Вълчият талисман

5.

Лош стомах тичаше с всички сили. Човек с една ръка не можеше да пази равновесие като човек с две, а и здравата ръка му бе необходима, за да поддържа ремъка на вързопа си. Освен това не можеше да бяга кой знае колко бързо.

— Бяла пепел! — изстена той, прескачайки купчина опадала шума на пътеката. Вързопът на гърба му подскачаше от една страна на друга и малко оставаше да го събори.

След като не откри и следа от Непослушко, той бе поспрял, за да хвърли последен поглед на звездното колело въпреки тревожните си мисли за кучето и воините, тичащи между дърветата в долината. Не можеше да се сдържи да не се наведе още веднъж, за да огледа редиците от камъни. В центъра на огромното колело имаше каменна купчина. Лош стомах не можа да устои на изкушението да я види по-отблизо.

Купчината изглеждаше много стара; непрестанно редуващите се цикли на заскрежаване и снеготопене бяха разстлали камъните на площ от две крачки. Повечето от тях бяха обрастнали с червеникави и оранжеви лишеи и бяха затънали в почвата, почти напълно скрити под оскъдните треви, които растяха тук. Някакъв блясък привлече вниманието му и той се наведе над купчината. Едно каменно късче стърчеше от навятата от вятъра кал. Той го дръпна, но то не помръдна. Лош стомах извади от вързопа си каменно шило, приклекна и започна да дълбае калта. Каменното късче се оказа острие на копие. Той разкопа около него, учуден, че не може да го извади, и разкри някаква кост — гръбначен прешлен, в който острието бе заседнало. С трескава бързина извади костта. Тя бе оплетена от корени, но нямаше съмнение какво представлява. Някакъв човек е бил прободен в стомаха и острието бе заседнало в прешлена.

Някой бе оставил тялото тук, върху купчината. Когато плътта е изгнила, костите са изпопадали между камъните, където върху тях се бе натрупала кал. Кой ли е бил този човек? И преди колко ли време е станало това?

Косата на Лош стомах настръхна, докато оглеждаше неспокойно бруленото от вятъра звездно колело. Чувстваше как Силата нараства около него — злокобно присъствие, притискащо го като стена от гореща вода.

Над шепота на вятъра се издигнаха гласове, говорещи език, който никога досега не беше чувал.

— Призраци? — почуди се той. В този момент от земята се надигна вихрушка. Започнаха да го блъскат бурни ветрове; плитките му плющяха, ресните на ризата му се развяваха. Той се приведе, за да се предпази от яростта на вятъра, затворил очи, за да не влезе в тях прахолякът, който боцкаше кожата на лицето му.

Някакъв стар и дрезгав призрачен глас като на задъхваща се старица долетя от бушуващия вихър:

„Съногадател…идва. Кажи… на всички народи…че трябва да Танцуват с огъня. Идва нов Съногадател. Тичай сега. Тичай, както никога досега не си тичал момче.“

Вихрушката се издигна в небето и тревата в краката на Лош стомах застина. Той внимателно посави костта и злокобното острие, както ги бе намерил, и замаза калта, докато остана да се вижда само основата на острието.

Гласовете се усилиха и той осъзна стреснато, че те идват отдолу, оттам… където сега е Бяла пепел!…

Скочи на крака, грабна вързопа си и надникна над ръба на плоската площадка към лагера. Двама мъже бяха съборили Бяла пепел и връзваха ръцете и краката и с ремъци.

— Аз съм виновен — прошепна Лош стомах. — Аз и Непослушко. Защо не я послушах? Защо не избягахме?

Бяла пепел се изправи с мъка на крака и заговори на мъжете на някакъв странен език. Слънчеви хора! Строшените камъни!

Воините поеха по стръмната пътечка през гората към тревистат долина.

Лош стомах се спусна бързо по склона, метна вързопа си на рамо и се заозърта насам-натам; сърцето му биеше учестено. Видя мястото, където боричкането между Бяла пепел и воините бе утъпкало тревата. Треперейки от страх, той излезе на откритата ливада.

„Бягай… бягай както никога досега не си бягал, момче“ — повтаряше отново и отново гласът на старицата.

И той побягна, пресече ливадата и хукна между дърветата, като се питаше: „Ами ако ги изгубя? Ако заведат Бяла пепел при куция воин?“ В паническия си бяг едва не се издаде, когато изскочи иззад един завой, но успя да се закове на място и да се шмугне обратно между дърветата. Воините тъкмо повдигаха Бяла пепел над купчина шума, която бе препречила пътеката. Единствено пращенето на храстите, през които си проправяха път, прикри шума от паническото оттегляне на Лош стомах.

Той продължи да се движи на известно разстояние след тях, отгатвайки посоката по следите, които оставяха завързаните крака на Бяла пепел. Прокрадваше се след тях през растящите нагъсто дървета и откритите тревисти ливади. В душата му се бореха страх, надежда и отчаяние, докато се опитваше да реши как да действа.

Непрекъснато се обвиняваше за случилото се. Той заобиколи един смърч и замалко не стъпи върху тялото на някаква старица. Тя лежеше насред пътеката по лице с разбито теме.

Вътрешностите на Лош стомах се разбунтуваха. Мухите вече бяха снесли яйцата си в раната и се разлетяха с недоволно бръмчене, когато той мина покрай трупа.

