Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ТРЕТА

Малкото пленници, заловени в Даркенвалд, бяха освободени на сутринта, след като прекараха нощта на открито във вериги. Вцепенени от уплаха, мъжете стояха неподвижни, сякаш все още не проумяваха, че поражението е окончателно. Скоро площадът се изпълни с жени, които им носеха храна и вода. Който откриваше роднини, им даваше да ядат и пият и ги отвеждаше в дома си. Други, чиито братя, синове и съпрузи бяха убити, се надвесваха с плач над пресните гробове. Трети напразно търсеха познати лица между мъртвите и живите. После се отдалечаваха с мъка на сърце, питайки се дали някога ще срещнат отново близките си.

Айслин беше застанала пред портата и с тежка мъка в сърцето наблюдаваше суетнята на хората. Пристигналите от Крейгън крепостни погребваха мъртвите под надзора на двама от доверените рицари на Вулфгар. Появи се Майда и се запъти към гроба под дъба. Положи на могилата букет есенни цветя и коленичи на студената земя. Хълцания разтърсиха раменете й. По отчаяните думи и жестове личеше, че разговаря с мъртвия си съпруг.

След малко се надигна с мъка и бавно тръгна обратно към портата. Краката й тежаха като олово и отказваха да я отнесат обратно в дома, пълен с чужди лица. Някои от жените пристъпиха към нея, търсейки утеха и опора. Майда безучастно слушаше плачовете им. Очите под подутите клепачи бяха неподвижни и не изразяваха нито разбиране, нито каквото и да било вълнение. Айслин потръпна от ужас — красивата и горда някога господарка на Даркенвалд Хол постепенно се превръщаше в нещастна луда старица.

Внезапно Майда разпери ръце, сякаш не можеше да понася повече плачовете на жените.

— Махайте се оттук! Моят Ерланд загина за вас, а вие посрещате убийците му само с мърморене и не смеете да вдигнете очи! Така е, нали! Вие ги пуснахте в къщата ми, позволихте им да унижат дъщеря ми и да заграбят богатствата ми. О, Господи!

Селянките уплашено се отдръпнаха. Майда едва се довлече до портата. Забеляза Айслин и спря.

— Ще ги оставя сами да събират билки и да превързват раните на мъжете си — промърмори с подути устни тя. — Омръзна ми да слушам оплаквания, да споделям тревоги и да превързвам гноящи рани.

Айслин с тъга се загледа подире й. Нима това беше жената, която тя познаваше откакто се е родила? През целия си живот Майда беше обикаляла блатата и горите и беше събирала лековити корени и билки, за да ги суши и превръща в мехлеми, отвари и какви ли не лекарства. Помагаше на всеки, който почукаше на вратата й. Беше обучила и собствената си дъщеря в изкуството да лекува и грижливо й беше посочила всички места, където се намираха лечебните билки. А сега просто отблъскваше от себе си страдащите, без да изслуша горчивите им оплаквания. Айслин разбра, че на гърба й се стоварва още една отговорност.

Ръцете й замислено се плъзгаха по вълнената гуна. Трябваше бързо да се преоблече, за да се изплъзне от похотливите очи на норманите, а после веднага да се заеме за работа. Хукна нагоре по стълбата и се скри в стаята си. Изми се грижливо, среса косите си, облече чиста долна риза от меко платно, а върху нея красива гуна от лека теменуженосиня вълна.

Не бяха й оставили нито колан, нито дори панделка за косата, за да се издокара поне малко. Алчността на норманите не знаеше граници. Ала нямаше смисъл да тъгува за изгубените богатства.

Излезе от стаята си и се запъти към спалнята на родителите си, където майка й пазеше своите билки и мехлеми. Там беше прекарала последната нощ с Рейнър. Решително блъсна вратата и замръзна на прага. Вулфгар седеше в големия стол на баща й пред отворения прозорец. Изглеждаше гол. В краката му беше коленичил Суейн, старият викинг. Беше се навел над бедрото на господаря си и изглежда се опитваше да го лекува.

При влизането й двамата мъже трепнаха. Вулфгар се надигна от креслото и посегна към тежкия боен меч. Айслин видя, че не е напълно гол, а носи на хълбоците си съответстващата на положението му кожена препаска. Забеляза и пропитата с кръв мръсна кърпа, увита около бедрото му. Големите, тромави пръсти на Суейн внимателно опипваха раната. Вулфгар с усмивка отпусна меча и падна в големия стол. Нямаше защо да се бои от това нежно женско същество.

