Вълчият талисман

16.

— Изворът е хей зад онова възвишение — посочи Охлюва черупка към осеяния с пелин хребет пред тях. Жълто-кафеникавата пръст блестеше в следобедните лъчи на слънцето. Високо в небето пухкави облачета плуваха на изток, тласкани от нетърпеливия вятър.

Бяла пепел засенчи очи от ослепителния блясък на слънцето върху пясъка и огледа мястото. Наоколо се издигаха множество дюни като огромни мравуняци. Сърцето и биеше глухо и учестено. Единствено присъствието на Тиха вода до нея и помагаше да издържи всичко това.

— Хайде да спрем и да прекараме остатъка от деня тук. Онази дюна ето там е височка. Ако се разположим на лагер на върха и, ще можем да наблюдаваме околността.

Бягащ като вятъра я изгледа въпросително.

— А после?

Тя събра кураж, опитвайки се да не трепери.

— По здрач ще изкачим възвишението и ще се спуснем до извора за срещата с Храбър мъж.

— Мислиш ли, че ще дойде?

Тя кимна.

— Той е напълно уверен в себе си. В Съня го видях застанал пред един голям огън. Всеки друг би се страхувал да запали такъв огън, за да не привлече неприятели. Но той се мисли за непобедим.

Лицето на Бягащ като вятъра се обтегна и той хвърли поглед към Трепетликата, която ги слушаше, кръстосала ръце, вперила подозрително очи в Бяла пепел. Младият мъж махна рязко с ръка и нареди:

— Охлюва черупка, Син вятър, тръгвате напред. Разузнайте дали няма да попаднем в някоя клопка.

Двамата воини се отдалечиха в лек тръс.

Погледът на Бягащ като вятъра се премести неловко на другите, които все още стояха до него. Той каза на Бяла пепел:

— Трябва да поговорим… насаме.

Тя кимна и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той я погледна угрижено.

— Ще можете ли двамата с Пелинов дух да стъкмите лагера на онази дюна? Бягащ като вятъра и аз ще дойдем след малко.

Съпругът и я потупа нежно по ръката.

— Не се преуморявай. Чака ни дълга нощ. — Той махна на Пелинов дух да го последва и двамата поеха към трептящата от маранята дюна.

Бяла пепел изчака уморено останалите да се отдалечат на достатъчно разстояние, за да не могат да ги чуят.

— Какво има, Бягащ като вятъра?

Той зарови пръстта с мокасината си, отбягвайки погледа и. По красивото му лице бе изписана тревога.

— Не си готова за това, което те чака. Чувствам го. Изплашена си до смърт.

— Бягащ като вятъра… Знаеш ли какво ще направи с мен Храбър мъж?

— Не.

— Ще се опита да ме сломи с помощта на Силата си. Двамата с Тиха вода трябва да му се противопоставим…

— Тиха вода? Та той не е воин! — Погледът на Бягащ като вятъра проследи групата, която се изкачваше по дюната. — И смяташ, че той може да ти помогне?

— Той е единственият…

— Изглежда така, сякаш би се уплашил при вида на най-обикновено прерийно куче! Храбър мъж просто ще го…

— Тиха вода и преди се е изправял срещу Храбър мъж. Той се промъкна в лагера му и ме спаси. — Тя го изгледа сериозно. — Бягащ като вятъра, ти не знаеш нищо за Тиха вода. Преодолял е по-ужасни неща, отколкото ти би могъл да… Но какво значение има това? — Започна да си играе с обшитите си с ресни ръкави и отправи поглед към върха на дюната, където съпругът и и Пелинов дух свалиха вързопите си и коленичиха да ги развържат. Откъслечни думи от разговора им долитаха едва доловимо. — Тиха вода носи единствената Сила, на която мога да разчитам да ме защити.

— Вълчият му талисман?

— Да?

Младият мъж я хвана грубо за ръката.

— Чуй какво ще ти кажа. Аз съм воин. Познавам слабите места на Храбър мъж — знам ги още от времето, когато бяхме деца. Можем много бързо да приключим с цялата тази история. Само ще трябва за момент да му отвлечеш вниманието. Например внезапно да изпищиш… или да припаднеш. Така ще разбера кога да действам. Ще го пронижа с копието си. Трепетликата може да убие още един воин. През това време Охлюва черупка и Син вятър също ще хвърлят копията си. Ако действаме бързо, няма да могат да реагират. След това всичко е само въпрос на време. Останали без водач, Строшените камъни ще загубят бойния си дух. Разговарях за това с Трепетликата. Една малка група наши воини — може би не повече от пет — могат да ударят лагера им, да отвлекат вниманието им, докато съберем силите си. Може би ще успеем да ги сразим веднъж завинаги.

Говореше толкова уверено, с блестящи очи… но щеше ли да се осъществи планът му? Вероятно. Пелинов дух и бе разказал за подвизите на Бягащ като вятъра. В душата на Бяла пепел се появи искрица надежда. „Той ти предлага начин да избегнеш ужасната битка, която ти предстои.“ — Искрицата стана по-ярка… и изгасна също тъй бързо, както се бе и появила.

По устните и заигра примирена усмивка.

— Няма да стане. Колкото и добре да обмислим и да подготвим капана, той ще го усети. Силата ще му подскаже. Той може да Сънува, Бягащ като вятъра. Не, не клати глава. Зная, че не можеш да го разбереш, но аз го разбирам. Чрез Спиралата — сърцето на целия живот — Храбър мъж и аз можем да проникваме взаимно в душите си. Никой от двама ни не може да скрои клопка, без другият да я усети.

