Вълчият талисман

13.

„Моят съпруг!“ Думите опариха Бягащ като вятъра като горещи въглени. Той се извърна с напрегнати мускули и погледна Охлюва черупка.

— Върни се в лагера. Нареди да приготвят храна. Трябва да свикаме съвета.

— А този Земен човек? — Воинът хвърли неспокоен поглед към Тиха вода.

— Той ще дойде с нас… засега.

Охлюва черупка кимна, но си личеше, че безпокойството пълзи като гъмжило насекоми под кожата му.

Бягащ като вятъра се извърна към Бяла пепел и видя объркването в очите и. Сетне отново хвърли изпитателен поглед на Земния човек. Едната му ръка бе искривена и, изглежда, не можеше да си служи с нея. Мъжът бе тантурест, а лицето му извикваше представа за настъпено бизонско лайно. Единствено в очите му Бягащ като вятъра забеляза нещо по-специално. Те разкриваха душа, която бе прекалено добра за този свят.

„Какво чак толкова е видяла в него? Та той е… той е…“ Бягащ като вятъра поклати глава и изгледа сърдито мъжа.

Бяла пепел заговори на Тиха вода на неразбираемия език на Земните хора. Той прибра кожения предмет обратно във вързопа. Противното му куче на черни и бели петна вдигна глава и наостри уши.

Бягащ като вятъра се обърна. „Ще се омъжа за теб. Ще стана твоя жена.“ — Той измърмори презрително под носа си.

— Значи Черните острия са завзели всички южни територии? — запита го тя, подтичвайки, за да върви в крак с него. Звучният и глас накара душата му да изтръпне.

— Нали казах, че ще дойда да те взема, преди да падне първият сняг.

За момент тя продължи да върви мълчаливо.

— Нещата се промениха.

— Да, виждам — отвърна саркастично той.

Тя положи длан върху ръката му.

— Виждаш, но дали разбираш?

Погледна тънките и пръсти, обхванали изпъкналите му мускули, а после впери поглед в очите и… и светът изведнъж се завъртя — сякаш душата му бе изложена на показ. Преглътна и поклати глава. Нещо го караше да бъде нащрек.

— Какво те…

— Променил си се, Бягащ като вятъра. Възмъжал си. Но аз виждам душата ти, гнева, притаен в нея, и болката, на която той скоро ще отстъпи място. — Зарея поглед към лагера с усмивка, в която се бореха радост и горчивина. — Толкова неща ми се случиха, след като ти напусна клана Бяла глина.

— С него ли? — запита Бягащ като вятъра, кимвайки към Тиха вода, който вървеше неспокойно зад тях.

Бяла пепел разбра какво се крие във въпроса и отвърна отсечено:

— Да. Той неведнъж спасява живота ми — и дори се изправи срещу Храбър мъж и неговите Строшени камъни.

— Този ли? — Младият мъж се изсмя. — Та той изглежда така, сякаш е готов да избяга, ако някой заек изскочи пред него.

Красивото и лице стана толкова тъжно, че през душата му премина тръпка. Някакво призрачно присъствие на Силата витаеше във въздуха около нея. Неволно се дръпна по-настрани. „Чувствам, че тя знае повече неща от мен — вижда неща, които аз не мога да видя. Бяла пепел, моя Бяла пепел… какво е станало с теб?“

Той се овладя.

— Търсих те навсякъде. В лагерите Трите устия, Лоша вода — на всяко място, за което можах да се сетя. Какво се случи с теб?

— Племето на вълка изби клана Бяла глина. Аз избягах.

— Знам. Пелинов дух е при нас.

Вестта обаче не предизвика у нея неописуемата радост, която бе очаквал. Вместо това тя просто прие думите му с разбиращо кимване. Той я погледна с крайчеца на окото си: „Какво ти е, Бяла пепел? Да не би този грозен Земен човек да те е омагьосал? Това ли е? Значи е магьосник?“

Той потрепери. Тъкмо тази сутрин бяха положили тялото на Гореща мазнина на едно възвишение и бяха изпратили с Песни душата му при Гръмовната птица.

Младата жена въздъхна уморено и каза:

— Знаеш ли, че Храбър мъж е смазал Вълчето племе и че сега се намира в тази долина?

Бягащ като вятъра си пое рязко дъх:

— Какво?

— Да, дори си мислех, че ще се натъкнем на него, преди да те открием. Станал е Човек с летяща душа на Строшените камъни — и при това Могъщ.

— Строшени камъни? Тук? — Огледа обраслите с пелин хълмове, търсейки някакво движение. Не видя нищо друго освен полюшващите се от вятъра храсти и едно подскачащо зайче.

Тя изглеждаше унесена във виденията, витаещи в съзнанието и.

— Той идва насам, и то доста бързо.

„А аз току що отпратих три четвърти от воините си в различни посоки!“ — помисли си младият мъж.

Жената продължи да върви без да забележи, че той е спрял.

Бягащ като вятъра се втурна след нея.

— А видели ли сте Кухите флейти?

— Не и тук. Но не бих се изненадала да ги видя. Спиралата се променя.

— Каква Спирала?

Тя го погледна сякаш бе малко дете, на което трябва да се обяснява всяко нещо.

— Трябва да върна Спиралата в руслото и, Бягащ като вятъра. Затова и Силата ме изпрати при теб. Слънчевите хора трябва да станат част от Съня на Първия човек. Ако това не стане, Спиралата ще се измени и Храбър мъж ще сътвори новото бъдеще. Би ли искал да живееш в свят, сътворен от него?

