Вълчият талисман

15.

Преди да започне съветът, Бягащ като вятъра хвърли поглед към Бяла пепел — зад сдържаното и изражение се криеше отчаяние. Виждаше го в очите и, в напрегнатите и устни. Въпреки това неволно започна да се любува на красотата и. Обедното слънце блестеше в гъстата и гарвановочерна коса. Тънката и рокля от кожа на антилопа бе прилепнала към всяка извивка на тялото и, подчертавайки заоблените и гърди.

Напрежението и се бе предало на всички. Сакатият Земен човек седеше до нея; грозноватото му лице бе угрижено. Точно срещу него се бе настанил Черна луна; изглеждаше нервен, сякаш отчаяно се опитваше да намери правилната посока, в която да поведе своя клан. Неспокойните воини, насядали в кръг, въртяха копията в ръцете си. Те си разменяха мрачни погледи, правейки си тайни знаци.

Окъпаният от слънцето лагер около тях бе застинал в очакване. От запад духаше горещ вятър, а медночервеникавото слънце прежуряше в небето.

Бягащ като вятъра стисна по-здраво тънката ръка на Трепетликата. Докосването до нея го успокои. Бе взел правилния избор. Сега вече го знаеше. Бяла пепел принадлежеше на Силата. А и никога не бе могъл да я нарече своя.

Останалите членове на клана Черни острия се събираха, шушукайки помежду си. Само децата повишаваха глас, задавайки въпроси. Отнякъде изръмжаваше куче, но след това се чуваше тъп удар, последван от изквичаване.

Когато видя, че всички са се събрали, Черна луна запита:

— Какво е твоето желание, Бяла пепел?

Жената заговори тихо, вперила поглед в нещо, което само тя виждаше.

— Един вестоносец ще отиде да посрещне Строшените камъни. Той ще бъде невъоръжен и ще поиска от Храбър мъж да се срещне с нас в подножието на планините. Храбър мъж ще пожелае да го придружат пет воини. Ние също ще вземем петима воини. Ще се срещнем привечер край неговия огън. Там двамата ще поведем двубой за бъдещето на народите.

— Но кого да изпратим като вестоносец? — запита Черна луна, оглеждайки кръга на съвета. Кой ще отнесе съобщението на Бяла пепел?

Воините се спогледаха и се размърдаха неспокойно под въпросителния поглед на Черна луна.

— Аз ще го направя — каза Охлюва черупка. Той облиза устни. — Видях как Бяла пепел повика при себе си животните. Ще приема тази чест.

— А кои ще бъдат петимата воини, които ще придружават Бяла пепел при срещата и със Строшените камъни? — Вождът вдигна въпросително вежда, оглеждайки последователно всички лица.

— Аз ще тръгна с дъщеря си — каза Пелинов дух. Той приклекна на пети зад Бяла пепел и Земния човек. — И без това толкова време съм бил част от тази Сила. Искам да видя накъде води тя.

— Аз също ще отида — обади се Синият вятър. — Ще покажа на Строшените камъни колко голяма е смелостта на Черните острия.

Охлюва черупка разпери ръце:

— Ако трябва само да предам съобщението, мога да кажа на Строшените камъни какво е казала Бяла пепел и после да пресрещна групата и, ако някой ми донесе оръжията… Така ще бъде най-добре. Ако не се появя, тя ще знае, че нещо не е наред, и ще има време да избяга. Освен това искам да видя края на тази история… и да попреча на Синия вятър да офейка като страхливец в последния момент. — Ухили се на приятеля си. Синият вятър също му се усмихна и продължи да пресипва пясък от едната си ръка в другата.

Сред воините се разнесе нервен смях.

Бягащ като вятъра преглътна заседналата в гърлото му буца.

— Аз също ще отида.

Той усети как ръката на Трепетликата се напрегна. Тогава се обади и тя:

— Аз също знам как се хвърля копие. Аз ще бъда петият човек.

Черна луна изсумтя:

— Бяла пепел? Какво ще правят останалите от клана? Искам да ги отведа на някое място, където ще бъдат по-далеч от воините на Строшените камъни.

Тя кимна:

— Направи както сметнеш за добре, вожде.

Охлюва черупка въздъхна и се надигна. Изгледа замислено Бяла пепел.

— Имам доверие в Силата ти. Ако не се върна, надявам се, че ще ме Опееш много силно. Гръмовната птица трябва да разбере къде да открие душата ми.

Младата жена погледна воина с кафявите си очи и косата на Бягащ като вятъра настръхна. Сетне тя каза:

— Смелостта ти не ще бъде забравена, Охлюва черупка. Нито от Върховното цяло, нито от хората.

Той и се усмихна слабо и се отдалечи.

Черна луна се изправи, вдигайки глава.

— Желая ти късмет и дано Силата бъде с теб, Бяла пепел. Най-храбрите бойци на Черните острия тръгват с теб.

След това той застана в средата на кръга и завика:

— Вдигайте лагера! Тръгваме на юг!

Бягащ като вятъра се загледа в утъпканата земя, докато другите се надигнаха, бъбрейки помежду си. Един силен порив на горещия вятър накара входното покривало в палатката на Черна луна да изплющи и вдигна вихрушки прахоляк из лагера.

Той вдигна очи към Трепетликата.

— Защо? — запита я тихо.

