Вълчият талисман

9.

Съсредоточена, Бяла пепел се стараеше да се отпусне. Беше седнала с кръстосани крака върху купчина меки кожи в заслона на Пеещите камъни. Чувстваше как кръвта пулсира във вените и. Биенето на сърцето и и свиването и разпускането на белите и дробове се сляха с вечността. Тя навлизаше все по-дълбоко в душата си, докато даже и тези усещания изчезнаха.

Сиянието на Вълчия Талисман витаеше наблизо в нищото; Силата му я обгръщаше. Тя устоя на подтика да се остави във властта му и се гмурна още по-дълбоко в себе си, избягвайки посоката, в която би я повел Талисманът. Трябваше ли непрекъснато да кръжи на границата на сетивата и и да я разсейва?

Тя се освободи от себе си и вложи цялата си воля, за да изчисти съзнанието си от мисли. Когато се изпълни с празнота, започна да сваля един по един пластовете си.

Започна да я обзема чувството, че пада в пространството. Почти неосезаемото докосване на Върховното цяло я обгърна като синкав дим в мъглива утрин. Тялото и се носеше заедно с него, сякаш плаваше по вълните.

Ефирният глас на Върховното цяло се понесе около нея: „Търси… търси…“

— Къде си?

Образът затрептя, усещането и за Върховното цяло се разпокъса и тя се завърна в тялото си. Бяла пепел примигна и се озърна замаяно. Пое дълбоко дъх и изпусна въздишка.

— Не мога да го направя. Стигам толкова близо до него… но повече не успявам.

— Прекалено много се стараеш — каза и Пеещите камъни. Той бе седнал върху завивките си гол до кръста в задната част на заслона. По изрисуваната на стената Спирала играеха отблясъци от огнището. Сенките танцуваха по потъналите в сажди скални стени, трепкайки по вързопите, закачени на своите пръчки.

Бяла пепел наведе глава. Схванатите и крака я боляха.

— Почувствах го и мисля, че чух гласа на Първия човек. — Тя поклати глава. — Струва ми се, че колкото повече се приближавам, толкова повече се отдалечава Върховното цяло.

Пеещите камъни допря пръстите на ръцете си, гледайки я със старите си, мъдри очи.

— Ще откриеш пътя.

Тя изпъна крака и трепна от плъзналите в тях иглички. Той винаги казваше така, но този път думите му дойдоха твърде скоро след неуспеха и.

— Но кога? Колко време ми остава? Аз трябва да Сънувам. — Започна да разтрива краката си. — Може би… може би аз не съм избраната.

Бръчките по лицето на Пеещите камъни станаха по-дълбоки.

— Ако мислиш така, никога няма да намериш пътя. Единствено вярата и отделянето от същността ти ще те отведат при Върховното цяло.

— Вяра? Отделяне? Думи, Пеещи камъни. Само думи.

Тиха вода, завит в постелята си, простена леко насън. Старият му оръфан вързоп, в който държеше Вълчия Талисман, беше сложен отстрани до главата му. Изведнъж той се сепна и се събуди, разтърквайки очи с юмруци. След това втренчи измъчен поглед в Бяла пепел и каза:

— Започна се.

Тя му хвърли попарен поглед и запита:

— Какво е започнало?

Тиха вода седна в постелята.

— Слънчевите хора са навлезли във Ветровитата долина. Аз… го видях в Съня си. Летях заедно с Вълчия Талисман. Видях как избиват много хора. Жените бяха пленени.

Тя се взря в него.

— Но Храбър мъж не може да е бил там. Не и толкова скоро.

Изражението на Тиха вода не се промени.

— Не го видях. Но последния път, когато Сънувах нещо такова то се сбъдна. Точно както в Съня. Видях лагера, който унищожи Храбър мъж. Видях Танцуващите онази нощ около огъня. Видях него… и теб. Видях го!

Тя премести поглед към Пеещите камъни. Старецът продължаваше да седи неподвижно.

— Силата не чака никого… дори и една Съногадателка.

Навън в нощта вятърът разгневено зафуча из боровете. Огънят пращеше и пукаше в настъпилото мълчание. Някъде пред заслона се разнесе жалното ху ху хуу на бухал.

Бяла пепел се сви уплашено._ Храбър мъж? Във Ветровитата долина?_

— А какво ще стане с нашето племе? — запита Тиха вода. — Трябва да направим нещо. Не можем просто да оставим Слънчевите хора…

— Нищо не можете да направите — прекъсна го Пеещите камъни. — Освен ако не искате да слезете там и да умрете заедно с тях.