Лош стомах продължаваше напред. Тъмнозелените смърчове и ели растяха нагъсто и клоните им се преплитаха над пътеката. Косата му бе настръхнала; имаше чувството, че от мълчаливите сенки го наблюдават призрачни очи. След десетина крачки навлезе в горичка от тънкостеблени борове, а след това започна да се промъква през една гола ливада, очаквайки всеки момент да чуе предупредителен вик.

„Какво да правя? — Той вдигна поглед към смрачаващото се небе. — Аз не съм воин. Не съм герой. — Направи жест на отчаяние. — Вълчи Талисман? Не можа ли да избереш някой по-достоен от мен? Някой по-храбър?“

Когато слънцето започна да клони на запад, забърза, уплашен, да не загуби следата в тъмното. Борови иглички пращяха под мокасините му, а веднъж настъпи една пръчка, която изпука все едно, че бе строшил кост.

Лош стомах се сепна. Той започна да се движи още по-внимателно… и внезапно налетя на някакъв воин. Закова се на място, мислейки, че с него е свършено. Тъй като вече се бе стъмнило, му бяха необходими няколко мига, за да разбере, че воинът е с гръб към него и е насочил вниманието си към една открита поляна, където в сгъстяващия се здрач гореше огън.

Лош стомах направи една стъпка настрани; краката му се подкосяваха. И още една. Молейки се безгласно, навлезе полека между дърветата и започна да заобикаля воина. Ако можеше да се отдръпне само още малко и да заобиколи…

Една съчка се счупи под краката му. Воинът се извъртя и се взря напрегнато в тъмнината, изнасяйки назад копието, готово за удар.

Лош стомах замръзна като сиво зайче под гладния поглед на някой ястреб. Дъхът замря в гърдите му и той си каза: „Сега вече ще умреш!“

Воинът направи една крачка и проточи врат.

Лош стомах стисна зъби.

Воинът се обади тихо, но гърлените думи бяха неразбираеми за младия мъж. Готов да изстреля копието си, воинът направи още една крачка, намерил сигурна опора, решен да убива.

Изведнъж нещо се разшава отдясно. Воинът се завъртя на пета, изстрелвайки копието си с бързината на гърмяща змия. Но колкото и да беше бърз, гъвкавият силует между дърветата се оказа по-бърз от него и черният вълк изчезна като стрела в тъмнината.

Воинът изръмжа недоволно и тръгна през шумата, за да намери копието си.

„Свещен вълк, бъди благословен ти и всичките ти деца.“ — Лош стомах предпазливо се отдръпна между дърветата, стъпвайки на пръсти по гъстия килим от шума и борови иглички. Опита се да успокои лудото препускане на сърцето си. На косъм. Наистина беше на косъм!

Без да бърза, предпазливо заобиколи воина. През пролуките между дърветата виждаше много хора, събрани около огромен огън. Бяла пепел сигурно беше там. Спря там, откъдето започваше поляната. Близо до гората бе натрупана безразборно грозна купчина трупове. За негов ужас телата издаваха звуци — бълбукане и съскане, докато разлагането ги обхващаше.

Червата му се извиваха като червеи. Откъслечни фрагменти от Съня витаеха из паметта му. Ужасен, той се отдръпна под закрилата на гората — готов всеки момент да побегне.

Огромният огън на поляната се издигаше все по-високо, хвърляйки жълтеникави отенъци по конусовидните палатки и пръснатите вещи. Хората се тълпяха около пламъците и там, през тъмните силуети, забеляза пленените жени, които бяха довличани в кръга на зрителите.

Съновидението! То ще се сбъдне. Бяла пепел… Вълчия Талисман!

Няколко фигури се откъснаха от тълпата и Лош стомах сподави вика, надигнал се в гърлото му. Силуетът на мъжа, който вървеше начело, беше куц. В оскъдната светлина видя, че следващият го воин държеше пленник — жена.

Бяла пепел! Не бе възможно да е друга жена. Пеещите камъни нямаше рокля, която да и даде — само кожени гащи, каквито носеше Племето на вълка. Тъй като бе в нужда, тя не бе особено придирчива.

Мракът се бе сгъстил още повече. Лош стомах подтисна паническия си порив да побегне. Вместо това заобиколи купчината трупове и излезе на притъмнялата поляна, като си казваше: „Аз съм се побъркал! Та това са Слънчеви хора! Те ядат бебета! Те…“

Той се препъна в стърчащата ръка на един труп и се стовари тежко на земята. Нещо тежко го блъсна по темето с достатъчно сила, за да изхвръкнат от очите му искри.

Помисли си, че са го хванали. Преглътна и затвори очи, чакайки смъртоносния удар… който обаче не последва.

Примигна, обърна се по гръб и вързопът се плъзна по гърба му. Потърка темето си, знаейки, че там ще му излезе цицина. Какво ли го беше ударило? Той опипа наоколо със здравата си ръка, а след това провери вързопа си. Каменното дърво.

Ама че герой. Замалко сам себе си да просне в несвяст.

„Побързай“ — Гласът сякаш прозвуча от въздуха.

Той скочи на крака и хукна напред, за да се скрие в сянката на една палатка. Допря ухо до коженото покривало, но не чу нищо отвътре. Пропълзя покрай палатката и напрегнато се огледа, докато успя да различи скупчените хора, очертани на светлината на пламъците.

Пое си дълбоко дъх и се втурна към сянката на следващата палатка. Около нея се търкаляха най-различни неща: вързопи и торби, завивки, кучешки поводи и покривала за палатки. Той тръгна напред, стъпка по стъпка. Изведнъж дочу някакъв разговор. Към него се приближаваха воини. Хвърли се на земята и се сви на топка между останките.