— Защото искам да бъда там. — Тя хвърли поглед към Бяла пепел, която седеше мълчаливо с отнесен поглед. — Може би ще я разбера по-добре. Може да имаш нужда от мен. — Усмихна му се. — А ако нещата се объркат, няма да загубя още един любим човек. Може би Гръмовната птица ще ни отнесе заедно в Лагера на мъртвите.

Той сложи ръка върху нейната и стана, вдигайки и нея. Извръщайки се да си тръгне, погледна към Бяла пепел. Тя седеше като излята от камък. Лицето и бе пребледняло, сякаш виждаше в съзнанието си някакво ужасно бъдеще. Душата му потръпна.

Лош стомах се изправи и Горчив храст се вгледа в очите му. Той приключи с привързването на завивките към вързопа си и ги подпря на палатката на Пелинов дух. В лагера цареше суматоха — всички палатки се разглобяваха. Жената притисна длани към слепоочията си, сякаш за да подреди мислите си.

— В миналото щях да ти кажа да престанеш с тази глупост и да вървиш да събираш съчки за огъня.

Тиха вода и намигна:

— Нищо, кажи ми го и сега. Може да се почувствам по-добре от това.

Погледът и омекна.

— Мисля, че миналото вече няма да се върне, Лош стомах. Вече си… различен.

— Винаги си ми го казвала.

Ъгълчетата на устата и трепнаха раздразнено. Изражението и го развесели. Тя вдигна ръце и стисна юмруци:

— Защо ли въобще се опитвам? Ти винаги усложняваш нещата.

— Така ли? — Той се отдръпна, за да стори път на няколко жени, които минаха бързо, натоварени с издути до пръсване торби.

— И винаги задаваш въпроси! Можеш да побъркаш всеки здравомислещ човек. Честно казано, чудя се как е могла Силата да избере човек като теб. Сигурно ужасно гневиш Духовете.

Той се усмихна; две кучета с поводи и носещи пръти изтракаха покрай тях, следвани по петите от две малки крещящи момченца.

— Духовете не се интересуват много от хората. Имат си свои Духовни грижи. Имат си Спиралата, или поне така мисля. Какво ги е грижа дали…

— Лош стомах?

— Ъ?

Тя се усмихна, притегли го към себе си и го прегърна силно. Той я погали по косата и усети в душата си топлота, която никога преди не бе изпитвал към нея. След това тя се отдръпна, за да го погледне за последен път, сякаш искаше да запомни как изглежда.

Бяла пепел се появи от палатката и се усмихна на Тиха вода, а после пъхна шепа сушено месо и няколко питки от сладко коренче в издутия вързоп. След това тръгна да върши нещо друго.

Горчив храст гледаше замислено отдалечаващата се фигура на Бяла пепел и попита с половин уста:

— От колко време е бременна?

— От колко време е… Какво? — Долната му челюст увисна от изумление. Той се загледа след Бяла пепел.

— Разбира се. Ти не знаеше ли? — Горчив храст вдигна очи нагоре, отново отчаяна от неведението му. — Става и лошо сутрин, нали? Погледни я само. Виждаш ли цвета на кожата и? Виждаш ли как тежестта е пренесена върху тялото и? Месечното и кръвотечение не е дошло, нали?

Тиха вода направи отрицателен знак.

— Мислех… мислех, че е от тревогите.

— Ами кръвотечението? — Сестра му вдигна въпросително вежда и скръсти ръце.

— Е, аз не обръщам внимание на… — Наистина, от колко ли време беше бременна? Той си спомни, че когато тя белеше дървесна кора в Тревистите планини, се бе оплакала от стомашни спазми. Но от тогава бяха изминали почти два лунни цикъла.

— О, не — прошепна той.

Горчив храст поклати глава и въздъхна уморено.

— Раждала съм достатъчно, за да познавам кога една жена е бременна. Аз също съм заченала от Пелинов дух. Нямаше да я видя, че повръща, ако и аз не бях излязла да сторя същото. — Поклати глава. — И смятате да се борите със зъл Съногадател? Един сакат и една бременна жена? — Тя хвърли поглед към Пелинов дух, който разговаряше откровено с Корен. — По-добре щеше да е да не забърквате съпруга ми в това.

Тиха вода продължаваше да гледа след Бяла пепел, неспособен да намери думи.

— Затвори си устата — нареди му Горчив храст. — Както си зинал, ще се напълни с мухи.

Той поклати глава: „Бременна? А утре трябва да се бори в Съня срещу Храбър мъж?“ Отправи умолителен поглед към небесата: „Знаеше ли за това, Вълчи Съногадателю? Да не би да е част от някакъв Духовен план?“

Бяла пепел водеше групата през суматохата, царяща в лагера; душата и тегнеше, сякаш бе пълна с камъни. Около нея падаха палатки, докато хората припряно изтегляха колчетата. Квичаха кучета, сподиряни от проклятия и викове, а върху носещите пръти се привързваха торби и вързопи. Децата ревяха, а жените сипеха нареждания. Прах се вдигаше, докато хората тичаха от една задача към друга.

Тиха вода вървеше до нея с потресено изражение на лицето. Тя чувстваше объркването и тревогата му. Пелинов дух вървеше от другата и страна, движейки се с мрачна решителност. Зад нея вървяха Бягащ като вятъра и жена му. Тя долавяше угрижеността на Бягащ като вятъра и Трепетликата, гледайки как Черните острия се приготвят за бягството. Синият вятър вървеше най-отзад, вдигнал гордо глава; остриетата на копията му блестяха на слънчевите лъчи.

