Вълчият талисман

14.

Бяла пепел излезе навън в прохладната вечер. В далечината глутница вълци поздравяваха с вой идващата нощ. Тя вдъхна дълбоко сухия въздух, наслаждавайки се на пустинните ухания. Звуците, долитащи от лагера зад гърба и — скимтенето на кучетата, плач на бебе, безгрижни гласове, потракването на маносите в метатите — я успокояваха. От колко време не бе чувала смехове? От колко време не бе чувала тихи разговори в нощта?

Пристигането и с Тиха вода бе променило Черните острия. Дали е твърде малка, за да разбере, че е променила и клана Бяла глина? Тя се върна в спомените си към нощта, в която Пелинов дух я бе довел в лагера на клана край Реката на буболечките. Тогава бе твърде уплашена, за да осъзнае каквото и да било, освен страха си. А и там не се беше появила като Съногадателка, носеща мрачни предсказания.

Усещаше с душата си надигащия се от север мрак. След две нощи щеше да се изправи срещу Храбър мъж. Вледеняващият страх — примесен с радостта, че отново се намира в лагер на Слънчевите хора — помрачаваше щастието и от срещата с Пелинов дух и от факта, че бе намерила Бягащ като вятъра жив. Тиха вода изпитваше някаква колеблива радост от това, че отново е при сестра си. Дали Силата отново не им погаждаше някакъв хитър номер? Позволяваше им да зърнат за последен път хората, за които трябваше да се сражават?

Или може би Силата го бе направила, за да и позволи да се вкопчи по-здраво в този свят на илюзии, за да и даде още една причина да иска да се върне, освен любовта и към Тиха вода? Тя въздъхна, възцарявайки покой в душата си.

Предпазливо се пренесе до границата на Върховното цяло, внимавайки да държи ефирното докосване на разстояние от себе си. Застанала там, усещаше как Силата на Вълчия Талисман се мъчи да я притегли. А ако протегне ръце, ако я докосне — ще потъне ли в нея? Споменът за изражението на умиращия Пеещите камъни не и даваше покой.

„Трябваше да намериш някой по-силен от мен, Вълчи Съногадателю. Нямаше ли там някъде един Огнен Танцьор?“ — Тя затвори очи. Поражението и се струваше толкова близо — току отвъд северния хоризонт.

— Бяла пепел? — обади се зад нея женски глас на езика на Земните хора.

Тя се извърна.

— Да?

Жената се приближи колебливо и неуверено, протягайки треперещи ръце към нея.

— Аз съм Кошничка. Твоята братовчедка. Слава на добрите Духове, че те намерих. — Жената изтича към нея и я хвана за ръката. — След толкова много години все пак има надежда.

Бяла пепел присви очи, изучавайки лицето и в светлината на огньовете. Да, спомняше си я.

— Пораснала си.

— Ти също — извика Кошничка. — Я се погледни! Вече си жена! И си толкова красива. О, слава на Духовете, че те намерих! Застъпи се за мен, Бяла пепел! Помоли се за мен. Ти си ми братовчедка. Спаси ме!

— Да те спася? От какво?

Братовчедка и изхлипа, прокарвайки пръсти през разбърканата си коса.

— Случиха се ужасни неща. Злото вилнее в нашите земи. Магьосничеството поквари хората ни. Зелен огън ни предупреждаваше — да, предупреждаваше ни, но никой не я слушаше. След това и майка ти казваше, че опасността дебне вътре в нас. Зелен огън бе омагьосана… омагьосана от злодея. След това и… бебето ми. Ти видя ли го? Онзи ужасен огън, който прелетя през звездите? Черната ръка стори това. Сега вече го знаем. След това се опита да ни измами на Сборището, да се подиграе с клана ни. Ние…

— Всичко това е вече миналото — каза и Бяла пепел. — Сега идва ново бъдеще.

— Слънчевите хора ли? — Кошничка пристъпи по-близо, стиснала ръце пред себе си. — Те са… част от злото.

— От злото? Не. Те не са зли. Защо мислиш така?

Жената се озърна страхливо.

— Злото ги изпълва. Те убиха Детелината, Звездица и баща ми Херингът. А аз бях обладана насила от този противен воин Охлюва черупка!

— Това не се дължи на магьосничество. Така постъпват отчаяните хора.