— Моля за прошка, милорд — промълви смутено Айслин. — Исках само да взема билките на мама. Не знаех, че сте тук.

— Вземете онова, за което сте дошла — заповяда Вулфгар, без да сваля очи от променената й фигура.

Айслин пристъпи към масичката и напълни таблата с билки.

Обърна се и видя, че двамата мъже отново са се навели над мръсната превръзка. Приближи се и опитното й око веднага различи засъхналата кръв и зловещия червен оток около раната.

— Махни оттам грубите си ръце, викинге — заповяда решително младата жена. — Иначе скоро ще се принудиш да играеш ролята на бавачка при еднокрак просяк. Направи място.

Мъжът я изгледа с недоверие и неохотно се отмести. Айслин остави таблата и се отпусна между разкрачените колене на Вулфгар. Подръпна внимателно превръзката и подробно огледа раната. Отокът беше пълен с гъста жълтеникава течност.

— Раната гнои — установи делово тя. — Разтворили сте я наново. Надигна се и отиде до огъня. Потопи чиста ленена кърпа в горещата вода, която вреше в казана, и я извади с помощта на разклонена пръчка. Положи я върху мръсната превръзка със странна усмивка на лицето.

Вулфгар се изви на стола си, ала стисна зъби и от гърлото му не се изтръгна нито звук. Да бъда проклет, ако покажа болките си пред тази малка саксонска вещица, повтаряше си той. Вдигна поглед и я видя пред себе си с опрени на кръста ръце. В очите му ясно се четеше съмнение. Нима това крехко същество наистина умееше да лекува?

Айслин посочи крака му.

— Парата ще размекне коричката и ще подсуши раната. — После горчиво се усмихна и прибави: — За конете се грижите по-добре, отколкото за самия себе си.

Обърна се и с бързи крачки отиде до окаченото на куката снаряжение на Вулфгар. Извади късата кама от ножницата и сивите очи на стария викинг недоверчиво се присвиха. Когато той посегна към грамадната си бойна брадва, Айслин с усмивка вдигна камата и я постави върху жарта в камината.

Надигна се и забеляза, че мъжете все още не проумяват какво възнамерява да прави с раната.

— Нима смелият нормански рицар и страшният викинг се боят от простото саксонско момиче? — попита иронично тя.

— Не е страх — отговори спокойно Вулфгар. — Ала не ми се вярва да изпитвате особена любов към норманите. Защо искате да ме лекувате?

Айслин се обърна и затърси нещо сред билките на майка си. Разтърка между пръстите си няколко сухи листа и ги смеси с гъша мас. Разбърка гъст мехлем и обясни:

— Мама и аз отдавна се славим с умението си да лекуваме рани и болести. Не се страхувайте, имам достатъчно опит. Ако смятате, че храня зли намерения, трябва само да си припомните, че на ваше място бе дошъл Рейнър и не само аз, а и всички селяни биха страдали много повече под ботуша му. Затова ще ви пощадя — поне засега.

— Имате право — кимна спокойно Вулфгар. — Ако замисляте нещо, ще ви кажа само, че Суейн ще бъде безмилостен. И без това постоянно ми повтаря колко коварни са жените…

— Грубиян — отговори презрително Айслин.

Вулфгар се приведе напред и равнодушно обясни:

— Народът му отдавна упражнява изкуството на умъртвяването и е открил неподозирани възможности за удължаване на страданията.

— Заплашвате ли ме, милорд? — попита невинно Айслин.

— Не. Никога не съм имал намерение да ви плаша. — Изгледа я изпитателно и спокойно се отпусна назад. — Ала преди да се заемете с лечението, бих желал да узная името ви.

— Айслин, милорд. Айслин, бивша Даркенвалд.

— Много добре, Айслин, позволявам ви да правите с мен, каквото си искате. На ваше разположение съм — отговори с усмивка Вулфгар. — Скоро ще дойде и моето време.

Айслин потръпна от ужас. Лицето й поруменя. Защо трябваше да й напомня за неизбежната й участ? Постави хаванчето с мехлема върху гореща плоча, после коленичи и притисна бузата си до коляното на мъжа, за да не може да мърда. Железните мускули на прасеца се опряха в гърдите й. Дръпна внимателно навлажнената превръзка и успя да я отдели от раната. Прорезът беше страшен — от коляното почти до чатала.

