. После посегна към него; все още усещаше пробождане в крака си.

„Да — шептяха гласовете. — Силата. Това е Силата на Вълчето племе.“

В мига, в който пръстите на Храбър мъж докоснаха обвивката от вълча кожа, по мускулите му сякаш пробягна мълния, която разтърси костите му. Той дръпна ръката си, сякаш бе докоснал змия. Стегна се, стисна зъби и вдигна свещения предмет от триножника. Треперейки, разгърна черната кожа. Нещо изпадна от нея и тупна тежко на кожите до краката му.

Храбър мъж изпъшка, наведе се и взе една каменна статуетка. Повъртя я в ръце: тя представляваше изящно изваян вълк, направен от черен камък и излъскан така, че блестеше на светлината.

„Колко е красиво! А сега и то, както и Силата, е мое!“ — Той сложи каменния вълк в кесията си.

Сърцето му заби лудо, когато разви цялата черна вълча кожа. Поемайки свещения вързоп в ръцете си, започна да го изучава внимателно. Кожената му обвивка изглеждаше много стара и бе съшита във формата на сърце. Горната и част бе боядисана в бяло, като тлъстината на сърцето, а долната — в кървавочервено, прорязано от тъмни вени. Кожената обвивка бе изопната, сякаш вързопът бе здраво натъпкан. Натъпкан с какво?

Храбър мъж го стисна… и трепна. В стомаха му се надигна гадене и болка проряза главата му като нажежени каменни късчета.

Почувствай Силата! Той затвори очи, превъзмогвайки главоболието. Сетивата му сякаш плаваха, разширяваха се. Душата му закръжи вътре в него. Чувстваше как Силата се опитва да се увие около него, обгръщайки го като топла зимна наметка, която се стяга и го задушава…

Проклинайки, той нанесе ответен удар, отблъсвайки я от душата си.

— Опита се да ме убие! — беснееше той. След това се усмихна на вързопа: — Няма да успееш по този начин. По-силен съм от теб. А задето се опита да ме надхитриш, ще те унищожа.

Храбър мъж изгледа злорадо вързопа и излезе навън заедно с него. Вглеждайки се по-внимателно, видя фините шевове, с които бе съшит свещения талисман. Това бе работа на майстор-шивач — ръбовете бяха толкова малки, че едва се виждаха.

— Още плячка ли? — запита го Бяла врана. Тя се бе загледала в трупа на стареца.

Храбър мъж отметна глава назад и се изсмя въпреки болката, която сякаш забиваше шипове в главата му.

— Сърцето на Вълчето племе! Намерих сърцето им!

Силата на вързопа се опита да го докопа още веднъж, попивайки в плътта му като хлад през зимен ден. Той я отблъсна, затваряйки очи, за да почерпи от Силата на болката и гнева, които го изгаряха отвътре. Загуби равновесие и падна, стиснал зъби за да преодолее болката.

„Призови душата си! Бори се! Да не би да си избягал от Лагера на мъртвите, за да умреш тук?“ — пищяха гласовете в съзнанието му.

Храбър мъж дочу разтревожения глас на Бяла врана отвъд червената мъгла, изпълнена с болка и страх. Той усети като в просъница как тя го докосва и после се отдръпва уплашено. Сега за него не съществуваше нищо друго, освен битката между неговата воля и тази на талисмана.

„Ще те унищожа! Мразя те, предизвиквам те! Ще те смажа, както смазах народа ти! — Гневът му извираше и той черпеше сили от него. Храбър мъж даде воля на прогнилата омраза, изпълваща го, отблъсвайки пипалата на Силата, с които Талисманът се опитваше да обгърне душата му. От цялото му същество бликаше кипяща ярост и той изкрещя, разкъсвайки хватката на Талисмана. — Победих! Трябва само силно да мразя! Кръвта и страхът са най-добрите му оръжия, моята Сила!“

Силата на свещения Талисман угасна и Храбър мъж примигна, зашеметен от мощта на собствената си Сила. А може би вързопът го бе освободил само привидно? Той го стисна по-здраво, сякаш искаше да го удуши.

— Нищо не можеш да ми направиш. Никой не е по-могъщ от Храбър мъж. Тази нощ ще разбереш истинските измерения на Силата ми!

Той отвори очи и видя, че е заобиколен от уплашени хора. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Колко дълго бе продължила борбата? Бяла врана бе коленичила пред него, мачкайки роклята си от кожа на антилопа в силните си ръце.

Храбър мъж се претърколи на една страна и тръсна глава, за да проясни зрението си. По страните му се стичаше пот.

— Добре ли си? — Гласът и бе треперлив. — Какво стана? Опитах се да ти помогна, но… — Тя затвори очи и потепери.

— Надвих тяхната Сила — отвърна дрезгаво той.