Подозрителните очи на Кошничка отразяваха играещите пламъци.

— Те призовават зли сили, като онази птица, която казват, че прави гръмотевици. Имаха един старец, който твърдеше, че разговаря с духовете на мъртвите. Той се опита да влее злото си в нашите деца._ В децата ни!_ О, той беше много коварен — смееше се заедно с тях, омайваше ги, както прави змията с птичката, разказваше им приказки. И през цялото време злото му се увиваше около тях, попиваше в душите им. Уплашена, тя дойде по-близо. — Бяла пепел, те боготворят Лагера на мъртвите! И не само това, но и…

Бяла пепел положи ръце върху раменете на Кошничка, учудена от треперенето им.

— Кошничке, старите обичаи вече са мъртви. Всички трябва да заживеем по нов начин. Спиралата се е променила. Идва нова Сила.

Кошничка прошепна:

— Но между пленничките по цял ден се носят слухове, че някаква странна и Могъща жена е дошла, за да направи нещо със Силата. Когато разбрах, че си ти, душата ми подскочи от радост. Може би ще успееш да ни освободиш, да ни помогнеш да се върнем. Можеш да ни поведеш в борба за прогонване на тези обладани от Духовете Слънчеви хора от земите ни.

Бяла пепел поклати глава.

Лицето на Кошничка посърна.

— Всичко ще си бъде както преди. Ще Изпеем молитвени песни за душите на мъртъвците си и да положим телата им обратно в утробата на майката-земя. — Очите и се замъглиха. — Можем да заживеем както сме живели винаги.

Бяла пепел се намръщи. Как можеше Кошничка да си въобразява, че светът не е променен? Да прогонят Слънчевите хора? Пое ръцете на братовчедка си и я запита:

— Какво се е случило с теб?

— Нещо ужасно — проплака тя. — Убиха съпруга ми пред очите. Не искаха да оставят живи майка ти, Детелината, или пък моята майка, Звездица. Казаха, че са твърде стари. — Тя закърши ръце, давейки се в сълзите си. — А после онзи онзи обладан от злото Охлюва черупка ме отведе в палатката си. Той… той… — Тя потрепери. — Беше ужасно. Плаках, молих му се, но той ме разсъблече. Облада ме като… — Тя впи зъби в дланта си.

— Слънчевите хора водят по-различен начин на живот от Земните. Кошничке, върни се в жилището на Охлюва черупка. Днес го видях. Прилича ми на добър и храбър воин.

— Какво? — По лицето и бе изписан ужас.

— Светът е променен — каза и Бяла пепел. — Вече няма връщане назад. Ти трябва да…

— Не те ли е грижа, че убиха майка ти? — Кошничка се отдръпна, закрила устата си с ръце. — Ами кланът ти? Аз съм ти братовчедка. Не можеш… — В очите и се появи зловещ блясък. — Станала си една от тях, така ли? Значи слуховете се оказаха верни. Ето защо не успяхме да открием тялото ти. Станала си една от тях. Хвърлила съм вината върху друг._ Ти си ги довела тук!_

Бяла пепел поклати глава.

— Дойдох, за да сътворя новото бъдеще. Спиралата е…

От гърлото на Кошничка излетя задавен звук. Сетне тя се обърна и побягна, разлайвайки кучетата, докато тичаше между палатките.

— Кой беше тук? — запита Пелинов дух от тъмнината зад нея.

— Кошничка. Моя братовчедка от клана Трите устия — обясни уморено дъщеря му.

— А, лудата — отбеляза той. — Прилича на бесен язовец. Направо пяна и избиваше по устата, когато Гореща мазнина се приближаваше до нея. Опитваше се да го държи далеч от децата, но жените накрая я усмириха.

Бяла пепел потърка врата си; в съзнанието и изплуваха спомени за лагера Трите устия. „Защо душата ми не скърби за смъртта на Детелината? Тя бе моя майка. Вълчи съногадателю, какво си направил с мен?“

Бягащ като вятъра вървеше през храсталака, приближавайки лагера. Кучетата го подушиха и започнаха да лаят и скимтят. Той им извика, за да млъкнат и за да предупреди воините си кой идва. Навъсен, с натежало сърце, той вървеше между палатките. Хората се бяха скупчили около трепкащите огньове и разговаряха тихо, макар че по това време обикновено вече всички спяха в постелите си. Във въздуха витаеше напрежение — гъсто, стелещо се като някакъв злокобен дим.

