Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Първото утро на 1067 година освети колебливо мрачното лондонско небе. Първо се разредиха падналите ниско мъгли, после непрогледният мрак на небесния свод се проясни към опушено сиво. Беше много студено и дъхът на малкото станали рано замръзваше около устата и носа.

Дойде денят, в който Вулфгар трябваше да прекрати дългия пост. Рицарят стана рано, облече се в пълно бойно снаряжение и изведе Хън на открито. Разходи го по замръзналото поле, за да свикне с тежестта на господаря си. Слънцето бързо се издигаше. Когато и последните парцали мъгла се разсеяха, Вулфгар най-сетне остана доволен от състоянието на жребеца и се върна в обора. Нахрани го и внимателно разтри влажната му кожа. Верният му другар сякаш надушваше предстоящата битка, защото непрекъснато пръхтеше и възбудено потропваше с копита.

Едва след като се погрижи за коня, Вулфгар се качи в залата и мълчаливо седна пред приготвената закуска. Нахрани се и доволно се отпусна в едно кресло пред камината. Вдигна крака на ниското столче и се замисли. Предстоящият ден щеше да реши целия му живот…

Внезапно усети, че вече не е сам. Вдигна очи и видя застаналите пред огъня Гоуейн, Милбърн и Бюфон. Удължените лица ясно издаваха загрижеността им.

Гоуейн се осмели да заговори пръв.

— Моля ви, бъдете предпазлив, милорд. Често съм наблюдавал Рейнър по време на бой. Когато напада, е склонен…

Вулфгар го прекъсна с равнодушен жест. Милбърн също направи опит да го предупреди.

— Изслушайте ме, Вулфгар. Използвайте обстоятелството, че противникът ви държи щита доста високо и косо пред тялото си. Ако го улучите, където трябва, щитът ще се плъзне встрани и мечът ви ще намери пролука.

— Спокойно, другари — усмихна се Вулфгар. — Знам, че ми мислите доброто, и с удоволствие ще се възползвам от съветите ви. Ала най-важното е, че в този двубой ще си имам работа с подъл негодник, а не с честен рицар. Освен това никой от вас няма право да прикрива гърба ми. Турнирът е непредвидим. Всичко е в Божиите ръце. Ще бъдете ли мой секундант, сър Гоуейн?

Младият рицар с готовност се съгласи. Вулфгар се изправи и се запъти към голямата спалня. Огледа празното помещение и погледът му отново се помрачи. Знаеше, че днешният ден изисква напрягане на всички душевни и физически сили, и не биваше да допуска копнежът по Айслин да размекне твърдостта му. Опита се да си втълпи, че ще се бие преди всичко за правата върху Даркенвалд, ала не успя. Дори да го победят, Англия беше пълна с новозавоювани имоти, които можеше да спечеш. Ала никъде нямаше момиче, което го даряваше с толкова любов като Айслин. Свали тежката броня, изми се и се зае да облича одеждите, които беше решил да носи на турнира. Ризницата и щитът бяха приготвени на леглото. Санхърст беше дал най-доброто от себе си, за да ги излъска до блясък Вулфгар сърдито изгледа изкривения на тила шлем и погледът му отново се помрачи. Рейнър без съмнение щеше да се възползва от всички честни и нечестни средства, за да завоюва Даркенвалд и бившата му господарка. При Кевъншир Вулфгар едва не загина от коварството му и беше сигурен, че черният рицар все още желае смъртта му. Дори да бъде победен днес, щеше да продължи да го преследва.

Облече се и остана за миг неподвижен пред камината, пълна с пламтяща жар. Въздъхна тежко и посегна към парчето жълто кадифе върху масата. Погледа го известно време и го хвърли в огъня. Платът пламна и скоро се сви до купчинка пепел.

Вулфгар тръсна решително глава, наметна вълнената пелерина и пристъпи към леглото. Подреди снаряжението си в щита и го свърза във вързоп. После препаса тежкия меч и пъхна в колана си бойната брадва.

Верните рицари го очакваха в залата. Гоуейн пое вързопа и бързо излезе навън. Милбърн закрачи заедно с лорда си, а Бюфон тръгна след тях.