— Но той ще те унищожи — а след това и клана Черни острия!

Тя потърка пламналите си очи.

— Тази битка не може да бъде решена от воини. Тя е въпрос на воля, Сила и Сънуване. — Положи ръце на раменете му и остави Силата да протече през нея, виждайки как тя го обгръща като син ореол.

— Виждаш ли?

През тялото му премина силна тръпка. Той се отдръпна с отворена от изумление уста и очите му се разшириха:

— Благословена Гръмовна птицо, какво си ти?

Тя отпусна ръка и я стисна в юмрук.

— Надеждата на племената, Бягащ като вятъра. — Извърна се и пое към дюната, където Тиха вода и Пелинов дух копаеха огнище в мекия пясък.

Бягащ като вятъра я последва, пробивайки си път през трънливите маслодайни храсти и остро ухаещия пелин, отбелязвайки машинално, че цветовете на бодливия кактус бяха станали яркочервени. Слънцето прежуряше върху главата му, издигнало се високо в осеяното с облачета небе. Той вдиша ароматния въздух.

Страхът не му даваше мира. Какво бе направила с него Бяла пепел? Той отново потръпна. Само го бе погледнала в очите и бе почувствал да го пронизва някакъв горещ поток, все едно, че го е ударила мълния. След това бе почувствал отчаянието и, бе изпитал Силата на думите и. Тя бе докоснала душата му и му бе разкрила истинската същност на ужасната борба, която предстоеше.

„Какво е станало с теб, бяла пепел? И как е могло да се случи?“ — Той се страхуваше от нея — и същевременно я обичаше Но през изминалите няколко дни любовта му се бе превърнала от обикновена страст в нещо по-дълбоко, по-трайно. Душата му се свиваше болезнено, разбирайки пред каква опасност трябва да се изправи тя. И нищо не можеше да направи.

Трепетликата го чакаше на склона на дюната, вперила въпросително очи в него.

Той поклати глава и въздъхна:

— Каза, че няма да стане, че Силата ще ни издаде.

Тя се напрегна и го погледна.

— Все още виждам любовта ти към нея в очите ти.

— Ако виждаш толкова добре, би трябвало да видиш там и любовта ми към теб. Да, аз винаги ще я обичам. Дори по-силно от преди. Но любовта ми към нея не е същата като тази, която изпитвам към теб. Тя е… — Наклони глава и се намръщи. — Тя ни е като майка. Да. И е готова да се пожертва, за да ни предпази от нещо, което не мога да разбера — някакво видение за съдбата ни, което я ужасява.

Прочете безпокойството в очите на Трепетликата и стисна здраво ръката и. Един червеноопашат ястреб се носеше по въздушните течения над върха на дюната. Бягащ като вятъра погледна как хищникът оглежда пелиновите храсти за мишки и зайци.

— Просто трябва да направим така, както ни каза Бяла пепел. Мисля, че сега това е единственият начин да и помогнем.

Тиха вода седеше в лагера на върха на дюната, сложил в скута си главата на Бяла пепел. От един час насам тя бе потънала в неспокоен сън; дългата и черна коса покриваше като тъмно було кожените му панталони. Той се взря в красивото и лице, а след това хвърли поглед към Вълчия талисман. Беше извадил свещения предмет и внимателно го бе поставил върху вързопа, за да може да вижда лагера на Храбър мъж, разположен в равнината. Не беше сигурен как виждат Духовете, но след като бе извадил Талисмана в гаснещата светлина на деня, усети, че Силата му нараства. Сърцевидният предмет сякаш излъчваше Силата около себе си, плъзвайки нишките си в душите на хората, насядали около него, които разговаряха тихо. Трепетликата, Бягащ като вятъра и Пелинов дух се въртяха неспокойно на местата си, поклащайки глави, поглеждайки от спящата Бяла пепел към лагера на Храбър мъж, където воините обхождаха дюните.

Тиха вода напрегнато въздъхна. Залезът бе окъпал земята в яркочервено, озарявайки една пясъчна вихрушка, която се носеше през падините като огнена спирала. Стадо антилопи стояха на върха на един хълм; силуетите им се открояваха ясно на фона на индигово синьото небе на изток. Вдигнали глави, те наблюдаваха внимателно околността, а полегатите лъчи посребряваха опашките им.

— Охлюва черупка и Син вятър още не са се върнали — отбеляза мрачно Трепетликата.

Пелинов дух преведе думите и на Тиха вода.

— Зная, но не можем да чакаме повече. — Тиха вода потърка с ръка гърдите си в областта на сърцето. От известно време насам то бе започнало да бие по-учестено. Той посегна почтително към Вълчия Талисман. Силата му отново протече по ръката му, гъделичкайки я — и Бяла пепел внезапно се сепна и отвори широко очи, в които се четеше смъртна уплаха.

— Не исках да те будя.

Тя седна в постелята и се взря в Талисмана.

— Вината не е твоя, Тиха вода. Талисманът изкрещя името ми. Време е.

Той преглътна с усилие.

— Тогава по-добре да тръгваме.

— След малко. Първо трябва да ми попееш, да ми помогнеш да се приготвя — каза Бяла пепел с треперлив глас.

