Вълчият талисман

2.

Лош стомах въртеше находката в ръката си, седнал до малкия огън.

— Не мога да разбера. Камък е… но същевременно и дърво. Виждаш ли влакната? Възелчетата? Как може да расте такова нещо?

Бяла пепел разгледа внимателно предмета, който Лош стомах бе намерил през деня: каменен къс, малко по-дълъг от предмишницата му. Дългият и тънък къс бе очевидно скално образувание, въпреки че изглеждаше точно като потъмняло от времето дърво.

— Може би е от някакво дърво, което никога преди не сме виждали. — Тя поглади странния камък, прокарвайки пръсти по влакнестия строеж, който се среща само при дърветата. — Лява ръка ти е казал, че зъбите, от които сега правиш огърлица, са били на някоя риба. А не е ли споменал, че около пясъчните наноси се срещат каменни кости?

Изражението на Лош стомах стана още по-замислено и той кимна. Бръкна в кесията, извади един от черните зъби и го потърка.

Бяха се разположили на лагер в една кухина, образувана от няколко потъмнели от времето гранитни къса. В долчинката под тях течеше малко поточе с бистра и студена вода. Трепетликите потракваха тихо с клони от вечерния ветрец. Въздухът ухаеше на трева, влажна пръст и иглолистни дървета. Ливадата, простираща се надлъжно на долината, бе покрита със зелен килим от избуял троскот, власатки и степна трева. Яркожълтите цветове на балсамовото дърво подчертаваха тъмночервения цвят на игликата, лютичетата, растящи из пелина, и рано покаралия лук. От запад бяха придошли облаци, които правеха нощта още по-тъмна.

Непослушко беше легнал от другата страна на огъня, на достатъчно разстояние, за да не хвръкне някоя искра върху козината му. Той ги наблюдаваше с весели очи, проблясващи от светлината на пламъците, наострил уши, сякаш слушаше внимателно разговора им.

— Дърво е — повтори Лош стомах. — Но как може дърво да се превърне в камък?

Бяла пепел се протегна и се прозя.

— Може би Силата го е направила. Може би тя може да превръща дървото в камък.

Лош стомах се почеса по ухото; видението на горящия сняг не му даваше покой. Той изтри почернелия край на каменното дърво, който се бе опитал да запали. Не беше успял, дори и когато го сложи в средата на пламтящите въглени.

— Дърво, което е от камък… и не гори? Дори не дими в пламъците? Чудно, мислиш ли, че слънцето използва нещо такова, за да гори? Дърво, направено от камък? Може би Силата пали слънцето. Може би точно затова не можем да подушим дим, когато слънцето изгрее. Сигурно използва за гориво това дърво.

Тя повдигна скептично вежда и впери поглед в него:

— Не бъди глупав. Ако слънцето грееше с такова каменно дърво, щеше да бъде толкова тежко, че щеше да падне от небето. Я виж как тежи. Като камък. А освен това слънцето едва ли гори с дърва.

— Откъде знаеш?

Тя подпря брадичката си с длани.

— Вземи някоя съчка. Не ме гледай тъй глупаво. Хайде направи го.

Лош стомах остави каменното дърво и взе една от клонките, които тя бе отчупила от една изсъхнала хвойна.

— Хвърли я във въздуха.

Той сви рамене и я хвърли. Непослушко скочи и хукна да я гони. Клонката изтрака на земята някъде зад тях.

— Е, и какво? — Лош стомах вдигна здравата си ръка. — Хвърлих я във въздуха.

— И тя падна долу. — Тя се усмихна мило и забарабани с пръсти по брадичката си. Огнените отблясъци играеха по самодоволното и лице. — Значи ако слънцето гореше дърва, то също щеше да падне от небето.

Лош стомах измърмори нещо под носа си. Непослушко се появи от мрака и пусна клонката в краката му.

— Винаги съм казвал, че слънцето не гори дърва. Иначе щяхме да виждаме дим около него — дори и да не можем да го подушим.

Бяла пепел взе каменното дърво и прецени тежестта му.

