Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ДЕСЕТА

Утрото беше хладно и влажно. Остър вятър подкарваше дъжда през полята и влагата проникваше през всяка пролука на господарския дом. Айслин се уви още по-плътно с дебелия вълнен шал и посегна с вкочанени пръсти към парче хляб. Захапа го и отиде при огъня, където удобно се бяха разположили Суейн и Болсгар. Седна на ниското столче и се заслуша в разговора им.

В дните след заминаването на Вулфгар Айслин прекарваше голяма част от времето си в компанията на стария рицар. Много неща у него й напомняха починалия баща! Той умееше да заглажда грубостта на Гуинет и Айслин понасяше присъствието й само заради него. Често търсеше съветите му по въпроси на домакинството или отношението към крепостните селяни. Опитът, насъбран през дългите години, го беше направил мъдър. Суейн също настояваше да чуе мнението му по много въпроси и с удоволствие разговаряше с него на чаша прясна бира. Двамата си припомняха старите времена, когато Болсгар все още смяташе малкия Вулфгар за своя кръв и плът, или Суейн разказваше за приключенията, които той и Вулфгар бяха преживели като наемници. Айслин и Болсгар внимателно слушаха.

Вулфгар напуснал дома като съвсем млад рицар. Заедно със Суейн започнал да печели хляба си като наемник. Славата им скоро се разпространила навсякъде и двамата започнали да искат все по-високи заплати за наемничеството си. Херцог Вилхелм също узнал за умението на Вулфгар да си служи с меча и копието и повикал двамата неразделни приятели в двора си. Още от първата среща между двамата мъже се породило сърдечно приятелство. Само след месеци Вилхелм го провъзгласил за свой верен човек и Вулфгар положил васална клетва.

Айслин обичаше да слуша разговорите на двамата мъже. Когато се появяваше в залата, Гуинет непрекъснато я мъмреше, че си пилее времето. Как можеше тази жена да се различава толкова много от баща си и несъщия си брат! Вулфгар едва беше изчезнал зад близкия хълм, когато тя се самопровъзгласи за господарка на дома и настоя всички да слушат единствено и само нея. Крепостните трябваше постоянно да са на разположение, да изпълняват моментално безсмислените й заповеди, да слушат непрекъснатите указания. Завладя с пристъп хранителните припаси и започна да раздава толкова малки порции, сякаш плащаше всяко зрънце жито от собствения си джоб.

Утринното спокойствие внезапно се наруши от пронизителен писък. Айслин уплашено скочи, когато видя тичащата по стълбите Майда. Майка й гръмко призоваваше демоните от подземното царство да вземат душата на сатанинското изчадие. За миг момичето повярва, че старата жена окончателно е полудяла. Скоро на стълбите се появи и Гуинет и със самодоволна усмивка изгледа нещастната Майда, която се криеше зад полите на дъщеря си.

— Залових майка ви в кражба — заяви тя. — Следователно живеем под един покрив не само с роби, а и с крадци. Бъдете уверена, че за всичко ще съобщя на Вулфгар.

— Лъжа! Лъжа! — проплака Майда. — Яйцата от паяци и пиявиците са си мои! Получих ги от евреите. А сега ги няма никъде. — Погледна към Гуинет и изплака: — Влязох в стаята си да ги потърся.

— Аз ли лъжа? — изсъска Гуинет. — Заварих я в покоите да се рови из раклите. И се осмелява да ме нарича крадла? Тази жена е луда!

— Мама изтърпя много неща от Рейнър и хората му — опита се да обясни Айслин. — Нещата, за които говори, й служат като лекарства за затваряне на рани. Бяха й много скъпи.

— Изхвърлих ги — обяви триумфално Гуинет. — Точно така, всичко изхвърлих. Няма да търпя подобни глупости в къщата, още по-малко в спалнята си.

— Гуинет! — извика сърдито Болсгар. — Нямаш право. Ти си гостенка в тази къща.

— Аз ли нямам право? — изфуча Гуинет. — Тук аз съм единствената, която има кръвна връзка с лорда на тези земи. Кой ще ми оспори правото да се грижа за имуществото по време на отсъствието му? — Бледосините очи изпускаха светкавици.

Болсгар презрително се изсмя:

— Така както винаги си се грижила за мен, нали? Разпределяш храната, сякаш сама си я произвела. Вулфгар ти остави злато, ала ти даваш само малка част за издръжката ни и криеш всичко останало в собствения си джоб. Никога не си се интересувала от друго освен от собственото си благополучие.