Той кимна и затвори очи. Откъслечните спомени отново изплуваха в съзнанието му: усмивката на Топъл огън… Лява ръка, смръщил озадачено вежди… нощта, в която Непослушко се бе загубил в снежната буря. Изпита отново вледеняващия студ, докато издърпваше младата жена от реката. Пеещите камъни отново седеше на върха на хребета, заобиколен от омаяните лосове… отново се спъна в трупа, лежащ в тъмнината, и най-сетне удари Храбър мъж по коляното с каменното си дърво… а сега лежеше в прегръдките на Бяла пепел, потънал в любовта и. Всичко, което му се бе случило досега, го бе подготвяло за този последен миг. Дали Силата бе успяла да завърши копието си с невероятно майсторство?

Той отвори очи и вдигна Талисмана към гаснещото слънце. Започна да напява, думите се понесоха във въздуха, изпълвайки душата му, сякаш бяха подтиквани от някаква друга Сила, а не от неговата.

Усещаше как Бяла пепел търси Върховното цяло. Душата и докосна неговата като топло, гъделичкащо перо.

Тиха вода не чу ахването на Бягащ като вятъра, когато от пелиновите храсти излезе черен вълк и се настани до Бяла пепел; жълтите му очи внимателно оглеждаха хората в лагера един по един. Силата изпълваше нощта.

Тиха вода подскочи, като чу как Бяла пепел нададе тих вик и през трептящия от Сила въздух пропълзя видение на някаква зелена мъхеста маса. Разбра, че и Храбър мъж Сънува.

Вълчият Талисман запулсира в ръката му и Тиха вода почувства пукане като при потриването на лисича козина, за да я накараш да пуска искри. Силата се движеше непрекъснато, променяше се, ту напредваше, туи се отдръпваше.

— Трябва да вървим — прошепна Бяла пепел. Тя бавно се изправи на крака. Тиха вода застана до нея, хващайки я за ръката, за да има тя опора.

— Не можем да тръгнем без Охлюва черупка и Син вятър — каза Трепетликата на Бягащ като вятъра; в гласа и прозвуча паника. Тиха вода се намръщи, чудейки се за миг как така я разбира, без някой да му превежда. След това забеляза златистото сияние във въздуха, сякаш Силата бе хвърлила огромна мрежа върху тях. Вълчият Талисман в ръката му пулсираше като задъхано сърце.

Той хвърли поглед към останалите. Никой освен него не забелязваше сиянието. Бяла пепел пое надолу по склона на дюната, а черният вълк тръгна по петите и, сякаш искаше да я закриля. Непослушко подтичваше след Тиха вода с настръхнала козина.

Те изкачиха следващата дюна, докато небето постепенно потъмняваше в синьо-сиво. Както бе предсказала Бяла пепел, Храбър мъж седеше там до един голям огън. Зад него се бяха скупчили една жена и петима воини.

Тиха вода усети с болезнена яснота страха на Трепетликата и Бягащ като вятъра; душите им стрелкаха пъстроцветни мълнии, които пронизваха златистата мрежа. Бяла пепел и Пелинов дух стояха твърдо на място, сякаш вцепенени от вида на Храбър мъж.

От гърлото на черния вълк излезе полуръмжене, полускимтене и той пое към вражеския лагер. Бяла пепел го следваше по петите. Тиха вода притисна Талисмана до гърдите си и се затича да ги настигне. Един тих гласец пропищя в душата му.

Бяла пепел кръжеше на границата на Върховното цяло, оставяйки меката сива мъгла да се процежда през нея. Храбър мъж наблюдаваше как тя се приближава със странна незаинтересованост.

„Той нарочно ме оставя да отида по-близо. Иска да ме плени, да превземе душата ми с внезапен щурм“ — помисли си младата жена.

Ехото на страха, останал в отдалеченото и тяло, не и позволяваше да се съсредоточи. Усещането за живота, растящ в утробата и, включи вековния рефлекс на майчината бдителност. Душата на детето запърха около нейната, стрелкайки своите нишки във Върховното цяло.

„Търси. Търси Върховното цяло — наредиха безименните гласове на Вълчия Талисман през сивите пластове на мъглата. — Ние сме тук. Използвай ни.“

— Не мога — още не — прошепна тя едва доловимо. Отчаяно се опита да изтръгне от мислите си спомена за Пеещите камъни, за да постигне душевно равновесие. Топлотата на Върховното цяло, плуваща толкова близо отвъд хоризонта на душата и я зовеше.

Изпаднала в транс, тя вървеше през пелиновите храсталаци. Всяка стъпка я приближаваше още повече до края. Обутите и в мокасини ходила усещаха ронливата почва, по която се движеха. Вятърът развяваше пуснатата и коса. Сърцето и биеше лудо — всеки пулс на кръвта във вените и утробата и потвърждаваше колко скъпи за нея неща бе заложила в този двубой.

Спря пред Храбър мъж и се втренчи в присвитите му очи. Огънят Танцуваше зловещо, хвърляйки допълнителна светлина и сенки върху сгъстяващия се мрак.

Той се усмихна, разкривайки липсата на предните си зъби.

— Тази нощ ще станеш моя жена, Бяла пепел!

— Тази нощ ще ти донеса смърт, Храбър мъж. Идвам да унищожа Съня ти.

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Аз ще те обладая. Ще познаеш Силата ми — в цялата и мощ.

Тя колебливо се носеше на границата на Върховното цяло.

— Някога те обичах.