— От английски меч ли е? — осведоми се тихо тя.

— Спомен от Сенлак — отговори Вулфгар и сви рамене.

— Лошо се е прицелил — отбеляза Айслин. — Само педя по-нагоре и щеше да ми спести доста страдания.

Напълни гърне с гореща вода и отново седна, за да промие раната. Избърса внимателно всички корички и остатъците от мръсната превръзка, след което посегна към нагорещената кама. Видя, че Суейн грабна брадвата и застана плътно зад нея. Вдигна очи и спокойно срещна изпълнения с недоверие поглед.

Вулфгар изкриви лице в горчива усмивка.

— Не се опитвайте да довършите делото на английското острие, скъпа. Надявам се, че компанията ми в леглото не ви е чак толкова отвратителна. — После вдигна рамене. — Мъжествеността на Суейн вече десетки пъти е била подлагана на изпитания. Той би искал и аз да запазя своята.

Айслин хладно го изгледа.

— О, нима желаете да имате синове, милорд?

Вулфгар почти се разсърди.

— Не ме е грижа ще имам ли наследници или не. Вече прекалено много копелета населяват бедната ни земя.

Айслин се усмихна с горчива ирония.

— Аз също не го искам особено, милорд.

Притисна горещата кама към началото на раната и умело я плъзна надолу, за да затвори зейналите краища и да изгори зашилото месо. Вулфгар дори не изохка. Тежката миризма на изгоряла плът я удари право в носа. Тялото на норманина се изви, мускулите се напрегнаха, скулите още повече изпъкнаха. Айслин остави камата и внимателно намаза раната с приготвения мехлем. После взе парче мухлясал хляб и го стри на гъста каша с малко вода. Намаза раната с дебел слой от сместа и превърза бедрото с чисти ленени ивици. Доволно отстъпи крачка назад и огледа свършената работа.

— Превръзката ще стои така три дни. После ще я сваля. Препоръчвам ви да щадите крака си колкото се може повече, милорд.

— Болката вече отслабва — промърмори Вулфгар. По челото му бяха избили ситни капчици пот. — Все пак трябва да се разхождам. Кракът не бива да се обездвижва.

Айслин сви рамене и се зае да събира лекарствата си. Обърна се да си върви, но забеляза на гърба му още една, значително по-малка рана, която също беше възпалена. Опипа я внимателно и Вулфгар се сви от болка. Когато обърна глава към нея, в очите му се четеше такова отчаяние, че Айслин не издържа и се засмя.

— Няма да я обгарям, успокойте се. Само леко минаване с ножа и малко мехлем.

Зае се да обработи и втората рана, когато леко почукване на вратата я стресна. В спалнята влезе Керуик, понесъл част от нещата на Вулфгар. Айслин вдигна очи за миг, ала побърза да сведе глава към гърба на норманина, за да не смущава годеника си.

Вулфгар внимателно изгледа младия мъж, който нареждаше дрехите в малкия скрин край леглото. Керуик спря за миг, ала при вида на извърната глава на Айслин побърза да излезе, без да е казал нито дума.

— За какво ми е сбруята! — изръмжа Вулфгар. — Суейн, отнеси я долу и се погрижи да не ми доведат в спалнята и самия Хън!

След като мъжът от севера затвори вратата зад гърба си, Айслин посегна към таблата с билките и понечи да излезе.

— Останете, демоазел — заповяда Вулфгар.

Младата жена се извърна към него и зачака. Рицарят с усилия се надигна и внимателно пристъпи с ранения крак. Когато се увери, че може да стои прав, навлече през глава ленената риза и блъсна капаците на прозореца. После се извърна и внимателно огледа обляната от слънчева светлина стая.

— Тук ще бъде моята спалня — заяви хладно той. — Погрижете се нещата на майка ви да изчезнат и всичко да бъде основно почистено.

— Простете, милорд — произнесе подигравателно Айслин — ала къде ще заповядате да ги отнеса? Може би в кочината на английските свине?

— Коя е вашата спалня? — попита той, без да обръща внимание на горчивата подигравка.

— Стаята отсреща, стига да не са ми отнели и нея.

— Тогава отнесете там вещите й, Айслин — каза Вулфгар и срещна святкащите й от гняв очи. — И без това от днес нататък стаята ви няма да ви трябва.