— Трябваше да спася парите от твоята пословична щедрост — отговори раздразнено дъщеря му. — Щеше да ги пропилееш, както пропиля цялото ни злато. За оръжия, наемници, коне! И каква полза от всичко това?

Старецът извърна глава и изръмжа:

— Ако цял живот не бях вързан за две вечно недоволни и свадливи жени, които непрекъснато искаха нови дрехи, щях да пратя повече наемници с брат ти и нямаше да ни изгонят от дома ни.

— Да, да, винаги обвиняваш мен и бедната ми майка! Трябваше да се молим за всяка медна монета, когато искахме да си ушием нова одежда. Погледни гуната ми и ще разбереш колко добре си се грижил за мен. — Посочи избелялата си дреха и настойчиво продължи: — фактът си е факт: тук аз съм единствената роднина на Вулфгар и кръвните връзки ме задължават да пазя имуществото му. Няма да позволя тия проклети саксонци да злоупотребяват с великодушието му.

— Нямате никаква кръвна връзка — обади се невъзмутимо Суейн. — Когато прогонихте Вулфгар, майка ви официално се отказа от него. Заяви, че вече няма син.

— Дръж си езика зад зъбите, нещастен слуга! — изфуча като побесняла Гуинет. — Твоята задача е да лъскаш снаряжението му и да пазиш вратата му нощем. Затова ще мълчиш и ще слушаш моята дума. А аз заповядвам тази жена да държи мръсотиите си далеч от къщата! — О! — програка Майда. — Дори в собствения си дом не мога да се спася от крадци…

— Вашия дом? — подигра се Гуинет. — По заповед на Вилхелм сте лишени от всичките си имоти. — Посочи с пръст бедната жена и прибави: — И не смей да се разхождаш из залата като господарка, стара вещице! Повече няма да търпя нахалството ти.

— Не! — извика Айслин. — Вулфгар заповяда мама да остане тук. Именно брат ви възпря Рейнър, който искаше да я изхвърли.

Другата жена презрително изкриви устни.

— Не смейте да говорите така за чистокръвен нормански рицар! — после отново нападна Майда: — С какво право живеете в този дом? Само защото дъщеря ви топли леглото на лорда? Махайте се оттук! — изкрещя извън себе си тя. — Не искам да се мяркате пред очите ми! Потърсете си хижа в града. Вън оттук!

— Не! — извика несдържано Айслин. — Няма да позволя да я прогоните! Вулфгар й даде моята стая. Трябва да се съобразите със заповедите му.

— Не е ваша работа какво правя — озъби се Гуинет. — Единствената ми грижа е да не се разпилява имуществото му.

— Айслин! — прошепна тъжно Майда и подръпна дъщеря си за гуната. — Ще си вървя. Не ми остава нищо друго. Ще взема нещата си и ще се махна. И без това нямам почти нищо.

Айслин понечи да възрази, но старата жена уморено поклати глава и се повлече към стълбата. Момичето погледна след нея и безпомощно сви ръце в юмруци. Този жест не остана незабелязан за Гуинет и тя пронизително се изсмя.

— Понякога ми се повдига от теб, Гуинет — проговори с отвращение Болсгар.

Ала дъщеря му се наслаждаваше на триумфа си.

— Не разбирам защо съжаляваш тази луда. Достатъчно е загрозявала залата с дрипите и мрачната си физиономия.

Старецът се извърна и се загледа с каменно лице в пламъците. Суейн последва примера му. След малко викингът стана и напусна залата. Айслин продължаваше да наблюдава втренчено Гуинет, която с леки крачки пристъпи към масата и се отпусна в голямото кресло на Вулфгар. Хлин побърза да й поднесе порция агнешко и русата жена високомерно започна да се храни.

Скоро Майда слезе отново в залата с износена кожа върху мършавото си тяло и вързопче в ръка. Застана на прага и обърна молещи очи към дъщеря си. Айслин се загърна с шала и последва майка си навън в студеното есенно утро.

— Къде да отида сега? — изхленчи Майда. — Не е ли по-добре да избягаме от този дом и да намерим другаде убежище, докато се върне Вулфгар?

— Не — поклати глава Айслин. Положи усилия да запази самообладание и продължи: — Не, мамо. Ако избягаме, за нашите хора ще стане още по-трудно. Никой няма да се грижи за тях, няма да ги лекува, а Гуинет ще ги измъчва безмилостно. Освен това сега е война. Не е време за две беззащитни жени да скитат из страната.