Двамата воини спряха на няколко крачки оттам и продължиха разговора си. По земята започна да плиска урина.

Лош стомах се сви и зачака да го открият и да се развикат. Гласовете обаче се отдалечиха. Погледна предпазливо, за да се увери, че пътят е чист, и скочи на крака. Втурна се към следващата палатка и надзърна иззад нея.

Мъж и жена бяха застанали пред едно голямо жилище в центъра на лагера. Ледена тръпка пропълзя по гърба му. Това сигурно беше палатката на Духовния вожд — мястото, където държаха Вълчият Талисман. Високият мъж направи една крачка, куцайки с болния си крак. Той каза нещо на езика на Слънчевите хора и жената тръгна обратно към огъня.

Тогава мъжът погледна надолу и заговори на пленницата, която Лош стомах едва виждаше. Той не можеше да разбере думите, но разпозна уплашения глас на Бяла пепел, която му се молеше. Стомахът му се стегна на възел.

Куцият мъж изхлузи ризата си и я пусна на земята. След това развърза кожените си панталони и изхлузи и тях. Откъм огъня се разнесе пеене и хората затанцуваха.

Ами сега? Как да постъпи? Лош стомах впери поглед в нощното небе, очаквайки да види мълния или някакъв друг знак от Силата. Подобно нещо винаги се случваше в легендите. Звездите блещукаха унило на виолетовото небе, но нищо повече.

Куцият мъж вдигна ръце, издигайки глас към нощното небе. Пеенето около огъня се усили.

— Обзалагам се, че ако имах очите на Дух, щях да видя как душата му сияе със зелен блясък — изръмжа тихо Лош стомах. Куцият мъж легна на постелките, изнесени пред жилището.

Лош стомах пое дълбоко дъх и забърза напред. Този път късметът не го напусна. Не се препъна, не настъпи нищо на пътя си и не вдигна никакъв шум, стъпвайки по утъпканата трева.

Движейки се безшумно като призрак, той обиколи опипом палатката на Духовния вожд и спря отстрани. Вслуша се в странния говор на Слънчевите хора. Отчаяните молби на Бяла пепел пронизваха душата му.

„Идвам, Бяла пепел! Дръж се!“

Как да излезе пред палатката, без да се покаже в светлината на огъня? Внезапно кракът му се удари в нещо и изтръпна от болка.

Опипа земята, за да види какво беше ритнал… и се ухили. Хвана едно от колчетата, които бяха приковали коженото покривало към земята, и го измъкна, а след него още едно и още едно. Когато се просна по корем, за да се мушне под покривалото, каменното дърво отново го цапна по главата — точно на същото място, където вече се бе появила една цицина.

Тръсвайки глава, Лош стомах запълзя напред, но вързопът му се заклещи в покривалото. Той се извъртя, но се заплете в ремъка на вързопа. Извъртя се на другата страна и се освободи от него, а след това пропълзя под покривалото. Вплитайки пръсти в ремъка, издърпа вързопа след себе си.

Пропълзя до входа и надникна навън. Там лежеше Бяла пепел. Огнените отблясъци играеха по гладката и кожа, пълните и гърди и окосмения и триъгълник. Воинът бе легнал до нея и се смееше тихо. Бяла пепел бе вперила очи в един триножник, който бе поставен отстрани. Лош стомах хвърли поглед към него… и замръзна. Почувства присъствието на предмета, чийто силует различаваше върху триножника. Душата му бе завладяна от покой — познато усещане за Силата и справедливостта.

Куцият воин плъзна жадно ръце по треперещото тяло на Бяла пепел, след това се надигна и разтвори коленете и.

„Съпротивлявай се! Бяла пепел, защо не…“ — Но той видя кожените гащи, оплетени в ремъка, с който бяха завързани краката и.

Куцият воин се претърколи и легна върху Бяла пепел. От гърлото и излезе нещастно хлипане.

„Не! Той не може да прави това! Няма да му позволя!“ Лош стомах се втурна навън през отвора, но вързопът му отново се заплете в покривалото, защото се изправи твърде бързо. Загуби равновесие, изтръгна се от развяващото се покривало и се строполи с пъшкане до постелята.

— Лош стомах! — ахна Бяла пепел.

Куцият мъж се надигна от нея и понечи да се изправи, говорейки ядосано.

Пръстите на Лош стомах напипаха нещо хладно. Той инстинктивно се хвърли напред, когато мъжът пое въздух, готов да се разкрещи. С цялата сила на здравата си ръка Лош стомах изтръгна каменното дърво от вързопа и го стовари по най-близката цел: болното коляно на мъжа.

Воинът се строполи на земята със сподавен стон и Лош стомах го последва. Кожите се изплъзнаха изпод краката му и той се изтърколи. Ръката на мъжа го сграбчи за огърлицата от каменни зъби. Лош стомах се дръпна назад и вдигна ръка. В това неудобно положение не можеше да замахне с необходимата сила. Две неща се случиха едновременно: Силата изпращя във въздуха като мощен енергиен заряд, изправяйки косите на Лош стомах, и ударът му се стовари по главата на мъжа. Куцият воин изтръгна огърлицата от врата на Лош стомах и се изтърколи настрани. От гърлото му се надигна противен гъргорещ звук и той се хвана за главата, без да забелязва огърлицата, която трескаво стискаше между пръстите си.