Айслин пламна от срам при този нагъл намек. Избягна погледа му и зачака да бъде освободена. В стаята се възцари тишина. Чу се само как Вулфгар се раздвижи и разрови жаравата в камината. После затвори капака на раклата и внезапно грубият му глас прозвуча съвсем близо до нея:

— Какъв ви е този мъж?

Айслин се дръпна като опарена и смутено го изгледа.

— Говоря за Керуик. Какъв ви е той? — Почваше да става нетърпелив.

— Никакъв! — процеди през зъби тя.

— Но го познавате, нали! Той също ви познава.

Айслин възвърна част от самообладанието си.

— Разбира се. Той беше господар на Крейгън и често се срещахме със семейството му. Пък и търгувахме едни с други.

— Вече не му остана нищо за търгуване. Загуби и титлата си. — Сивите очи я пронизваха. — Появи се едва когато селището се беше предало. Когато му заповядах да се покори, веднага захвърли меча си на земята и се обяви за мой роб. — В гласа му прозвуча неприкрито презрение.

Айслин отговори спокойно, възвърнала почти цялата си обичайна сигурност.

— Керуик е по-скоро учен, отколкото воин, макар че баща му го обучи в рицарските изкуства. Все пак се би смело на страната на Харолд.

— Обаче загуби ума и дума при вида на избитите селяни. Никой от норманите не би могъл да го уважава.

Айслин сведе очи.

— Той е с нежна душа, а хората отвън бяха негови приятели. Обичаше да разговаря с тях, възпяваше в рими тежката им участ. Видял е много мъртви, откак норманите нахлуха в страната ни.

Вулфгар сложи ръце зад гърба си. Грамадната му фигура изглеждаше заплашителна.

— А какво стана с онези, които не загинаха? — осведоми се той. — Колко избягаха и успяха да се скрият в гъстите гори?

— Не съм чула нищо за тях — отговори почти искрено Айслин. Беше забелязала няколко мъже, които навлязоха в блатата след смъртта на баща й, ала не знаеше имената им, нито пък дали са останали живи.

Вулфгар протегна ръка и докосна една от златните къдрици. Колко прекрасна беше копринената им мекота… Очите му жадно я поглъщаха. Айслин усещаше как волята й се стопява като сняг на слънце. Усмивката, която озари лицето му, показа, че е прозрял играта.

— Значи не знаете кои са избягали? — продължи развеселено той. — Все едно. Мъжете ще се върнат и ще се подчинят на новия си господар — също като вас.

Ръката се спусна към рамото й и я притегли към мощното му тяло.

— Моля ви се… — Айслин с мъка удържаше треперенето си. Ръката меко помилва рамото й и внезапно я пусна.

— Погрижете се за покоите ни — заповяда с тих глас той. — А ако някой се нуждае от помощта ви, грижете се за него също така добре, както сторихте с мен. Всички тук са моя собственост и са толкова малко, че трябва непременно да ги опазим живи и здрави.

Айслин изскочи навън и едва не се сблъска с Керуик, натоварен с оръжията на новия си господар. Мина покрай бившия си годеник със сведени очи и побърза да се скрие в стаята си. Трепереше с цялото си тяло и дълго не съумя да се овладее. Как можа този проклет норманин да я извади от равновесие! Щеше да му даде да се разбере! Каква беше тази непреодолима сила, която се излъчваше от сивите му очи? Не биваше да се оставя във властта му.

След известно време слезе долу и с мъка забеляза доведените току-що крепостни селяни. Бяха навързани един след друг за глезените и едвам се движеха с жалки подскоци. Пазачите им бяха на коне. Яхнал грамадния си жребец, Вулфгар й заприлича на зъл езически бог, който заплашва живота на бедните хорица.

Селяните се струпаха в двора като стадо свине. Айслин с облекчение установи, че никой не е ранен. Отстъпи крачка назад, защото Вулфгар спря коня точно пред нея и скочи от седлото.

— Нали не сте убили никого? — попита с треперещ глас тя.

— Не. Хората ви не се предадоха, а като всички добри саксонци хукнаха да бягат — отговори подигравателно той.

Айслин го изгледа с искрящи от омраза очи и се сви болезнено под ироничната му усмивка. Обърна се рязко и изчезна зад тежката порта.

Скоро в Даркенвалд се възцари строг ред. Всички нормани бяха подслонени в замъка, споровете помежду им бяха уредени и всеки се захвана с работата си, защото отлично знаеше, че Вулфгар не изпуска юздите от коравата си ръка.