— И пак ще ме обичаш. — Изгледа с омраза Бягащ като вятъра. — за последен път ме предизвикваш, стари приятелю. Видях смъртта ти в Съня си. Утре, когато слънцето стигне най-високата си точка в небето, ще предложа сърцето ти в дар на Силата. Със собствените си ръце ще го изтръгна от гърдите ти и ще сложа началото на новото бъдеще. Ще си платиш за това, че застана на пътя на Силата.

Бягащ като вятъра стисна зъби.

— Но първо копията ми ще се напоят в кръвта ти. Какво е станало с теб? Къде е някогашният ми приятел? Все още не е прекалено късно. Нека сложим край на омразата, Храбър мъж. Заради всичко, което сме споделяли…

— Стига! — Храбър мъж отмести поглед към Пелинов дух. — И ти ли си дошъл да умреш с дъщеря си, старче?

— Ще видим, момче. — Мускулите на стария ловец се издуха. — Пелинов дух е готов, каквото и да му донесе Силата.

Бяла пепел едва успя да поеме дълбоко дъх, когато от сивата мъгла избухна зелено сияние и се уви около душата и, опитвайки се да я задуши. Атаката на Храбър мъж се завихри из Върховното цяло, отблъсвайки я далеч от източника на Силата. Тя трескаво се сви в себе си.

Храбър мъж се изсмя.

— Къде е силата ти? Да не би да си дошла да си играем детски игрички?

Той отново я нападна; Силата му бе като страховит ураган, отблъскваше я назад, назад, докато изхвръкна от Съня и пропадна в света на илюзиите. Сивата мъгла се изпари и Бяла пепел примигна, виждайки отново удължените сенки на нощта, плъзнали по пясъчните дюни. Отчаяно затвори очи и потърси отново пътеката, но не намери нищо…

НЕ!

Пое си дълбоко дъх и се отпусна в нищото, освобождавайки се постепенно все повече и повече. Той отново я отблъсна.

— Предай се! — заповяда и Храбър мъж. — Твърде слаба си за мен.

Дъхът и секна. Тя хвърли обезумял поглед към Тиха вода. Той впери в нея тъжните си очи и и кимна окуражително. По лицето му се четеше непоклатима решителност; отново надигна глас и подхвана добре познатия и напев.

Бяла пепел последва думите, както бе правила седмици наред, използвайки ги като знаци, които я водеха навътре в същността и към мястото, което винаги слуша. Но преди да успее да го намери…

Силата на Храбър мъж се разля върху нея — поток от гниеща леш, давещ я в ужасни видения на болка и насилие. Тя изпищя и падна на колене върху хладните пясъци… и Трите бика отново изплува от дълбините на душата и, притворил похотливо очи, с ехидна усмивка на устните. Тя усети лошия му дъх и вонята на немитото му тяло, докато той проникваше насила в нея. Предсмъртните писъци на клана Бяла глина цепеха въздуха. Тя се взря в невиждащите очи на Ярка луна.

„Храбър мъж е намерил начин да призове най-ужасните ти спомени и да ги използва срещу теб!“ — си помисли тя.

Събирайки последните си сили, се вгледа в душата си, извиквайки собствените си спомени. Във вените и течеше ледена кръв, смразявайки душата и, докато тя се давеше в режеща кристална река. Речните камъчета драскаха кожата и, докато течението я въртеше, опитвайки се да я отдели от душата и.

Ръката на Лош стомах я сграбчи за косата. Тя се бореше, задавяйки се от синия лед, но най-накрая оцеля. Извлече окъсаното си съзнание на някакъв далечен бряг, останала без дъх.

„И най-сетне откри мястото в душата си, което се вслушва…“

Тя събра сили и отвърна на атаката, извиквайки в душата си картина от една ужасна сутрин преди много години: Черните острия изскачат между тополите покрай реката на Дебелия бобър, крещейки бойните си викове, втурвайки се между палатките, докато изненаданият лагер се пробуждаше. Видя как Храбър мъж изхвръква залитайки от жилището си, гол. Жените пищяха, а децата ревяха ужасени, бягайки от вражеските воини. Един висок воин Черно острие сграбчи Скалната мишка за косата, Храбър мъж запъна копие в куката на атлатъла си и замахна, забивайки го в гърба на мъжа… неприятелят се извъртя и се хвърли към него. Той започна да се бори за живота си, крещейки и ритайки…

Храбър мъж изкрещя продрано и Бяла пепел изпита агонията от болката в главата му, която ставаше все по-силна… Превръщайки се в отвратително пулсиране, то потресе душата и.

— По-силна си… отколкото предполагах — изграчи дрезгаво Храбър мъж. — Но и това не е достатъчно. Така само се уморявам.

Бяла пепел изпищя, когато зеленикавата мъгла я обгърна отново, стягайки се около душата и като сурова кожа, потопена във вода, изцеждайки жизнените и сили.

„Използвай Силата! Тук сме! Само ни повикай!“ — гласовете на Вълчия Талисман успяха да проникнат в съзнанието и през силната болка. Тя изпищя отчаяно. Зловещият смях на Храбър мъж разтърси основите на земята.

Щеше ли да посмее? Мъртвите очи на Пеещите камъни блестяха през злокобната зеленикава мъгла. Ами ако се загубя? Ако не успея да устоя на примамливото притегляне на Върховното цяло? Някъде в далечината чу как пеенето на Тиха вода се усили, сякаш бе коленичил до нея. Вълчият Талисман теглеше душата и, опитвайки се да я завлече във водовъртежа на своята Сила.