— Лош стомах, побързай! — Бяла пепел се мяташе сред завивките. Воинът от клана Строшени камъни се гърчеше и пъшкаше; Лош стомах бръкна във вързопа си и сграбчи един от острите кварцови късове, които носеше. Той потърси краката на Бяла пепел и напипа ремъка. Не беше лесно да го среже с една ръка, пък и кожените гащи му пречеха, но накрая успя.

— Обърни се по корем. Бързо! — нареди и той и трескаво започна да реже ремъците, докато най-накрая ги преряза. — Хайде, да изчезваме оттук.

Теглейки Бяла пепел за ръката, той пое напред в тъмнината, но изведнъж почувства прилива на Силата. Вълчия Талисман.

— Бягай! — Той я тласна напред и грабна Талисмана. През тялото му пробягна тръпка, когато пръстите му се впиха в дебелата кожа. Периферното му зрение помътня и се изгуби. Единственото нещо, което виждаше, бе вързопът с формата на сърце. Той сияеше, сякаш вътре в него гореше огън. Сиянието тръгна по ръцете на Лош стомах и накрая обгърна цялото му тяло в пламтяща светлина. В дъното на съзнанието си той дочу хор от ликуващи гласове:

„Новият пазител дойде! Чакахме те, Тиха вода, чакахме да Ни отнесеш оттук. Не се бави! Върви! Бягай оттук!“

Бяла пепел ахна и се хвана за гърлото. Очите и обходиха Лош стомах, сякаш и тя виждаше огъня, който се излъчваше от плътта му.

— Побързай! — прошепна тя. След това хукна към дърветата и мрака, който щеше да ги скрие.

Лош стомах хвърли последен поглед към воина, който се търкаляше в тревата. Тази гледка щеше да го преследва в Сънищата му. Куцият мъж удряше главата си с юмруци, скимтейки, сякаш черепът му бе прободен с колове.

Лош стомах се извъртя и хукна след Бяла пепел.

Лява ръка се движеше по лосовата пътека, вдигайки не повече шум от сянката на бухал на лунна светлина. От двете му страни тъмните дървета се издигаха високо към нощното небе. Тук-там през преплетените клони на елите блещукаха звезди.

„Близо. Вече трябва да съм близо.“ — Сякаш в отговор на мислите му отнякъде долетя хор от гласове, които Пееха. Да, ето там, на севроизток. Сега вече знаеше къде се намира. Можеше да направи един кръг на запад, да се насочи на север, да пообиколи и да се появи от посоката, от която бяха дошли Слънчевите хора. Сигурно там воините щяха да бъдат по-малко. Пеенето се усили.

— Танцът на победата — прошепна той тихо. Отвращаваше се от тази мисъл. Какво ли се беше случило? Къде бяха допуснали грешка? Защо Съногадателите не бяха предсказали тази беда?

Той стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди терзанието от душата си. Нима Вълчият Талисман бе изоставил племето? Нима целият свят се бе обърнал против тях?

Лява ръка хвърли поглед през рамо и замръзна. Нещо бяло се движеше в тъмнината. Той стисна здраво атлатъла си — единственото оръжие, което му бе останало. Бялото петно внезапно спря на място.

Лява ръка приклекна. Беше застанал така, че сенките забулваха очертанията му. „Хайде де! Ела по-близо, червей такъв…“ — помисли си той.

Бялото петно се премести безшумно и отново спря несигурно.

Тръпка пробягна по сгорещената плът на Лява ръка. Да не би това нещо да виждаше в тъмното? Или имаше някакви други сетива, някаква Сила? Лява ръка стисна зъби. Прекалено много Сила вече бе тръгнала по лошия път.

Бялото петно се премести отново и Лява ръка наклони глава. Има нещо странно в него. Много е ниско. Прекалено ниско за човек, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен.

Да не би да е скунк! Е, това нямаше да е зле. Можеше да използва миризмата на скунка. Ако някой бдителен воин чуеше някакъв шум в мрака, сигурно щеше да се успокои, щом му замиришеше на скунк.

Бялото петно дойде по-близо и Лява ръка вдигна атлатъла си. Петното се отдръпна назад.

— Какво си ти? — обади се тихо Лява ръка. Някой Дух ли?

Отговори му тихо скимтене. Лява ръка свали атлатъла. Куче.

— Хайде — изсъска той. — Махай се оттук! Само куче ми трябва сега за да ме издаде.

Животното дойде до него и пъхна муцунка в ръката му. Той се наведе, взря се в тъмнината и наклони невярващо глава:

— Непослушко? Ти ли си това? Как попадна тук? Къде е Лош стомах?

Кучето изсумтя радостно и се опита да го лизне по лицето. Лява ръка се изправи, клатейки глава, и тръгна отново по пътеката, но чу как Непослушко изскимтя зад него.

— Върви си — махна му с досада. Не ти трябва да се навираш при Слънчевите хора. — Наведе се и прошепна заплашително: — Те ядат черно-бели кучета. Върви си.

Тръгна отново по пътеката, насочи се на запад, за да заобиколи през гората и да се появи северно от поляната, на която бе разположен лагерът. Спря се, за да огледа една малка полянка, преди да излезе на открито. Непослушко се втурна покрай него, въпреки отчаяното усилие да го хване.