Младият мъж стисна зъби и удари с юмрук по завивките.

— Но какво става? И защо? Какъв е смисълът от толкова много битки и смърт?

Пеещите камъни погледна свраката си; тя стоеше върху пръчката си, мушнала глава под крилото си.

Спиралата тръгва по нов път. Силата изобщо не я е грижа за човешките страдания. Единствено Първият човек поддържа равновесието в Спиралата. Той е връзката между хората и света на Духовете. Сега от Бяла пепел зависи да види в Съня си ново бъдеще за Слънчевите хора. Единствено чрез Съня те могат да проумеят Върховното цяло.

„Сънят. Всичко се свежда до Съня… и до мен.“ — Тя прокара нервно ръце по лицето си.

— Може би мога да Сънувам единствено когато Силата ме споходи. Може би смо когато…

— Мислиш така, защото си оплетена в паяжината на собствената си илюзия. — Отблясъците от пламъците играеха в сините очи на Пеещите камъни.

— Там е цялата работа! — изкрещя Бяла пепел, махвайки в знак на безсилие. — Може би просто не мога да се освободя от същността си!

— Стараеш се прекалено много.

— Прекрасно! Стараела съм се прекалено много. А какво друго да направя? Да престана да се опитвам и да оставя всичко в ръцете на Храбър мъж? Може би някой не може да се докосне до Върховното цяло в будно състояние. Може би и това, което ти си мислиш, че постигаш, също е илюзия! — Тя почти веднага съжали, че е изрекла толкова груби думи.

Разочарованието се бе свило на кълбо в гърдите и. Беше следвала напътствията на стареца с цялата си душа и сърце. В продължение на цял лунен цикъл бе достигнала отново и отново крайчеца на това ефирно докосване, изживявала чувството за падане в пространството. И всеки път усещането за Върховното цяло се изпаряваше точно когато се опиташе да прекрачи този последен праг и да потъне в сивата мъгла.

Объркана и раздразнена, тя стисна зъби: „Какво ми става? Може би не съм героинята, за която се мисля. А от обикновен човек е прекалено да се иска толкова много“

След това се обърна към Пеещите камъни:

— Съжалявам. Не биваше да говоря така.

Старецът кимна едва забележимо.

— Знам какви чувства те обземат в момента. Чувстваш се като малко дете, което се е изправило, но не може да направи първата крачка, без да залитне и да падне.

Бяла пепел мачкаше подгъва на ризата си от лосова кожа. „Кой знае дали и ти можеш да ходиш, старче.“

Пеещите камъни присви очи, сякаш бе прочел мислите и.

— Върховното цяло е навсякъде около нас. — Той посочи скалата над главите им, пода и стените. — И въпреки това ти оставаш сляпа за него. Опитваш се да преодолееш илюзията, която си изграждала цял живот. И сега съзнанието ти казва, че това не може да бъде направено. Докато се вслушваш в този вътрешен глас, ще продължаваш да се проваляш.

Тя прехапа устна и каза:

— Трябва да се осланям само на думите ти… и на това, че те видях да седиш сред стадо лосове. Но последното може да има някакво просто обяснение. Може би вятърът е духал срещу теб и те не са те подушили. Или си ги нахранил с нещо.

Тиха вода ги наблюдаваше предпазливо и подръпваше нервно с пръсти завивката си.

Бръчките по лицето на Пеещите камъни се пренаредиха в замислено изражение.

— Ако видиш, че илюзията може да се преодолее, това би ли ти помогнало? В ума ти са посети семената на съмнението. Ще продължаваш ли да ги подхранваш с илюзията, докато покълнат и поникнат?

— Да види илюзията преодоляна? — попита Тиха вода със скептично изражение на лицето.

Пеещите камъни обърна очи към Тиха вода, а след това погледна благо Бяла пепел.

— Чувствам душевната ти борба. Ако те тласка отчаянието, никога няма да усетиш Върховното цяло, никога няма да можеш да Сънуваш. Отчаянието е илюзия. Не му обръщай внимание.

Тя стисна юмруци толкова силно, че ноктите и се впиха в дланите.

— Да не му обръщам внимание? Когато Храбър мъж с извратеното си разбиране за Силата върши своите злодеяния? Ти видя в Съня си какво бъдеще ще създаде той. Тиха вода също ти описа своите видения. Как можем да не обръщаме внимание на факта, че Храбър мъж ще отдели народите от Върховното цяло? Ако Сънят му се сбъдне, всички ги очаква ужасен живот!