Мушна се в палатката си и намери празна постелята, която делеше с Трепетликата. В душата му се загнезди отчаяние. Той клекна в тъмното и прокара нежно пръсти по завивките. Сега те бяха студени; топлината, която двамата бяха споделяли под тях, се бе стопила като мъгла в горещ ден. Той се наведе и вдъхна дълбоко, изпълвайки ноздрите си със слабото ухание, останало от Трепетликата. Изправи се и потри ръце в ловджийската си риза, преди отново да излезе навън в нощта.

Намери я седнала край огъня пред палатката на Черна луна. Тя слушаше думите на вожда и кимаше замислено. Бягащ като вятъра стоеше тихо в мрака, гледайки нежното и лице, озарено от огъня. Движенията и бяха нежни и грациозни; тя бе крехка и в същото време много силна.

Младият мъж пристъпи в червената светлина на огъня. Острата миризма на дима от пелиновите съчки витаеше около огнището. Той приклекна, облегнал ръце на коленете си.

— Значи се върна — приветства го Черна луна със сдържан тон. — Трябваше да поговорим с теб, да чуем съвета ти.

Бягащ като вятъра погледна крадешком към Трепетликата. Тя бе вперила безизразен поглед в огъня. Въртеше нервно в ръката си една пелинова съчка.

— Какво ви каза Бяла пепел? — запита Бягащ като вятъра, изговаряйки с мъка името и.

— Че Строшените камъни ще бъдат тук след два дни. Че тя и онзи Земен мъж ще се изправят срещу техния Човек с летяща душа. Че ще води някаква битка на Силата с него и ще види в Съня си ново бъдеще за нас.

Бягащ като вятъра се помъчи да възвърне трезвотата на мислите си, на която винаги бе разчитал.

Черна луна продължи:

— Бяла пепел казва, че воините не могат да ни помогнат, но казва също, че този Храбър мъж е премазал Племето на вълка и е повел срещу нас целия клан Строшени камъни. Мисля си, че най-разумно ще е да вдигнем лагера. Да отстъпим на юг, докато успеем да съберем воините си.

Младият мъж се намръщи, загледан в огъня.

— А какво казва Бяла пепел?

Черна луна изпуфтя.

— Още не съм споделил с нея решението си.

— Изпратил ли си съгледвачи?

— Най-напред това направих. Никой от тях още не се е върнал.

— Може пък Строшените камъни да не идват насам — предположи Трепетликата с напрегнат глас.

— Може би. — Вождът огледа двамата, чувствайки взаимното им неудобство от присъствието на другия. — Бягащ като вятъра, ти познаваш тази Бяла пепел. Не ме интересува какво е имало между вас, само искам да знам възможно ли е да е дошла да ни унищожи? Би ли могла да желае това? Би ли обърнала Силата на този неин Сън срещу нас? Да не би да иска да ни отмъсти за онова, което сторихме със Земните хора?

Бягащ като вятъра махна с ръка:

— Познавам я от дълги години. Още откакто Пелинов дух я открадна от Земните хора. Дори и тогава я спохождаха Съновидения. Старият сокол я наблюдаваше, уважаваше я. Ако го бе помолила, мисля, че щеше да я научи как да освобождава душата си от тялото, но тогава я интересуваха други неща. Тя не обичаше Сънищата. Те я плашеха. Но да отговоря на въпроса ти: тя никога не е смятала, че мястото и е сред Земните хора. Беше член на клана Бяла глина. Знаеше преданията на клана по-добре от всички нас. Обичаше Ярка луна и Пелинов дух. Не. Не мисля, че е дошла да ни причини зло.

— А Сънят и? — попита Черна луна.

— Тя не би излъгала. Щом казва, че го е видяла в Съня си, значи е вярно.

— А можем ли да се доверим на нейния еднорък съпруг?

— Мисля… мисля, че ние… Не знам. Не мога да кажа нищо за него. Изглежда безобиден.

— Но ти не видя как накара гръмотевицата да изтрещи от ясно небе — смръщи лице Черна луна. — Един Земен човек използва Талисман на Вълчето племе, за да призове Гръмовната птица? Душата ми изтръпва при тази мисъл.