С пресъхнало гърло той видя как Непослушко заприпка през тревата и ниските пелинови храсти; очакваше всеки момент да се разнесат груби викове, когато вражеските воини забележеха кучето. Непослушко спря и погледна назад. Облизвайки устни, Лява ръка излезе от прикриващите го дървета. Слабо сияние озари източния хоризонт зад гърба му — луната изгряваше над планините. Той се огледа неспокойно и забърза към отсрещния край на поляната, където лосовата пътека отново навлизаше между плетеницата от тъмни дървета.

Непослушко изскимтя отново — този път по-силно, настойчиво.

Лява ръка изпъшка отчаяно и се обърна, сещайки се, че може да метне нещо по… — мислите му обаче изхвръкнаха от главата му, защото един черен силует се измъкна безшумно от дърветата зад Непослушко. Дори и в тъмното Лява ръка усещаше жълтите му очи.

— Свещен вълк?

Едрото животно го наблюдаваше напрегнато и душата на Лява ръка настръхна. Вълкът се извърна — една черна сянка — и изчезна между дърветата в източната част на полянката. Непослушко заприпка след него, но се спря, вдигнал нерешително лапка.

Лява ръка потърка с палец дървената дръжка на атлатъла си. „Ако ги последвам, дали тръгвам по пътя на Силата? Или просто по дирите на две глупави животни? — Той поклати глава. — Какво направи Силата днес с Вълчето племе?“ Изруга, завъртя се и тръгна след бялото петно на Непослушко на изток.

Кучето припкаше радостно пред него, махайки с опашка, втурваше се напред и се връщаше, сякаш го подканяше да върви по-бързо. Една черна сянка, плъзгаща се през мрака, единствено загатваше за присъствието на вълка. Лява ръка бързаше задъхано напред. Краката му се оплитаха в шумака и той непрекъснато се спъваше в корените; клоните го шибаха през лицето в мрака.

„Глупак! Защо не си продължи по пътеката? Защо ти трябваше да се…“ — Непослушко бе спрял, с вдигната глава и наострени уши.

Черният вълк бе застанал, сякаш ги чакаше, в началото на още една от многобройните горски полянки. Тази тук представляваше тясна ливада, обрасла с пелинови храсти, която е била образувана от горски пожар. Лява ръка така и не разбра кога Пеенето в далечината беше спряло. В лагера на Слънчевите хора се възцари злокобно мълчание и изведнъж оттам се разнесоха силни викове.

Лява ръка коленичи до Непослушко и прокара пръсти през гъстата му топла козина. Някакво обезпокоително присъствие се чувстваше във въздуха. Силата изпълваше нощта. Душата му се сви.

Слаб шум накара Лява ръка да наклони глава. Какво ли беше? Счупена съчка/ Той напрегнато се ослуша, но чу само слабите викове, които долитаха откъм лагера.

Приглушено изпъшкване и тупване, сякаш някакво тяло бе паднало в тъмнината, тихото шептене на едва доловими гласове — и изведнъж двама души изскочиха на полянката. Черният вълк мигновено отскочи настрани, шмугвайки се безшумно в гъстата черна гора. Но Непослушко се втурна напред да посрещне двамата.

— Непослушко? Ти ли си? — Мъжът падна на колене, стисвайки в прегръдките си извиващото се куче. — Виж, това е Непослушко! Върна се!

— Благословена да е Силата. Но хайде, да вървим — настоя жената. — Ще му се радваме по-късно. — Настъпи кратко мълчание. — Накъде да вървим?

Лош стомах се изправи.

— Не знам. Слънчевите хора са зад гърба ни. Луната е ей там, значи това е изток. Трябва да има пътека някъде тук… но къде точно?

Лява ръка се поколеба за миг, но после се обади тихо:

— Лош стомах? Аз съм, Лява ръка. Насам. — Лош стомах вече се бе упътил към него; жената го последва обезпокоена.

— Лява ръка? — попита тихо той. — Къде си?

— Тук, ето я пътеката. — Той излезе на открито под оскъдната лунна светлина. Лош стомах го сграбчи в обятията си и запелтечи:

— Няма да повярваш колко неща се случиха. Най-напред Непослушко се изгуби през нощта. Аз тръгнах да го търся и сам се загубих в Страничните планини…

— Не сега, Лош стомах — каза изнервено жената.

— Наистина — съгласи се Лява ръка. — Познавам горските пътеки и може би ще успея да ви скрия или да ви покажа правилната посока. След това ще трябва да се оправяте сами.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Лош стомах.

— Трябва да се върна за Вълчия Талисман, Лош стомах. Слънчевите хора…

— Той е у мен — изграчи Лош стомах. — Вече е в безопасност. Разбираш ли, споходи ме Съновидение…

— Може ли да говорим за това по-късно? — прекъсна го жената. — Храбър мъж ще разпрати воини из цялата планина да ни търсят. Човече от Племето на вълка — тя се напрегна, докато изговаряше думите, ако знаеш как можем да се измъкнем оттук и да се върнем при Пеещите камъни…

— Последвайте ме. — Лява ръка ги изведе на полянката и тръгна на югоизток. „Лош стомах е взел Вълчия Талисман? Щях да се размина с тях, но огромният черен вълк ме отведе право при Лош стомах… и при Вълчия Талисман. Но на каква цена? Какво става? Какво се е случило със Силата?“

— Какъв човек си, Лош стомах — изръмжа Лява ръка. — Оплетен си с толкова много Сила, че направо се разтрепервам, като си помисля.

Гласът на старицата напяваше гъгниво в Съня.