Гласовете в съзнанието му зашепнаха и се закикотиха тържествуващо: „Убий го! Изгори го!“

Храбър мъж примижа и вдигна вързопа-сърце към Слънцето.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво ти нося? Аз, Храбър мъж, представлявам Силата на Слънцето! Гръмовна птицо, принасям ти в дар това сърце!

Бяла врана се огледа наоколо, обхождайки с поглед лагера:

— Ще го дадеш на Гръмовната птица?

— Тази нощ — обеща той, стисвайки вързопа толкова силно, че пръстите му се впиха в него. — По време на Танца. Ще го изпратя на Гръмовната птица сред пепелищата, останали от Вълчето племе!

Страхът на Лява ръка пулсираше в ритъм с всеки изплашен удар на сърцето му. Той сдържа дъха си и се заслуша напрегнато. Чу ги да идват, чу тихите стъпки на приближаващите се воини. Обезумял от уплаха, останал без път за отстъпление, той се шмугна в една горичка от млади ели и се зарови в гъстия килим от опадали иглички. Скрит зад преплетените зелени клони, той чакаше, а пулсиращата кръв във вените му отмерваше всяка оставаща му секунда живот. Няколко от игличките, в които се бе заровил, се навряха в ухото му и започнаха да го гъделичкат.

Лява ръка отчаяно се опита да се слее с гниещия горски килим около него. Ако сега го откриеха, нямаше дори да може да се защити. Беше изстрелял и последното си копие, доставяйки си малкото удоволствие да види как то се забива в хълбока на един от вражеските воини. Надяваше се, че е проникнало достатъчно дълбоко, за да прободе вътрешностите му.

Тогава поне един неприятел щеше да умре в ужасни мъки, докато вътрешностите му се инфектират. Ех, ако можеше да избие всички по този начин — да им го върне тъпкано за това, което им сториха днес.

Един от воините заговори на задавения гърлен език на Слънчевите хора. Лява ръка чуваше как дрехите им се жулят по дебелите клони на елите. Страхът отново завладя тялото му и той започна да се моли: „Не им позволявай да ме открият, Свещен вълк. Не позволявай това да се случи.“

Друг се изсмя тихо, плясвайки с мазолеста длан по копията си. Те изтракаха многозначително. От мястото си в гъстата постелка от иглички Лява ръка можеше да се протегне и да докосне обутия в мокасина крак на един от воините.

В далечината изплашен писък процепи притихналата гора.

Сред воините веднага се възцари злокобно мълчание; после, шепнейки си предпазливо един на друг, те се отдалечиха и постепенно шумът от смъртоносните им стъпки заглъхна.

Лява ръка изпусна облекчено дъха си, който бе сдържал досега.

Трябваше да остане на това място. Да не мърда. Да изчака да се стъмни. Може и да знаят как да дебнат из гората, но не познават всички пътеки.

Той раздвижи пресъхналия си език, за да прогони лошия вкус в устата си и се опита да преглътне. Как можа да се случи? Племето се бе събрало за Благословията. Днес щяха да започнат Танците и племето щеше да благодари на Свещения вълк за това, че им е помогнал да преживеят ужасната зима.

Той тъкмо бе станал от постелята си, за да отиде в помещението за изпотяване, когато страховитият вик разкъса тишината на утрото. Воините сякаш започнаха да извират от земята, втурвайки се между палатките, хвърляйки копия, размахвайки ужасните си бойни тояги.

Лява ръка се шмугна обратно в палатката, търсейки трескаво оръжия. Ясна утрин — неговата любима — подскочи от завивките, стресната в съня си. В същия миг събориха палатката върху главите им.

Воинът от племето на Слънчевите хора бе ужасно изненадан, когато Лява ръка се изправи и заби копието си в гърдите му.

— Бягай! — извика на Ясна утрин, а след това се хвърли в битката. Само с един бърз поглед разбра, че вече са загубили. Втурна се след жената, бягайки към гората като хвърляше копия, за да забави преследващите го воини.

Скрит в сенките на скривалището си, Лява ръка стисна здраво очи. До деня, в който душата му щеше да се възнесе към Звездната паяжина, той щеше да чува в ушите си писъците на съплеменниците си, мятащи се насам-натам като планински овце, хванати в капан. Видя как пронизаха с копие Красивата флейта. Майка му, Голяма вода, се препъна и падна — и една свистяща бойна тояга пръсна мозъка и.

А Ясна утрин? Дали бе оцеляла любимата му? Или и нейната Сила бе унищожена заедно с тази на Вълчето племе?

От всички посоки изскачаха все повече и повече воини на Слънчевите хора, сякаш нямаха чет. Многобройни като дърветата в гората. Стомахът на Лява ръка се сви.