Той извърна подозрително поглед назад към Тиха вода. Мъжът намести вързопа на гърба си по-високо и продължи да се тътри неотменно зад Бяла пепел, но изглеждаше така, сякаш току-що бе умряла майка му.

Бягащ като вятъра продължи да върви мълчаливо. Твърде много неща му се бяха струпали на главата. Първо убийството на Гореща мазнина — скръбта дори все още не го бе обзела напълно. След това появяването на Бяла пепел. Строшените камъни? Храбър мъж? Сънища? Ами Трепетликата… Гръмовна птицо, какво щеше да каже пък на нея? Сърцето и и без това бе сломено от смъртта на дядо и. Продължи напред със стиснати юмруци; постепенно приближаваха лагера._ За твърде много неща трябваше да мисли едновременно. Проклятие, твърде много!_

— А какво ще стане с нас двамата? — запита я той, търсейки някакъв изход.

— С нас? — Тя примигна учудено. — Аз винаги ще те обичам, Бягащ като вятъра.

Объркването му стана още по-голямо. Трепетликата бе казала, че няма да им пречи.

— Ами този Земен човек?

Тя наклони озадачено глава:

— Той е Пазителят на Вълчия Талисман. И мой съпруг.

— Чакай малко. — Направи отчаян жест. — Нали току що каза, че винаги ще ме обичаш.

— Така е.

— Но този Тиха вода ти е съпруг?

Тя кимна:

— Разбира се.

Младият мъж изръмжа през стиснати зъби:

— Нека да си изясним нещо. Нямам намерение да те деля с никого. Не зная каква магия ти е направил, но ще я унищожа._ Той_ няма да живее в нашето жилище. Всъщност по-добре ще е за него…

Положи длан върху ръката му.

— Не мога да те обичам по този начин.

— Бяла пепел — вдигна безпомощно ръце, — не те разбирам. Какви ги приказваш?

— Ти си пленник на илюзията, Бягащ като вятъра. — Тя се намръщи. — Но това е естествено. Аз трябва да сътворя чрез Съня ново бъдеще за Слънчевите хора.

В края на лагера започнаха да се скупчват хора, гледайки как те се приближават през високите до кръста храсти.

Трепетликата излезе най-отпред; слънцето блестеше в дългата и коса, хвърляйки отблясъци от костените топчета, завързани за ресните по подгъва на роклята и. Тя застана вцепенено, оглеждайки чужденците, а после се вгледа в лицето на Бягащ като вятъра с изпълнени с тъга очи. Хората зад нея си шушукаха уплашено за магьосничество, заклинания и Духовни животни.

— Бягащ като вятъра? — Разтревоженият глас на Трепетликата накара душата му да се свие. Спря пред нея; сърцето му се късаше. Притисна дланите му към гърдите си.

— Какво има? Кои са тези хора?

С пресеклив глас Бягащ като вятъра отвърна:

— Това е Бяла пепел.

Очите на Трепетликата се разшириха и тя се взря в него, търсейки някаква подкрепа. Душата на Бягащ като вятъра се бе вдървила, бе станала безчувствена. Той продължаваше да я гледа безпомощно и в очите и се появи мъчително разбиране. Погледът и стана празен и тя пусна ръцете му.

Тогава младата жена се обърна към Бяла пепел, но си личеше, че едва запазва самообладание:

— Добре дошли при Черните острия. — С тези думи тя се обърна бързо и си проби път през зяпналите от изумление хора.

Бягащ като вятъра затвори очи.

Пелинов дух излезе пред хората и направи предпазлива крачка напред, вдигнал колебливо ръце:

— Бяла пепел?

— Здравей, татко. — тя изтича напред и го прегърна. — Толкова ми липсваше.

Бягащ като вятъра се опита да овладее своя разбунтувал се стомах. Какво бе станало с живота му? Измъченият поглед на трепетликата бе прогорил рана в душата му. Денят сякаш посивя.

Гласът на Черна луна се издигна над бъбренето на тълпата:

— Ти ли си жената, която призовава животните?

Напълно объркан, Бягащ като вятъра видя как Бяла пепел пусна Пелинов дух и застана пред вожда на клана.

— Да, аз ги призовавам. Ти ли си Черна луна? Аз съм Бяла пепел от клана Бяла глина. — Тя посочи към Пелинов дух. — Този човек е баща ми. Двамата със съпруга ми бихме искали да ни приемете в клана.

Черна луна поклати бавно глава:

— Този човек, Пелинов дух, е Бяла глина. Той не принадлежи към клана ни.

Тя се извърна и Бягащ като вятъра отвори уста, клатейки отчаяно глава._ „Само това не! Не би могла да го стори! Не и след всичко, което аз…“_

Думите и се стовариха като чук отгоре му:

— Тогава съпругът ми и аз искаме да ни приемете, защото този човек, Бягащ като вятъра, ми е братовчед. Той ми каза, че вече е Черно острие.

— Не — прошепна младият мъж, залитайки напред. — Какво правиш? Нали знаеш защо дойдох при Черните острия! — Думите заседнаха в гърлото му и той протегна умолително ръце.

— Вярно ли е, че ти е братовчедка? — запита го Черна луна. — Ако наистина е дъщеря на Пелинов дух, а той ти е чичо, значи това е истина.

— Бяла пепел! — произнесе умолително Бягащ като вятъра. — Защо правиш това?

Пристъпи към него и погали страната му с топли пръсти.

— Защото аз трябва да Сънувам, Бягащ като вятъра. Иначе Спиралата ще се измени. Храбър мъж ще победи, ако не се изправя пред него.

Челюстта му потрепери при докосването и.