Черна луна спря да прибира нещата си, когато минаха покрай него. Той кимна на Бяла пепел, но жестът бе отслабен от вихрушката от противоречиви чувства в душата му. Тя отвърна на кимването му.

В края на лагера една палатка лежеше на земята, а до нея някаква жена даваше нареждания на една от пленничките: Кошничка. Бяла пепел я погледна, минавайки покрай нея. По лицето на Кошничка бе изписана яростна омраза, от която я побиха тръпки.

— Зла вещица! — изсъска братовчедка и.

Тиха вода забави крачка и хвърли поглед през рамо.

— Коя беше тази жена? Какво каза?

Бяла пепел вдигна рамене и промърмори:

— Нищо. Някога бе моя братовчедка. Тя е от клана Трите устия. Казва се Кошничка.

Той кимна.

— Сестрата на Малък крак. Сега я познах. А защо те нарече вещица?

— Не и обръщай внимание. Сега трябва да мислим за по-важни неща. Тя трепна, почувствала как стомахът и се преобръща. Да не би отново да и стане лошо?

Тиха вода се отдели от групата и тръгна надясно. Бяла пепел видя Корен, който ги гледаше от края на лагера. Момчето бе застанало с ръка на кръста, от която висеше бойната му тояга. Чичо му помаха. Младежът кимна за поздрав, наблюдавайки ги с някаква странна напрегнатост.

Очите на Тиха вода се присвиха и Бяла пепел усети, че го човърка нова тревога. Той стисна зъби и тръгна отново напред.

Тя се загледа пред себе си, оставяйки Тиха вода насаме с мислите му. Къде бе изчезнала силата и? Чувстваше се уморена, разтревожена и объркана. Защо ставаше така точно сега, когато се нуждаеше от цялата яснота на ума си.

„А ако не успея да овладея Върховното цяло, когато се изправя пред най-лошия от всичките ми страхове, ще обрека всички ни на гибел.“

Бяла врана бе застанала до Храбър мъж и наблюдаваше изпитателно пратеника на Черните острия. Той бе застанал непоколебим пред тях — красив млад мъж с навити черупки, татуирани по бузите му. По прашното му мускулесто тяло се стичаше пот. Носеше само препаска на слабините си, а косата му бе сплетена в обикновена плитка отзад. Вперил поглед в очите на Храбър мъж, той не трепваше, сякаш притежаваше безгранична смелост. Единствено от пулсиращата му вратна артерия Бяла врана разбираше колко го в страх.

Воините на Строшените камъни се бяха скупчили около тях с готови копия, а в очите им блестеше хищен поглед. По северния склон зад тях се изкачваше главната колона на клана, която трябваше да достигне ниската седловина на Зелената планина. От двете им страни се издигаха скалистите сиво-зелени склонове на планината. Тук-там скалните късове блестяха от слънчевите лъчи. По-голямата част от склоновете бяха осеяни с хвойна и нискостеблени борове, които близо до върха преминаваха в горички от ели и смърчове. Един орел се виеше по спиралата на въздушното течение.

Тя наклони глава, заслушана в думите на Черното острие.

— Аз съм Охлюва черупка, воин от клана Черни острия. Дошъл съм при Строшените камъни, за да предам съобщение на Храбър мъж.

— Кажи ми го — усмивката на Храбър мъж бе като замръзнал огън.

Охлюва черупка вдигна гордо глава.

— Бяла пепел ме изпрати да ти кажа, че ще се срещне с теб утре вечер. В края на прохода има извор. — Той посочи на юг. — Там Бяла пепел ще влезе в двубой с теб.

— Няма да отида сам — заяви Храбър мъж. — Да не ме смята за глупак?

— Тя реши, че сигурно ще искаш да вземеш…

— Петима воини — уточни той. — А едноръкият мъж ще бъде ли с нея?

Мускулчетата на челюстта на Охлюва черупка изпъкнаха сякаш за да не издадат треперенето на устата му.

— Да, нейният съпруг ще я придружи.

Самодоволната усмивка на Храбър мъж стана по-широка.

— Щом нейният „съпруг“ ще я придружи, то и жена ми ще дойде с мен и петимата ми воини. Храбър мъж е съгласен само при тези условия.

В очите на Охлюва черупка се появи разбиране и той стана по-уверен.

— Тя вече е поела насам с петимата си воини. Ще дадеш ли дума като Човек с летяща душа на Строшените камъни, че всичко ще бъде точно така? Само петима воини?

Храбър мъж го изгледа с присвити очи. След това каза високо:

— Храбър мъж дава дума, че само петима воини и Бяла врана ще го придружат на срещата му с Бяла пепел! Ще бъде както казах.

Наобиколилите ги воини се размърдаха и се спогледаха. Летящият ястреб се усмихна и кимна, хвърляйки на воина Черно острие поглед, който би отправил към парче вкусно месо.

— Петима воини? — запита Бяла врана.

Храбър мъж кимна.

— Битката, която ще водим с Бяла пепел, не може да бъде спечелена с копия и бойни тояги. — Той отметна глава назад, излагайки лице на слънчевите лъчи. — Аз я принудих да се изправи срещу мен. Тя не иска Силата ми да нарастне още повече. Усетила е докосването ми в Съня си, както и аз усетих нейното. Дошло е време да сломя съпротивата и. Ще се разправим с останалите Черни острия, когато Силата ми добие пълната си мощ. Тогава никой няма да може да ни излезе насреща.