— Вулфгар може да се върне с годеница и да ни изхвърли — произнесе със съмнение в гласа Майда.

Айслин вдигна поглед към далечния хоризонт и мислите й се върнаха към последната нощ преди заминаването му. Почувства върху тялото си ръцете, които я милваха и събуждаха желанието й. Погледът й омекна, очите й се замъглиха. Тя го чакаше, но какво ли правеше той? Дали го беше спечелила за себе си или трябваше да се бои, че при завръщането си ще доведе друга жена? След толкова мъже, които напразно бяха молили за ръката й, трябваше ли да стане любовница на човек, който не се уморяваше да повтаря, че не се интересува от жените? Не беше ли казал, че ще я забрави също като хвърлената ръкавица?

Не, невъзможно. Той се нуждаеше от тази „ръкавица“ повече, отколкото от всичко останало. Устните й се усмихнаха, в сърцето й пропълзя нова увереност. Не, Вулфгар не можеше току-така да я изтръгне от сърцето си.

Закрачи към изоставената хижа в края на улицата. Бащата и сина, които я бяха обитавали, бяха загинали в зашита на своя лорд.

Айслин понечи да пристъпи дървения праг, но Майда е ужас се отдръпна.

— Страх ме е от духове! В тази къща се въдят духове! — проплака тя. — Ако живея тук сам-сама и без защита, непременно ще ме нападнат.

— Не се бой, мамо — опита се да я окуражи Айслин. — Те бяха наши приятели. Никога не биха сторили зло на Ерландовата вдовица.

— Така ли мислиш? — Старата жена последва дъщеря си, изпълнена с детинско доверие.

Жалката хижа беше доста отдалечена от другите. Зад нея имаше храсталак, от който започваше блатото. Когато Айслин блъсна паянтовата врата, тежкият дъх на плесен я удари право в носа.

— Виж, мамо — прошепна тя. — Гредите са здрави и с малко повече усилия ще ти приготвим добър дом.

Вътре беше толкова тъмно, че не можеха да видят нищо от обстановката. Айслин трябваше да положи много усилия, за да потисне собствената си мъка и да развесели бедната жена.

Двете прозорчета бяха затворени с тънко изстъргани и намазани с мазнина животински кожи, които изобщо не пропускаха светлина. При всяка стъпка от покрития с тръстика под се вдигаше облак прах. Едната стена беше заета от грубо иззидана печка. Насреща имаше легло от дъбови дъски с изгнила постелка. Недалеч от печката беше поставена паянтова маса с един-единствен стол. Майда се отпусна изтощено върху него, докато Айслин остана на прага и се загледа навън, облегната на вратата. Скоро обаче се съвзе и решително се зае да превърне в дом мръсната дупка.

Майда несвързано си припяваше нещо и изобщо не спря, докато Айслин почистваше хижата. Изглежда, не осъзнаваше къде се намира и дори не вдигна глава, когато някой блъсна вратата.

Айслин стреснато се изправи, ала веднага се успокои, защото на прага застанаха Керуик и Хам, натоварени с одеяла и кожи.

— Решихме, че Майда има нужда от тях — обясни Керуик. — Те са от нейната стая. Гуинет ни заповяда да почистим, преди да се нанесе. Щом се осмели да нарече майка ви крадла, ние с удоволствие ще заслужим същото прозвище.

Айслин кимна благодарно и затвори вратата.

— Е, скоро ще нарекат всички ни крадци. Няма да допусна мама да страда от студ или глад.

Керуик загрижено огледа бедняшката хижа.

— Томас изработва нарове и палатки за норманите. Мисля, че ще ни даде един-два дюшека.

— Помолете го да дойде и да поправи пантите на вратата — допълни Айслин. — Страх ме е, че тя не може да възпре и най-дребното животно.

Керуик изненадано я изгледа.

— Да не би да смятате да живеете тук с майка си? — После страхливо продължи: — Няма да е много разумно. Рейнър и хората му са по-опасни от всяко хищно животно. Никой няма да посмее да стори нещо на майка ви. Норманите я смятат за луда и се боят от нея. Ала на вас…

Айслин наблюдаваше Хам, който разпръскваше пресни клонки по пода.

— Вие вероятно не знаете, но Суейн всяка нощ е на пост пред вратата ми. Той не се доверява на жените също като господаря си. Не би допуснал да се преместя тук.