— Силата се развихря — Трепетликата хвърли съчката си в огъня. — А ние сме точно в средата на вихъра.

Черна луна удари едно насекомо и помълча, сякаш подбираше думите си.

— Действията на Силата не ме интересуват, освен ако не заплашват моя клан. — Той добави многозначително: — Очаквам съвет от онези, на които вярвам.

Бягащ като вятъра кимна неохотно.

— Много добре, ето моят съвет, Черна луна. Бяла пепел казва, че Храбър мъж идва насам и че е станал Човек с летяща душа. Вярвам на думите и. А и познавам Храбър мъж. Един от воините на Черните острия го прати в Лагера на мъртвите. От този ден нататък той намрази Черните острия. Чува гласове в съзнанието си и Бяла пепел е права за едно: ще направи всичко, на което е способна Силата му, за да унищожи клана Черни острия… а мен мрази може би повече от всички останали.

— Защо? Какво си му направил?

Бягащ като вятъра сведе поглед към димящите дърва.

— Попречих му да отвлече Бяла пепел и да избяга с нея при Строшените камъни. Веднъж му попречих и… да я изнасили.

Черна луна замислено заглаждаше с пръсти пръстения под.

— Значи всичко отново опира до Бяла пепел.

— Така изглежда. Сега като се замисля, се чудя дали тя не е причината за всичко, което се случи. — Вдигна вежди и въздъхна. — Изглежда, Силата е навсякъде около нея. Мисля, че трябва да направим както ни казва.

— Сигурен ли си, че тези думи идват от сърцето ти? — Погледът на вожда го пронизваше.

Бягащ като вятъра поклати глава. Чувстваше се толкова уморен.

— Не. Давам ти най-добрия съвет, който мога да предложа. Пелинов дух не крие факта, че Силата му е повелила да я открадне. Откакто я познавам, Силата винаги я е закриляла — дори и мен накара да се появя тъкмо навреме, за да я спася. Мисля, че ако се опитваме да и създаваме затруднения, ще си навлечем беда. Не от Бяла пепел, а от Силата, която я направлява.

— Ще помисля върху думите ти. — Черна луна се изправи и впери поглед в звездите; тревогата го бе обвила като наметало. — А утре ще решим дали ще преместим лагера.

Мушна се в палатката си, оставяйки Бягащ като вятъра насаме с Трепетликата. Известно време те седяха мълчаливо. Младата жена не вдигаше очи към него, вперила поглед в танцуващите пламъци.

Най-сетне Бягащ като вятъра каза:

— Искаш ли да се върнеш в жилището ми? Изглеждаш уморена. Преди да заспим, можем да поговорим за нещата, които трябва да свършим утре.

Очите и блестяха като езерца на меката светлина.

— Бих искала да се върна, но…

Отиде до нея и пое ръката и, усещайки колко студена е тя.

— Казах истината на Черна луна. Бяла пепел винаги е принадлежала на Силата. Но едва днес напълно осъзнах това.

— И вече нямаш съмнения?

Той поклати глава:

— Досега съм живял без нея. Когато се върнах в лагера, отидох до нашата палатка. Виждайки празната постеля, осъзнах какво би означавало да живея без теб. Моля те… не ми причинявай това.

Трепетликата стисна здраво ръката му и очите и плувнаха в сълзи. Изправи се на крака. Без да каже нито дума, тя обви ръка около кръста му и бавно го поведе обратно към палатката им.

Тиха вода присви очи, загледан в младежа, който вървеше в тъмнината към палатката на Пелинов дух. Постепенно започна да го разпознава. Къде бе виждал тази походка преди? Къде…

— Корен! — Той се изправи и душата му бе озарена от внезапна радост.

— Лош стомах? — Момчето пусна зайците, които носеше, втурна се напред и така прегърна чичо си, че костите му изпукаха. Откъде се бе взела тази сила у момчето? Тиха вода се радваше на силната прегръдка на младежа. Племенникът му — синът на Топъл огън — беше жив! Благословено да е Върховното цяло!

— Какво правиш в лагера на Черните острия? Досега би трябвало да са те… — Корен се запъна. — Искам да кажа, жив си!

— Поне докато не си ми счупил гръбнака.