— Искаш ли да се отречеш от нея? — запита Черна луна.

Умът на Бягащ като вятъра бе празен. В настъпилото мълчание се обади Пелинов дух:

— Черна луна? Ще послуша ли кланът съвета на Пелинов дух?

Черна луна кимна:

— Ти винаги имаш право на глас при нас.

Пелинов дух подпря ръце на хълбоците си и вдигна глава:

— Гледам Бяла пепел и виждам жена, която почти не познавам. Преди години Силата ме отведе при Земните хора, за да я открадна. Знам как изглеждат хората, които притежават Силата. Виждам я и в нейните очи. Тя говори за някакъв Сън. Тази сутрин положихме тялото на нашия Човек с летяща душа на възвишението и изпратихме душата му с Песни в небесата при Гръмовната птица.

Огледа замислено насъбралите се хора.

— Не познавам законите на Силата, но Човекът с летяща душа ни бе отнет. Сега идва друг. Всички чухме разказа на воините. Чухме думите на Охлюва черупка, на когото всички вярват. Бяла пепел и нейният съпруг са повикали животните при себе си. Едва когато воините са пристигнали, те са се разбягали. Може би Черните острия трябва да изпълнят молбата и. — Хвърли извинителен поглед на Бягащ като вятъра и добави: — Аз казах.

— Бягащ като вятъра? — запита отново Черна луна.

Младият мъж облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да прецени какво ще бъде правилното решение. Обърна се към Бяла пепел, взирайки се в блестящите и очи.

— Значи не искаш да бъдеш… моя жена?

Тя леко положи длани на раменете му.

— Бягащ като вятъра, не мога. Трябва да Сънувам. Иначе всичко ще бъде загубено.

Душата му пищеше, докато произнасяше:

— Тя е моя братовчедка. — След това си проби път през насъбралото се множество, без да обръща внимание на насочените към него погледи. Нещастен и посърнал, той се отдалечи от лагера.

Тиха вода забеляза мъката по лицето на Бягащ като вятъра и разбра до какво решение се е стигнало. Вместо обаче да се почувства облекчен, той се натъжи от болката на воина.

Заради Бяла пепел младият мъж бе напуснал клана Бяла глина. Сега всичко, което бе постигнал заради нея, се бе сгромолясало с трясък.

Бяла пепел продължаваше да говори на езика на Слънчевите хора. Тиха вода забеляза как лицата на хората стават все по-угрижени. И кой ли бе този широкоплещест воин с петте кръга, татуирани на челото му? Тя го прегърна сякаш бяха близки приятели.

— Мислиш ли, че трябва да си плюем на петите? — попита той Непослушко. Кучето наблюдаваше внимателно обикалящите наоколо лагерни кучета с настръхнала козина. От гърлото му излезе тихо ръмжене. — Ти го каза.

Хората започнаха да се разпръскват, насочвайки се отново към лагера. Тиха вода гледаше да стои близо до Бяла пепел и непрекъснато я питаше какво става, но тя продължаваше да разговаря сериозно с едрия мъж, който, изглежда, бе вождът.

— Ще има съвет — каза му мускулестият воин с татуираните на челото кръгове. Човекът огледа Тиха вода и добави: — Бяла пепел каза, че ти си нейният съпруг?

Тиха вода усети как стомахът го присвива, когато впери поглед в суровите му очи. Кой ли бе този могъщ воин? Беше тъй широкоплещест, че сякаш можеше да преобърне цяла планина.

Изведнъж осъзна напълно думите на мъжа: Бяла пепел го бе нарекла свой съпруг! Тиха вода наклони глава. Кой знае защо тази мисъл изобщо не му бе минала през ума. Усети някакво доволство, произнасяйки:

— Да, тя ми е съпруга.

Широкоплещестият воин го изгледа, сякаш виждаше пред себе си плесенясал бизонски бут, и го запита завалено:

— Че какво е видяла в такъв грозен човек като тебе? Имаш само една ръка.

Тиха вода се изпъна гордо. Проклятие, какво му влизаше това в работата?

— Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. И съм закрилник на Съногадателката. — В изблик на вдъхновение, добави: — Ако имаш други въпроси, по-добре ги задай на Силата.

Суровите очи на воина се присвиха, докато се првърнаха в тесни цепки.

— Аз никога не разпитвам Силата. — Извъртя се и последва останалите, отправящи се към една голяма палатка. Покривалата и бяха навити нагоре за проветрение. В средата на лагера стърчаха самотни и осиротели глинените колиби на клана Маслодайно дърво.

Тиха вода заподтичва отзад и запита воина:

— Къде си научил езика на Земните хора? Добре го говориш.

Мускулестият воин се изсмя; в смеха му имаше всичко друго освен дружелюбие.

— Чудиш се защо някой пита какво е видяла Бяла пепел в теб? Аз имам това право, Земни човече. Научих езика на Земните хора от нея. Тя ми е дъщеря.

Той спря и се вторачи в него:

— Ти си Пелинов дух?

Воинът кръстоса ръце и мускулите му се издуха. Той огледа Тиха вода със святкащите си очи.

— Да, аз съм Пелинов дух.

— Когато ни остане време, искам да поговоря с теб. Бяла пепел ми е разказвала много хубави неща за теб и Ярка луна.

Враждебният поглед на Пелинов дух поомекна. Той примигна и сведе очи.

— Може би по-късно, като седнем край огъня да вечеряме.

— Тиха вода? — повика го Бяла пепел. — Ела, седни до мен.

Той кимна почтително на Пелинов дух и тръгна напред.