— Трябва да се освободиш от мисълта за това. — Пеещите камъни дори не трепна. — Това е единственият начин. Но в тази посока се намира капанът, в който аз паднах. Ти трябва да направиш онова, което аз не успях. Трябва да се докоснеш да Върховното цяло, но в същото време да устоиш на примамливото му притегляне. Иначе ще станеш като Пеещите камъни — пеперуда, привлечена от трепкащата светлина на огъня, неспособна да устои на игривите пламъци.

Гневът и пламна отново.

— Очакваш от мен, която дори не може да се докосне до Върховното цяло, да направи онова, което ти не си успял? — Вдигна ръце, плесна коленете си и се загледа в покритата със сажди скала над главата и. Огънят изпращя и от него изхвръкна рояк искри, който угасна постепенно.

Пеещите камъни кимна.

— Ако ти покажа, че това е възможно, ще пречистиш ли душата си от гнева и тревогите, които я изпълват сега? Ще ми се довериш ли?

— Да ми покажеш? — запита тя недоверчиво.

Старецът затвори очи и започна да припява, съсредоточавайки се, както учеше Бяла пепел да прави. Той седеше пред огъня с изправен гръб, с отпуснато лице, за което сякаш времето не съществуваше. Нежната мелодия на песента изпълни заслона и събуди свраката. Птицата се озърна и започна нервно да крачи напред-назад върху пръчката, която и служеше за стойка, но после се успокои, сякаш бе запленена от протяжната песен.

Напевът на стареца ту се засилваше, ту отслабваше, като огъня в огнището. Кожата на Бяла пепел настръхна и тя хвърли неспокоен поглед на Тиха вода, който гледаше с широко отворени очи. Заслонът сякаш поде песента, увеличавайки силата на звука, докато стените му завибрираха.

Силата във въздуха нарастваше и Бяла пепел постепенно забрави гнева и разочарованието си. Започна да се полюшва в ритъма на песента. Въздухът пращеше от Силата на Вълчия Талисман. Тя се носеше като виещ се дим през наелектризираната атмосфера. Бяла пепел почувства как Пеещите камъни призовава Силата на Вълчия Талисман. Тя потрепери, когато могъщата енергия обгърна стареца.

Пеещите камъни отвори очи; погледът му бе празен, сякаш душата му бе напуснала тялото. Напевът му затихна до шепот, но тоновете му продължаваха да се носят наоколо.

Унесен, старецът протегна ръце към пламъците. Той се наведе напред с леко олюляване и бръкна в огъня. Вдигнал лице към скалния таван, той извади шепа живи въглени от огнището и започна да им пее. Поднесе ги към устните си, целуна ги и ги сложи в устата си. След известно време ги извади и разтри с тях голите си ръце и хлътналите си гърди.

Бяла пепел гледаше невярващо, изпълнена със страхопочитание. Никакви мехури не се появиха по кожата на стареца. По устните му нямаше ранички. Кожата му изобщо не реагира на докосването на живите въглени.

Пеещите камъни продължаваше да припява, връщайки въглените в огъня. Пламъците запращяха и осветиха заслона с по-ярка светлина.

Старецът извърна бавно глава и погледна Бяла пепел с невиждащите си очи.

— Но ти не се изгори! — ахна Тиха вода.

— Огънят е само илюзия — прошепна Бяла пепел. — Сега той се е слял с Върховното цяло.

— Да. — Гласът на Пеещите камъни бе странно дълбок. — Плътта е само илюзия. Съществува само Върховното цяло. — Продължи да я пронизва с празния си поглед и взе едно костено шило от наредените до него неща. Излъсканата му повърхност блестеше на светлината на огъня. Пеещите камъни го прокара по съсухрената си ръка. По лицето му нямаше и следа от болка, когато кожата настръхна под наточеното острие и се изопна, след което острият връх я проби.

От гърлото на Тиха вода излезе дрезгав, задавен звук.

Старият Съногадател стисна върха на дългото костено шило, излязъл от другата страна на ръката му, и го изтегли. По плътта му не личеше никаква рана, а би трябвало кожата му и заостреното шило да са изцапани с кръв.

— Но как го правиш? — ахна Тиха вода.

— Костта е илюзия — прошепна Пеещите камъни. — Само Върховното цяло е истинско.