Непослушко подскачаше наоколо и скимтеше, лизвайки радостно ловната риза на Корен, махайки с опашка.

— По-тихо! — обади се някой. — Хората се опитват да спят!

Тиха вода направи знак на Непослушко да престане и хвана Корен за ръката.

— Как си? Чух, че Пелинов дух те е приел в жилището си. Майка ти казва, че се отнася с теб като с роден син.

Корен кимна:

— Да, добър е с мен. Е, видя ли се с мама? Каза ли ти какво се случи?

— Поговорихме си. Каза, че си станал добър ловец.

— Никой не може да се промъква по-тихо от мен. Единствено Бухалът е също толкова внимателен в лова като мен — каза му гордо Корен. — А и Пелинов дух ме научи на неща, които дори татко не знаеше. Например как да прикривам следите си и как да намирам укрития, когато се промъквам тайно. Пелинов дух ме заведе за пръв път на лов за антилопи. И успях да убия един едър самец. Само с едно хвърляне! Уча се да правя остриета за копия и да устройвам засади.

Тиха вода се усмихна.

— Ела, да поговорим малко, преди да влезем и да те представя на жена си.

Той седна на една торба, а Корен приклекна на земята и запита удивено:

— Оженил си се? Ти? Някоя от пленничките ли?

— Не. От Слънчевите хора е.

— И се е омъжила за теб? Какво и хлопа?

Тиха вода въздъхна.

— Значи си щастлив в лагера на Черните острия?

Корен наведе глава.

— Чувствах се ужасно, когато те избиха целия клан. Видях как те убиват баба. Бялото перо и смаза главата с бойна тояга.

— Намерих тялото и. Пях молитвени песни за нея.

Корен се загледа в нощта, обхождайки с поглед дюните.

— Радвам се, че си го направил, но тя не ми липсва особено. Нали я знаеш каква беше. Как си играеше с живота на хората. Караше ги да правят каквото поиска. Тук поне съм свободен. Мога да ловувам, а и Пелинов дух прилича много на баща ми. Понякога си мисля, че идването ми в клана Черни острия е най-доброто нещо, което ми се е случило досега.

— Чух, че за известно време Черната ръка ти е бил баща.

Гласът на племенника му се измени, стана напрегнат.

— Не го харесвах. Не и след онова, което направи с татко. Една нощ проследих него и мама. Гледах ги как се любят… и просто не можах да го понеса. Мъжът, който остави баща ми да умре… се чифтосваше с майка ми! Баба я накара да се омъжи за него. Чух ги как си говорят за това. Нали знаеш, Черната ръка първо е бил любовник на баба.

Тиха вода потрепери от отровния гняв в гласа на Корен.

— Не мисля, че Черната ръка е оставил Топъл огън да умре. Мисля, че направи всичко, което можеше. Понякога Силата…

— Не ми говори за Силата! — Момчето се изплю. — Виждал съм как умират твърде много хора, защото Лечителите не искаха да ги спасят! — Замълча, после попита: — Чу ли за Лупина?

Тиха вода кимна.

— Да. Но това не е деяние на Силата.

— Но Гореща мазнина не пожела да я спаси. Нали видях. Само поклати глава и се отдалечи.

Откъде идваше целият този гняв? Тиха вода се опита да си спомни какъв бе Корен преди смъртта на Топъл огън. Възможно ли бе този замислен младеж да е същото онова засмяно, щастливо дете?

— Достатъчно сме говорили за смърт. Разкажи ми за новия си живот, за ловните ти приключения.

Светът щеше да бъде много по-хубав, ако нямаше Лечители и Хора с летящи души. Не им вярвам.

Тиха вода се облегна на лакът и опъна крака върху топлия пясък.

— Е, не всяка Сила е лоша. Докато пътувах, видях много неща. Станах пазител на Вълчия Талисман. Така че сега и аз съм обвързан със Силата.

Той почувства суровия, изпитателен поглед на Корен върху себе си.

— Вълчият Талисман ли? Какво е това? Ако ти си неговият Пазител, сигурно има Сила колкото заешка дрехонка върху изсъхнал пясъчник.

— Силата му може да те изненада.

— Аз също бих могъл да я изненадам — изсумтя момчето и се размърда предпазливо.

— Наистина ли харесваш Пелинов дух?