А какво ли бе станало с Вълчия Талисман? Дали някой се бе сетил да го спаси в тези последни минути? Реши, че трябва да се върне и да разбере!

Храбър мъж седеше пред палатката на шамана, подпрял брадичка на здравото си коляно. Чуваше как в здрача около него Строшените камъни тършуват из палатките и разглеждат плячката, изоставена от бягащите хора от Племето на вълка. Храбър мъж се намести по-удобно върху кожите, които бе натрупал пред жилището. Жените, децата и старците, които досега бяха събирали дърва в гората, започнаха да се връщат на групички. През целия ден те бяха влачили в лагера шума, клони и храсталаци за огромния огън, който той смяташе да разпали през идващата нощ.

Продължи да се взира замислено във вързопа. Свещеният Талисман бе поставен върху триножника от върбови пръчки, който бе изнесъл от палатката. Все още чувстваше Силата на Талисмана. Това нещо, принадлежащо на Вълчето племе, се бе опитало да го убие чрез бавно стягане около душата му.

Храбър мъж вдигна поглед към небето, което бе станало виолетово. Вечерницата вече блещукаше над силуетите на дърветата, очертаващи се на източния хоризонт. „Но аз устоях. Ти се провали, Свещен Талисман — и в битката с теб аз научих колко Могъща е душата ми.“

Един подир друг воините му се завръщаха, убедили се, че оцелелите от Племето на вълка са избягали панически. Талисманът, за разлика от хората, не можеше да избяга и сега очакваше неговата воля. Какъв великолепен подарък за Богът-мечка и Гръмовната птица! Закрилниците на Слънчевите хора щяха да го дарят със Сила и храброст за такъв подарък.

Някаква жена изплака в далечината и се разнесе мъжки смях. Воините му се забавляваха с пленничките, които сега бяха роби на Строшените камъни. Жените, които бяха успели да пленят живи, щяха да раждат силни деца за неговото племе. Така щяха да облекчат задачата на жените от клана Строшени камъни.

Но къде бе Бяла пепел?

Някакво откъслечно видение изплува в съзнанието му — не за Бяла пепел, а за много хора, които работеха за няколко човека. Той се съсредоточи върху видението. Много хора се потяха под палещите слънчеви лъчи, носейки плодовете на своя труд пред него в големи кошници. Той бе седнал на една височина, на главата си имаше корона от пера и се излежаваше върху красиви кожи от норка, видра и пума.

„Ще бъда като някой Могъщ Дух. Хората ще отправят молитвите си към мен и ще ми носят дарове, за да използвам Силата си за тяхното добруване.“ Видението затрептя като мираж под жаркото лятно слънце и се стопи, въпреки усилията му да го задържи.

Храбър мъж изгледа с присвити очи Талисмана, разпознавайки издайническите пипала на Силата му. Да, Талисманът му бе пратил това видение. Какви ли други тайни криеше? Известно време се опитваше да проникне в свещения вързоп, да го подчини на волята си, но усилията му се оказаха напразни и той замахна разгневен, събаряйки триножника на земята.

Как би могъл да накара всички тези хора да работят за него? Ясно беше, че в началото ще има доста проблеми. Как можеше да контролира толкова много пленници? Какво би им попречило просто да се разбягат? И колко ли време трябваше да работят робите, за да си струват усилията, които ловците на Строшените камъни трябваше да вложат в изхранването им?

Той присви очи: „Има нещо в тази идея, нещо от което бих могъл да извлека Сила за в бъдеще. Слънчевите хора винаги са взимали пленници — но само жени, които могат да раждат, и деца, които да разменят срещу откуп с другите кланове. Как могат пленниците да бъдат използвани така, че да ни поведат към нов начин на живот? Такъв, в който Строшените камъни да заповядват на останалите какво да правят.“

Бяла врана се появи от сгъстяващия се здрач и седна на завивките до него. Беше облечена в мека рокля от лосова кожа, обработена с дим така, че бе придобила златистокафяв цвят. Цилиндрични костени украшения тракаха по ресните, с които бе обшит подгъвът на роклята. По шевовете на ръкавите бяха изрисувани виолетови шарки с боя, направена от семенцата на горчивия храст. Косата си носеше свободно — лъскав гарвановочерен водопад, развяван от вятъра.

— Току що пристигна вестоносец от Летящия ястреб — съобщи му тя. — Всички оцелели от Племето на вълка са побегнали на юг.

— Намерили ли са Бяла пепел?

— Никой още не е изпратил такава вест.

Храбър мъж изсумтя и хвърли раздразнен поглед към вързопа, който се бе отърколил върху кожите.

— Някой от Племето на вълка опитал ли се е да даде отпор на нашите воини?