Силата пулсираше, изпълнила целия заслон. Внезапно тя раздра въздуха, както ураганът разцепва ствола на дървото. Бяла пепел затисна ушите си с длани от ужасния звук. Опита се отчаяно да изтласка присъствието на Вълчия Талисман от душата си — да запази съшността на разума си.

Изведнъж всичко утихна.

Пеещите камъни проговори с глас, който сякаш излизаше от хиляди гърла.

— Не ни отблъсквай, Майко на народите. Чрез нас можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Единствено твоята Сила може да спаси Първия човек. Единствено смелостта ти може да измени Спиралата. Силата, която е вътре в теб, ще бъде мостът между племената. Ние познаваме хората добре. Живеем във вашия свят и Танцуваме по Спиралата. Сънуваме Върховното цяло. Пеем с Вълчия съногадател. Както сме Танцували с Огнения танцьор, така ще сътворим в Съня новото бъдеще заедно с теб.

— Кой… кои сте вие? — прошепна Бяла пепел.

— Ще успееш ли, Майко на народите? Ще имаш ли сили да се захванеш с това, което дори Вълчият съногадател не се осмели да предприеме? Твоят Дух бе най-силният, който можахме да открием. Ти си надеждата на Спиралата. Всички се уповаваме на теб. Ти си избраната. Нямаме време да търсим друга.

— Кои сте вие? — попита тя отново, вдигайки ръце пред себе си, сякаш искаше да отблъсне Силата.

— Ние сме всичко, което съществува… и същевременно не съществува. Ние сме Върховното цяло и многото цялости. Сънувай, Майко на народите. Часът наближава. Силата е с нас. Ти си нашата надежда. Ще ти покажем пътя към Върховното цяло.

— Но аз…

Пеещите камъни се свлече върху завивките си и простена тихо. Бяла пепел почувства как Силата на Вълчия Талисман се разтваря в нищото. Свраката изграчи ужасено, изхвръкна през една дупка в тавана и изчезна в тъмнината на нощта.

Няколко мига Бяла пепел стоя като замръзнала. След това се хвърли към стареца. Той дишаше на пресекулки и стенеше тихо. Тиха вода коленичи до нея и повдигна главата на Пеещите камъни, за да може да диша по-лесно.

Огънят бе изгаснал; само димящите въглени светеха в мрака. В тази оскъдна светлина Бяла пепел видя потресените очи на Тиха вода.

Пеещите камъни трепна и премигна. Преглътна тежко и поклати леко глава.

— Не — прошепна той и вдигна ужасен поглед към Бяла пепел. — Не позволявай това да се случи.

— Какво? — запита го умолително Бяла пепел.

— Не позволявай на онзи, който мрази магьосниците, да уби е и теб.

— Да я убие? — Тиха вода пребледня.

— Губи се — прошепна Пеещите камъни. — Видението се… губи.

— Кой кого убива? — питаше настоятелно Бяла пепел. — Какво става?

— Убива… Съногадатели. Убива… Майката… на…

— Пеещи камъни? — Жената се наведе по-близо до него. — какво ти става? Добре ли си?

Старецът се усмихна.

— Пропадам във Върховното цяло. Сънувам. Вълчият Талисман ме… зове. Златиста светлина… навсякъде. — Погледът му стана невиждащ. — Нося се. Вълчи Талисман, чувам те. Идвам…

— Пеещи камъни? — изкрещя уплашено тя.

Очите му се проясниха за момент и той вдигна поглед към нея; по съсухреното му лице бе изписано учудване.

— Трябваше да те предупредя. Не съм и предполагал, че Вълчият Талисман притежава такава Сила. Не биваше да я призовавам… — Изстена отново и погледът му помръкна. — Пази се… Майко на…

— Пеещи камъни? — обади се Тиха вода.

Тялото на стареца се отпусна безжизнено в ръцете му.

Бяла пепел издаде приглушен вик и допря ухо до гърдите му. Той не дишаше.

Тя се надигна, изпълнена с отчаяние. Младият мъж вече бе разбрал. Протегна се към купа съчки и хвърли няколко върху димящите въглени. Когато пламъците отново се разгоряха, той се взря обезпокоен в Спиралата, нарисувана в дъното на заслона. Червените линии излъчваха призрачно сияние.

— Как ще открия пътя сега? — Бяла пепел стисна зъби, опитвайки се да сподави мъката. — Как, Тиха вода?

Той се опита да прикрие скръбта си.