Лицето на Охлюва черупка се напрегна.

Храбър мъж се изсмя.

— Какво? Черно острие, аз я познавам. Зная точно колко е силна. — Помълча. — Познавам и своите сили. Може би ще се присъединиш към нас? Имал си смелостта да дойдеш сам тук. При мен винаги има място за храбреци като теб.

— Но нали трябва да премине изпитанието на клана? — обади се отстрани Бизонска опашка.

— Аз решавам кой е достоен — заяви Храбър мъж, пронизвайки го с изгарящ поглед. Воинът отстъпи назад и сведе очи. Храбър мъж отново насочи вниманието си към Черното острие. — Ще дойдеш ли с мен, Охлюва черупка? Ще станеш ли боец на новия ред? Или ще предпочетеш да тръгнеш след жена?

— Аз имам чувство за чест, Човеко с летяща душа. Строшените камъни не е моя клан.

Храбър мъж подпря брадичката си.

— Предложението си остава. То важи и за всеки друг воин на Черните острия, който е смел като теб. Разбирам верността ти към клана. Да, разбирам и я уважавам. Засега си обвързан със своя клан. След като победя вашата Съногадателка, след като я направя своя жена, може би ще стигнем до споразумение… между мен и вашите воини. Кажи това на съплеменниците си; кажи им, че се задава ново бъдеще, сътворено от Храбър мъж.

— Ще предам думите ти. — Безизразното лице на Охлюва черупка сякаш бе изсечено от стар гранит.

— Значи се разбрахме. Ще дойда до извора, за който ми каза, с петима воини и Бяла врана. Нека Бяла пепел също доведе петима воини и едноръкия си съпруг. Тогава ще се борим в Съня за бъдещето на народите. И веднъж завинаги ще отнема Силата и.

— Чух думите ти, Човеко с летяща душа. С твое позволение, ще ги отнеса на племето си.

— Върви — махна му Храбър мъж.

Охлюва черупка тръгна гордо през редиците воини, които ги бяха наобиколили.

— Трябваше да го убием — прошепна Бяла врана.

Храбър мъж и се усмихна иронично:

— И да погазим обичаите на клана? Не, той дойде без оръжие.

— Но само петима воини? Да не си полудял? — Тя направи изумен жест. — Не бих оставила на Черно острие дори да избърше дупето на някое бебе!

— Аз вярвам не на Черните острия.

— Така ли? — запита тя, докато продължаваха нагоре по седловината.

Той куцукаше напред със сакатия си крак.

— Вярвам на Бяла пепел.

— На Бяла пепел? Та тя иска да те убие!

Той се усмихна разсеяно.

— Точно това ще направи победата ми над нея още по-сладка.

— Не мисля, че разбираш какво си… — Жената преглътна страха, надигнал се в гърлото и.

Храбър мъж я изгледа неодобрително с крайчеца на окото си.

— Ти не разбираш. Битката между мен и Бяла пепел не е работа за воини. Там ще действа само Силата. — Описа кръг с ръка, посочвайки воините, които се движеха около тях. — Дори и да хвърля всички тези млади храбреци срещу Бяла пепел, няма да постигна нищо. Тя вече не е достатъчно обучена, за да предвиди подобно действие още преди да съм го предприел. Тя прониква в душата ми чрез Сънищата. А дори и да успеят да я убият, какво ще спечеля от това? Тя трябва да е жива, за да мога да отнема Силата и.

Бяла врана присви очи.

— Е, сигурно ти знаеш по-добре от мен.

— Така е. Остави търсенето на Силата в мои ръце. — Той затвори очи за миг, без да спира. — Усещам я. Тя е уплашена, Бяла врана. Страхът и витае в сивата мъгла. — Засмя се доволно. — Знае, че трябва да се изправи срещу мен, преди да съм успял да науча за Върховното цяло повече от нея. — Помълча. — Почти изпитвам съжаление към нея и едноръкия и мъж.

Храбър мъж продължи напред.

Бяла врана вървеше след него и обмисляше всички възможности една по една. Тя привлече вниманието на Летящия ястреб и направи невинен жест с ръка. Той кимна, поглеждайки крадешком към Храбър мъж.

„Добър воин е Летящият ястреб. Да, Човекът с летяща душа даде дума, но не и Бяла врана… а Летящият ястреб също като мен няма интерес Храбър мъж да попадне в ръцете на Черните острия.“

Вечерта бавно отстъпи място на нощта и дълги сенки плъзнаха по пясъчните хълмове. Някъде в пелиновите храсти две лисици кявкаха остро, тръгнали на нощен лов. Щурците цъкаха и свиреха, а в прохладния въздух се носеше приятното ухание на земята.

Бяла пепел и групата и се бяха разположили на лагер откъм подветрената страна на една голяма, солидна дюна. Високоите маслодайни и пелинови храсти не пропускаха вятъра и огънят бе на завет. Спането върху пясъка щеше да бъде по-удобно, отколкото върху каменистите площадки или върху твърдата глина.

Изтощена от тревоги и недоспиване, тя притегли завивките върху себе си и Тиха вода. Непослушко се сви на космата топка и се опита да се настани в краката им. Тя го отпъди. Непослушко изсумтя и я изгледа недоволно с кафявите си очи, а сетне изприпка до Тиха вода, сумтейки с негодувание, и отново се просна на земята.