— Летящият ястреб казва, че един-двама събрали кураж и се опитали да устроят засада на бойците ни, но повечето от неприятелите са твърде уплашени, за да направят нещо по-сериозно.

Храбър мъж се усмихна вътрешно.

— Някои може и да опитат. — Вдигна Свещения Талисман — по кожата му избиха тръпки — и го повъртя в угасващата вечерна светлина. — Утре ще освободя една от жените им, за да съобщи на онези, които ще искат да се бият с нас, че сърцето им е било изгорено.

Бяла врана потрепери, сякаш и бе станало студено, и бързо разтри раменете си с ръце.

— Не ми харесва това нещо. Чувствам го сякаш е живо. Как можеш да го държиш така?

Той вдигна вързопа-сърце пред очите си и започна да го изучава замислено.

— Мога, защото моята Сила е по-голяма от неговата. То се опита да ми се съпротивлява — и загуби битката. — Посочи с пръст вързопа. — Разбираш ли, Слънцето е по-могъщо от сърцето. Всичко произлиза от Слънцето. Дори и Богът-мечка и Гръмовната птица. Преди да се появи каквото и да било, е съществувало само Слънцето — единственият Създател, даряващ живот. Слънчевите хора са бъдещето на света… а аз съм бъдещето на Слънчевите хора.

Бяла врана го погледна сериозно.

— Не бих желала да съм твой неприятел.

Храбър мъж се засмя; започваше да я харесва.

— Нито пък аз бих искал да съм твой неприятел. — Наклони глава. — Я ми кажи, как уби Слънчевите пера?

Тя притисна колене до гърдите си и преплете пръстите на ръцете си, загледана към притъмняващите дървета.

— Откъде знаеш, че аз съм го направила?

— Питаш най-Могъщия мъж сред Строшените камъни? Питаш Съногадателя, който е видял всичко това в Съня си? — Посочи към лагера. Тук-там по някой огън озаряваше меката виолетова вечер.

Жената помисли за момент и каза:

— С възрастта силите на мъжа отслабват… а той беше старец. Разбрах, че ще ти създава неприятности. Виждах го в очите му. Не можеше да позволи на някакъв голобрад юноша от клана Бяла глина да заеме неговото място. Когато си отиде в палатката, аз влязох при него и му казах, че трябва да му съобщя нещо. Той ме покани да седна. Както се беше навел, посегнах в мрака и нахлузих кожена торба на главата му. После легнах върху него и натиснах главата му в меките кожи. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде стар, твърде слаб. Изчаках доста време, след като вече бе престанал да шава. — Сви рамене. — Доста здрава торба му бях нахлузила на главата. Реших, че щом не пропуска вода, няма да може и да диша през нея.

— Мразеше ли го?

Тя изпръхтя насмешливо:

— Не само него.

Храбър мъж протегна ръка:

— Помогни ми да се изправя. Вече се събраха доста воини. Време е да започнем Танците.

Тя се изправи и му помогна да стане. Той смръщи лице от болка, когато тежестта му се пренесе върху болното му коляно. Сложи отново вързопа на триножника.

— Смятам, че вече имаме достатъчно дърва.

Тя му помогна да запази равновесие и каза:

— С тази купчина, кояти си ги накарал да съберат, бихме могли да изгорим цялата планина.

Той вдигна поглед към нощното небе.

— Точно такава трябва да е, за да могат да видят огъня в Лагера на мъртвите.

Храбър мъж изкуцука до най-близкия огън. Двамата воини, седнали край него, му се ухилиха, ядейки нещо, което бяха намерили в една от плячкосаните торби. Бяла врана му подаде горяща главня и той се приближи до грамадната купчина дърва, която кланът бе събрал. Храбър мъж подпали сухите дърва в основата и. Пламъците запращяха и се издигнаха към небето.

Хората започнаха да прииждат от всички страни, гледаха с широко отворени очи, разговаряха и сочеха все по-силно разгарящия се огън. Храбър мъж вдигна глава нагоре, за да види как първите искри политат към черното небе. Тази нощ щеше да остане в преданията на всички племена.

— Ти, Жълт камък, доведи жените от Племето на вълка. Сложи ги най-отпред, така че да виждат всичко. Искам да бъдат в центъра на Танците. — Но Бяла пепел не е сред тях.

„Скоро — обещаваха гласовете. — Ще я получиш още тази нощ. Скоро — ако Силата ти е достатъчно могъща — тя ще бъде твоя.“

Той се изсмя високо, мърморейки си:

— Да, Духове, Силата ми ще хване Бяла пепел.

— Какво? — запита Бяла врана.

— Нищо. — Пламъците озариха лагера и околността му. Той, Храбър мъж, бе постигнал всичко това. Силата му го бе извела от Лагера на мъртвите край реката на Дебелия бобър, за да поведе Строшените камъни към тази бляскава победа. Наслаждаваше се на възхищението в очите на хората му.