— Има много такива дърва в хълмовете южно от Опасната река. Доста им се чудех, когато бях малка. Хората само ги поглеждаха и ги оставяха да си лежат там. Никога не се питаха какво ли представляват. Никой не се питаше, така че и аз правех същото.

— На север има ли каменни дървета?

— Поне аз не съм виждала. — Тя въртеше парчето дърво на светлината от пламъците. — А ако някой беше намерил такова нещо, щеше да каже. Чудя се дали и листата му са каменни?

Лош стомах сбърчи замислено вежди:

— Листата би трябвало да са зелени. — Той наклони глава. — Или не? Листата си променят цвета, когато капят от дърветата. Но какво става с каменните листа? Къде отиват? Би трябвало да видим на земята малки люспици от тях.

— Да не би да е шист?

— Едва ли. Шистът е тънък и плосък, но е черен или сив на цвят. И не прилича на листа. По него няма от онези тънки жилки… а и формата му е различна.

Огънят запука и запращя, изхвърляйки нагоре рояк искрици, които една по една угаснаха. В тъмния горист пояс над лагера им един качулат бухал нададе жаловито „ху ху хууу“.

Бяла пепел положи ръка върху ръката на Лош стомах и го погледна сериозно.

— За мен светът никога вече няма да е същият, Лош стомах. Ти успя отново да ме пробудиш за живот. Може би Пеещите камъни и Съновидението са прави. Може би наистина съм умряла в онази река. — Тя стисна ръката му по-здраво. — Откакто ми спаси живота, всичко върви към по-добро.

Той се усмихна и сложи другата си ръка върху нейната.

— Радвам се. Никога преди не съм успявал да направя някого щастлив. Надявам се само, че ще продължава да е така. Вече се намираме в земите на Вълчето племе.

Тя хвърли поглед към заобикалящия ги мрак.

— Досега сме намерили само места, където са лагерували преди време.

— Всичко се раззеленява. Времето се затопля и снегът по северните склонове се топи. Може да са тръгнали да събират корени. Игликата разцъфтява. Започва да расте сладкото коренче, а връхчетата му стават за ядене, преди да са разцъфтели. На хората им е омръзнало да ядат зимните запаси и промяната ще им дойде добре.

— Сигурно. — Тя се прозя и въздъхна. — Поне Съновиденията не са ни спохождали скоро.

Той вдигна поглед към тъмното небе.

— Не знам дали е добро или лошо. Аз май… е, мислех, че Съновиденията ще ни покажат накъде да вървим. Териториите им са доста обширни. Накъде трябва да тръгнем, за да открием Вълчия талисман?

Тя отново стисна ръцете му по-здраво.

— Може би Съновиденията не се появяват, защото вървим в правилна пососка?

— Да се надяваме, че е така — съгласи се охотно Лош стомах. Той освободи пръстите си от нейните и постави каменното дърво във вързопа си. — Може би утре ще намерим онова, което търсим.

Ларкспър беше седнала на сянка пред колибата си. Слънцето сипеше жар върху гранитните възвишения, издигащи се зад лагера на Облите скали, които го предпазваха от природните влияния. Топлината, излъчваща се от нагорещения гранит, успокояваше болките в старите и кости и стави. Сянката идваше от една квадратна постройка, направена от клони на хвойна, чийто покрив бе изплетен от върбови клонки и гигантска дива ръж.

Зелената планина закриваше южния хоризонт, очертавайки се като прегърбено чудовище на фона на необятното синьо небе, което бе кристално чисто през последните дни на отиващата си пролет. Ливадите по височините, заобиколени от гористи пространства, блестяха от свежа зеленина. Подхранвана от зимното снеготопене, тази година тревата бе израсла нагъсто. Дори и короните на дърветата изглеждаха по-наситенозелени от обикновено. Те контрастираха със синьо-зеления пелин, покрил равните площадки в подножието на планината, но дори и там тревата бе вдъхнала живот на пейзажа.