Бяла врана стоеше отзад, чакайки неспокойно, вперила очи в мрака, който бе погълнал пустошта. Синкави сенки пълзяха по дюните и ги правеха да приличат на прегърбени зверове, които се готвят да скочат. Едва долавяше думите на Храбър мъж и Бяла пепел. След това почувства промяната във въздуха и се олюля.

Погледна към Летящия ястреб. Воинът отвърна на погледа и с широко отворени, изумени очи. Тя пристъпи по-близо до него, прошепвайки:

— Достатъчно време ли им дадохме?

Той отвърна с половин уста:

— Трябва само да пристъпиш в светлината на огъня и да вдигнеш ръце.

В този момент Храбър мъж изкрещя, хващайки се с ръце за главата. Падна настрани, загубил равновесие заради сакатия си крак. Бързо се изправи в седнало положение с болезнено изражение на лицето.

Воините понечиха да се втурнат напред.

— Стойте по местата си! — заповяда Бяла врана. — Оставете Човека с летяща душа да води битката! — Нашата ще дойде по-късно. Ако Храбър мъж загуби, Гръмовната птица да е на помощ на Черните острия!

Храбър мъж изохка и пое дълбоко дъх. В този момент очите на Бяла пепел се проясниха и тя с последни сили грабна Вълчия Талисман от ръцете на мъжа си, притискайки го към гърдите си.

Бяла врана направи крачка напред. В светлината на огъня виждаше лицата на неприятелите. Те изглеждаха обзети от благоговеен страх. Изящната жена от клана Черни острия се оглеждаше напрегнато наоколо, сякаш невидими прилепи пърхаха около главата и. Тя нервно сложи ръка на копията си, но все пак не бе загубила хладнокръвието си. Тя щеше да бъде най-опасна.

Бяла пепел се изправи на колене и се наведе напред, прегръщайки Талисмана като любовник. Черната и коса се разпиля по лицето и.

— Сънувай! — извика младият воин Черно острие, стиснал юмруци. — Виж в Съня си новото бъдеще, Бяла пепел!

Бяла врана усети лекото движение на Летящия ястреб и обърна поглед назад в нощта. Между дюните пълзяха многобройни сенки. Очите и се присвиха. Храбър мъж щеше да победи независимо по кой начин.

Бяла пепел притискаше здраво Вълчия Талисман до сърцето си, защитена за момента от силата на пеенето на Тиха вода, от яркото жълто сияние в душата му. Тя се отпусна в прегръдките на Силата на Талисмана. …И изведнъж всичко стана тихо. Искрящата златиста мъгла започна да се стеле около нея като сняг в кристално ясна зимна утрин.

„А сега, Майко на народите — произнесе Вълчият Талисман със звънливия си глас, — използвай обединената ни сила.“

Тя разтвори душата си и се понесе върху Силата на Талисмана, оставяйки той да я изпълни с мощта си. От някъде много далеч долетя крясъкът на Храбър мъж, а след това тя усети как ехото на гласовете в съзнанието му надава ужасен вик.

Беше застанала на ръба на златиста бездна.

Върховното цяло я зовеше с глас, нежен като пухкави снежинки.

„Премини границата — подтикваше я Вълчият Талисман. — Отдай се на Върховното цяло. Храбър мъж е само объркан. Сега събира сили да…“

Проблеснаха светлини, които я отблъснаха назад. Тя се отдръпна уплашено, зашеметена; призрачното зеленикаво сияние започна да се сгъстява около нея.

„Пусни се! — заповяда Вълчият Талисман. — Премини границата! Това е единствената ти надежда…“

Тя си припомни грозноватото лице на Тиха вода, почувства любящото му докосване — и животът на детето им, растящо в утробата и. Ако не успееше да устои на Върховното цяло, бебето щеше да умре. Бяла пепел изхлипа, надвесвайки се над бездната все повече и повече, докато накрая пропадна. Понесе се през златстата мъгла, усещайки екстаза на Върховното цяло, сливайки се със Спиралата.

— Къде си? — обади се разгневеният глас на Храбър мъж, който сякаш долиташе до нея върху някакви сребристи вълни.

— Тук — отвърна тя. — Тук съм. — Толкова копнееше да освободи душата си, да я остави да се рее безметежно в мъглата, че не можеше да устои на желанието._ Пеещите камъни се отдаде на Върховното цяло. Остави душата си да се слее с него като капка в океана. Той…_ Надеждата и пламна като раздухан въглен и Бяла пепел разбра кой е пътят към победата.

— Последвай ме, ако можеш, Храбър мъж. Виж дали можеш да Сънуваш Върховното цяло със същата Мощ като моята. Виж дали можеш да Танцуваш по Спиралата, без да паднеш от нея и да намериш смъртта си.

Бяла пепел усети как Храбър мъж се гмурва в златистата мъгла заедно с нея и душата му се понася по дирите и.

Върховното цяло се простираше пред нея — неописуемо огромно, безкрайно. Размахвайки огнени криле, тя се понесе през Съня, водейки Храбър мъж все по-дълбоко и по-дълбоко. Усещаше екстаза му, благоговението му пред великолепието и всеобхватното щастие, изпълващо Върховното цяло. И изведнъж го изгуби. Вече не чувстваше присъствието му. Заля я вълна на уморено облекчение.

Вълчият съногадател се появи до нея като сребрист орел, носещ се по теченията на светлината.