— Не знам. — Изведнъж лицето му пребледня и той извърна поглед към вързопа, в който бе увит Вълчият Талисман.

Коремните и мускули се стегнаха и се схванаха.

— Не — произнесе задавено тя. — Тази сила току що уби Пеещите камъни, а той бе опитен, Могъщ. Аз дори не мога…

Може би само вятърът отвън прошумоля, но и се стори, че хиляди гласове прошепват в нощта: „Ние сме пътят.“

Грубата повърхност на тежкия камък, който носеше, се впиваше в пръстите на Тиха вода, докато изкачваше хлъзгавата пръст в подножието на скалата. Той спря и огледа мястото, където Пеещите камъни щеше да почива вечно: една тясна пукнатина в пясъчниковата стена на каньона. Двамата с Бяла пепел вече почти бяха я затрупали. Той сложи камъка си върху другите.

Младата жена изкачи с усилие хлъзгавия сипей и изпъшка, полагайки последния камък върху гроба.

Тиха вода се обърна и се загледа към каньона.

— Тук ще му хареса. Гледката е прекрасна. Виж, ей там над боровете се вие орел.

Отвъд далечния хребет се простираше Ветровитата долина, пресъхнала под палещите лъчи на лятното слънце. Вятърът повяваше около скалата, шумолейки между боровете и хвойните, носейки със себе си сухия мирис на прахоляк и силното ухание на горчив храст, пелин, иглика и троскот. Стадо планински овце скачаха пъргаво по жълтеникавокафявите скали и ги следяха със зорки очи.

Бяла пепел прехапа устни и вдигна поглед към осеяния с облаци небесен купол.

— Точно тук искаше да бъде. Сега се е слял с Върховното цяло.

Тиха вода седна върху един от едрозърнестите пясъчникови късове, отцепили се от скалата. Присви крака и потърка запотения си врат, хвърляйки поглед нагоре към гроба.

— За толкова неща исках да го питам.

Погледът на Бяла пепел бе празен.

— Знам.

Тя застана до камъка и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той тъжно вдигна ръка и пое нейната, наслаждавайки се на топлината и.

Спомни си видения от Съня. Слънчевите хора воюваха по родните му земи. Неговото племе бе стигнало до края на дните си. Също като Пеещите камъни и то скоро щеше да бъде мъртво, изчезнало от лицето на земята. Беше го видял с болезнена яснота. Виденията за бъдещето не му даваха покой. Двамата с Бяла пепел имаха толкова малко време да действат, а залогът ставаше все по-голям с всеки удар на сърцата им.

— Какво ще правим сега, Тиха вода?

Той облегна глава на хълбока и, потънал в спомени за жилището си в лагера на Облите скали. Гласът на Топъл огън ту се усилваше, ту отслабваше; той разказваше някаква история, която предизвикваше бурния смях на Горчив храст и Котешка опашка. Децата ги гледаха ококорени от постелята.

Никога вече нямаше да има такива нощи за Земните хора.

— Ще подирим Съня. — Той потупа дланта и. — Само това ни остава. Сега всичко зависи от нас.

— Той стисна въглените и не се изгори. Прободе плътта си, но по нея не остана никаква рана — прошепна тя смирено. — И двамата го видяхме.

— И гласът, с който ни проговори, не беше неговият — потрепери Тиха вода. — Силата беше навсякъде. Това бе гласът на Вълчия Талисман — и нищо повече. — Той погледна към вързопа си и по гърба му пробягна тръпка.

— Талисманът го уби — каза тя приглушено. — С какво сме се забъркали?

— Със Силата. Спиралата. Неща, които не разбирам.

— А какво спомена за убийство? Кой убива Съногадателите? Храбър мъж? Знам, че той уби Стария сокол.

Той изпусна шумно въздух.

— Не знам. Би ли могъл Храбър мъж да изпрати някаква Сила чрез Вълчия Талисман, която да е убила Пеещите камъни?

— Никога няма да го докосна, за да разбера. — Тя се озърна. — Може би трябва да го оставим при Пеещите камъни.

— Не мисля така. Не ми се струва… правилно. Разбираш ли ме? Знам, че в него има Сила. Талисманът не е зъл.

— Попитай Лява ръка, какво мисли по въпроса. Аз казвам да го затрупаме при Пеещите камъни.

Тиха вода се намръщи, обмисляйки идеята. Тя не бе лишена от смисъл, но кое бе илюзия и кое — реалност? Ето една загадка, която му се щеше да не бе им се налагало да разгадават.