В края на гората двама воини влачеха още една съпротивляваща се пленница. Още една жена за Строшените камъни. Той лениво се запита дали се бяха позабавлявали добре с нея и погледна към Бяла врана. Никоя пленница не би могла да го ощастливи и да го дари с такова удовлетворение, както бе направила тя.

Храбър мъж обгърна раменете и и се извърна отново към огъня. Пламъците се издигаха високо в нощта.

Къде ли бе Бяла пепел?

Гласовете в съзнанието му изпуснаха приглушена въздишка: „Ще я получиш тази нощ. Но трябва да те предупредим… пази се. Пази се от неведомите пътища на Силата!“

Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя. Двамата воини влачеха мятащата се пленница все по-близо до огъня.

Груби ръце събориха Бяла пепел, приковавайки я към земята.

— Хванахме една хубавичка, Пет копия. Ще си я поделим — или пък ще теглим жребий, за да видим на кого ще се падне.

Пет копия се ухили доволно:

— Май ще трябва да теглим жребий, за да видим кой ще се позабавлява пръв с нея.

— Нищо не съм ви сторила! Неприятелите ви са от Племето на вълка. В името на Гръмовната птица, пуснете ме! — молеше ги Бяла пепел; коремът и се стягаше, предчувствайки какво я очаква.

Пет копия наклони подозрително глава:

— Ти говориш като нас. Не гълташ думите като онези от Племето на вълка.

Тя събра кураж.

— Аз… аз съм от клана Бяла глина. — А сега трябваше да рискува. Дали знаеха нещо за съдбата на клана и? — На Сборището… семейството ми ще ви плати, за да ме върнете. Ако не ми сторите нищо лошо, ще ви работя. Ще ви нося дърва, ще готвя, ще щавя кожи… докато стане време за Сборището. Тогава семейството ми ще ме откупи.

Пет копия хвърли възбуден поглед на приятеля си.

— Бизонски скок, бяха ни казали да търсим жена от клана Бяла глина. — Той впери настойчив поглед в очите и. — Как се казваш?

— Бяла пепел. — В душата и проблесна надежда. Бе готова да им каже всичко, стига да може да спечели време, за да избяга.

Бизонски скок нададе тържествуващ вик, скочи на крака и се впусна в Танца на триумфа. Украшенията от кости на орел по ръкавите му потракваха при всяка игрива стъпка.

— Завържи я! Успяхме!

Лицето на Петте копия бе пламнало от ентусиазъм.

— Човекът с летяща душа ще възпее имената ни на Гръмовната птица! Ще ни постави да седнем до него при следващия съвет!

Бизонски скок извади ремъци от кесията на кръста си. Пет копия обърна Бяла пепел по гръб и изви ръцете и отзад, а приятелят му я завърза сръчно.

— Какво правите? — крещеше тя. — Ще тръгна доброволно с вас. Само не ме наранявайте!

— Нищо няма да ти сторим, Бяла пепел. Дори и да ни предложат за това всички жени от Племето на вълка или да избием всичките им воини. За нас ти си по-ценна от сочно месо по време на глад — увери я Петте копия.

Бизонски скок стегна добре ремъците.

— Ставай.

Тя се изправи несръчно на крака. Петте копия я държеше, а Бизонски скок взе друг ремък и завърза глезените и.

— Тази дължина трябва да е достатъчна — реши той. — Можеш да вървиш, ако внимаваш. Но не можеш да избягаш. Да вървим. — Посочи пътеката.

Бяла пепел кимна омърлушено, без да смее да обърне поглед към плоския връх, където Лош стомах търсеше кучето си. Слава на Гръмовната птица, че не беше извикал отново или не бе изсвирил на Непослушко.

Тя тръгна по пътеката и едва не падна, когато ремъкът на краката и се изопна.

— Хванахме Бяла пепел! — повтаряше непрекъснато Петте копия.

— Защо съм толкова ценен улов? — запита го тя; страхът и надеждата се бореха в душата и, докато вървеше напред със залитане и спъване.

— Човекът с летяща душа те иска.

Човекът с летяща душа? Но кой? Слънчевите пера ли? Тя бе виждала Човека с летяща душа на клана Строшени камъни на последното Сборище край реката на буболечките. За какво ли е притрябвала на стареца? Поне нямаше да я изнасили или да я бие.

Строшените камъни? Хлад обгърна душата и. Храбър мъж може би беше сред тях. Нали така смяташе да направи — освен ако Племето на вълка не го беше убило. Дали той не бе казал нещо на Слънчевите пера? Може би е заявил, че притежава Силата?