Жалко, че вече не може да ходи като едно време. Ларкспър примлясна с устни, плъзвайки поглед по пътеките, които водеха към върха на планината. Като малко момиче тя много обичаше да изкачва тези хълмове с пръчка за копане в едната ръка, с която изравяше корени, и с торбичка в другата — в нея събираше грах, гърличета и див лук.

Тя огледа лагера, станал тъй необичайно тих, след като дъщерите и — Хубава жена, Борова шишарка и Семенце от флокс — бяха заминали с мъжете да събират иглика, сладко коренче и първите крехки листа на лапада. Лагерът бе застинал под жарките слънчеви лъчи. Бръмченето на мухите се чуваше на фона на птичите песни, с които огласяха околността розовите сипки, скорците и белоглавите врабчета, подскачащи из пелиновите храсти. Червенокрили косове и свраки пърхаха из гъстите корони на върбите, растящи покрай Студената вода; една чучулига извиваше прехласнато трели в ливадата зад лагера.

Младите кучета бяха заминали с хората, за да носят вързопите, но старите спяха под сенките, изсумтявайки от време на време в съня си. Както е присъщо за кучетата, те се събуждаха за момент, поглеждаха я с тъжни очи и се обръщаха на другата страна.

Сборището наближаваше. Тази година долината на лагера Трите устия щеше да приюти клановете. Възрастната жена си каза: „По-добре там, отколкото при пясъчните наноси, както миналата година. Ходенето до там едва не ме довърши.“

А следващата година? Ако лагерът на Кокошката поискаше Сборището да се състои край реката на Дивата кокошка, дали щеше да успее да иде до там?

Тя изгледа сърдито подутите си глезени.

— Стара си вече, Ларкспър. Прекалено стара.

Примижа срещу ивиците слънчева светлина, процеждаща се през дупките на постройката, която и пазеше сянка. Скоро щеше да дойде време да напуснат землянките. Клановете на нейното племе постъпваха така през лятото — обикаляха из териториите си, издигайки временни лагери там, където полята с корени изглеждаха най-плодородни, или където колониите на райграса и гигантската дива ръж имаха най-едри семена. Местните Духове бяха щедри, стига само клановете да се отнасяха с уважение към тях и полята им с корени и растения. А и кой би могъл да обвини някой Дух, ако той се разгневи, че хората са изяли всички растения? Духовете обичаха местата, които обитаваха — както и нещата, които растяха там — точно както хората обичаха лагерите си.

Но преместването имаше и други цели. Щом дойдеше пролетта, клановете бяха готови за живот на открито. След толкова много завъртвания на зимната луна човек започваше да се чувства подтиснат в пръстените землянки. Колкото и да бяха топли и удобни през зимата, през горещите сезони душата имаше нужда от откритите пространства.

— Но от постоянното местене ще се почувстваш уморена и изтощена — измърмори тя на себе си. — Много взе да остаряваш вече.

Едно от кучетата наостри уши и се надигна, вперило поглед в западна посока. Тогава и старата черна кучка, която спеше до стената на колибата, се изправи и излая.

Ларкспър с мъка се изправи на крака и излезе от сянката, за да види по-добре. Наложи и се да засенчи очи с ръка. Една самотна фигура се приближаваше към лагера в лек тръс.

— Котешка опашка — каза си Ларкспър, примигвайки от светлината.

Тя въздъхна, върна се под сянката, седна и зачака. Питайки се защо ли се връща. Да не би вече да са изкопали дела си от сладко коренче?

Тя зарея поглед към Зелената планина. Когато горещите и сухи ветрове задухаха из долината на Студената вода и въздухът над пелиновите храсти започнеше да трепти от жегата, на нея и се искаше да е там горе. Може би годината щеше да е подходяща за лагеруване край Мъхестото поточе. В мочурливата почва край него растяха папури. Годината бе влажна и комарите щяха да се появят на рояци. По високите места поне щяха да се спасят от част от тази напаст. Освен това там растеше и горичка от подалпийски ели. Мъзгата им можеше да се смеси с джоджен и планински риган, а сместа да се хвърли в огъня, за да прогони насекомите. Полученият черен дим можеше да се използва за обработка на дрехите и за пречистване на въздуха.