— Силата. Ето кое трябва да изучим. — Наклони глава. — Пеещите камъни каза, че Силата е навсякъде, но не се намесва в проблемите на този свят. Лечители като Черната ръка използват Силата, насочват я. Променят я. Магьосниците я използват по различен начин. Не, Вълчият Талисман не е виновен. Ще направим грешка, ако го заровим при Пеещите камъни.

— Но той го уби!

— Така ли мислиш? — Вдигна глава и впери поглед в нея. — А може би е потънал в него и не е пожелал да се върне? Помниш ли — той каза, че го зове. Може би не е имал сили да се противопостави на този зов.

— Сили? — Тя въздъхна и седна на скалата до него. Страхът, изписан по лицето и, го тревожеше. — Гласовете ме попитаха дали съм достатъчно силна.

Тиха вода я прегърна.

— Когато живеех в клана Облите скали, правех дръжки за копия. За дръжка на копие трябва да избереш най-хубавото парче дърво. Първо обелваш кората и виждаш структурата му, за да разбереш дали Духът на дървото ще ти свърши работа. След това го нагорещяваш на огъня, поднасяш го на пара и по този начин го изправяш, ако е изкривено някъде. Когато направиш това, заглаждаш повърхността му със специален камък. Влагаш в него частица от душата си и го нагряваш още веднъж на огъня, за да стане по-силен Духът на дървото. След това правиш довършителна резба.

— Има ли връзка това с нашия случай?

Той кимна отнесено.

— Бяла пепел, ти дръжка на копие ли си?

— Аз съм жена — изгледа го тя сърдито.

— Знам това много добре. Имах предвид преносния смисъл, когато става дума за Силата.

Тя се взря в очите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Че Силата изработва своите сечива. — Той я притегли по-близо, чувствайки се по-уверен от допира на тялото и. — Помисли за всичко, което ти се е случило досега. Пелинов дух те открадна от лагера Трите устия и те научи на обичаите на Слънчевите хора. Каза ми, че го е направил, за да изпълни обещание, дадено пред Силата. Може би тогава тя е избрала суровото дърво. Може би посвещаването ти в обичаите на Слънчевите хора е било обелването на кората и изправянето на дървото. Всичко, което се е случило оттам нататък, е представлявало процесът на нагряване на огъня… на заздравяването на дървото. — Той я погледна. — Ти си най-силната жена, която познавам. Били са те, изнасилили са те, силата ти е била изпитвана безброй пъти… и ти си издържала на всички изпитания.

Тя зарея поглед над долината; вятърът си играеше с дългата и черна коса. В изражението на лицето и се четеше умора и опустошение.

— Значи всичко това е ставало заради мен.

— И сега Силата има своята дръжка за копие. — Той вдигна вежди. — Остава само довършителната резба.

— Но майсторът е мъртъв. — Тя кимна с глава към гроба.

— Може би.

Жената вдигна въпросително вежда.

Той вдигна крака си върху камъка и продължи мислите си:

— Дръжката е само част от цялото. Може би Пеещите камъни е поставил перата на дръжката. Остават още каменното острие и връзките му.

— Но какво ще правим сега? Накъде да тръгнем?

Той вдъхна топлия въздух, изпълвайки ноздрите си с мириса на храстите и сгорещената земя.

— Мисля, че най-добре ще бъде да останем тук. Имаме заслона на Пеещите камъни. В складовите ями има достатъчно храна. Звездното колело се намира на върха на хълма.

— Ами всички онези хора там долу? Може би ще успеем…

— Какво? Да слезем в долината и да умрем заедно с тях, както каза Пеещите камъни? Ако всичко, което ни се случва, има определена цел, ще разберем кога трябва да слезем. Силата ще ни извести. Ще се появи Черният вълк или пък Талисманът ще ни изпрати Съновидение. Все още не сме готови. Може би междувременно ти ще откриеш пътя към Силата.

— Все още можем да си тръгнем. Да се движим през нощта, както направихме при бягството си от Строшените камъни. Да отидем на юг и да заживеем, както си мечтаехме.

Душата му се изпълни с тъга.

— Бихме ли могли?

Тя се поколеба за миг, стиснала устни; около уморените и очи се бяха образували бръчици.

— Не, изглежда няма да можем. Сезоните ще идват и ще си отиват, но ние никога няма да можем да си го простим, нали?