Носеща се във висините върху разперени крила, Бяла пепел погледна надолу и видя някакви хора на тревистия бряг на голяма река. Коритото на реката се виеше във формата на подкова и около него дърветата бяха изкоренени, а в разораната земя никнеха крехки растения; хората вървяха между тях и скубеха плевелите. По-нататък в гората тя видя други хора, размахващи брадви с каменни острия. Те свличаха кората от дърветата — очевидно за да изсъхнат и да загинат. След това изгаряха мъртвите дървета, а пепелта им наторяваше почвата.

Силата изпълваше полята, обгръщайки със сияние високите растения, чиито дълги листа се полюшваха от вятъра. Животът пулсираше по стъблата и по зреещите жълти плодове на растенията.

В далечината се издигаше могила от пръст. На върха на могилата имаше дървена постройка. Стените бяха покрити с дървесна кора, а островърхият покрив бе от слама. Отворената врата сочеше на юг и пред нея бе застанал човек с маска от пера, вдигнал ръце към слънцето, който Пееше молитвени песни на Първия човек, Слънцето и белоликото растение.

Гласът на Гръмовната птица процепи въздуха:

„Кажи на Лява ръка, че трябва да поведе Племето на вълка на изток. Пътят ще бъде труден. Племето на Бизона ще воюва с тях и много ще загинат в тревистите равнини. Племето на вълка трябва да върви по лосовата река, докато стигне Бащата на всички реки. Там ще трябва да водят война с Маскираните танцьори и да заживеят нов живот. Там трябва да продължат Съня и да обновят Маскираните танцьори.“

— Ще му кажа. — Тя разпери ръце, сякаш искаше сама да полети. — Но той ще поиска Вълчия Талисман.

„Вълчият Талисман изпраща истина в Съня на Лява ръка, но той е Търговец. Сърцето му ще разбере какво трябва да стори. Той няма твоята Сила на Съногадателка. Неговата е различна. Кажи му да следва реките на изток. Кажи му, че един ден ще се появи Съногадател, който ще издири Вълчия Талисман и ще го върне при Бащата на реките и Кръвта на Първия човек. Но най-напред народът му трябва да докаже, че е достоен за това.“

— Ще му кажа. — Тя се извиси в екстаз, чувствайки как присъствието на Върховното цяло изпълва златистата мъгла, която я заобикаляше.

Под нея се появиха облаци и затулиха земята. Плясвайки с крила, Гръмовната птица се гмурна в пухкавата маса. Бяла пепел притисна колене до гърдите си. Плавайки във въздуха, тя потъна в сивотата, а краищата на Върховното цяло я теглеха настойчиво, непреодолимо.

Примигна и се размърда, отърсвайки се от мъглата на Съня. Перата на Върховното цяло докосваха леко душата и.

За по-безопасно бяха решили да спят през деня и да се придвижват през нощта — така съгледвачите на Строшените камъни нямаше да могат да ги съзрат от някой планински връх. Докато Бяла пепел се протягаше, слънцето започна да залязва зад зъберите на Червените скалисти планини, издигащи се отвъд долината на Сивия елен, която вече бе покрита с виолетови сенки. Небето на изток постепенно придобиваше тъмен, прозрачен цвят на индиго. Бяла пепел лежеше загледана в красивия пейзаж, а откъслечни фрагменти от Съня все още витаеха из съзнанието и.

Бяха спрели да лагеруват в една уединена падина, закрита от всички страни, освен от запад от пролетно раззеленени трепетлики. Бялата им лъскава кора улавяше блясъка на последните слънчеви лъчи. Тя отметна завивката и бързо огледа тялото си за полепили се кърлежи, преди да облече дрехите си. Използвайки шило и бизонско сухожилие, тя бе позакърпила ризата си.

Лош стомах се прозя и примижа кисело. Гримасата никак не разхубавяваше грозничкото му лице. Бяла пепел го наблюдаваше с някакво учудване. Беше се променил. Чувстваше го дълбоко вътре в себе си. В мига, в който бе докоснал Свещения Талисман, в душата му се бе вселила някаква нова Сила, някакво присъствие.

Лява ръка лежеше върху купчина трева, дишайки неравномерно, а от гърлото му излизаха измъчени звуци. Изведнъж той се сепна и рязко отвори очи, озъртайки се уплашено за момент; след това изпусна облекчено дъх и седна. Капки пот лъщяха по набръчканото му лице; той обхвана главата си с ръце.

— Какво има? — запита Лош стомах.

Бяла пепел поклати уморено глава:

— Сънят.

— Искаш да кажеш Сънищата. — изграчи дрезгаво Лява ръка. — Ужасни сънища. Видях хора да бягат панически. Вървях през напукана от суша земя. Дървета. Видях дървета… и черна пръст… и огромна, буйна река. — Вдигна измъчен поглед. — И почувствах как част от душата ми изстива, сякаш нещо прекрасно ми бе отнето. — Премигна и поклати глава. — Някаква ужасна… загуба…

— А твоят Сън? — попита Лош стомах Бяла пепел, хващайки я за ръка. — Разкажи ни.

Тя погледна предпазливо към човека от Племето на вълка.

— Издигнах се в облаците, носена от Гръмовната птица. Извисявахме се с ветровете и се понесохме бързо на изток. Там има една голяма река. Земята е покрита с килим от зелена трева, навсякъде растат дървета. Трябва да отведеш Вълчето племе там.

Лява ръка присви очи:

— Да отведа там Вълчето племе? Искаш да кажеш да… да напуснем дома си?