Така или иначе имаха нужда от повече дървена мъзга. Тя бе изгорила последната от запасите си, смесена с черна ралица, когато в дрехите и в косата на Корен се бяха появили въшки. Бяха опушили всичките си завивки и кожи, за да прогонят тази ситна напаст.

Котешка опашка извика за поздрав от края на лагера и спря колкото да влезе за малко в колибата на Борова шишарка. Излезе от там с мях за вода и започна да пие жадно. Взе водата със себе си, приближи се до Ларкспър и клекна при нея под сянката.

— Здравей, бабо. Доста дълго потичах.

— Е, най-сетне дните станаха топли за тичане. — Тя примигна; напоследък очите и смъдяха непрекъснато. Сигурно бе седяла прекалено дълго на дима от огньовете през целия си живот. — Рано се връщаш. Напълнихте ли торбите?

Котешка опашка изтри потта от широкото си чело и се загледа с присвити очи към пелиновите храсти.

— Повечето от нас. Другите вероятно ще тръгнат насам утре сутринта.

Ларкспър отпъди една муха.

— И какво друго?

Котешка опашка обгърна с мазолести ръце коленете си и премести тежестта на тялото върху петите си.

— Малкият крак мина покрай нас на път от лагера Трите устия — връщаше се при племето на жена си край Лошата вода.

— Е, и?

— Разтревожен е. — Котешка опашка изпусна дъха си, изразявайки безпокойство. — Детелината по цял ден говорела за омагьосване.

— В лагера Трите устия непрекъснато ги е страх от омагьосване.

— Знам. Но Малкият крак е израстнал там. Казва, че Детелината се страхувала дори повече от Зелен огън. Според него леля му почти се е побъркала. Изглежда, Херингът — мъжът на Звездица — е видял магьосник.

Ларкспър се напрегна.

— Видял го е?

— Поне така казва Малкият крак. Някой обикалял около лагера Трите устия. Намерили следи… а и Херингът казва, че е видял някого в пелиновите храсти.

— Но не е говорил с него? Не го е разпознал?

Котешка опашка направи гримаса.

— Не и според думите на Малкия крак. На него май не му се говореше много за това. Трябваше едва ли не да му изтръгваме думите. Неспокоен е и изглежда, че и той е малко уплашен. Знае какви приказки се носят за омагьосването в лагера Трите устия, но е живял достатъчно дълго и с клана на Костен пръстен и не е толкова суеверен. Най-лошото е, че който и да е бил този магьосник, той се е навъртал около лагера точно когато Зелен огън е умряла.

— Аха — изсумтя Ларкспър. Тя го погледна с крайчеца на окото си. — И какво още казва?

— Помниш ли онзи зелен пламък, който проряза небето? Кошничка загубила детето си точно по същото време. Малкият крак казва, че сега сестра му е в по-лошо състояние от Зелен огън и Детелината, взети заедно. — Котешка опашка не откъсваше поглед от прохладните хълмове на Зелената планина. — Детелината е решила да обвини Черната ръка в магьосничество по време на Сборището.

Ларкспър потърка лице с мазолестата си ръка.

— Това не би било добре. — Тя помисли малко. — Но нали никой не е разпознал Черната ръка.

Котешка опашка поклати глава:

— Никой не е видял нещо определено — поне това ми каза Малкият крак.

Ларкспър присви очи. Черната ръка щеше да дойде в лагера на Облите скали, преди да тръгне за Сборището. Това щеше да и даде малко време.

— Знаеш ли, ако някой открито обвини Черната ръка в магьосничество — особено по време на Сборището — мълвата за това ще плъзне с бързината на горски пожар. А той ще пътува с нас.

Котешка опашка подъвка устната си.

— Реших, че това е достатъчно важно, за да дойда и да ти кажа. Борова шишарка е разтревожена. Мислеше, че Черната ръка вече може да е пристигнал. Зная, че ще дойде тук.