Останалите бяха насядали около малкия огън, запален в една плитка дупка, която бяха изкопали в пясъка; разговорът им нарушаваше тишината на нощта. Бяла пепел чуваше мелодичния глас на Трепетликата. Неведнъж през този ден бе усещала изпитателния и поглед върху себе си. Тя се усмихна вътрешно: „Не можеш да разбереш, защото никога не си виждала душата на Тиха вода, Трепетлика. Бягащ като вятъра никога нямаше да се съгласи да ме споделя със Съня. Любовта му не е толкова щедра или нежна като тази на Тиха вода.“

Когато бяла пепел затвори очи, тя почувства заплахата, разстилаща се откъм северните планини. Последното изпитание се приближаваше, дебнещо като пума.

Пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои нарастващата тревога. Но покоят не искаше да дойде. Вихърът на мислите и се носеше като буреносни облаци през планински зъбери. Тя преживя отново ужасните мигове, които винаги и изглеждаха като цяла вечност — бдението над тялото на Ярка луна, от което душата постепенно си отиваше. Отново потъна в онзи първи Сън, когато бе чула гласа на Първия човек и бе почувствала как Ярка луна си отива. Ехидно ухиленото лице на Храбър мъж внезапно изплува от нищото с изцъклени очи, докато я събаряше насила на земята и вдигаше роклята и нагоре. Чертите на лицето му затрептяха, сякаш ги виждаше през водна повърхност, и се преляха в тези на Трите бика. Тялото и се сгърчи в спазъм, когато той вкара рязко члена си в нея…

Бяла пепел стисна юмруци. Предсмъртните писъци на клана Бяла глина профучаха през нея. Тя отново преживя нощта, в която воините от Племето на вълка се втурнаха в лагера, надавайки победни викове и крясъци, мятайки копията си. Бойните тояги описваха страховити свистящи дъги, стоварвайки се с тъп удар върху уязвимата плът. Издигнат над всичко това, изпъкващ върху облаците в утринното небе, образът на Стария сокол гледаше ужасено кървавото клане. Кръвта се стичаше от сцепения череп по лицето му, закривайки очите му. Слънцето улавяше цвета на кръвта и хвърляше алени лъчи над ужасната сцена.

Бяла пепел събра всичките си сили, за да отблъсне видението. „Търси“ — дочу се гласът на Пеещите камъни. И тя отново се носеше в завихрените ледени талази, докато най-накрая пръстите на Тиха вода се заплетоха в косата и и я издърпаха от вечността. Душата и се издигна, напускайки вкочаненото и тяло и се понесе над пълната с плаващи ледени късове река. От птичи поглед тя виждаше как Тиха вода с усилие влачи безжизненото и тяло, изтегляйки я на брега и предприема мъчителния преход до топлите извори.

Едно по едно виденията минаваха през съзнанието и. Стомахът и се преобърна, преживявайки отново пленяването и от Строшените камъни и пътуването до лагера на Храбър мъж. Отново чу неговия злорадстващ глас, докато огромната клада гореше и Строшените камъни танцуваха около нея. Вълчият Талисман светеше с кърваво сияние. Кожата на корема и настръхна, когато жената на Храбър мъж разряза ризата и и свали кожените и гащи. Тежестта на Храбър мъж я приковаваше към завивките.

— Бяла пепел? — повика я настоятелно Тиха вода, разсейвайки спомена. — Ти трепериш.

Тиха вода. Винаги пристига точно навреме. Тя си пое дълбоко дъх.

— Уплашена съм, Тиха вода. Това е всичко.

Тя се обърна по гръб, за да види блещукащите звезди, изгрели в смрачаващото се нощно небе. На север мрачните склонове на Зелената планина се издигаха като черно петно, закриващо хоризонта. Обади се бухал и жалното му бухане се понесе над безкрайното поле от дюни.

— И мен ме е страх — призна и той колебливо. — Но не заради Храбър мъж.

Бяла пепел хвърли поглед към мястото, където останалите най-сетне бяха налягали. От завивките на Бягащ като вятъра се разнасяше тих шепот. Каза си, че той е щастлив, а и Трепетликата е подходяща за него.

Пелинов дух бе легнал малко встрани от другите. През целия ден бе странял от групата, потънал в мисли. Останалите воини я следваха мрачно, събирайки кураж за предстоящата опасност, която дори не разбираха.

— Бяла пепел? — Тиха вода докосна бледата и страна.

— Какво?

— Ти… Колко време мина от последното ти кръвотечение?

Тя се извърна в мрака и се взря в него.

— Моето кръвотечение?

Той плъзна нежно длан по шията и ръката и, сплитайки пръсти с нейните.

— Оттогава минаха две луни, нали? Горчив храст мисли, че съм… — Изведнъж осъзна всичко и сякаш я заля студена вода. Сутрешните повръщания, напълняването, странното усещане за някаква промяна, което я бе завладяло. Опита се да си спомни кога бе последното и кръвотечение — толкова трудно можеше да държи сметка за него при липсата на менструална палатка, в която се събираха жените. Колко време бе минало? Може би точно преди да откраднат Вълчия Талисман? Спомни си как събираше и белеше хвойнова кора за подложки, които я драскаха и я дразнеха. Да, точно тогава беше… малко преди тя и Тиха вода да започнат да спят заедно.