„Бягай Лош стомах! Махай се. Махай се от тези проклети планини и си върви вкъщи при клана Обли скали!“ — Мисълта, че можеше да я последва и да се опита да я спаси, не и даваше мира. Строшените камъни щяха да го убият, само да го зърнеха. А те непременно щяха да забележат Лош стомах.

Тя насочи вниманието си към краката си, стараейки се да пази равновесие. При мисълта, че той може да се опита да я спаси, червата и се преобръщаха. Човек, който непрекъснато се унасяше в мисли, който едва не беше паднал от една скала, защото се бе заплеснал…

Денят се точеше бавно. Гърлото и бе пресъхнало от жажда. Мускулите на краката и бедрата и се бяха схванали от неудобното вървене. Ремъкът, с който бяха завързани глезените и, бе протъркал кожата и всяка стъка и носеше пареща болка.

— Ще вървим по-бързо, ако ми бяхте развързали краката — обади се тя.

Петте копия погледна Бизонски скок и повдигна въпросително вежда. Той обаче поклати глава:

— Не, по-добре да вървим бавно, отколкото да я изпуснем. Човекът с летяща душа ще ни… Е, просто не бих желал да си навлека гнева му.

Бяла пепел прехапа устна и продължи напред, ядосвайки се всеки път, когато я вдигаха над шумата или я пренасяха над неравни участъци като бизонски бут.

Когато слънцето започна да клони към западния хоризонт и през дърветата започнаха да струят ивици светлина, минаха покрай първия труп. Той бе на стара жена, която лежеше на пътеката с разбито теме.

— Защо нападнахте Племето на вълка? — запита Бяла пепел.

Петте копия се усмихна мрачно.

— Човекът с летяща душа видя победата в Съня си, а Слънчевите пера ни изпрати знак от Лагера на мъртвите. Проряза небето със зелен огън и ни посочи пътя.

Бизонски скок навири нос:

— Строшените камъни имат нов Човек с летяща душа, който е много Могъщ. Името му е Храбър мъж.

Бяла пепел се спъна и падна. Лежеше на пътеката, а разпиляната и коса скриваше ужаса, изписан по лицето и. През душата и премина отвратително гадене, подобно на сивата гнойна течност, изпълваща разложените тела.

— Хайде. Ставай! — нареди Петте копия.

— Няма да стане — каза Бизонски скок. — Освен ако не почнем да я бием. Тя познава Храбър мъж. Разбира всичко по-добре от нас. Мислеше си, че ще може да измоли свободата си от Слънчевите пера. Но сега осъзна истината. Помогни ми да в вдигнем.

Докато вървяха, вечерното небе премина постепенно от индигов към виолетов цвят. Бяла пепел правеше всичко възможно, за да забави придвижването им. Заплиташе ремъците си в клоните и камънаците; бореше се, когато набереше достатъчно сили, макар и напразно, защото те бяха по-силни.

— Виждам огъня на Танца! — извика изведнъж Петте копия. — Почти стигнахме.

— Моля ви — прошепна Бяла пепел. — Пуснете ме. Изглеждате ми като воини с чест. Не правете това с мен.

— Че какво е направил кланът Бяла глина за мен? — запита я Бизонски скок. — Баща ми умря, прободен от бойно копие на вашия клан.

Те я извлякоха на една поляна, минавайки покрай купчина трупове, нахвърляни един върху друг. Хора от Племето на вълка. Храбър мъж бе пречупил непреклонните планински воини.

Група хора се бяха скупчили около грамадна клада. Двамата воини я повлякоха безмилостно натам.

— Храбър мъж? — извика Петте копия. Бяла пепел се дръпна назад, криейки се зад Бизонски скок, опитвайки се отчаяно да се изтръгне от ремъците, за които той я държеше. Един бегъл поглед и бе напълно достатъчен. Познаваше този профил, тези широки рамене.

Храбър мъж се извърна. Изглежда, нещо не бе наред с крака му.

— Да?

— Аз съм Петте копия, а това е Бизонски скок.

— Да?

Бизонски скок се ухили и му подаде кожения ремък.

— Доведохме ти жената, която търсеше. Доведохме ти Бяла пепел!

Той посегна и извлече Бяла пепел иззад Петте копия. Тя впери поглед в познатите очи. Сърцето и заби лудешки.

— Бяла пепел — прошепна той.

Паниката я завладя: „Мисли! Мисли, жено, или ще ти се прииска пак да си при Трите бика.“

— Пусни ме Храбър мъж. Ще ти донеса само беди.

Смехът заклокочи дълбоко в стомаха му.

— Този път Бягащ като вятъра няма да ти се притече на помощ.

— Значи това е Бяла пепел? — запита една висока жена, приближавайки се да я разгледа по-добре. Светлината на огъня подчертаваше поразяващите черти на лицето и и дългата и черна коса. — Да, Храбър мъж, красива е. — Тя присви очи. — но жено, достатъчно добра ли си? По-добра ли си от Бяла врана?