— Защо си дошла тук? — запита Черна луна, след като и последният от осмината водачи се бе настанил в палатката. Целият клан се бе скупчил отвън до подпорните пръти, напрягайки слух да чуе всяка дума. Въпреки горещината на обедното слънце хората се бяха притиснали един до друг, а някои бяха сложили върху главите си кожени парчета, за да им пазят сянка.

Бяла пепел огледа палатката. Кожите бяха обработени с дим, докато станат тъмнокафяви. От южната страна бяха сложени постелите, а до тях имаше редица кожени мехове за готвене и каменни сечива. Изпод навитите покривала на палатката виждаше скупчилите се хора, чакащи с нетърпение отговора и. Дори и жежкият въздух бе притихнал.

Тя седеше с кръстосани крака, изправен гръб и сгънати ръце. Тиха вода седеше до нея, наблюдавайки внимателно всичко с широко отворени очи. Вързопът с Вълчия Талисман лежеше в скута му. Младата жена каза:

— Дойдох, за да сътворя ново бъдеще.

Черна луна наклони глава:

— Ново бъдеще? На нас не ни трябва ново бъдеще.

Челото и се набръчка.

— Вие просто не разбирате какво става. Всичко се разпада. Слънчевите хора са променили Спиралата.

— А каква е тази Спирала? — Черна луна вдигна поглед към жена си Отстъпва място. Тя сви рамене.

— Тя представлява живота. Всичко онова, което съществува и същевременно не съществува — отвърна Бяла пепел.

Черна луна се размърда неспокойно.

— Душата ти отлита ли до Лагера на мъртвите? Можеш ли да го правиш? Да призовеш Гръмовната птица?

Споменът за полета се надигна в дъното на съзнанието и.

— Летяла съм, слята в едно с Гръмовната птица. Тя е Първият човек и Вълчият съногадател. Ето на това дойдох да ви науча. Жената, която представляваше Бяла пепел, умря в реката на Сивия елен. Този мъж Тиха вода ме изтегли от ледените талази. Заедно тръгнахме да намерим Вълчия Талисман. Тиха вода се би с Човека с летяща душа на Строшените камъни Храбър мъж и после избягахме. Високо в Страничните планини Лечителят на Земните хора — Пеещите камъни — ме научи как да Сънувам. Вълчият Талисман ми показа пътя към Върховното цяло. С помощта на Съня трябва да се преборя с Храбър мъж, когато той дойде тук.

— Строшените камъни идват насам? — запита Черна луна. — Той стрелна с поглед Охлюва черупка. Воинът поклати уплашено глава.

— Да, идват — отвърна тя. — Ще бъдат тук след два дни. — Вдигна и двете си ръце и добави: — Ако не победя Храбър мъж, Сънят на Първия човек ще загине. Хармонията ще бъде безвъзвратно изгубена. Кланът Черни острия ще бъде избит. Храбър мъж ще намери Вълчия Талисман и ще промени Спиралата. Ще пленява животните в клетки, ще осакатява земята… аз трябва да сътворя новото бъдеще.

Черна луна се наведе напред, стиснал зъби.

— Колко са?

— Идват с целия си клан.

Наоколо се разнесе ропот.

— Не можем да върнем воините си дотогава! — Охлюва черупка стовари юмрука си върху пръстения под. — Ще ни трябва цял ден да изкачим Зелената планина! А и колко ли ще отнеме на отрядите да…

— Воините няма да помогнат в този случай. — Бяла пепел долавяше присъствието на Вълчия Талисман, увит във вързопа, който Тиха вода бе притиснал към корема си. — Този двубой ще се реши от Съногадателите. От Храбър мъж и от мен. Ние трябва да видим в Съня си бъдещето.

Хората се размърдаха неспокойно.

— Сама ли ще се изправиш срещу този Човек с летяща душа? — Черна луна чертаеше с юмруци кръгове в прахта.

— Ще го посрещна заедно с Тиха вода.

— А Тиха вода воин ли е? — запита недоверчиво Пелинов дух.

Бяла пепел се обърна и погледна баща си, който бе клекнал зад нея.

— Той е най-силният мъж, когото успя да открие Силата. Вълчият Талисман го призова, изпита го и на Тиха вода се падна честта да стане Пазител на Вълчия Талисман. — Тя положи топла длан на коляното на Тиха вода.

Съпругът и я окуражи с поглед, макар и да не разбираше нищо от бъбренето на езика на Слънчевите хора.

— А какъв е този Вълчи Талисман? Защо никога не съм чувал за него? — попита Черна луна.

— Той бе Силата на Вълчето племе, преди Храбър мъж да го открадне. — Извърна се към Тиха вода и му каза: — Сънят ни започва. Те ще познаят Силата на Вълчия Талисман.

Съпругът и стисна по-здраво вързопа. Взря се в очите и и отри ръка в панталона си, преди да развърже ремъците. Затвори очи и бръкна благоговейно вътре. Сред Черните острия се разнесе враждебен шепот.

Бяла пепел пое дълбоко дъх, усетила как Силата на Вълчия Талисман се разстила из въздуха. Чувстваше как Силата пропълзява по ръката на Тиха вода, как разтваря душата му.

Той извади Вълчия Талисман от вързопа и го вдигна. Всички в палатката на съвета притихнаха.