На вечеря Айслин застана начело на трапезата като първа дама на дома. Зае мястото, което по право принадлежеше на майка й. Ала нито за момент не й се удаде да забрави властното присъствие на норманския воин до себе си. Вулфгар разговаряше със Суейн, който седеше от другата му страна, и сякаш напълно я беше забравил. Нали самият той настоя тя да заеме почетното място на трапезата! Айслин трябваше да се подчини, макар да я болеше сърцето при мисълта, че майка й трябва да се задоволява с остатъците от храната като всички останали крепостни.

— Мястото на робинята не е на трапезата до господаря — припомни му с горчивина тя. Ала Вулфгар отговори с хладен, пронизващ поглед:

— Ще бъде, щом господарят заповядва.

По време на вечерята Керуик прислужваше като обикновен слуга. Айслин се чувстваше неловко в присъствието на годеника си. Не можеше да понесе примирението, което се четеше в очите му. Рейнър също не я изпускаше от очи. Мрачният му поглед издаваше дива омраза към Вулфгар и Айслин имаше чувството, че може да пипне с ръка тази омраза. От друга страна, — изпитваше злобна радост при мисълта, че този негодник е побеснял от ревност.

С посиняло око и подута буза Хлин страхливо разнасяше кани с бира. Потръпваше всеки път, когато мъжете изреваваха някаква заповед или протегнатите им ръце опипваха гърдите или талията й. Жалките й одежди бяха закърпени с дебели конци и мъжете високо се обзалагаха кой пръв ще ги разкъса тази нощ.

Майда сякаш не забелязваше страха на слугинята. Беше съсредоточила цялото си внимание върху остатъците от храна, които мъжете подхвърляха на кучетата. Айслин виждаше как от време на време майка й бързо пъхва в устата си изтръгнатата от псетата хапка.

Вечерята почти привършваше. Одеждата на Хлин беше устояла на жадните мъжки ръце. Ала накрая гневът на Рейнър се стовари върху невинното същество. Сграбчи момичето, притисна го до себе си и брутално разряза с камата си връзките на гуната. Притисна устни до разголените гърди, без да обръща внимание на сълзите й.

Айслин бързо извърна очи. Не вдигна поглед дори когато Рейнър метна момичето на рамото си и излезе навън. Когато успя да се овладее и изправи глава, срещна пронизващия поглед на Вулфгар.

— Времето тече бързо, Айслин — усмихна се той. — Ваш неприятел ли е то?

Младата жена не можа да устои на погледа му. Много добре знаеше какво означават тези думи. Новият господар се беше наситил на обилната вечеря и жадуваше за други удоволствия.

— Попитах ви нещо, демоазел. Времето ваш неприятел ли е?

Айслин впи очи в неговите и тихо прошепна:

— Не, не мисля.

— Значи не се страхувате от мен? — продължи да разпитва Вулфгар. Айслин смело поклати глава.

— Не се боя от никого, освен от Бога.

— А той ваш неприятел ли е? — не я оставяше Вулфгар.

— Искрено се надявам да не е така — отговори младата жена. — Той е единствената ми надежда. — После решително вирна брадичка. — Казват, че херцогът ви е много набожен. Ние се подчиняваме на един и същи Бог, нали, а той изби хиляди хора, за да спечели трона на Англия!

— Едуард и Харолд скрепиха с клетва искането му. Ала когато кралят умираше, Харолд води доверителен разговор с него и после заяви, че на смъртното си легло Едуард му е завещал короната. Никой не можа да докаже, че лъже, но… — Вулфгар сви рамене. — Вилхелм има право да иска короната. Тя му принадлежи по рождение.

Айслин остро го изгледа.

— Внукът на обикновен кожар? Та той е… — Тя се стресна и спря насред изречението.

— Да, демоазел, той е копеле — продължи невъзмутимо Вулфгар. Усмихна се, макар и с горчивина. — Това е нещастие, да, и много хора също го изпитват.

Айслин поруменя от срам и сведе очи.

— Копелетата също са хора, Айслин. Нуждите и желанията им не са по-различни от тези на другите мъже. А тронът е също така привлекателен за незаконния син, както и за законнородените, ако не и по-желан.

Той се надигна и я издърпа да стане. Тънките вежди над сивите очи се извиха подигравателно. Ръцете му обгърнаха тънката й талия и притиснаха стройното й тяло до неговото.

— Хайде, скъпа. Време е да започнем с укротяването на опърничавата. Омръзнаха ми компанията на мъжете и шумът на битките. Тази нощ съм настроен за по-нежни борби.