Бяла пепел се опита да подтисне страха си, но не успя.

Гласът на Храбър мъж изразяваше нарастващата му радост:

— От дълго време чакам този миг. — Повдигна с пръст брадичката и. — Сега вече нищо не може да застане на пътя ми. — Снижи глас. — Тази нощ, Бяла пепел, Силата ти ще стане моя. И това дори ще ти хареса. — Хвърли поглед към високата жена, която продългаваше да се взира в Бяла пепел с присвити очи. — Благодарение на нещата, на които ме научи Бяла врана.

— Ще видим, Храбър мъж. Ще видим дали няма да се върнеш при мен — в гласа на Бяла врана се долавяше зле прикрита заплаха.

Храбър мъж изкуцука до една голяма палатка, която се издигаше самотна в центъра на лагера, и извика:

— Доведете я. Сега тя е моя.

Куц! Значи Храбър мъж е окуцял! „Куц воин — беше казал Лош стомах в нощта, когато го бе споходило ужасното Съновидение. — Гръмовна птицо, не!“

Бизонски скок я сграбчи ловко, когато тя се опита да отскочи настрани, и я вдигна във въздуха. Държеше я така, че тя можеше само да се мята глупаво върху мускулестото му рамо.

— Отпусни се, Бяла пепел — говореше и успокояващо Бяла врана, докато вървеше след тях. — Обучила съм го специално за теб. В душата му се крие енергия, която завладява напълно мъжествеността му. Той бе любознателен ученик, а аз бях добър учител. Ще ти хареса много повече от чифтосването с обикновените воини.

— Застъпи се за мен! — молеше я Бяла пепел. — Не му позволявай да го направи! Не те ли е грижа? Ако наистина го обичаш, нима искаш той да ме обладае?

Бяла врана понижи сластно глас:

— О, смятам, че в края на краищата той ще се върне при мен. От теб Храбър мъж иска само дете и да се сдобие със Силата ти. Нека посее семето си в теб, Бяла пепел. Ако не друго, поне може да ти хареса. Както вече ти казах… той е доста добър.

Бизонски скок спря пред високата палатка. Бяла пепел видя символите на Силата — Спиралите, Свещения вълк и Слънцето, изрисувани върху кожените покривала.

— Остави я върху кожите, ето тук — нареди Храбър мъж. Онова, което ще се случи, ще бъде видяно в Лагера на мъртвите.

Бизонски скок я положи върху натрупаните кожи. Бяла пепел стисна зъби и очите и се замъглиха от сълзи на безсилие. Всичко щеше да се повтори. Не можеше да се бори с толкова хора.

— Храбър мъж? — Стараеше се гласът и да не трепери. — Какво е станало с теб? Не си ли спомняш как беше едно време? Какво се е случило с юношата, с когото се смеехме заедно? Какво стана с неговата доброта… с мъжа, когото обичах?

Той вдигна поглед към нощното небе, където бяха започнали да блещукат звезди. Жълтата светлина от огъня озаряваше меките гънки на дрехите му.

— Силата ме призова. Силата не обича мекушавите по сърце или сантименталните. Онзи Храбър мъж, когото ти познаваше, умря в Лагера на мъртвите. Там душата ми се освободи от слабостите си, както кората се свлича от старото дърво. Остава само коравата вътрешност.

— Моля те, заради всичко, което сме преживели заедно, не прави това. Пусни ме да си вървя. Никога повече няма да ме видиш. Аз само искам да…

— Вече е твърде късно. — Той вдигна ръце към звездите. — Идва ново бъдеще и Силата избра мен, за да поведа хората към него.

Тя прехапа устна:

— А защо точно аз?

— Гласовете ми го казаха много отдавна. Ти притежаваш Силата. Чрез теб ще намеря пътя към златистата мъгла. Чрез твоята Сила ще се науча как да владея това място и да създам нов начин на живот. Гласовете ми казват, че тази нощ ти ще заченеш моя син и той ще стане велик и Могъщ, както никой друг не е бил преди него.

Храбър мъж се пресегна и изпъшка — очевидно кракът го болеше. Той вдигна някакъв предмет от един върбов триножник.

— Виждаш ли това? То представлява Духовното сърце на Вълчето племе.

„Вълчият Талисман! — Видението от Съня на Лош стомах изплува в съзнанието и. — Твърде късно. Закъснели сме, Лош стомах, съжалявам. Трябваше да направя всичко възможно, за да стигнем по-бързо тук. Аз съм виновна. Аз забавих пътуването ни. Страхът ми от Племето на вълка…“

— И смяташ да го хвърлиш в огъня, след като свършиш с мен. — Усещаше думите като чакъл в устата си.