— Много добре. Не бих могъл да спя спокойно, ако знам, че живеете тук — отговори мрачно Керуик. — Трябва да вървя, преди викингът да е узнал, че съм бил с вас. Не искам Вулфгар да помисли нещо лошо.

Двамата си отидоха и Айслин продължи работата си. Късно следобед се появи и Томас и доволно заяви, че носи исканите дюшеци. Младата жена с усмивка ги положи върху леглото, при което усети приятната миризма на изсушена детелина и въпросително се обърна към младежа.

— Не се учудвайте, милейди — засмя се той. — Току-що ги напълних в конюшнята. Някоя и друга норманска кранта тази вечер ще остане ненахранена.

Айслин неволно се засмя. Двамата оправиха леглото, после Томас смени износените кожени панти с нови и поправи ключалката. Освен това беше донесъл един кол, с който вратата се залостваше отвътре.

Когато се стъмни, Айслин доволно огледа новия дом на майка си. Майда се беше нахранила и спокойно спеше в мекото легло. Време беше да се връща в господарската къща. Умираше от глад, защото с изключение на сутрешното парче хляб, цял ден не беше сложила нищо в уста.

Когато влезе, завари Хан да скубе убитите от Суейн яребици. Момчето веднага скочи. Гуинет седеше до огъня с бродерията си, а Болсгар замислено дялкаше парче дърво.

— Оставих ви нещо за хапване, милейди — усмихна се момчето. — Ей сега ще го донеса.

Гуинет вдиша очи от бродерията си.

— Който закъснява, трябва да потърпи до утре сутринта — заяви заповеднически тя.

Айслин й обърна гръб и каза на Хам:

— Умирам от глад, Хам. Побързай, моля те.

Хам усмихнато кимна и изтича да донесе яденето. Айслин зае обичайното си място на трапезата. Гуинет презрително изсъска:

— Вие не сте жена на брат ми. Въпреки че топлите леглото му, оставате си само една робиня. Няма защо да вирите нос.

Преди Айслин да успее да отговори, Хам я побутна по рамото. На момчето можеше да се разчита. Беше приготвило ядене за двама. Тя се усмихна с искрена благодарност и започна да се храни. След малко заговори замислено, сякаш разсъждаваше на глас:

— Странно е, че толкова много саксонски жени станаха жертви на норманската похот, само не и вие, Гуинет. — Измери с очи мършавата фигура на по-възрастната жена и продължи с измамна мекота: — Е, може би не е толкова странно…

После се приведе към чинията си. Болсгар тихо се изсмя. Дъщеря му скочи и извън себе си се нахвърли върху баща си.

— Естествено! Ти пак вземаш страната на саксонските свине, вместо да се застъпиш за собствената си дъщеря! Дано херцог Вилхелм запрати всички ви в калта, където ви е мястото!

Побесняла от гняв, тя побягна нагоре по стълбата и с все сила затръшна вратата на новата си стая.

Нощите бяха дълги и мразовити. Небето се спусна ниско над земята и дори кратките дни минаваха в полумрак. Оголелите дървета жално проскърцваха под напора на северния вятър. Щом поривите му отслабнеха, от блатата се надигаше мъгла и се стелеше над селището. Локвите и поточетата започнаха да замръзват. Дъждът все по-често се примесваше с мокри снежни парцали. Хората хвърляха над обичайните си вълнени одеяния мечи, вълчи и лисичи кожи. Убиваха се много животни и в залата непрекъснато миришеше на щавени кожи.

Айслин всеки ден посещаваше майка си, за да се убеди, че е добре настанена в новия си дом. Въпреки нежните й грижи, Майда все повече се затваряше в себе си. Хората разказваха на Айслин, че до късно през нощта водела разговори с духовете на мъртвите.

Гуинет правеше всичко, за да засили безумието й. Винаги, когато я видеше, заговаряше за прокълнатия й дом. Освен това й втълпяваше, че бившите й поданици я мразят и презират. Обърканият дух на Майда все повече се откъсваше от действителността. Започна да вари магически питиета, които щели да прогонят норманите от английска земя. Айслин скоро проумя, че няма смисъл да я разубеждава в безумните й надежди.

В един студен и ветровит ден, когато сивите облаци вихрено се носеха по небето, Хам се уви по-плътно във вълнения си шал и обърна гръб на поривите на вятъра. Доволно си каза, че ловът на животни с ценни кожи е минал много успешно. Ръцете и краката му бяха увити с прясно ощавени парчета, овързани с кожени ремъци, а голямата вълча кожа, зашита върху жакета, отлично топлеше мършавото тяло. В ръцете си стискаше билките, които беше взел от Майда по поръчение на Айслин. Спря за миг под навеса на една хижа, за да си поеме дъх.