Айслин го изгледа унищожително, но преди да й хрумне достоен отговор, тишината в залата беше прорязана от дрезгав вик на ярост. Обърна се и видя как Керуик връхлита върху тях с кама в ръка. Остана като закована на мястото си, очаквайки острието да се забие в гърдите й. Не знаеше дали годеникът й иска да убие Вулфгар или нея. Едва когато норманинът я закри с тялото си и посрещна с голи ръце оръжието, от гърлото й се изтръгна задавен писък.

Суейн, с вечното си недоверие, отдавна подозираше, че младият саксонец изпитва дълбоки чувства към дъщерята на загиналия лорд. Затова и сега реагира светкавично. Юмрукът му се стрелна напред и простря Керуик на пода. После настъпи с крак тила на падналия, без усилия изтръгна камата от юмрука му и я запрати към стената. Вдигна неразделната си бойна брадва, готов да я забие в главата на жертвата.

Айслин изпищя:

— Не, за Бога, недейте! Смилете се над него!

Суейн вдигна очи. Мъжете в залата също втренчиха погледи в нея. Разтърсвана от плач, младата жена се вкопчи във Вулфгар и отново изхълца:

— Не, моля ви, не! Не го убивайте! Пощадете го, умолявам ви!

Майда се промъкна към тях и замилва гърба на дъщеря си.

— Първо убиха баща ти, а сега ти вземат и годеника. Нищичко не ти оставиха, проклетите нормани.

Вулфгар се обърна като опарен.

— Какви ги дрънкаш, вещице? Наистина ли е неин годеник?

— Така е — кимна страхливо Майда. — Само след седмица трябваше да се венчаят.

Вулфгар отмести очи към младия саксонец, после обвиняващо изгледа Айслин. Накрая рязко заповяда на Суейн:

— Отнесете го при кучетата и го вържете до тях. Утре сутринта ще се заема с него.

Викингът кимна и издърпа безжизненото тяло.

— Не бой се, саксонецо — изрева дрезгаво той. — За тази нощ си спасен, благодарение на жената. Май добрата ти звезда продължава да те закриля.

Айслин все още трепереше от страх. С ужас видя как отведоха Керуик в дъното на залата и го привързаха към стената. Суейн метна тялото насред лаещата глутница и кучетата стреснато се разбягаха. В бъркотията никой не забеляза как Майда вдигна захвърлената на пода кама и я скри под наметката си.

Айслин се обърна към Вулфгар и с треперещ глас промълви:

— Много съм ви задължена…

— Така ли? — изръмжа той. — Е, няма да мине много време и ще узная съвсем точно докъде се простира благодарността ви. Когато ви обещах свещеник, само след минута ме наругахте пред очите на всичките ми хора. Впрочем, излъгахте ме и като казахте, че саксонецът с бялото лице няма никакво значение за вас. — Смехът му беше пълен с презрение. — По-добре да бях чул от вашите уста, че ви е годеник, а не да го узная случайно от старата вещица.

Айслин не можа да се въздържи.

— Излъгах, за да не го убиете — отговори разгорещено тя. — Щяхте да го направите, нали!

Сивите очи се впиха в нейните, тъмни и заплашителни.

— Нима наистина ме смятате за глупак, демоазел? Как така ще убивам ценните си роби! Ала само преди секунди Керуик наистина щеше да намери смъртта си, ако старата не го беше обявила за ваш годеник. Така поне разбрах защо се държа толкова неразумно.

— Сега го пощадихте, но какво ще стане утре? — попита настойчиво Айслин.

— Готова ли сте да дадете себе си, за да спася живота му? Е, това не би била почтена замяна, защото откъде да знам какво ще получа — произнесе подигравателно Вулфгар и стисна китката й. — Да вървим. Искам да се убедя лично в жертвоготовността ви.

Айслин се опита да се изтръгне от желязната му хватка, ала не успя.

— Май се страхувате, че отдаването ви може да не струва един човешки живот — продължи да я дразни рицарят.

Съпротивата й отслабна и двамата бързо изкачиха витите стълби. Вулфгар освободи поста, застанал пред вратата на спалнята и бутна Айслин да мине пред него. После грижливо пусна резето. Облегна се на стената със скръстени пред мощните гърди ръце. По устните му пропълзя усмивка.

— Чакам, демоазел. — Очите му проследиха прелъстителните извивки на тялото й. — Чакам и горя от желание.