Тя го изгледа замислено.

— Кажи си мнението, Котешка опашка. Винаги си разсъждавал трезво.

— Мисля, че каквото и да стане, Черната ръка ще си има неприятности. Едва ли някой ще се осмели да се нахвърли върху него на Сборището. Хората само ще говорят помежду си. Но лагерът Трите устия е доста влиятелен. Думата на неговите водачи се слуша. — Котешка опашка разпери ръце. — Винаги съм харесвал Черната ръка. Ако той каже на хората, че е изгубил Силата си, това до голяма степен ще намали страховете им.

— Така е. — Хората знаят, че магьосниците не се женят. Ларкспър подръпна брадичката си. — Я чуй, ти винаги слушаш и наблюдаваш какво се говори, но знаеш да си държиш езика зад зъбите и не плещиш празни приказки само за да се наслаждаваш на гласа си. Винаги съм се възхищавала на това твое качество. Познаваш Черната ръка от много сезони насам. Какво мислиш за него и Горчив храст?

Котешка опашка сви рамене:

— Смятам, че тя ще го вземе за мъж. Да, наблюдавах Черната ръка, когато Топъл огън умираше. Той я желае, но не можеше да разкрие чувствата си. Не и докато съпругът и, когото тя обичаше, умираше пред очите и. Познавам дъщеря си. Сърцето и все още скърби за Топъл огън, но тя е практична жена. Мисля, че разбира колко ще се издигне в очите на хората, ако се омъжи за Черната ръка. Знае как всички ще си рекат, че той се е отказал от Силата си заради нея.

Ларкспър кимна:

— Точно тъй ще си рекат — а всички знаят, че магьосниците не спят с жени. Те биха изсмукали силата им.

Котешка опашка наклони глава:

— С един куршум два заека, а?

Ларкспър се усмихна доволно:

— Винаги съм се стремяла да става точно така. Това ще лиши думите на Детелината от достоверност и от обвиненията и няма да остане и помен.

— Малкият крак спомена още нещо.

Тя го изчака да продължи.

Котешка опашка отново наклони глава и в очите му проблесна някакво пламъче:

— Не за Трте устия… а за лагера Лоша вода.

— Какво? — Ларкспър плесна със съсухрени ръце по кокалестите си колене. — Да не би и Костен пръстен да се страхува от омагьосване? Мислех я за по-умна.

Котешка опашка вдигна вежда:

— Малкият крак казва, че Костен пръстен се безпокои за Слънчевите хора. Изглежда, Половин луна се е натъкнал на няколко воини от Племето на вълка. Разправят, че са унищожили лагер на Слънчевите хора току до северните склонове на Страничните планини. Костен пръстен започва да се тревожи. Всички сме чували историите, идващи от север, за начина, по който водят война Слънчевите хора. Когато не могат да избиват други племена, за да им отнемат териториите, те се избиват помежду си. Костен пръстен трябва само да излезе от колибата си и да погледне Страничните планини, които са точно зад лагера и, за да разбере колко близко са били тези Слънчеви хора. А Лошата вода тече точно покрай един от планинските проходи. Тя казва, че Племето на вълка е неспокойно, че нещо се е случило на север и…

— Ами! — Ларкспър засмука беззъбите си венци. — Северът си е север. Слънчевите хора няма да дойдат тук. Това е само още някоя измислица, за да се поразмърдат хората. Костен пръстен би трябвало да знае това. Нека дойдат Слънчевите хора. Щом забележим съгледвачите им от тази страна на Страничните планини, ще изпратим теб и останалите воини да ги прогоните назад с подвити опашки. Че какво са за нас неколцина ловци на диви бизони? Не представляват никаква заплаха.

Котешка опашка наклони глава, потънал в мисли, сякаш не бе особено убеден в това.

Ларкспър насочи вниманието си към по-важните неща: „Да. Черната ръка и Горчив храст. Това е решението на въпроса. Горчив храст не е глупава.“