Зъбите на Корен блеснаха.

— Той поне е истински воин. Преживял е много несгоди — също като мен. Жена му е умряла миналата зима, по същото време, в което почина баща ми. Не ме интересува дали спи с мама. Той я обича… а това е нещо повече от отношението, което имаше към нея Черната ръка. И плака, когато Лупина бе убита от… е, когато умря.

— Но Пелинов дух не е много сигурен дали харесва мен.

Корен се усмихна.

— Мога да го разбера. Но той е добър човек, Лош стомах. През последната година е изгубил много скъпи неща — жена си, клана си. А после и дъщеря му изчезнала безследно, когато Племето на вълка избило клана Бяла глина. Мисли, че е загинала, и все още скърби за нея. Може би затова ми харесва толкова.

— Мисля, че вече не скърби за дъщеря си — усмихна се в мрака Тиха вода.

— Ти не го познаваш. Загубил е всичко, което някога е обичал. Затова сега обича нас.

— Дъщеря му е моята…

— Ако се вярва на думите му — продължаваше разпалено Корен, — дъщеря му е била най-красивата жена на света. Пелинов дух казва, че Силата му я дала, когато всичките му дъщери измрели. Че тя е особена.

— Така е. Всичко, което ти е казал Пелинов дух, е истина.

Корен наклони озадачено глава:

— Откъде знаеш?

— Бяла пепел е съпругата ми. Затова сега съм тук — жив, както отбеляза. Сега тя говори с Пелинов дух и му разказва нашите приключения.

Корен зяпна:

— Ти? Бяла пепел е омъжена за теб?

— Това е дълга история. Ще ти я разкажа някой ден.

Лицето на момчето се удължи неузнаваемо от недоверие.

— Че какво толкова е видяла в теб?

Благгословени Създателю, няма ли най-сетне да има край?

— Тя казва, че душата ми сияе в жълто и червено. Може би затова.

— Но как стигнахте дотук? Как разбрахте къде се намираме?

— Силата ни доведе. Дошли сме да се борим с един зъл Човек с летяща душа. Името му е Храбър мъж и е повел клана Строшени камъни насам. Трябва да бъде спрян или Силата му ще промени света.

— Искам да ви помогна!

Мъжът поклати глава.

— Достатъчно хора изгинаха от клана Облите скали. Не искам това да се случи и с теб. Това е работа за могъщи Съногадатели, а не за млади момчета, които се смятат за непобедими.

Корен попипа бойната тояга, висяща на кръста му.

— Един Лечител ще умре от тази тояга също тъй бързо както обикновените хора.

— Възможно е, но Храбър мъж идва насам с всичките си воини. С Бяла пепел трябва да се бием с него по различен начин.

— Щом е за това да се премахне някой Духовен човек, аз съм съгласен.

— Да не би да желаеш Пеещите камъни да не бе успял да ме излекува от ухапването на гърмящата змия?

— Но ръката ти не се излекува — напомни нетактично Корен.

— Но оживях.

— Чичо, ти и аз виждаме света по различен начин. И винаги е било така.

Тиха вода се хвана за коляното със здравата си ръка.

— Учудваш ме, Корен. Когато потеглих на път, беше само едно цупещо се момче, а сега те заварвам мъж.

Корен вдигна бойната си тояга, стисвайки я здраво, сякаш за да почерпи увереност от тежестта на оръжието.

— Знаеш ли, ти и татко бяхте единствените хора, с които можех да си говоря. Ти винаги ме изслушваше. Останалите от клана Обли скали не ги беше грижа за някакво си безполезно момче. Разбрах това, след като ти си отиде. Искам да ти благодаря за вниманието, което ми обръщаше.

Тези думи сгряха сърцето на Тиха вода.

— Винаги съм готов да те изслушам. Но не пази такива лоши спомени за нашия клан. Там имаше много добри хора, а тази омраза ще съсипе душата ти.

— Така ли? — Корен се загледа замислено към осветения от огньовете лагер. — Теб също те смятаха за безполезен. Не можеш да го отречеш. Чувал съм баба да говори за теб — долавях презрението в гласа и. Сега имам нов живот, ново племе, което един ден ще ме признае за велик воин.

Тиха вода го стисна за раменете:

— Точно така. Тук ще се справиш отлично.