— Ей, ти там! Хам!

Обърна се и видя Гуинет, застанала на прага на залата в леката си наметка.

— Ела тук! Веднага! — извика заповеднически тя. Момчето се подчини. — Иди да донесеш дърва за стаята ми! Огънят догаря, а тези каменни стени са леденостудени.

— Простете, милейди — отговори с учтив поклон Хам, — ала господарката ми е дала неотложно поръчение. Щом го изпълня, веднага ще ви донеса дърва.

Гуинет студено го изгледа.

— Проклет саксонски безделник! — избухна тя. — Какво ми говориш за някакво си поръчение! Не разбираш ли, че мръзна? Веднага донеси дърва!

— Ала господарката Айслин ми нареди…

— Няма такава господарка — отговори презрително Гуинет. — Айслин е курвата на лорд Вулфгар. Аз съм негова сестра, следователно господарката на този дом съм именно аз! Заповядвам ти да донесеш дърва!

— Моята господарка Айслин ме очаква — отговори упорито момчето. — Ще донеса дървата ви след това.

— Нещастен глупак! — изфуча Гуинет. — Ей сега ще се погрижа да те нашибат с камшик, както заслужаваш.

Двама от свитата на Вулфгар наблюдаваха отдалеч караницата и Гуинет заповеднически махна с ръка към тях.

— Хванете този безсрамник и го вържете на кола за мъчения. После го бичувайте, докато костите му се оголят.

Хам побледня от уплаха. Двамата нормани се поколебаха. Знаеха, че дължат послушание на сестрата на своя лорд, но много се съмняваха, че той би наложил такова тежко наказание за непослушанието на момчето. Служеха вярно на Вулфгар, защото го познаваха като разумен и справедлив господар. Трябваше ли да се подчинят сляпо на сестра му, когато заповедта й произтичаше от жесток каприз?

Очевидното им колебание раздразни още повече Гуинет.

— Аз съм сестра на Вулфгар и ви заповядвам да се подчините! Хванете го и го бичувайте!

Мъжете знаеха, че Вулфгар лично наказва провинените саксонци. В негово отсъствие с правата му се ползваше Суейн, ала тъй като викингът не се виждаше никъде, не се осмелиха открито да се противопоставят на гневната заповед и неохотно повлякоха момчето към кола за мъчения.

Айслин вдигна болното дете в скута си и го притисна до себе си, за да му даде част от собствената си топлина. Крехкото телце се вдигаше и отпускаше конвулсивно. Пъшкането на детето често се прекъсваше от силни пристъпи на кашлица. Хам трябваше да донесе камфорови листа, за да ги сварят и парата им да облекчи задуха на момиченцето. Къде ли се бавеше? Отдавна беше тръгнал. Досега винаги беше оправдавал доверието й. Нима се мотаеше точно днес, когато малката страдаше?

Когато дишането на детето се поуспокои, Айслин го подаде на майката и тръгна да търси Хам. Затвори вратата на хижата и се загърна плътно в топлата наметка. В този миг забеляза двамата нормани, които привързваха отчаяно отбраняващия се момък към кола за наказания. Дългите медноцветни къдрици се разпиляха по раменете й, когато хукна към тях и сърдито изкрещя. Сложи ръце на кръста си и се изстъпи пред двамата мъже с гневно святкащи очи. Френските думи излизаха от устните й ясни и режещи.

— Какво означава това? Кой зъл дух ви накара да заловите бедното момче, което изпълняваше поръчението ми, и да го вържете на кола в този дяволски студ?

— Лейди Гуинет ни заповяда — оправда се единият. — Хам отказа да изпълни заповедта й.

— Веднага го пуснете, глупаци такива! — заповяда решително Айслин. — Пуснете го, или ще се погрижа да си получите заслуженото от лорд Вулфгар!

— Не смейте! — изсъска зад гърба й Гуинет. — Вие нямате думата тук, Айслин!

Момичето смело се извърна и изчака Гуинет да се приближи.

— Значи така, Гуинет, осмелявате се да си присвоявате задълженията на лорд Вулфгар. Пак ли ще го лишите от полезен роб?

— Полезен? — изфуча побесняла Гуинет. — Този безделник се осмели да се противопостави на изричната ми заповед.