Тя кимна сериозно:

— Тук Силата е променена.

Той потри ръце, разтърсвайки рамене, сякаш искаше да свали някакъв нежелан товар от тях.

— Почти съм готов да ти повярвам. Не мога да преодолея празнотата в душата си. А и виденията…

— За смърт, за война и за някакво жълто растение? — предположи Бяла пепел.

Той пребледня:

— Но как…

Тя поклати глава, вперила поглед в очите му.

— Силата дава възможност на всеки, Търговецо. Ти ще бъдеш следващият вожд на Вълчето племе. Ще го поведеш ли към сигурна смърт в ръцете на Слънчевите хора? Или ще следваш Съня?

— Сигурна смърт? — Лицето му се смръщи недоверчиво.

— Бягаме вече три нощи. Колко пъти чувахме гласовете на Строшените камъни? Колко пъти виждахме огньовете им в нощта?

— Прекалено много.

— Ти не си виждал как воюват те, Търговецо. Но аз съм ги виждала. Зад Строшените камъни идват Черните острия. След тях са Кухите флейти, Осата и…

— Грешиш, Бяла пепел. Виждал съм ги. Ходил съм да Търгувам на север… с всички тези кланове — отвърна той тихо. — Но тук е нашият дом. Тук ни е довел Вълчият съногадател. Тук Огненият танцьор е влял нова кръв в племето ни и е Танцувал с огъня.

— Това е вече минало — заяви му тя направо. — Силата ви предлага нов път. Оцелелите от Племето на вълка са избягали към предпланините. Остава ти много малко време, за да ги убедиш, че си подходящ за техен вожд и да ги отведеш на изток.

— Повечето от тях ще искат да си възвърнем планините. В тази пръст са заровени костите на дедите ни. Душите ни са част от това място. — В гласа му се долавяше болезнено отчаяние. — Не можем да го напуснем!

Бяла пепел наведе безсилно глава. „Никой не иска да бъде Съногадател“ — проехтяха в съзнанието и думите на Пеещите камъни. Затова ли? Заради болката — заради онова, което знаеш, че трябва да направиш?

— Силата ви сочи друг път, Търговецо. — Тя вдигна поглед към небето. — Казвам ти само онова, което видях. На изток има плодородна земя. Дърветата са изкоренени. Високото растение ще осигури храна на много хора. — Тя затвори очи и го видя отново. — Животът, Силата — изпълва жълтото растение.

— И какво друго? — попита неспокойно Лява ръка.

— Планина, направена от пръст, а на върха и — дървена постройка. Духовният вожд в нея вдига ръце към Слънцето.

— И аз трябва да отведа хората там?

Тя кимна.

— Дава ти се тази възможност. Или можете да оставите костите си тук. Слънчевите хора са изменили Силата. Всяко от племената има свое място в Спиралата. Къде ще Танцуват вашите деца, Лява ръка? Край Бащата на реките? Или между душите на умрелите?

Лява ръка потрепери отново и очите му се замъглиха.

— Видях това в Сънищата си. — Той хвърли поглед през рамо. — Вървях по старите пътеки, по които ме следваха Духовете на мъртвите. Пътеките бяха осеяни с кости, които скоро щяха да бъдат затрупани от падащите борови иглички.

Тя кимна:

— Значи знаеш. Когато Първият човек се преобрази в Гръмовната птица, той ми заръча да ти го кажа. Изборът е твой.

Лява ръка се изправи и олюлявайки се отиде да погледне на запад през трепетликите. Облаците, носещи се над далечните Червени скалисти планини, бяха обагрени от слънцето в червено и оранжево. Подпирайки се на бялото стебло на една трепетлика, той поклати глава:

— Съногадателите ни трябваше да предвидят идването на Слънчевите хора. Когато бягах през онази нощ, заедно с кучето на Лош стомах тичаше и Свещения вълк — те ме доведоха при вас. Всеки път, когато заспя, Сънищата ме спохождат отново и отново.

Той се обърна към нея, мърдайки устни.

— Да, вярвам на Съня ти, Бяла пепел. Чух крилете на твоята Гръмовна птица онази нощ, когато с Лош стомах бяхме спрели на лагер във Ветровитата долина. „Намери Съногадателката“, ми каза той.

Лява ръка отмести поглед към Лош стомах.

— Е, ти я намери, приятелю. Пожелавам ви късмет. Мисля, че ще имате нужда от него.

Лош стомах сведе очи.

Търговецът пое дълбоко дъх.

— Е, добре, Бяла пепел, ще отида там. Дай ми Вълчия Талисман и тръгвам.

— Вълчият талисман ще дойде с нас на юг — отвърна тя. — Тиха вода е новият му пазител. Талисманът го призова.

— Тиха вода ли? Лош стомах? — Лява ръка се извъртя с изумен поглед. — Но Вълчият Талисман е сърцето на моето племе! Той принадлежи на…

— На Първия човек — прекъсна го Бяла пепел, пристъпи напред и сграбчи Търговеца за раменете. Взря се в очите му, търсейки път към душата му. — Довери се на сърцето си, Лява ръка. Ти почувства Силата, докато Сънуваше. Знаеш къде е мястото на Талисмана.

Тя видя страха в очите му; устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук.

— Първият човек ми заръча да ти кажа, че ако твоето племе тръгне на изток, обнови Маскираните танцьори и докаже, че е достойно, ще се появи Съногадател, който ще върне Вълчия Талисман на децата ви. Но първо трябва да докажете, че сте достойни за това.