Той хвърли последен поглед към гроба на Пеещите камъни и се изправи. Посягайки към вързопа си, се насили да и вдъхне доверие с усмивката си.

— Ела. Да идем и да видим дали ще можем да се научим да Сънуваме заедно.

Уверената и усмивка не можеше да скрие факта, че сърцето и се късаше.

Горчив храст натисна закалената си на огън пръчка за копане с цялата си тежест и я заби в земята. Копаеше в началото на поредица от вълнисти дюни, където песъчливата почва задържаше вода дори и в края на лятото. Тя натисна, изравяйки пръстта с пукане на корени, сграбчи граховото растение и го изскубна. След това отупа корените му по пръчката за копаене, за да ги очисти от пръстта. Щом сложи узрялото растение във вързопа си, мина към следващото.

Неравни възвишения закриваха южния хоризонт и се простираха на запад от склоновете на Зелената планина. Покритите им с чакъл била се спускаха изведнъж към осеяната с дюни долина на Червената глина. Безбрежната синева на следобедното небе бе кристално ясна. Из високите до коляно храсти пърхаха скорци, които я наблюдаваха любопитно.

Този сезон реколтата от грахови растения бе добра. С всяко следващо растение тя отправяше благодарствена молитва към Духа, който пазеше тези поля. Граховите растения бяха любимото ястие на племето и. Ларкспър съвсем точно бе посочила времето за бране. Семената бяха готови да окапят, а от тях можеше да се свари чудесен чай. От останалата част, включително и от корените, ставаше великолепно ястие.

Тя пусна растението във вързопа си и се огледа. Тук-там между дюните се трудеха и други членове на клана, прибирайки богатата реколта от растения. Бяха се разположили на лагер малко по на изток на една земна тераса, надвесена над малко изворче. Лагерът Облите скали се намираше на един ден път оттам. Ларкспър бе останала там да наглежда децата с помощта на Корен.

Горчив храст отправи поглед към полегатите склонове, издигащи се на северния хоризонт, които завършваха със стръмната Сива стена. Раззеленена върбова горичка скриваше от погледа реката Студена вода.

Тя изскубна още едно растение от почвата и го сложи върху другите във вързопа, натискайки ги за да се слегнат. Миризмата на листата им изпълни ноздрите и. Време беше да отнесе издутия си вързоп в лагера. Преметна го през рамо и тръгна.

Горчив храст се опитваше да проумее всичко, което я бе сполетяло, докато вървеше през високите до коляно пелинови храсти. Нямаше ги предишните оживени разговори. С убийството на Черната ръка кланът сякаш бе изгубил жизненото си пламъче. В дните след разигралата се на Сборището трагедия тя се бе примирила с мисълта, че ще трябва да прекара остатъка от живота си сама. Кой мъж би взел за съпруга жена, свързана с убийство, дори и да знаеше, че един ден тя ще наследи целия лагер?

Чакълестата почва постепенно бе заменена от влажна пръст, която омекотяваше стъпките и. Птиците чуруликаха в съзвучие с мислите на Горчив храст. Ремъкът на вързопа и се впиваше в челото и. Толкова много мъка за всички. Единствено Корен не изглеждаше потресен от ужаса, който ги бе сполетял. Дори вечното предизвикателство в погледа на Ларкспър бе угаснало.

Нещо се бе променило.

Лагерът им бе разположен в една падина, образувала се от ерозията на терасата. Изворчето бълбукаше в задната част на падината и течеше през тучните треви, вливайки се в Студената вода малко по-на север. Тя слезе по полегатия склон, влезе в лагера и свали товара си.

Горчив храст се протегна, за да разкърши схванатия си гръб и се приближи до изгасващия огън, за да го разрови. Около огнището в полукръг бяха издигнати заслони от кожи. Мина между заслоните на Борова шишарка и Хубава жена и коленичи до изворчето. Котешка опашка бе изкопал дупка в яркозеления мъх, за да се събира водата в нея.

Тя пи от студената вода и седна в гъстата трева да си почине. Дори и да пиеше, докато се пръснеше, нямаше да може да запълни болезнената празнина в душата си. Черната ръка поне беше пламенен любовник. Беше и се усмихвал, беше я прегръщал — не можеше да замени напълно Топъл огън, но поне не трябваше да спи сама в постелята си.

— Ще ми липсва — прошепна тя. — Сега няма с кого да си говоря. — Дори и Лош стомах би свършил работа. Погледът и се зарея на север. Дали и той не бе сполетян от някое нещастие?