— Странно — проговори иронично Айслин. — Никога не ми е създавал трудности. Може би просто не умеете да се отнасяте добре с него. Той не е свикнал да угажда на женските капризи. Те само го объркват.

— Аз ли съм капризна? — изсъска Гуинет. — Ти пък си курва! Курвата на копелето! Безсрамна саксонска проститутка! Как се осмеляваш да ми противоречиш! В отсъствие на Вулфгар господарката съм аз. Никой не може да ми оспори правото да заповядвам!

— Никой не се съмнява, че много ви се иска са станете господарка, Гуинет. Ала Вулфгар не ви е дал това право. По-добре се подчинявайте на разпорежданията му.

— Няма защо да го питам! — процеди през зъби Гуинет. — Аз съм му сестра. Вие не сте му роднина.

Айслин гордо вирна глава.

— Не съм му кръвна роднина, вярно. Въпреки това знам за него повече, отколкото предполагате. Справедливата му ръка наказва злосторника бързо и заслужено за разлика от капризите ви. Той знае, че трябва да се отнася справедливо и любезно с поданиците си.

Гуинет презрително се изсмя.

— С удоволствие бих узнала откъде черпите тези познания. Как ви остана време да го опознаете? Нали нямахте търпение да се напъхате в леглото му! — Очите й гневно се присвиха. — Или храните надежда да спечелите сърцето му?

— Ако успея, той ще бъде възнаграден със същото — отговори хладно Айслин. — Ала се съмнявам, че някой е в състояние да му влияе.

— Глупости! Курвите винаги са съумявали да подчинят мъжа на желанията си. Стига малко да полюшнете бедра, и той изобщо няма да забележи, че го водите за носа. — В думите й се примесваха гняв и завист. Припомни си как брат й милваше тази саксонска вещица пред очите на всичките си хора, и едва не побесня от ярост при мисълта, че Рейнър също я желаеше. — Мъже! Малко повече заклъгленост и главите им се замайват! Ала не са в състояние да оценят истинската дама. Не всяка умее да излага на показ прелестите си…

— За какви прелести говорите? — промърмори подигравателно Айслин. — Дори пъпката на плачещата върба има повече чар от вас.

— Курва! — изграчи Гуинет. — Казват, че мъжките ръце карат женските тела да се закръглят. Ако е вярно, вие сте минали през ръцете на десетки мъже.

Айслин равнодушно сви рамене.

— А вие, скъпа Гуинет, не сте докосвана от никой друг, освен от родната си майка.

Гуинет напразно се опита да намери достоен отговор.

— Достатъчно! — изфуча най-после тя. — Няма да търпя безсрамието ви. — Обърна се към норманите и заповяда: — Съблечете му дрехите и го нашибайте с камшика. Да видим дали ще се осмели още веднъж да се противопостави на заповедите ми.

— Не! — извика Айслин и умолително се обърна към норманите: — Едно момиченце е тежко болно и Хам трябваше да ми донесе билки, за да облекчим страданията му. Той не е виновен. Направи само това, което му наредих. Нека първо отидем при детето. Щом се върне Вулфгар, ще му изложа случая и той ще реши дали момчето заслужава наказание.

Гуинет забеляза нерешителността на мъжете и усети, че положението се изплъзва от ръцете й.

— Не! Няма да отлагаме. Какво ме интересува някакво си саксонско, изчадие? Безсрамието на роба трябва да бъде наказано. Не се изпречвайте на пътя ми, нещастнице!

— Нямате право да заповядвате на норманите! — изкрещя в отговор Айслин.

Гуинет даде воля на гнева си.

— Оспорвате правата ми, така ли, жалка робиньо? Добре тогава, ей сега ще ви науча да се подчинявате! — Посочи с ръка към нея и изкрещя: — Хванете я! Вържете я до упорития хлапак!

Дори Хам разбра значението на френските думи. Умното момче отдавна се вслушваше в разговорите между норманите. Отчаяно се задърпа и изплака:

— Не! Не я докосвайте!

Мъжете бяха ужасени от бясната омраза на Гуинет, ала не се осмеляваха да дадат израз на чувствата си. За тях беше всекидневие да натупат някоя саксонска жена, но тази беше собственост на Вулфгар и това променяше нещата. Лордът жестоко щеше да се разправи с тях за нанесеното му оскърбление. Нека лейди Гуинет се излага на гнева му, те обаче нямаха намерение да го сторят.