Бяла пепел трескаво затърси някакво друго обяснение: например тревогите за Съня. Предстоящият двубой с Храбър мъж. Мъката и негодуванието. Съмнението и в способността и да Сънува Върховното цяло и да се върне невредима в този свят. Всички трудности, които бяха прекроили живота и. Постоянният страх.

Бяла пепел плъзна ръка надолу и докосна корема си. Затваряйки очи, тя се вглъби в себе си, търсейки истината и някакво слабо присъствие отговори на призива и. Стисна здраво очи.

— О, Благословено Върховно цяло.

— Бяла пепел? — Тихият въпрос на Тиха вода сякаш отекна в ушите и.

Тя кимна:

— Така е, бременна съм.

— А какво ще стане със Сънуването? — запита я нежно той. — Искам да кажа, ще можеш ли… има ли някаква опасност, ако Сънуваш, носейки нашето дете в утробата си?

— Май нямаме голям избор.

Усети неохотното му съгласие и уплахата му за нея и детето.

— Да, изглежда е така. Но… съжалявам. Ако се бях сетил, никога нямаше да…

— Тиха вода? Не си го направил ти. Направихме го двамата заедно. Щастлива съм, че нося твоето дете. Обичам те. Обичам те така, както не съм обичала никой друг. Ако трябваше да избирам от кого да имам дете, щях да избера теб.

Затваряйки очи, тя се понесе с Върховното цяло, виждайки как душата на Тиха вода се изпълва с топлина.

— Е, можеше да изберем и по-подходящо време — призна той облекчено.

— Да, можеше. — Тя го прегърна силно. — Но може би точно така трябваше да стане.

Той също я прегърна силно. Лежаха така прегърнати дълго време. Тя пое дълбоко дъх, вдишвайки миризмата на тялото му, сякаш по този начин можеше да вдиша и душата му.

След известно време приливът на топлина започна да чезне. Потръпна при леката промяна. Някакви пипала — някаква ужасяваща миазма — докосна крайчеца на съществото и. Тя предпазливо се отправи към границата на сивата мъгла, разпознавайки източника. Усещаше присъствието на Храбър мъж. Той отново докосна Върховното цяло и тялото и се вцепени.

— Какво има?

— Храбър мъж. Опитва се да проникне. — Вкопчи се в меките завивки. — Той знае…

— Какво знае?

— Какво изпитвам, както и аз мога да доловя неговите усещания: сега се чувства силен, дързък, уверен в победата си. — Тя потрепери; мразеше мисълта, че той усеща безпокойството и, мразеше арогантността му.

Съпругът и я притегли по-близо до себе си.

Бяла пепел се опита да потъне в усещането на бузата му, притисната до нейната.

— Как бих могла да го унищожа, Тиха вода? Аз едва мога да направлявам Съня. Познавам капана, който всмука Пеещите камъни и се страхувам от него почти колкото от Храбър мъж. — Тя поклати глава. — Пеещите камъни бе толкова по-силен от мен — но и той… — Скри лице в разпуснатата му черна коса.

Той потърка буза в косата и.

— Ще се справим. Също както му откраднахме Вълчия Талисман изпод носа.

— Утре, Тиха вода. Битката е толкова близко.

— Знам.

Тя се сгърчи от спомена за Съня на Храбър мъж.

— Той сам е открил Върховното цяло. Без помощта на Съногадател като Пеещите камъни, без помощта на Вълчия Талисман. Как мога да се опълча срещу него, Тиха вода? — Припомни си лицето на Пеещите камъни и отново усети пулсиращата Сила на Вълчия Талисман.

— Трябва да го направиш.

— Можем да избягаме — прошепна тя, като отчаяно и се искаше да повярва в това. Да почакаме, докато другите заспят дълбоко, и след това да избягаме някъде, където не ще могат да ни открият. Можем да се скрием в онези планини на юг. Високите.

Почувства как Тиха вода се усмихва до челото и.

— Ако можех да си пожелая нещо, то щеше да бъде същото. Но той ще те намери, нали? Ще те потърси чрез Върховното цяло? Ще те последва?

Наистина ли Храбър мъж можеше да стори това? Дори и ако тя престанеше да Сънува?

— Да, вероятно.

— А и Пелинов дух, Бягащ като вятъра, Горчив храст и всички останали — те ще трябва да се бият с Храбър мъж без Съногадателка, която да ги закриля. Последната ни възможност да избягаме бе в онзи ден, когато бяхме затанали до лагера на Пеещите камъни.

— Как можеш да бъдеш толкова храбър, когато аз съм толкова изплашена?

Той се усмихна.

— Трябва и ти да бъдеш като мен. Аз съм се простил с живота от деня, в който отвърнах на призива на Вълчия Талисман. Оттогава всеки ден за мен е като дар от Създателя.

Тя плъзна пръсти по гърдите му.

— Не знам какво щях да правя без теб, Тиха вода.

— Сигурно щеше да се довериш на инстинкта си и да побегнеш като подплашена антилопа.

Тя се засмя тихичко.

— А ако победим утре? Какво ще стане после?

Той облегна глава назад.

— Тогава ще започнем да творим новото бъдеще. Ще лекуваме болните, ако можем. Ще учим младите, които търсят Силата, как да я намерят и да Сънуват Спиралата. Ще отглеждаме децата си и ще виждаме как растат. Може би… може би…

Обърна се, взирайки се в замечтаното му лице:

— Да?