„Все още не си спечелила — долетя призрачният му глас. — Ти попадна в собствения си капан. Имаш ли достатъчно сили да напуснеш това място, да се върнеш обратно при хората си?“

— Не искам да се връщам — прошепна тя, обгърната от върховно блаженство. Екстазът и покоят я увиваха в златистата топлина и душата и се разгърна, за да изпита по-пълно това усещане. Разширяваше се… нарастваше…

„Тиха вода ще умре, а с него и детето ви… и накрая светът ще повехне. Къде е любовта ти?“

Тя почувства как крехката нишка, свързваща я с Вълчия Талисман, се разтяга и изтънява… Достатъчно бе само да я пусне и да Засънува Върховното цяло завинаги. Можеше да се пусне и да потъне в тишината на гърма, да се носи… да се носи…

„Избранико на народите — зовеше го мириадата гласове на Вълчия Талисман. — Трябва да Сънуваш, Тиха вода. Бяла пепел ще се загуби в необятния океан на Върховното цяло. Повикай я! Намери я… или всичко ще бъде загубено.“

Тялото на Тиха вода се разтърси от неудържими тръпки, сякаш изведнъж в плътта му бе проникнала прекалено много Сила. Бяла пепел се губи? Не! О, каква агония! Скръбта и чувството за загуба изцеждаха душата му.

„Колко силно обичаш Съногадателката? — запитаха приглушените гласове на Вълчия Талисман. — Достатъчно ли, за да рискуваш собствената си душа в името на нейното спасение?“

Думите на Топъл огън отекнаха глухо: „Обичай Съногадателката.“ Тиха вода се поддаде на зова, опитвайки се да открие в душата си онази тънка нишка на любовта, която го свързваше с Бяла пепел. Понесе се по пътя, който Вълчият Талисман проправи за него през сивата мъгла и навлезе в златистото сияние, където огън и сняг се сливаха в невъзможни вихрушки.

Душата му запулсира от страх и отчаяние. Любовта му към Бяла пепел запрати ослепително копие във вълните на златистото сияние около него.

— Бяла пепел?

Отвърна му само оглушителното мълчание.

— Бяла пепел! Къде си? Върни се при мен!

Гласът на Тиха вода проникна във Върховното цяло. Тя се сви мъчително от страха и копнежа, който той породи в душата и.

В искрящото сияние се появи лицето на Вълчия съногадател; очите му бяха тъжни.

„Споделям щастието на Съня ти, Майко на народите, чувствам радостта ти, но трябва да се върнеш. Трябва да се сътвори ново бъдеще, иначе хората ще изгубят правилната посока. И всичко, което обичаш, ще загине. Това ли искаш?“

— Но животът сред илюзии е толкова болезнен.

„Ако не се върнеш, ще стане много по-лошо.“

Пред очите и изплува видение. Тя се носеше над хора, трудещи се в полята. Покрай една мътна река бяха издигнати множество червеникави постройки. Странни, украсени с орнаменти куполи стърчаха в центъра на човешкия мравуняк. Вътре в тях магьосници кадяха тамян върху оцапани с кръв олтари. Тя видя войни, водени в името на отмъстителни богове. Дъждовете изравяха хълмовете, чиито дървета бяха изсечени, и отмиваха почвата в реките. Там, където някога се бяха издигали раззеленени дъбови гори, сега стърчаха само оголени скали. Хората хвърляха и я обработваха, за да я обогатят… но от нея не поникваха растения.

— Какво е това?

„Пред себе си виждаш народ, който е изгубил Върховното цяло. Те живеят много далеч, отвъд огромните морета, за които са ти разправяли Търговците като малка. Те са изковали от Силата на илюзията копие, което ще разцепи света ти, Бяла пепел. Цивилизацията им ще се развива хиляди години, преди хората да преплават моретата и да донесат заблудения си Сън в твоята земя. Те искат да променят Спиралата по същия начин, по който искаше и Храбър мъж. Битката за запазване на равновесието в Спиралата е вечна. Дори и ако тази нощ спечелиш — ако се върнеш назад и сътвориш новото бъдеще — светът все още няма да бъде в безопасност. Хиляди поколения след теб една нова Съногадателка ще трябва да се пребори с тях. Ако оживееш, Бяла пепел, в жилите и ще тече твоята кръв… Ако не, няма да се роди Съногадателка, която да ги спре. Изборът е твой.“

— Бяла пепел! Върни се при мен! — Копнежът в нежната душа на Тиха вода я докосна и нероденото им дете се раздвижи в утробата и. Тя се поколеба, взирайки се в тъжните очи на Вълчия съногадател.

Образите на Пелинов дух, Бягащ като вятъра и Пеещите камъни трептяха сред златистата мъгла. Всеки от тях я зовеше.

Тя различи пъстроцветните ивици на Вълчия Талисман и душата на Тиха вода; те се преплетоха в тънка нишка, която тя можеше да последва. Ридаейки, тя се понесе обратно по нишката. На границата на Върховното цяло спря. „Имам ли достатъчно сили? Мога ли да се върна отново към глада, войните и студа?“

„Изборът е твой“ — повтори Вълчият съногадател.

Плачът на нероденото и дете прониза мъглата, отеквайки в душата и като измъчени милиони гласове. Тя прекрачи прага и се върна в сивата мъгла.

— Бяла пепел? — Треперливият умолителен глас на Тиха вода сякаш я ужили.

Изтощена, тя се плъзна обратно в тялото си и отвори очи, примигвайки срещу разтревоженото лице на Тиха вода. Той коленичи до нея и отметна мокрите от пот кичури черна коса от страните и. Сладостният спомен за Вирховното цяло все още витаеше в душата и.