— Но аз…

— Силата не се получава даром!

Упорството му се сломи под проницателния и поглед. Той направи последен слаб опит.

— Трябва да го взема. Ако ще водя племето си, където ти каза, аз… ще имам нужда от него.

Тя поклати глава.

— Сега Тиха вода е неговият пазител. Вълчият Талисман го призова. Ние трябва да създадем ново бъдеще за всички народи, или Сънят на Първия човек ще престане да съществува.

Лош стомах се изправи; по лицето му бяха изписани болка и жалост.

— Ако не създадем ново бъдеще, Спиралата ще се измени. Споходиха ме видения за това. Видях как се изсичат цели гори и как хората са превърнати в роби, за да вършат ужасни неща. Видях замърсени реки и въздух с кафяв отенък. Видях затворени в кошари животни — душите им умираха още приживе. Спиралата е в опасност. От мен и Бяла пепел зависи да я променим.

Юмруците на Лява ръка се свиха и мускулите му изпъкнаха. В очите му се появи блясък и той издаде челюстта си напред.

— Когато започнахме пътуването, което те доведе на това място, ти дадох подарък — рибешки зъби, превърнати в камък. Така ли се отнасяш със Силата на Търговията? Давам ти подарък… а ти отнемаш сърцето и душата на племето ми?

— Достатъчно! — извика Бяла пепел, заставайки между тях; по лицето на Тиха вода бе исписано ужасно чувство за вина. В душата и пламна ярост. — Той не е виновен, Търговецо. Попитай Силата защо е обърнала гръб на Вълчето племе. Попитай Първия човек и Вълчия Талисман — защо е призовал нов Пазител! Потърси отговора в Съновиденията, които не ти дават мира. Но не обвинявай Тиха вода за нещата, които Силата изисква от него.

Лява ръка си пое дълбоко дъх, задържа го и се извърна настрани, отправяйки поглед към залеза.

— При други обстоятелства, Лош стомах, бих те убил. — Поклати глава — един човек, когото са лишили от всичко познато. — Да, Бяла пепел, от самото начало разбрах, че тук е замесена Силата. Чувствах го.

Тиха вода облиза устни и каза с глас, изпълнен с мъка:

— Някой ден и аз ще ти изпратя подарък, Лява ръка. Не зная какво още е писано да се случи, но ще намеря начин…

— Забрави за това, Лош стомах. Между нас вече няма нищо. Тази Сила е мъртва. — Лява ръка се извърна към Бяла пепел с очи, плувнали в сълзи.

— Какво да направя? Не мога да се боря с теб. Ти… ти си Силата. Ти си Съногадателката, която бе призована да открие Лош стомах. И сега ми казваш, че трябва да… да… — Отново се извърна и впери поглед в залеза.

— Лява ръка… — започна Тиха вода, но млъкна, усетил докосването на Бяла пепел.

— Нищо повече не можем да ти кажем — отвърна младата жена. — Това е дело на Силата. А и ти вече го знаеш. Вълчият Талисман първо теб е докоснал в Сънищата ти, призовал те е. Вгледай се в сърцето си и ми кажи какво виждаш там.

Тиха вода присви устни и наведе очи:

— Не е справедливо. Това е.

— А кой е казал, че Силата е справедлива? Тя има свои собствени цели. — Гласът и стана отнесен. — Дори и ако трябва да унищожи цели народи, за да ги постигне.

Лява ръка кимна:

— Да, знам. Но никога не съм мислил…

— Аз бях от клана Бяла глина — каза му тя. — Воините на твоето племе избиха моя клан до последния човек. Някога мразех цялото Вълче племе за това, което ни причини. Но сега с цялата си душа споделям скръбта ти. Върви. Не пропускай възможността, която Силата ти предлага — спаси своето племе. Поведи го на изток, Лява ръка. Следвайте течението на реките до земите на Маскираните танцьори.

Като видя болката, изписана по лицето му, непреодолимия му копнеж по тази земя, тя не можа да сдържи сълзите си. Той продължаваше да гледа към угасващото слънце, скриващо се зад Червените скалисти планини, сякаш да запечата гледката в паметта си.

— Аз… — Думите засядаха в гърлото му. — Аз ти вярвам, Съногадателко. Бил съм по онези земи. Зная посоката, но не и целия път. Затова ли Силата ме е накарала да стана Търговец? За да покажа пътя на моето племе?

Тя не можеше да му отговори, но той и не очакваше отговор. Поспря пред Тиха вода и протегна ръка:

— Сбогом, приятелю. Изглежда, никога няма да разберем с какво гори слънцето… но каквото и да е, не съм сигурен, че е полезно за когото и да е от нас.

И той се изгуби между трепетликите, упътвайки се на изток — един уморен човек.

Тиха вода запита натъжено:

— Ще се сбъдне ли? Ще се сбъдне ли всичко, което му каза?

Тя се наведе, за да вдигне вързопа си.

— Да. Но ще трябва да преминат през много лишения. Зная, Пеещите камъни беше прав, Тиха вода. Никой не иска да стане Съногадател.

Той я изгледа несигурно:

— Защо започна да ме наричаш с истинското ми име?

Черните и очи се изпълниха с тъга.

— Ти се прероди, Тиха вода. Когато докосна Талисмана, душите на всички хора, които някога са го държали, се преляха в твоята и те промениха. Почувствах го, сякаш мълния мина през душата ми. Никога повече няма да бъдем същите.