Корен се изправи.

— Така и възнамерявам да стане. Междувременно обаче трябва да одера тези зайци и да изстудя месото, преди да е добило кисел вкус.

— Ела, ще ти помогна. Мога да държа главата, докато смъкваш кожата. Ще бъде като в добрите стари времена.

Корен се изсмя:

— Не, чичо. Ще бъде по-хубаво отпреди. Научих се как да променям нещата, които не ми харесват.

— Добре. Но първо ела да те запозная с красивата си съпруга Бяла пепел. — Докато вървяха, той запита: — Стоягата ли уби зайците?

Корен кимна:

— Промъквам се до тях и я хвърлям. Тя се превърта и… туп!

— Станал си много добър ловец.

— По-добър, отколкото можеш да си представиш, чичо. Със зайците не е трудно да се справиш. Не могат да те убият, ако направиш грешка.

Тиха вода погледна в палатката и видя само заспали фигури, но Бяла пепел не беше сред тях. Общата им постеля бе няколко крачки зад палатката. Той излезе и пусна входното покривало, а после заобиколи на пръсти колчетата, които придържаха кожите на жилището. Разпозна силуета на Бяла пепел, легнал под завивките.

— Май е заспала. Е, да идем да одерем зайците. После може да опечем един на огъня, за да поговорим още малко.

Храбър мъж седеше на възвишението, от което се откриваше гледка на юг. Беше постлал еленова кожа върху чакъла и камъчетата, които иначе щяха да се впият в тялото му. Вятърът шушнеше между бледите листа на пелина и вечерният въздух се огласяше от птичи песни. Чуваше скимтенето на прерийните кучета долу в равнината. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки заедно с него и душата на земята. Прочисти съзнанието си, търсейки шепнещите гласове, освобождавайки душата си.

„Сила. На юг. Последното изпитание наближава. Вгледай се в себе си.“

Какво го бе докоснало в нощта, когато едноръкият му бе отнел Бяла пепел? Какво бе предизвикало оглушителния писък на гласовете? Бе почувствал някаква друга Сила, идваща от Вълчия Талисман. Дали щеше отново да се опита да го спре?

Гласовете съскаха: „Вгледай се в себе си. Там ще откриеш пътя кън Силата. Търси. Времето ти наближава.“

Там ли се криеше истинската Сила? Нима се бе заблуждавал през всички тези години, мислейки, че тя идва от Дух, който се намира извън него? Все пак Съновиденията и пророческите им разкрития го спохождаха през нощта, когато бе заспал, душата му бе свободна и в главата му нямаше мисли, които да го объркват.

„Навътре“ — съгласиха се гласовете.

Тази нощ никой нямаше да го безпокои. Бяла врана бе разговаряла с Летящ ястреб, който бе разпратил цяла мрежа от съгледвачи, така че нито един воин на Черните острия да не може да се промъкне през нея. Поне веднъж щеше да се радва на пълно спокойствие.

Той намести крака си по-удобно и бавно изпусна дъха си, за да може да се освободи от напрежението. Не мислеше за нищо. Лека-полека се остави на течението, търсейки източника на Съновиденията.

Освободи се от всичките си сетива. Спомените се опитаха да нахлуят в съзнанието му.

Не искаше спомени. Влагайки цялата си желязна дисциплина, той ги отблъсна. Лекото докосване на сивата мъгла пропълзя в душата му. Отпусна се още повече. Мъглата нарастваше, успокояваше го. Започна да пропада в нея… и изведнъж рязко се отдръпна.

Примигна, усещайки твърдите камъни, върху които седеше. Главоболието внезапно заби ножове в черепа му.

— Какво беше това?

„Силата — закискаха се гласовете. — Ти докосна Силата.“

Той кимна бавно на себе си. В нощта, в която едноръкият бе дошъл за Бяла пепел, бе почувствал същото нещо.

Затвори отново очи, изтривайки главоболието; вече имаше голям опит в това. Малко по малко започна да се отпуска. Ако можеше да се докопа до тази Сила, може би щеше да се пребори с едноръкия и да си върне Бяла пепел.

Ще научи всичко това. Дори и да отнеме остатъка от живота му.

Гласовете в съзнанието му го уверяваха: „Не… съвсем скоро. Търси. Силата скоро ще бъде твоя.“