Лежеше на земята; черният вълк се бе сгушил до нея и наблюдаваше с блестящи жълти очи вражеските воини. Пращящият огън полюшваше пламъци от прохладния вятър, който духаше в пустинната нощ. Бяла пепел сведе поглед към гърдите си, където бе притискала Вълчия Талисман до сърцето си. Пипалата на Силата му вече не бяха преплетени с душата и. Бяха се сплели в здрава светлинна нишка, която се бе притаила в утробата и.

Виждаше как пъстроцветните ивици на Вълчия Талисман се увиват около детето и и почувства радостта на дъщеря си, когато в малкото и сърчице се зароди златисто пламъче. Сиянието нарасна и се разпростря по крайниците на Бяла пепел като огнен поток от разтопен кехлибар.

Храбър мъж лежеше по лице в пясъка. Бяла врана изтича до него и започна да го разтърсва:

— Събуди се! Събуди се!

Бяла пепел се изправи на крака; едрият черен вълк също се надигна и застана заедно с Непослушко до огъня и Пелинов дух. Баща и направи лека гримаса, но не се опита да се отдръпне от животното. Тя се облегна благодарно на Тиха вода и загледа Бяла врана с блуждаещи очи. След това каза:

— Той няма да се събуди.

Бяла врана обърна Храбър мъж по гръб и ахна. От кесията му се изтърколи нещо черно, което проблесна на светлината от огъня. Тя се наведе, допирайки ухо до гърдите му. Вслуша се дали диша, сетне стисна крайчеца на пръста му. Кръвта се отдръпна, нокътят му побеля.

— Не! — изпищя жената. — Това е невъзможно!

Бяла пепел притвори очи.

— Той се сля с Върховното цяло. — После добави меко: — Не му стигнаха сили да се завърне.

Бяла врана прикова в нея пламтящ поглед:

— Спаси го! Съживи го! Направи го, жено,_ или ще те хвърля в огъня!_

Бяла пепел погали нежно Вълчия Талисман, усещайки гнева му.

— Сънят все още не е свършил, Бяла врана. — И тя почтително върна Талисмана на Тиха вода.

За момент Бяла врана изглеждаше объркана и несигурна, сякаш ледените пръсти на жестоката истина бяха започнали да обгръщат обезумялата и душа. Тя се изправи неуверено на крака, пристъпи в светлината на огъня и вдигна ръце. Уплашена и разгневена, извика в нощта:

— Гръмовна птицо! Чуй ме! Помогни на Човека с летяща душа!

Бяла пепел въздъхна, загледана в нея. Няколко дълги мига Бяла врана остана в това положение, стиснала зъби, за да сподави ужасната несигурност, която пронизваше душата и. След това огледа лагера и се извърна към Бяла пепел, посочвайки рязко безжизненото тяло на Храбър мъж:

— Съживи го!

Тя поклати глава.

— Твърде късно е. Той не можа да намери сили да се върне. Предпочете да остане във Върховното цяло. И не мога да го виня за това.

Пелинов дух ахна изненадано и закрещя:

— Това е капан! — Запъна копие в атлатъла си и приклекна, готов да го метне, докато вражеските воини пристъпваха в светлината на огъня.

— Недей, татко — обади се Бяла пепел. Тя долавяше вътрешната му борба, непреодолимото желание да накаже предателството. — Пелинов дух, това може да се реши единствено от Силата, а не от копия и пролята кръв.

Бягащ като вятъра извика:

— Така ли Храбър мъж спазва обещанието си?

Появиха се още воини, тикайки пред себе си Син вятър и Охлюва черупка. Лицата на двамата воини бяха изкривени от гняв и ужас.

Бяла врана се засмя горчиво:

— Човекът с летяща душа не знаеше нищо за това. — Пристъпи по-близо до Бяла пепел, без да обръща внимание на тегнещото във въздуха напрежение. — Храбър мъж каза, че ти притежаваш голяма Сила. Съживи го!

— Не мога.

— Тогава ще умреш, пронизана от бийните копия на Строшените камъни!

— Но първо ще умреш ти! — обеща и Пелинов дух със святкащи гневно очи.

Бяла пепел се обърна към воините, които се бяха появили в нощта с готови за хвърляне копия. Гласът и прозвуча, изпълнен със Сила:

— Спрете! Тук няма да се води война. Силата направи своя избор!

Воините се заковаха на място, споглеждайки се озадачено.

Тя впери поглед в Бяла врана. Устните на жената се разтвориха и душата и се сви уплашено. Колкото и да се опитваше, не успя да откъсне очи от тези на Бяла пепел.

— Казах ти, че Сънят не е свършил, Бяла врана. Виж как действа Силата.

Бяла пепел стъпи в огъня, вдигайки ръце към звездите, докато пламъците я обгръщаха. От гърлата на воините излетяха уплашени викове и те се отдръпнаха назад. Черният вълк вдигна муцуна към небето с присвити уши и зави скръбно.

Застанала сред пращящите пламъци, тя започна да говори:

— Чуй видението на Бяла пепел! Аз сънувам Спиралата. Силата ти дава възможност, Бяла врана. Ти и Строшените камъни можете да останете тук и да се биете с нас. Но преди да отмине този лунен цикъл, името на Строшените камъни ще се нареди до това на клана Бяла глина, защото ще бъдете избити. Другата възможност е да напуснете тези земи! Да пътувате цяла година на юг. Там ще откриете земя, която ще можете да отстоявате. Търсете растението със златистите влакна. Там децата на децата ви ще станат велики, когато една звезда изгрее през деня. Какво избираш?