— Хванете я! — изкрещя Гуинет, забелязвайки колебанието им. Когато най-сетне един от мъжете пристъпи към Айслин, Хам се изтръгна от ръцете на другия. Ала норманинът по-скоро имаше намерение да отдалечи момичето от побеснялата Гуинет, отколкото да й стори зло. Сложи ръка на рамото й, но Айслин не разбра намерението му. Отдръпна се и наметката остана в ръцете му.

— Не късай дрехите й, глупако! — изрева Гуинет. — Свали й гуната. Тя ми трябва.

— Така ли? Ето ви дрехата ми! — изкрещя ядно Айслин и с треперещи пръсти смъкна презглава гуната си. Хвърли я в калта пред Гуинет и я стъпка с крака. Леденият вятър уви тънката долна риза около тялото й, ала тя не усети студа в своята разгорещеност. — Много добре. Вземете си я сега.

Пронизителният глас на жената изсвистя като острие на меч в ледения вятър.

— Бичувайте я, чувате ли! Петдесет удара на голо! — Гласът й пресекна от омраза: — Когато брат ми се върне, няма да има и следа от прелестите ви.

Ала двамата нормани нямаха намерение да изпълнят заповедта. Първият отпусна камшика и отстъпи крачка назад. Другарят му го последва.

— Няма да го направим. Лейди Айслин излекува раните ни. Няма да й се отплатим по този жесток начин.

— Мръсни негодници! — изрева Гуинет и улови кожения камшик. — Сега ще ви покажа как да учите на послушание робите.

Вдигна ръка и с удесеторена от гнева сила я стовари върху гърба на Айслин. Коженият камшик изсъска като змия и се уви около крехката й плът. Младата жена потръпна от болка, ала от устните й не се изтръгна нито звук. В очите й нахлуха сълзи. Сви се и се опита да избегне следващия удар.

— Спрете!

Айслин смаяно се извърна. Суейн крачеше към нея с потъмняло от гняв лице. След него подтичваше Хам. Без съмнения верният прислужник беше изтичал да извика грамадния викинг.

Ослепяла от гняв, Гуинет отново вдигна ръка и камшикът изплющя във въздуха. Суейн светкавично улови китката й, захвърли камшика и го настъпи с крак. Опря ръце на хълбоците си и невъзмутимо отговори на унищожителния й поглед.

— Казах да престанете — изръмжа с дебелия си глас.

— Какво? — Гласът на Гуинет пресекваше от безпомощна ярост. Беше готова да избухне в сълзи. — Тази кучка най-после трябва да си получи заслуженото.

Викингът заплашително пристъпи напред.

— Чуйте ме добре, лейди Гуинет, защото животът ви зависи от онова, което ще ви кажа сега. Моят господар Вулфгар предаде това момиче в ръцете ми и заповяда да се грижа добре за него по време на отсъствието му. Нареди да го защитавам от мъже и жени. Айслин е негова и никога няма да допусна да я бичувате. Ако при завръщането си я намери обезобразена и в ужасни рани, не очаквайте милост за деянията си. Затова сега ще я отведа оттук и това е не само в нейна, но и във ваша полза. Вървете си с мир, лейди Гуинет, и не се противопоставяйте на волята на Вулфгар.

Без да й даде възможност да отговори, викингът взе наметката от норманина и загърна треперещото тяло на момичето. Айслин вдигна към него пълни със сълзи очи и се усмихна с нежна благодарност. Сложи ръка на рамото му и смутеният великан сърдито изръмжа, че отдавна е отвикнал от женските нежности. Младата жена с усмивка го остави и хвана ръката на Хам, за да отведе и него далеч от яростта на Гуинет. Двамата забързаха към болното дете, за да облекчат страданията му.

Айслин се приближи до буйния огън в залата и с потръпване си припомни всички подробности на този кошмарен ден. Трудно й беше да се отърси от страшните преживявания. Беше доволна, че поне момиченцето се почувства по-добре. Ала не можеше да забрави удара с камшик. Припомни си наказанието на Керуик и си каза, че някой ден може да привържат и нея към кола за мъчения и Вулфгар собственоръчно да я бичува. Потръпна от ужас, ала в същия миг страстно пожела още сега да се озове в силните му обятия, които да я утешат за преживяното унижение. Затвори очи и го видя пред себе си, меко усмихнат, с топли и нежни очи.

О, Господи! Май беше на път да се отдаде изцяло на чувствата си и да забрави повелите на разума. Как можеше да бъде сигурна, че ще се върне при нея непроменен? Права беше Гуинет — брат й можеше да доведе в къщи друга жена. Каква ли съдба щеше да й отреди тогава?