Айслин отговори колкото се може по-достойно:

— Дълго ще чакате, господарю. Не съм от вашите нормански курви.

Вулфгар продължаваше да се усмихва.

— Не сте готова да се жертвате дори за бедния Керуик? Жалко. Утре сутринта сигурно ще ви е мъчно, че не сте го сторили.

Айслин му хвърли изпълнен с омраза поглед.

— Какво трябва да направя?

Мъжът небрежно сви рамене.

— Най-справедливото е да ми покажете разменната стока. Не се плашете, нали сме сами.

— Колко сте отвратителен! — отговори с възмущение Айслин.

Усмивката не слизаше от устните му.

— Не сте първата, която ми го казва. Макар че обикновено ми говорят друго. — После настойчиво продължи: — Хайде, Айслин! Започвам да ставам нетърпелив. Нека видим струва ли си да пощадя живота му.

— Не, не и не! — затропа с краче младата жена. — Няма да се правя на лека жена!

— Бедният Керуик — въздъхна Вулфгар.

— Мразя ви! — изкрещя тя, ала норманинът изобщо не се трогна.

— Аз също не изгарям от любов. Не обичам лъжкини.

— Щом не ви харесвам, защо е тая проклета игра! — изплака тя. Вулфгар се изсмя като на себе си.

— Не е нужно да ви обичам. Искам само да спя с вас. Желая ви и това е всичко.

— За мен не е така! — изсъска ядно тя.

Раменете му се разтресоха от смях.

— Вече не сте девствена, нали? Какво значение има един мъж повече?

— Взеха ме веднъж, против волята ми. Това не означава, че спя с всеки.

Мъжът вдигна учудено вежди.

— Значи няма да го направите дори за да спасите Керуик?

Айслин с мъка потисна хълцането си и отчаяно се извърна настрани. Не можеше да се пребори с подигравките му. Развърза връзките на гуната и я остави да падне на земята. После измъкна презглава долната риза. Одеждите се заплетоха в краката й.

Вулфгар бавно се приближи и подробно огледа тялото й, сякаш се готвеше да си купува кон. Вниманието, с което оцени всяка подробност на фигурата й, я накара да затаи дъх от унижение. Изправи се и гордо вдигна брадичка. Ала за неин ужас омразата все повече се примесваше със странна възбуда, неизпитвана досега.

— Прекрасна сте — въздъхна Вулфгар и посегна към закръглената й гръд.

Айслин се вцепени от страх. Ала засрамено трябваше да установи, че докосването разля по тялото й предателска топлина.

Показалецът на мъжа меко проследи вдлъбнатината между двете гърди и се плъзна към гъвкавата талия. Тази жена беше наистина, съвършена, стройна и с дълга крайници. Гърдите й бяха напълно узрели за любов, гъвкави и потръпващи, порозовели под нежните му милувки.

— Е, как смятате, достойна ли съм да спася живота на бедния човек? — процеди ледено тя.

— Разбира се — гласеше спокойният отговор. — Не съм се и съмнявал в това. Вие не сте виновна за постъпката на Керуик. Животът му е в неговите собствени ръце. Подарявам му го. Разбира се, ще го накажа, защото постъпи дръзко и необмислено, а аз не мога да отмина с мълчание подобно нападение. Но нищо, което бихте сторили, не е и състояние да промени веднъж взетото ми решение.

Айслин побеля като платно и посегна да го удари. Вулфгар светкавично улови китката й и я привлече към себе си. Ръцете му замилваха тялото й. Опита се да се освободи, но не успя. Погледът на усмихнатите сиви очи я пронизваше до мозъка на костите. Изглежда, се забавляваше от съпротивата й.

— Ето го отново дивото малко лисиче. Ти си достойна да спасиш живота на всеки мъж. По-достойна си дори от всички тронове на света.

— Негодник, жалък подлец! — изкрещя тя. — Ти, ти… копеле!

Хватката му стана още по-силна, докато лицето му се вкамени.

Притисна я до себе си и телата им сякаш се разтопиха едно в друго. Айслин изпъшка от болка и стисна здраво зъби, за да не извика. Бедрата й бяха заклещени между неговите и пулсиращата му мъжественост сякаш я пронизваше.

— Искам да запомните едно, демоазел — проговори ледено мъжът. — Нямам особени предпочитания към жените, още по-малко пък към лъжкините. Ако ме излъжете още веднъж, ще трябва да изтърпите доста по-страшни неща.