— Спомняш ли си онзи ден над заслона на Пеещите камъни, когато си мечтаехме за собствено жилище? Може би ще можем да се припичаме на слънце точно както си мечтаехме, и да гледаме как расте детето ни. — Посегна и потупа корема и.

Тя притвори очи, изпълнена с надежди до болка. Храбър мъж отново се опита да проникне във Върховното цяло и душата и се сгърчи. Някакво противно зеленикаво сияние се отрази в нея.

Тя сподави желанието си да заплаче.

Значи сега носи детето на Тиха вода? Вече има толкова много да губи…

Храбър мъж седеше неподвижно, облегнат на един камък. Пред него се разстилаше долината на Червената глина. На западния хоризонт догаряха последните следи от залязващото слънце, а вечерта се спускаше плавно над пъстроцветната почва, смекчавайки зеления цвят на маслодайните храсти. Сетивата му се бяха изострили, откакто бе започнал да търси Силата. Сега опознаваше тези нови земи, усещайки мускусния мирис на сухия въздух, чувствайки душата, пулсираща в напуканите от времето жълтеникавокафяви пясъчници и плодородната червеникава почва. Солите прорязваха горчива следа в пръстта. Тук растенията имаха свой собствен дух — бяха издръжливи, мъхнати и странно крехки. Тази земя имаше по-различна душа, която Пееше заедно с вятъра и Танцуваше със звездите. Тази земя можеше да промени отделния човек и дори цяло племе. Но Храбър мъж не можеше да и позволи да промени него — той щеше да бъде господарят и. Толкова много щеше да бъде вложено в тази нова земя, в която бе довел Строшените камъни.

„Утре ще укрепя Силата ти. Последната пречка — Бяла пепел — ще падне пред мен, смазана като останалите преди нея. И с нейната Сила аз ще стана най-великия Човек с летяща душа сред всички племена.“

Сенките станаха по-тъмни, плъзвайки по плоските очертания на ниските хълмчета, които се простираха в редици към западния хоризонт. Те се възправяха, окъпани в разкошен индигов отенък на фона на притъмнелите синьо-зелени пелинови храсти. Гърбиците на дюните се простираха на юг — образувани от пелиновите и маслодайните храсти, коиторастяха върху богатите им на влага пясъци.

Някъде там сега го очакваше Бяла пепел.

Един нощен ястреб изпърха с крила и се стрелна в застиналия въздух, търсейки насекоми. Откъм пелиновите храсти се носеше тихото свирукане на щурците.

Храбър мъж затвори очи и обгърна душата си в покой. Човъркащото го главоболие затихна. Докато мракът се спускаше около него, той се впусна да търси докосването на сивата мъгла. Малко по малко се отделяше от тялото си, вглъбявайки се във вътрешната тишина, която щеше да го отведе до Силата.

Храбър мъж вече не чуваше бухала, който прелетя покрай него, или пърхащите силуети на прилепите, тръгнали на нощен лов. Не чуваше и ръмженето на пумата високо горе сред скалите.

Понесе се, оставяйки се на течението.

Пипалцата на успокояващата мъгла го обгърнаха и той продължи да потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в трептящата сивота. Усети някъде над себе си витаещия страх на Бяла пепел и се протегна, предизвиквайки я. Тя се отдръпна, доставяйки му задоволство. Нямаше никакви съмнения за изхода на техния сблъсък. Силата му стана още по-голяма и той потъна по-надолу с нарастващо чувство за допир.

Усети Силата на Вълчия Талисман. Отново разпозна границите и. Гласовете в съзнанието му скимтяха някъде зад него. „А, значи Свещеният вързоп е източник на Силата на едноръкия. Веднъж вече съм го побеждавал.“

Понесе се към Талисмана, но веднага бе отблъснат. Дали да се опита да проникне със Сила? Беше ли готов за това?

Скоро.

Сивата мъгла изсветля, придобивайки златист отенък. Като падащ стремително сокол той се гмурна още по-надолу към златистата мъгла и изведнъж тя затрептя и засия около него. Изпълни се с нея, усещайки сливането, копнеещ за още. Оглушителната тишина го възпря, пулсирайки около него.

„Ти търсиш“ — отекна мълчаливо тъжен глас през процеждащата се мъгла.

— Кой… какво си ти? — Храбър мъж събра сили, застанал нащрек, несигурен какво бе това място и как трябваше да го покори.

„Всичко онова, което ти не си.“

Златистите облаци се завихриха, образувайки лице на златен човек — юноша с несравнима хубост.

— Кой си ти? — Някакво ужасно предчувствие пробягна през съзнанието на Храбър мъж.

„Аз съм Първият човек, Вълчият Съногадател. Аз Сънувам Спиралата, творя живота на хората. Ти си Могъщ, Заплахата ти за Спиралата нараства.“

— Каква е тази Спирала?

„Кръгове, вплетени в кръгове, без начало и без край. Отражението на хармонията, която Сънувам.“

— Ти някога си бил човек?

„Така е. Моето Съновидение изведе хората на тази земя, направи ги Едно цяло с нея. Но сега идват Слънчевите хора и ти искаш да промениш Спиралата. Защо?“

— За да стана бог — отвърна Храбър мъж. — Аз избягах от Лагера на мъртвите. Върнах се, за да поведа Слънчевите хора, за да ги превърна в нещо по-силно. Аз съм новото бъдеще. И този Сън го доказва. — Той се изпълни с целеустременост. — Ще повторя онова, което ти си извършил, Вълчи Съногадателю.