Силата се опита да проникне и в душата на Бяла пепел, но тя я отблъсна, страхувайки се да не и се случи същото, което бе станало с Пеещите камъни. Опита се да се впие здраво в заобикалящия я свят, вдишвайки дълбоко горещия въздух с аромат на пелин. Започна да се съпротивлява с цялата си воля. По челото и изби пот; стисна зъби толкова силно, че челюстите и я заболяха._ Твърде близо! Твърде близо е!_

Тиха вода заговори тихо, вдигайки Вълчия Талисман към безоблачното небе:

— Вълчи Талисман, сега е време да използваш Силата си. Аз летях върху крилете на Гръмовната птица. Кажи и да ни прати знак… знак, че Гръмовната птица и Първият човек са едно и също.

В далечината отекна гръмотевица, понасяйки се над притихналата земя.

Сред насъбралото се множество избухнаха викове и ахкания и хората вдигнаха очи, взирайки се в ясното бледосиньо небе. Някои се затичаха през пясъците към хълмовете, за да огледат по-добре небесната шир.

— Той призова Гръмовната птица — преведе Пелинов дух. — Това каза на езика на Земните хора!

Бяла пепел въздъхна облекчено, когато Тиха вода прибра Талисмана във вързопа. Тя отпусна рамене и се прегърби; по лицето и се стичаше пот. Късчета от присъствието на Върховното цяло кръжаха в душата и, зовяха я, протягаха огнени златисти ръце…

Пръстите на Тиха вода се сключиха около нейните.

— Добре ли си? Какво стана?

Тя преглътна с усилие и му се усмихна слабо.

— Вълчият Талисман ме призова. Искаше да ме изпълни със своята Сила и копнеж по Върховното цяло. Следващия път ще гледам да седя по-далеч от теб.

Навън някаква съсухрена старица повиши глас:

— Гръмотевица! Чухте ли я? А по небето няма и облаче!

В очите на Черна луна проблесна подозрение.

— А откъде да знаем, че не си дошла да ни унищожиш? Може би Силата, която носиш е зла. Дошла си със Земен човек — враг на Черните острия. Самата ти произлизаш от Земните хора.

Тя го дари с искрена усмивка.

— Ако исках Черните острия да загинат, щях отдавна да съм се отдала на Храбър мъж и днес Черните острия щяха да бъдат вече само спомен, като клана Бяла глина.

— Но трябва да се доверя само на твоите думи — въздъхна Черна луна. — Бих искал да можех да чуя съвета на Гореща мазнина.

— Чувала съм за него. Той е добър човек. Бих приела мъдрите му думи.

Върху лагера се възцари напрегнато мълчание.

— Той е мъртъв — каза и Пелинов дух. — Беше убит преди два дни.

Зрението и се замъгли за миг; тя вдигна ръка към гърлото си и ахна.

— Какво има? — запита я Тиха вода.

С усилие на волята запази гласа си спокоен:

— Някой е убил техния Човек с летяща душа.

По гърба на Тиха вода полазиха ледени тръпки. Хората извън палатката бяха притихнали.

— Убийство? Пеещите камъни ни предупреди. Някой избива Съногадателите. Дали е някаква зла Сила, която не можем да проумеем? Или е човек — някой магьосник, когото още не сме открили?

Бяла пепел почувства, че пребледнява.

— Ти успя да ме запазиш досега. Сигурна съм, че ще ме опазиш и занапред.

Тиха вода постави утешително длан върху ръката и и я стисна.

Пелинов дух превеждаше разговора им на езика на Слънчевите хора, докато говореха. Той изучаваше Тиха вода със странна смесица от недоверие и безпокойство. Веждите му се сключиха по онзи познат за Бяла пепел начин, който означаваше, че не би искал да открие разрешението на проблема, изникнал пред него.

Тя отново насочи вниманието си към Черна луна.

— Ще ни приемеш ли в твоя клан?

Той се озърна наоколо, оглеждайки лицата на хората.

— Май щеше да е по-добре изобщо да не бе се появявала сред нас. Но така или иначе си тук. Ако предсказанието ти за Строшените камъни се окаже вярно, значи те са успели да се промъкнат покрай моите съгледвачи на север или пък са ги убили. Ако трябва да се води битка между Съногадатели, бих предпочел това да стане по-далеч от клана Черни острия. — Замърда нервно с устни. — Бих искал също така да чуя съвета на Бягащ като вятъра и Трепетликата, преди да си кажа мнението. Този въпрос не трябва да се решава прибързано.

Бяла пепел изгледа изпитателно Черна луна, виждайки как вождът на клана се върти неспокойно под проницателния и поглед.

— Черните острия имат късмет, че водачът им е толкова мъдър. Сега с Тиха вода ще си починем. Утре трябва да се приготвим. Утре вечер воините ти ще открият Строшените камъни, промъкващи се през прохода на Зелената планина. На следващата нощ Тиха вода и аз ще се изправим лице в лице с Храбър мъж.

Черна луна не изглеждаше много окуражен от думите и. Вглеждайки се в душата си, Бяла пепел видя и собствения си страх — също тъй отчаян като този на вожда.

Бягащ като вятъра седеше на върха на една дюна западно от лагера, сипвайки пясък от едната си ръка в другата. Обраслите с храсти хълмове блестяха с виолетов отенък в огнените багри на залеза. Полето от дюни се простираше, докъдето стигаше погледът. Кой би помислил, че тази земя е толкова богата на храни? Вечерният ветрец галеше лицето му. От дясната му страна Зелената планина улавяше полегатите лъчи на слънцето и трептеше в златисто сияние. В далечината пред него неравните възвишения, покрити с пясъчникови скали, хвърляха меки сенки из долината. Тук въздухът миришеше хубаво, натежал от уханието на пелин, маслодайно дърво и елда. Детелината бе станала яркозелена; тъмножълтите и цветове скоро щяха да разцъфнат. Тичинките на пелина се издигаха над синьо-зелените листа и трепкаха от лекия ветрец, подготвяйки се да разпръснат цветния си прашец.