Блъсна я и тя едва не се строполи на пода. Чу го, че се раздвижи, и уплашено вдигна очи. Мъжът стискаше в ръка веригата, с която баща й връзваше кучетата. Нима думите й толкова го бяха разгневили, та възнамеряваше да я пребие с нея? Сърцето й лудо заби, когато рицарят се надвеси отгоре й, и тя с последни усилия се опита да се отмести. Краката й отчаяно блъснаха протегнатите му ръце.

Скочи, ала не можа да се изплъзне от желязната му хватка.

— Не! — изплака и се втурна към вратата. Треперещите й пръсти не бяха в състояние да вдишат тежкото резе. Въпреки раната на бедрото Вулфгар я настигна с един скок. Топлият му дъх заплашително се блъсна в тила й.

Айслин се извърна и хукна към камината, отчаяно търсейки нещо за защита. Препъна се в дебелата вълча кожа и полетя на пода. Преди да успее да се изправи, норманинът я настигна, обви ръце около талията й и двамата се строполиха върху кожата.

— Пуснете ме! — изпъшка тя. Тялото й потръпваше от ужас. Усещаше погледа му върху лицето си, но не смееше да отвори очи. — Пуснете ме, моля ви!

Учуди се, когато мъжът се изправи на крака и я вдигна да стане. Вгледа се в разширените й от страх очи и в погледа му се изписа нежно-иронична усмивка. Ръката му меко отмахна падналата на челото й къдрица.

Айслин уви ръце около тялото си, за да прикрие голотата си, ала не можа да откъсне очи от неговите.

Вулфгар се засмя. Хвана малката й ръка и я поведе към края на леглото. Когато се наведе да вземе веригата, Айслин изплака и понечи да се изтръгне от ръката му. Мъжът я бутна на пода, привърза веригата към гредата на леглото и заключи другия й край около глезена й. Айслин смутено го изгледа и се изчерви.

— Нямам намерение да ви загубя, както ви изгуби Рейнър — Произнесе подигравателно той. — Тъй като навън вече няма мъртви саксонци за погребване, много се съмнявам, че ще останете в Даркенвалд, ако ви позволя да се измъкнете, докато спя. Веригата е достатъчно дълга и ще се движите съвсем свободно.

— Колко сте великодушен, милорд — отговори подигравателно Айслин. Гневът отново вземаше връх. — Не си представях, че ще стигнете дотам, да ме вържете като куче с верига, докато се забавлявате с мен.

— Така ще си спестя усилията — засмя се той. — Много добре разбирам, че без чужда помощ няма да успея да укротя диваче като вас.

Надигна се и пристъпи към огъня. Започна да се разсъблича с гръб към нея. Свита на студения под, Айслин не го изпускаше от очи. Останал полугол, мъжът се загледа в огъня, потърквайки бедрото си, сякаш за да намали болката.

Айслин неволно се запита в колко ли битки е взел участие. Бронзовите гърди бяха прорязани от голям белег, произхождащ вероятно от дълъг меч. Цялото му тяло беше осеяно с по-малки и по-големи белези. Мускулите, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа, свидетелстваха за изпълнен с лишения и упорит труд живот, посветен на ездата и умението да върти меч.

Ала сега, на трепкащата светлина на огнището, той й се стори уморен и отпаднал. Почти физически усещаше изтощението му. За момент усети в сърцето си съчувствие към норманския враг, поддържан само от изключителната сила на духа си. Вулфгар въздъхна и раздвижи уморените мускули. Съблече се докрай и грижливо подреди дрехите си. Обърна се към нея и Айслин затаи дъх при вида на прекрасното мъжко тяло. Сви се на кълбо и се опита да прикрие голотата си.

При тази проява на уплаха Вулфгар трепна, сякаш едва сега си припомни присъствието й. Виолетово-сините очи бяха вдигнати към неговите и в тях се четеше панически страх. Устните му се разкривиха в подигравателна усмивка, той се отпусна на леглото и хвърли към нея една от оставените там вълчи кожи.

— Лека нощ, скъпа — промърмори усмихнато той и се уви в дебелата кожа.

По лицето й се смесиха облекчение и почуда. Побърза да се завие с кожата и се намести удобно на твърдия каменен под.

Вулфгар духна свещта и се разположи по средата на широкото брачно легло на родителите й. Не мина дълго време и равномерното му дишане изпълни стаята.