„Но този път, Ловецо Гарван, нямаш брат, който да се опълчи срещу тебе в Съня.“

— Наричат ме Храбър мъж.

„Имената са само илюзия.“

Образът на златния човек се преля в муцуната на огромен златист вълк.

— Ти не можеш да ме уплашиш. Не си нищо друго, освен един Сън, а мен не ме е страх от Сънищата.

Образът на вълка се промени, размести се и се превърна в Гръмовната птица; за миг Храбър мъж потръпна от страх. Сън. Това е само Сън. Той се усмихна на видението.

— Не можеш да ме заблудиш за по-дълго време.

„Аз не се опитвам да те заблудя, а само да ти покажа, че Върховното цяло принадлежи на всички. За някои съм Свещен вълк, за други съм Гръмовната птица. Може би ще успея да ти отворя очите, да те отклоня от себичния ти Сън. Върховното цяло е навсякъде и същевременно не е.“

— Говориш с гатанки.

„Ти искаш да отделиш хората от Върховното цяло. Искаш да разрушиш хармонията с противния си Сън и да накараш хората да изгубят пътя си. Ако успееш, те никога вече няма да знаят как да споделят душите си с душата на света.“

— Че какво лошо има в това? Светът е затова, да изпълнява желанията им. Силата принадлежи на силните и хитрите. С моята Сила успях да се измъкна от Лагера на мъртвите. Чрез нея Слънчевите хора ще си вземат онова, което им е нужно.

„А какво ще дадат в замяна? Да не би хората да са по-важни от бизоните? От лосовете и елените? От растенията и скалите? Това представлява Съня ти, Храбър мъж. Ти ще сътвориш бъдеще, в което хората ще грабят, експлоатират и ще се смятат за нещо повече от останалия свят. Ще ги забулиш с толкова много илюзии, че ще започнат да се мислят за Създатели.“

Храбър мъж събра силите си, усещайки как Върховното цяло се вълнува около него.

— Само един бог може да направи такова нещо. Защо хората трябва да продължават да бъдат част от тази твоя Спирала? Ако могат да владеят света, те трябва да го сторят. — Той запита лукаво: — Или ти ще ме поразиш?

Вълчият съногадател затвори очи и тъжното му изражение накара дори сърцето на Храбър мъж да трепне. Той гневно се освободи от моментната слабост.

„Можехме да го направим. Вълчият Талисман искаше да се стегне около сърцето ти и да отдели душата от тялото ти. Но аз не му позволих. Ние вложихме надеждите си за бъдещето на Спиралата в друга душа. Силата не може да направлява действията на хората. Може единствено да им влияе чрез Сънищата. Онова, което подготвяхме за теб, бе променено.“

Храбър мъж помисли.

— Променено ли?

„Още отрано видяхме силата, стаена в теб. Надявахме се да можем да я използваме. Изпратихме Съновидение на Пелинов дух да открадне Бяла пепел. Някога тя те обичаше — както и ти нея. Заложихме Съня, в който вие двамата трябваше да станете едно цяло. Но не можем да въздействаме на човешките решения. Когато лагерът край реката, която наричате Дебелия бобър, бе нападнат, бойната тояга на воина Черно острие промени всичките ни планове — обезобрази душата ти и те превърна в изчадие.“

Храбър мъж се усмихна.

— Никога не бих предположил, че Силата поема такива големи рискове и че може да губи.

„Извади си поука от това, Храбър мъж, и помисли сериозно върху нея. Нищо не е напълно сигурно — дори и за Силата. Сътворението е такова нещо, че полетът на една пеперуда над Зелената планина може да промени въздушните течения и да завихри буря на другия край на света. Нито едно действие не е лишено от рискове. Нито за нас… нито за теб.“

— Значи аз съм бил твоят избраник. А Бяла пепел?

„Двамата заедно щяхте да сътворите в Спиралата бъдещето на Слънчевите хора. Щяхте да им разкриете повелите на Съня. На млади и стари, на мъже и жени. Силата се получава от преплитането на противоположностите. Север-юг и изток-запад създават света. Върховното цяло и Множеството на илюзията. Всички са свързани в едно и образуват Спиралата, кръгът без начало и без край.“

— Но утре аз ще унищожа Бяла пепел.

Скръбта на златния човек изпълни пулсиращата мъгла.

„Молим те да размислиш, да овладееш хармонията на Спиралата. Молим те да Танцуваш…“

— Доводите ти са убедителни, Вълчи съногадателю, но сега виждам истинската си възможност. Някой ден ще стана това, което сега си ти. Да видим чий Сън ще се окаже по-силният.

Внезапният порив завари Храбър мъж напълно неподготвен; някаква страхотна Сила го отблъсна от златистата мъгла и той започна да се върти, изпаднал в паника, през сивата мъгла като запратен камък.

Примигна; болката в главата му се бе завърнала — заслепяваща и непоносима. Той изстена, кръстосвайки ръце на гърдите си, треперейки от нощния студ. Луната бе изгряла над източния хоризонт във формата на полумесец.

— Този път се издаде, Вълчи съногадателю. — Той се изправи схванато на крака. Стисна юмрук, разтърси го и изкрещя:

— Духовете трябва да се научат да лъжат!

„Бог!“ — съскаха гласовете в съзнанието му.

— Да… ще бъда бог. И новия Сън ще смаже стария.

Той пое въздух и изрева към небето:

— Ще видиш! Утре ще видиш!