Бяла врана поклати глава, опитвайки се да овладее разтрепераното си тяло. Обърна се към Летящият ястреб. Той се бе вторачил ужасено в Бяла пепел, обгърната в пламъците.

— Но тя не изгаря! — изкрещя Летящият ястреб и посочи към нея. — Защо не изгаря?

Бяла врана сбра кураж и изтръгна копието от вцепенените му пръсти. Пристъпи по-близо; страхът пулсираше във вените и с всеки удар на сърцето и.

— Съживи съпруга ми! — заповяда тя. — Съживи го! — Вдигна копието и мускулите и се стегнаха, готови да го хвърлят.

Пламъците затанцуваха около гладките крака на Бяла пепел, когато тя излезе от огъня.

— Храбър мъж не ти ли е казал? Ти си само една илюзия, Бяла врана.

Жената изкрещя и замахна, забивайки копиетов гърдите на Бяла пепел с две ръце. Копието мина през нея като през въздух и изтрака на земята.

— Не тече кръв! — извика Летящия ястреб, отдръпвайки се назад. — Няма никаква рана!

— Копието ти е илюзия, Бяла врана. Единствено Върховното цяло е реално. — Сънят танцуваше в очите и. — Какво избираш, Бяла врана?

Черният вълк мина през пламъците, без да опърли козината си; златистите му очи блестяха в нощта. Душата на Бяла врана се сви уплашено под този призрачен поглед.

— Какво избирам? — Сведе очи към тялото на Храбър мъж и преглътна. Допря с ръце корема си, усещайки новия живот, който Храбър мъж бе посял в утробата и. След това бавно се отдръпна и се втренчи с омраза в Бяла пепел.

— Строшените камъни избират да тръгнат на юг. Ще пътуваме в продължение на една година. Ще се заселим в онези земи. И там ще очакваме звездата ти да изгрее през деня.

— Вървете тогава — заповяда Бяла пепел. — Ще изпратим вестоносци напред, за да не ви нападат клановете на Черните острия.

Черният вълк вдигна муцуна и зави в мрака.

Тиха вода подгъна завивките около все още треперещата Бяла пепел. Пустинният ветрец шумолеше в пелиновите храсти наоколо, развявайки ресните по ръкавите на Бягащ като вятъра и Пелинов дух, които бяха коленичили пред излъчващата червено сияние жарава. Трепетликата бе седнала с кръстосани крака малко по-нататък, взирайки се уморено в блещукащите звезди.

Бяла пепел вдигна нагоре възпалените си очи.

— Успях, нали? Сънувах Върховното цяло… и се върнах при теб.

Тиха вода се усмихна:

— Да, успя.

— Направих го заради теб… и заради нашето дете.

Той се наведе и я целуна по челото, държейки я в обятията си, докато дишането и стана дълбоко и равномерно. Тогава внимателно я положи върху топлия пясък и се залюля напред-назад, потривайки с ръка лицето си. Никога не беше се чувствал така уморен.

Вълчият Талисман лежеше върху завивката му и излъчваше оранжево сияние в светлината на огъня. За пръв път в живота си Тиха вода бе обзет от усещане за пълен покой. Вдигна поглед и видя, че Пелинов дух го наблюдава с любопитство.

— Тиха вода? — запита Пелинов дух, въртейки копие между възлестите си пръсти. — Какво ще стане оттук нататък?

— Утре ще се върнем при Черните острия. Бяла пепел трябва да им разкаже за Спиралата и Съня на Първия човек. — Той се загледа към лагера, смръщвайки лице при вида на безжизненото тяло на Храбър мъж. На земята до коляното му нещо блестеше в светлината на огъня. Тиха вода стана и отиде да го разгледа. Вдигна една майсторски излъскана статуетка на Черен вълк и усети как Силата пулсира в нея. Пулсирането стана неимоверно силно и нещо му подсказа, че някога статуетката е била част от Вълчия Талисман. Той откри душата си и се вслуша; дочу съвсем слабо ехото на хилядите гласове на Талисмана, идващо от малкия вълк. Стисна го по-здраво. Статуетката го накара да си спомни за Лява ръка и душата му трепна болезнено. Лява ръка би оценил подобен подарък. „Силата на Търговията? Споделянето на две души? Това е нещо дребно, приятелю, но може да бъде и нещо велико. Някога, в началото на пътуването ни, ти ми направи подарък, но кой знае кога ще свърши всичко?“

Някой ден щеше да срещне Търговец, запътил се на изток, и щеше да изпрати малката статуетка на приятеля си. Самата мисъл за това изпълни сърцето му с копнеж.

Някъде в мрака глутница койоти подеха печалната си песен. Тиха вода стисна статуетката и я прибра във вързопа си; след това посегна към огърлицата от каменни зъби, която му бе отнел Храбър мъж. Издърпа я от врата на мъртвеца и отново си я сложи.

„Частица от душата се влага при изработването на нещо, което ти става много скъпо. — Той докосна нежно зъбите, спомняйки си деня, в който Лява ръка му ги беше подарил. — Никога вече няма да сваля тази огърлица от врата си. Заклевам се във Вълчия Талисман.“

Далеч сред осветените от звездите пясъци койотите хукнаха да бягат, прехвърляйки една след друга дюните; черните им силуети се открояваха на фона на индиговия хоризонт.