Невъзможно. Тя беше сигурна, че раздялата е също така тежка за него, както и за нея. Нима всичко беше лъжа? Целувките му? Горещата му прегръдка?

Остави настрана бродерията и се надигна с тежка въздишка. Какво да прави? Може би все пак е по-добре да избяга, за да запази последните остатъци от гордостта си…

Керуик вдигна очи към нея. Очите му замислено оглеждаха стройната фигура. Ръцете на момичето нежно се плъзнаха по струните на арфата. Не беше докосвала любимия си инструмент след пристигането на норманите. Нестройни звуци пронизаха тишината на голямата зала и отекнаха в каменните й стени.

Керуик с болка си припомни деня, в който баща й беше дал съгласието си за сватбата. Тогава му беше обяснил, че дъщеря му свири на арфа само когато е потисната или тъжна. А тя правеше точно това след известието за предстоящата сватба. Керуик почувства, че, както и тогава, сърцето й търси утеха в мрачната мелодия.

Надигна се и пристъпи към нея. Посегна към ръката й и ласкаво я стисна. Айслин вдигна натежалите от сълзи ресници и от гърдите й се изтръгна мъчителна въздишка.

— О, Керуик, толкова се уморих от постоянните разправии с Гуинет. Какво да правя? Да се откажа от мястото си в леглото на лорда и да предоставя на Гуинет да властва необезпокоявана над дома ни? Смяташ ли, че ще стане по-справедлива и ще се отнася по-добре с крепостните, ако се махна оттук?

— Напротив — отвърна младежът. — Ще се държи още по-непоносимо, защото няма кой да я връща в правия път. Вие сте единствената, която в отсъствие на Вулфгар се опълчва срещу омразата й. Баща й затваря очи пред грубостите й, а Суейн е зает с хората си и не й обръща внимание. Аз също не съм повече от обикновен роб — заключи с горчива усмивка той.

— Какво да сторя, за да я вразумя? — попита горчиво Айслин. — Нямам никакви права. Всеки норманин може да направи с мен, каквото си поиска.

Керуик се приведе към нея.

— Вие сте под защитата на Вулфгар. Гуинет не може да ви стори нищо. След онова, което се случи днес, хората му много добре знаят как да се държат с вас. Надявам се и Гуинет да го е разбрала. Вие сте единствената, която може да защити крепостните от капризите и жестокостта й. Не бива да бягате.

— Вие няма да ме освободите от задълженията ми, нали, Керуик? — попита с горчива усмивка тя.

— Не. Както и вие не ме освобождавате от моите.

Айслин се усмихна и на сърцето й олекна.

— О, Керуик, май сте отмъстителен.

— Не — усмихна се весело младежът и продължи с шеговит тон: — Годеникът, осмян пред целия свят, рядко е благороден.

Айслин го изгледа отстрани.

— Струва ми се, че раните ви бързо зарастват, Керуик. И не оставят белези.

— За кои рани говорите, милейди? За сърдечните ли? Старая се да ги прикривам, но ви уверявам, че сърцето ми е същото, както преди. — Той погледна дълбоко в сините очи и продължи: — Ти си все така красива, Айслин.

Айслин се извърна, но остави ръката си в неговата.

— Не се бой от нищо, мила. Не искам да те притеснявам. Знам, че се държах егоистично, но те желаех с цялата си душа. Искам смирено да се извиня, че те измъчих с желанието си.

Айслин се надигна на пръсти и бегло го целуна по бузата.

— Нека останем завинаги приятели, Керуик.

Зад гърба й прозвуча пронизителен, коварен смях. Айслин се обърна стреснато и се озова лице в лице с Гуинет. Майда скочи от тъмния си ъгъл и веднага напусна залата.

Гуинет застана пред тях с опрени на кръста ръце. В ъглите на устните й играеше злобна усмивка.

— Брат ми ще се радва да чуе, че през време на отсъствието му любовницата му се забавлява с други мъже. — Безцветните очи просветнаха доволно. — Кълна ви се, че лично ще се погрижа да му го съобщя.

Керуик сви ръце в юмруци. За първи път в живота си усещаше неудържимо желание да удари жена. Айслин обаче се усмихна с добре изиграна веселост.

— Не се съмнявам, че ще осъществите заплахата си, Гуинет. Надявам се обаче да опишете само онова, което наистина сте видели и чули.

С тези думи тя спокойно мина покрай нея и се запъти по стълбите към спалнята си.