Под него, откъм подветрената страна на дюната, листата на гигантската дива ръж шумоляха, търкайки се едно в друго. Бели петна от втвърдена глина лежаха спечени и напукани там, където се бяха образували локви в края на пролетното снеготопене. Влагата сега бе само спомен — беше се изпарила като надеждите, които хранеше за Бяла пепел и за себе си.

Коя бе жената, появила се от пустошта? Откъде бе дошъл проницателният поглед в очите и? Кой бе грозноватият еднорък човек, когото тя наричаше свой съпруг? С какво я бе запленил?

Той поклати глава. Вече я бе загубил. Съгласил се бе отново да бъде неин братовчед. Пясъкът се изплъзваше между пръстите му както надеждата от душата му.

Зад него по пясъка прошумоляха леки стъпки. Той знаеше на кого принадлежат; през последните няколко седмици ги бе чувал даже в съня си. Но не можеше да се накара да я погледне.

— Бягащ като вятъра?

Той се бе втренчил отнесено в пясъка между краката си. Пръстите му гневно бяха изровили дълбоки черти в него.

Тя седна до него и зачака мълчаливо.

Най-сетне той отвърна иронично:

— Чувствам се като глупак.

— Съжалявам. Знам как копнееше душата ти за нея.

Той се насили да срещне разтревожения и поглед. В очите на Трепетликата се четеше любов и мъка, предизвикана от душевните му страдания.

— Аз съм си виновен. — Слънцето блестеше златисточервено над тъмните индигови силуети на хълмовете. — Трябваше да се вслушам във вътрешния си глас онази нощ край лагера на клана Бяла глина. Вгледах се в душата си, но намерих само празнота. Силата ми говореше, но аз не я послушах. И днес жената, която обичах, се връща в живота ми като непозната.

— Хората се променят. Особено когато ги докосне Силата.

Той стисна зъби.

— Всичко е заради онзи Земен човек. Той я е запленил някак. Може би ако го убия…

— Не мисля така.

Той я погледна с недоверие.

Трепетликата въздъхна нервно.

— Промъкнах се зад палатката на Черна луна, за да чуя какво се говори на съвета. Бяла пепел говори от името на собствената си Сила, а не на Тиха вода. Макар че и той притежава своя собствена Сила. Чу ли гръмотевицата. Той го направи. Той я призова с Талисмана, който носи. Мисля, че…

— Да?

— Мисля че и двамата притежават Сили, за които не сме и подозирали.

Той потрепери.

— Но аз все още я обичам. Бих дал всичко, за да се върне при мен.

— Бягащ като вятъра — тя поклати глава, — не мисля, че ще можеш да я накараш да го стори. Дори и ако убиеш съпруга и, нищо няма да се промени. Тя не принадлежи на него. Тя принадлежи на Силата. Можеш да го почувстваш, когато говори. — Поколеба се. — И ако е права, нищо друго няма значение, освен Силата — нито любовта ти към нея, нито любовта на съпруга и. Нищо няма значение, освен предстоящата битка.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя казва, че вдругиден трябва да се изправи лице в лице с Човека с летяща душа на клана Строшени камъни. Казва, че той е истинската заплаха. Той носи ново бъдеще, което може да унищожи Черните острия — може да измени нещо, което тя нарича Спиралата. От думите и ме побиха тръпки. Тя каза, че ако не успее да спре този Човек с летяща душа, този Храбър мъж… Какво ти е?

— Познавам Храбър мъж. — Душата му изстина. — Ако той наистина е станал Съногадател, Гръмовната птица да ни е на помощ.

Тя потърка нервно крака си; вятърът развяваше дългата и коса на гарвановочерни вълни.

— А какво ще стане с нас двамата? При това положение? Искаш ли да се върна в моето… — Затвори очи от болката в душата и.

Бягащ като вятъра я прегърна. Толкова красива жена. А сега и толкова крехка — смъртта на дядо и бе все още незарастнала рана в душата и.

— Не исках да стане така. Никога не бих те наскърбил…

— Зная. Аз бях искрена, когато ти казах, че най-важното нещо за мен е ти да си щастлив. Ще си отида. Няма защо да се тревожиш за това.

За момент той бе обзет от тягостно колебание. Какво да и каже? Можеше ли да живее без тези дълги нощи, в които споделяха мислите си? Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери решение.

Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, отупвайки пясъка от роклята си.

— Помисли и ми кажи какво си решил, Бягащ като вятъра. Вслушай се в сърцето си и в душата си. Избери щастието си, Бягащ като вятъра. Не ми дължиш нищо. Това, което се случи между нас, не е ремък, който да ти връзва ръцете. Живеехме ден за ден и аз бях доволна. Бъди честен спрямо себе си.

Извърна се и се отдалечи през храстите с изправена глава и горда походка.

Бягащ като вятъра стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди нерешителността от душата си. Свеждайки глава, той се запита: „Ами ако успея да променя Бяла пепел? Да я върна при себе си? Тя каза, че все още ме обича.“

Тиха вода и Бяла пепел вървяха след Пелинов дух през лагера Маслодайно дърво. Конусовидните палатки на Слънчевите хора се издигаха като гора от копия, заобикалящи от всички страни познатите пръстени колиби на Земните хора. Колко ли Черни острия имаше тук? Тиха вода неволно започна да брои очите, които ги следяха. Когато се приближаваха, разговорите секваха, жените вдигаха безизразните си тъмни очи и се втренчваха в тях. Дори и кучетата ги наблюдаваха с наострени уши, наклонили глави. Дечицата кокореха очички, скрити зад полите на майките си или зад някоя палатка, лапнали пръст в уста.