— Можеш да си говориш с мен — обади се непознат глас изотзад. Когато се обърна, видя някакъв воин.

Горчив храст ахна уплашено и бързо скочи на крака. Начинът, по който бяха ушити дрехите му, се различаваше от всичко, което бе виждала досега. Дългата му ловджийска риза, обшита с ресни, стигаше до средата на бедрата му, а дългите ресни на панталоните му се полюшваха във въздуха. Краката му бяха обути в мокасини с дебели подметки. Беше най-силният мъж, когото бе виждала някога, а в едната си ръка стискаше дълги, смъртоносни копия. Пет черни кръга бяха татуирани на високото му чело.

— Приличаш на добра жена — каза той завалено. Няколко мига я гледаше преценяващо. — Силно тяло.

Сърцето и заблъска; тя зяпна от изненада, а после попита тихо:

— Кой си ти?

Той се усмихна мрачно:

— Аз съм Пелинов дух. Връщаме се в твой лагер. — Той и посочи копията си. — Не бягай. По-бърз съм от теб.

Тя поклати глава и сви юмрук до гърдите си. В гърлото и се надигна сподавен вик.

— Другите вече са пленени. Мъжете ви са мъртви. Няма смисъл да се опитваш да бягаш. Силата на Земните хора ви е напуснала.

Твърде зашеметена от тази вест, неспособна да разсъждава, тя тръгна олюлявайки се към заслоните, поглеждайки уплашено към него; той вървеше отзад. Когато стигнаха в лагера, тя спря.

— А другите? Мъртви ли са?

С едно от дългите си копия воинът повдигна последователно покривалата на всеки от заслоните, надничайки внимателно да види какво има вътре. Едва след като се увери, че няма никой, той се извърна към нея.

— Ще вземем само здравите млади жени и деца. Черните острия ви дебнаха цял ден. Сега твоят клан принадлежи на Черните острия. Всички освен теб. Ти ще бъдеш моя. Вече си от клана Бяла глина. Научи се да ме харесваш.

Тя се обърна и понечи да побегне, но твърдата му ръка я сграбчи. Усетила силата му, тя извика и престана да се съпротивлява. Той я обърна към себе си и сега Горчив храст можа да го разгледа отблизо. Няколко сиви косъма се бяха появили в дългите му коси. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки — и тя съзря някаква тъга в кафявите му очи.

— Откъде знаеш езика ни?

Той се усмихна тъжно.

— Някога откраднах едно момиче от Земните хора. То ме научи. — Усмивката му стана по-широка. — А и откакто сме дошли във Ветровитата долина, имах много случаи да се упражнявам. Сега ти ще научиш езика на Слънчевите хора.

Краката на Горчив храст се подкосиха и той я положи внимателно на земята. След това хвърли поглед към вързопа, лежащ до краката му.

— Сега ще събираш растения за Пелинов дух.

— Ще дойдат други — каза тя. — Земните хора ще ви отмъстят.

Той приклекна на пети, слагайки копиятя в скута си.

Мисля, че няма да могат. Силата им е изчезнала. Ние нападаме Земните хора, преди те да успеят да нападнат нас. Избиваме старите мъже и жени. Мъртвите не могат да предупредят останалите лагери. Младите жени обаче вземаме с нас и сега те работят за Черните острия. — Той присви очи срещу слънцето. — Идва ново бъдеще… бъдещето на Слънчевите хора.

— Никога! — изсъска тя.

Той вдигна развеселено вежда:

— Така ли? Аз пък мисля, че за вечни времена. Сега ти си моя жена. Пелинов дух не е лош човек. Няма да те бия, освен ако не ми се подчиняваш. — Помълча и добави: — От доста време Пелинов дух не е имал жена, която да се грижи за него. Видях те как събираш растенията. Достатъчно си възрастна, за да ти е дошъл умът в главата, а си и още хубава. Тялото ти е силно. Проследих те, усетих тъгата в гласа ти. Ти си нямаш мъж, аз пък си нямам жена. Може би ще се разбираме.

Тя кимна вцепенено. Къде ли бяха другите? Дали наистина имаше и други воини с този мъж, или Котешка опашка щеше да се появи и да го прогони?

Откъм полето с корени проехтя писък.

Пелинов дух наклони глава, поглеждайки я с крайчеца на окото си.

— Черните острия ще дойдат скоро. Приготви тези растения. Нахрани ни.