Храбър мъж кимна.

— Ти действително притежаваш Силата. Разбрала си… и сега разбираш защо трябва да те имам. Знаеш какво ти е отредила Силата… и какво е отредила на мен. То ще се сбъдне, Бяла пепел. Колкото и да ме мразиш, аз трябва да те подчиня на волята си. Не можеш да се бориш със Силата… а аз я притежавам. — Разклати Вълчия Талисман. — Това нещо се опита да ме убие… но Храбър мъж устоя. То се опитва дори и сега, но гласовете на Духовете ме предупреждават навреме, така, че да мога да се защитя.

Думите му звучаха провлачено, като на беззъб старец. Бяла пепел събра кураж.

— Върховното Цяло и Сънят на Първия човек не са за теб. Не знаеш какво ще създадеш със своята Сила.

— Върховното Цяло? — Той повдигна въпросително вежда. — Така ли го наричаш?

Тя извърна глава настрани.

Храбър мъж направи знак на двамата воини:

— Можете да си вървите. Заслужихте признателността на Храбър мъж. Ако имам нужда от вас, ще ви повикам. — Петте копия и Бизонски скок се ухилиха и се отдалечиха към огъня. В начина, по който вървяха, се усещаше нова гордост.

Той се обърна към Бяла врана:

— Не мога да поема риска да я развържа. Разпори ризата и с ножа си.

Бяла врана коленичи до Бяла пепел.

— Той притежава Силата и знае как да я използва, когато е с жена.

Пленницата затвори очи, докато Бяла врана разрязваше предницата на красивата риза, която и бе подарил Пеещите камъни. Кожената дреха се свлече и тя усети хладния нощен ветрец върху кожата си. Пръстите на Бяла врана започнаха да развързват кожените и гащи. С изненадваща сила жената ги изхлузи от бедрата и.

Бяла пепел не можеше да овладее треперенето на тялото си. Гадеше и се.

— Е, Бяла пепел? — запита я Храбър мъж. — Ще ме приемеш ли без съпротива? Или ще трябва да извикам Петте копия и Бизонски скок да те държат? Ще се подчиниш ли на Силата ми… ще я приемеш ли? Или ще се наложи Лагерът на мъртвите и всичките ми воини да те гледат?

Тя преглътна нарастващата паника и изсъска:

— Само свършвай по-бързо!

Храбър мъж сложи ръце на раменете на Бяла врана.

— Върви. Започни Танците и Песните. Дай начало на зова към Силата. Кажи им да Пеят от все сърце, за да призоват Гръмовната птица да гледа.

Бяла врана кимна и тръгна към огъня.

— Не го прави, Храбър мъж. Спомни си какви бяхме, спомни си как нашите предшественици…

— Аз съм бъдещето. — Той изхлузи ризата си. Светлината на огъня заигра по мускулестите му гърди. След това развърза връзките, които придържаха обшитите му с ресни панталони, и изпъшка отново, когато ги изхлузваше от болния си крак. Капачката на коляното му бе подута като боров чеп.

Около огъня се надигнаха диви крясъци — хората започваха да Танцуват и да Възпяват молитвите си към нощното небе.

Той се обърна към огъня и вдигна ръце:

— Чуй ме, Гръмовна птицо! Аз последвах пътя на Силата! Аз видях в Съня си унищожението на Вълчето племе! Тази нощ Силата на двама ще бъде съединена под твоя взор. На това място ще бъде създаден нов Съногадател — заченат от моето семе и отхранен в утробата на Бяла пепел.

Дъхът му секна, докато лягаше до нея.

— Съедини се с мен, Бяла пепел. Ти познаваш повелите на Силата. Знаеш, какво трябва да стане.

Как би могла да се съпротивлява? Ръцете и бяха вързани отзад. Кожените и гащи, смъкнати до ремъка, който свързваше глезените и, нямаше да и позволят дори да го ритне.

Тя изхлипа, когато той протегна ръце и я докосна, прокарвайки леко пръсти по тялото и. Стомахът и се стегна на възел и се разбунтува, желанието да повърне бе заседнало в гърлото и. Тя извърна глава. — Вълчият Талисман изглеждаше окървавен на светлината от танцуващите пламъци. Докато го наблюдаваше, тя почувства как Силата му прониква през страха и. Не можеше да се откъсне от притегателното му въздействие, въпреки, че пръстите на Храбър мъж опипваха гърдите и.

„Лош стомах, провалих и теб… и Силата. Само да можеше всичко да се повтори. О, Лош стомах…“ — мислеше си тя.

Пръстите на Храбър мъж се плъзнаха по корема и. Тя се помъчи да подтисне гаденето, надигнало се в гърлото и.