Нямаше ли най-сетне да пристигнат в палатката на Пелинов дух? Кожата на Тиха вода започна да го сърби. Въздухът тегнеше от враждебност и безпокойство.

„Е, не мога да ги виня. Как бих се чувствал, ако двама Съногадатели влязат в моя лагер някой ден и заявят, че подготвят битка със злото заради бъдещето на света? Едва ли ще ги посрещна с разтворени обятия.“

Докато минаваше, той дочу някои от жените да говорят на езика на Земните хора. Поне щеше да има и други, с които да си говори тук освен с Бяла пепел и Пелинов дух.

А какво ли щеше да направи Бягащ като вятъра? Тиха вода потръпна, спомняйки си мъката, която бе съзрял в очите на воина.

Той пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се загледа в индиговото вечерно небе. Слънцето блестеше като кървавочервено кълбо на западния хоризонт. Леките миризми на лагера, на приготвяна храна, на дим от горящи пелинови храсти, на кожи и човешки същества се бяха загнездили в ноздрите му. Дълги полици за сушене се огъваха под тежестта на растенията. Кожени торби, пълни със семена от райграс, стояха до Земните жени, които стриваха семената на пясъчниковите плочи, сложени върху горящи огньове.

Вече бе разбрал защо бяха изкопани допълнителните складови ями в лагера облите скали. Черните острия бяха задържали жените от завзетите от тях лагери. Трудът им пълнеше складовите ями, подготвяйки запасите за идващата зима. Затова и ямите бяха запечатани и подсилени срещу гризачи. Черните острия бяха решили да напълнят толкова хранилища, че да могат да изхранят всички тях през студените лунни цикли.

Най-сетне спряха пред една жълтеникавокафява палатка, на върха на която бяха изрисувани пет черни кръга. Половин дузина хора седяха до нея на сянка. Пелинов дух вдигна ръка и повика една от жените — пленничка.

Жената се надигна и отри ръцете си от полепналото по тях брашно от семена, приближавайки се към тях. Палатката на Пелинов дух бе малко по-висока от човешки ръст; издигаше се конусовидно, направена от изцапани със сажди подпорни пръти. И тук покривалата бяха навити нагоре и завързани с ремъци.

Бяла пепел и Пелинов дух се мушнаха в сенчестата палатка, докато Тиха вода сваляше вързопа от гърба си. Той се наведе да влезе и чу някой отзад да го вика:

— Лош стомах?

Той се изправи бавно; не можеше да повярва на ушите си._ Горчив храст!_

Извъртя се рязко. Очите му не го лъжеха. Нададе вик и притисна сестра си в прегръдките си, смеейки се, полудял от радост. Отдръпна се, огледа я и забеляза бръчките около очите и. Но иначе си беше същата — и все така красива.

— Как попадна тук? — запита я той.

Тя кимна към палатката.

— Пелинов дух ме взе за жена. — Тя сведе очи. — Корен също е тук — сигурно ловува някъде. Ще се радва да те види.

— А останалите?

Тя поклати глава.

— Само децата и Хубава жена. Борова шишарка, Семенце от флокс… бяха твърде възрастни. Вече не можеха да раждат деца. Разбира се, мъжете бяха избити най-напред. — Тя го погледна с измъчени очи. — Не съм сигурна кой е оцелял. Не отидох да погледна телата. Не исках.

Той кимна и тъгата го завладя отново.

— Намерих тялото на баба извън лагера на Облите скали. Пях молитвени Песни за нея. Надявам се, че душата и ще почива в мир.

— Тиха вода? — повика го Бяла пепел.

— Тя ли е Съногадателката? — запита го Горчив храст, хващайки го нервно за ръката.

Той кимна.

— Ела да те запозная с нея.

Сестра му преглътна с усилие, сякаш не и се искаше особено да се запознае с новодошлата.

— Хайде де. — Тиха вода я затегли напред, влизайки в палатката.

Пелинов дух наклони глава при влизането им и каза:

— Това е Горчив храст. Тя ми е жена.

Бяла пепел кимна и се усмихна.

— Доволна съм, че баща ми има такава красива жена, която да радва дните му.

Пелинов дух потупа завивките до себе си и Горчив храст послушно седна до него. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне, и хвърли уплашен поглед на Тиха вода.

Той сложи вързопа зад себе си, настанявайки се до Бяла пепел, и изгледа предизвикателно Пелинов дух. Горчив храст изгледа младата жена, а сетне и Тиха вода; в очите и се четеше пълно объркване. Бяла пепел пък беше вперила поглед в нещо, което сякаш само тя виждаше през дупката за дима.

Пелинов дух наклони въпросително глава:

— Горчив храст, познаваш ли този мъж?

Тя понечи да отговори, но Тиха вода я прекъсна:

— Пелинов дух, изглежда, че двамата с теб имаме много повече общо, отколкото сме мислили. Ти си задаваш въпроси за мен. Аз пък си задавам въпроси за теб. Може би ще отговориш на един от тях. Какво е видяла сестра ми в теб?

Очите на Пелинов дух се напрегнаха. Той изгледа двете жени.

— Ти си избрал дъщеря ми… аз пък съм избрал сестра ти. Тук отново се е намесила Силата. Не казвам, че я разбирам. Но може би ти си достоен съпруг на Бяла пепел.

Горчив храст тръсна глава, сякаш не бе чула добре.

— Съпруг ли? — запита тя недоверчиво. — Бяла пепел се е омъжила за теб? Лош стомах, кой ти е дал разрешение да се жениш?

Той вдигна вежди, осъзнал внезапно, че никой не му е дал разрешение — поне не по обичаите на Земните хора. Но Ларкспър беше мъртва. Както и останалите. Всички освен…

— А, разбирам — каза той. — Май ще е най-добре ти да ми дадеш разрешение, сестро… — Стисна по-здраво вързопа с Вълчия Талисман и гърдите му се изпълниха с топлота. — … защото Бяла пепел е моя съпруга, а аз съм Пазителят на Вълчия Талисман.

Горчив храст се сепна от уверения тон в гласа му, но преди да може да отвърне, Бяла пепел извърна към нея очи, изпълнени със сиянието на Съня. Горчив храст потрепери, когато тя каза:

— С Тиха вода ще създадем новото бъдеще. Той е единственият, когото Силата сметна за достоен.

Устните на Горчив храст се изкривиха в кисела гримаса и тя поклати глава:

— Но това е глупаво! Лош стомах? Пазител на Вълчия Талисман? Ти си се побъркала! Лош стомах не може да опази и жаба, завързана в торба! Ако е откраднал Вълчия Талисман, цялото Племе на вълка ще довтаса тук да си го вземе. Трябва да им го върнем и да се извиним за неприятностите, които им е причинил Лош стомах. Пелинов дух, аз съм отговорна за него. Ще трябва да се занимая с този въпрос. Опитай се да го предпазиш от неприятности, макар че Първият човек ми е свидетел, той е един неблагодарен…

— Сестро — прекъсна я Тиха вода. — Племето на вълка вече го няма. Строшените камъни го смазаха. Ако има все още някаква надежда за него, това е Търговецът, Лява ръка. Сега той е повел оцелелите на изток през равнините. Първият човек им даде възможност да намерят Бащата на водите — голямата река на изток. Тук вече няма хора от това племе.

Горчив храст се наведе напред, сочейки го гневно с пръст:

— Това сигурно е пак някоя от твоите измишльотини? Предупреждавам те, няма да търпя да слушам подобни глупости. Слава на Първия човек, че се върна жив. Сега отново ще мога да те наглеждам. Не искам…

Пелинов дух стисна ръката и, за да я накара да млъкне, и впери суров поглед в дъщеря си. Бяла пепел мълчеше, продължавайки да гледа замечтано малкото късче небе, надничащо през дупката за дима.

Тиха вода се засмя и поклати глава.

— Сестро, старият начин на живот си отива. Силата е променена. Трябва да открием начин…

— …как да се спасим — добави бързо Бяла пепел, хвърляйки поглед към Пелинов дух. Храбър мъж ще доведе Строшените камъни тук. Той иска мен и Силата, която притежавам. Гласовете в съзнанието му са му казали, че трябва да ме притежава, или никога няма да може да изживее пълнотата на Върховното цяло.

Баща и изпъна пръсти и помисли малко; после попита:

— Можеш ли да го победиш?

На устните и се появи уморена усмивка.

— Не съм сигурна. Но знам, че само Тиха вода и аз можем да се опълчим срещу него в Съня и да победим.

Късно същата вечер Тиха вода излезе навън да погледа звездите. Горчив храст го последва и застана до него. Тя кръстоса ръце, ровейки пръстта с крак.

— Какво се е случило с теб, Лош стомах? Сякаш вече не те познавам.

В душата му изплуваха откъслечни спомени. Бе извървял дълъг път от лагера Облите скали. Досега не бе осъзнал колко се беше променил.

— Лош стомах, когото познаваше, е все още тук вътре, сестро. Но вече е променен. Сънищата го промениха.

— А наистина ли си вече Лечител?

— Лечител? Не. Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. Силата му тече през мен. Аз…

— Но защо точно ти? Защо Силата е избрала човек като теб? — Предишната надменност отново се усещаше в гласа и.

Тиха вода вдъхна пустинния вятър, изпълнен с нощни ухания и впери поглед в сребристата луна на хоризонта.

— Мисля, че ме избра, защото мога да задържам Силата достатъчно близо, за да я използвя Бяла пепел, но и достатъчно далеч, за да не бъде всмукана от нея.

Горчив храст изпусна дълга въздишка:

— Е, надявам се да се справиш по-добре от Черната ръка.

— Черната ръка ли?

Тя потри очи и се размърда неспокойно.

— Омъжих се за него точно преди Сборището. Изглеждаше ми най-подходящият избор, а и баба го искаше. Престиж за клана Обли скали… а и за мен. Кланът Трите устия го обвини в магьосничество. Сега като си спомням за това, ми изглежда толкова жалко. Женитбата ни трябваше да прекрати слуховете.

— Трябваше? — Той махна с ръка, отпъждайки едно нощно насекомо от лицето си. — Черните острия ли го убиха?

Усети напрегнатия и поглед.

— Не. Някой… може би истинският магьосник… го уби на Сборището. Смаза му главата.

— Убийство? По време на Сборището?

Тя отпусна рамене.

— Не зная защо… или пък кой го е направил. Но някакво зло вилнее там, Лош стомах. Хората побягнаха в нощта, омърсени от това чудовищно злодеяние. Може би то е пречупило Силата на Земните хора и е довело до идването на Черните острия. Не знам. Но оттогава не се чувствам в безопасност.

Тиха вода преглътна мъчително. Бяла пепел все още говореше в палатката с Пелинов дух. Някой избива всички Съногадатели.

Почти без да го съзнава, краката му го отведоха обратно в палатката по-близо до нея.