Вулфгар неволно избухна в смях, когато възрастният рицар го помоли да не се разправя твърде жестоко с добрия сър Рейнър.

— Помнете, милорд — добави ухилено той, — че имаме нужда от него. Ако вече няма кой да служи за мишена на гневните ви изблици, на нас тримата лошо ни се пише.

Определеното за турнира място беше препълнено с хора. Никой от пристигналите в Лондон благородници не желаеше да пропусне спешния двубой. Повечето бяха опънали палатки и седяха в удобни столове пред тях. Другите се задоволяваха с примитивните трибуни, по които бяха поставени тесни пейки. Цялото турнирно поле беше украсено с великолепни флагове. Крепостните и селяните нямаха достъп до трибуните. Това беше въпрос на рицарска чест и простият народ не биваше да я замърсява с любопитството си.

Вулфгар и придружителите му излязоха на полето. Рицарят се запъти към определената за него палатка, придружен от Гоуейн, и внимателно огледа приготовленията за турнира. Кралската палатка все още беше затворена, защото подухваше леден вятър, и от Айслин нямаше и следа. Затова пък в палатката на Рейнър цареше трескава възбуда.

Вулфгар слезе от коня, окачи пред муцуната му чувал с овес и успокояващо помилва копринената грива. Гоуейн отнесе снаряжението вътре и започна да проверява внимателно всяка част на плетената ризница. После огледа ремъците на щита. Вулфгар мълчаливо навлече кожената престилка и младежът му помогна да облече тежкото снаряжение.

Поднесоха им чиния с месо и кана с вино. Вулфгар отказа да се храни преди турнира, ала Гоуейн с треперещи ръце надигна каната и отпи голяма глътка. Понечи да я надигне повторно, ала господарят му укорно го изгледа.

— Би било много жалко, ако поради вашата небрежност и лекомислие изгубим двубоя, Гоуейн. Затова се съвземете.

Младият рицар почервеня като рак и промърмори:

— Аз съм твърдо убеден, че победителят ще бъдете вие, милорд.

— Благодаря ви — отговори Вулфгар. — Оставете най-после каната и ми помогнете да сложа ръкавиците. И да не се наложи аз да ви помагам.

Гоуейн тържествено се поклони и побърза да изпълни нареждането. Часът наближаваше и в главата на Вулфгар се въртеше една-единствена мисъл — да победи. Беше печелил много турнири в миналото, ала в никой от тях залогът не беше толкова голям, както в днешния. Рейнър не само умееше да си служи отлично с оръжията, ала се славеше и със своята хитрост. Двамата никога не бяха заставали един срещу друг, ала Вулфгар беше наясно, че няма да му бъде лесно да го победи.

Прозвучаха фанфари, за да възвестят пристигането на краля. Айслин щеше да бъде единствената жена в свитата му. За щастие Вулфгар нямаше защо да се тревожи от присъствието й. Кралят никога не би се възползвал от ситуацията за своя собствена изгода. Беше известен с верността си към съпругата си Матилда.

Вулфгар нетърпеливо отметна завесата на палатката и излезе навън, където го очакваше Хън. Свали торбата с овес и още веднъж помилва успокоително пръхтящото животно. Заговори му с мек глас, както разговаряше с най-добрите си приятели, и животното закима с глава, сякаш го разбираше. Рицарят се метна на седлото и Гоуейн веднага притича с щита и шлема. Вулфгар протегна врат, ала не можа да види нито кралската палатка, нито Айслин.

Рейнър също излезе от палатката си, придружен от оживено жестикулиращия Вашел. Черният рицар се метна на седлото и хвърли коварен поглед към противника си, който беше застанал неподвижен в края на очертаното място и очакваше знака за началото на турнира. Направи подигравателен поклон и полето се огласи от грозния му смях.

— Най-после дойде денят, Вулфгар — протръби гръмкият му глас. — Надявам се някой ден да гостувате на мен и красивата Айслин в Даркенвалд. Няма съмнение, че ще ги спечеля за себе си. Няма да ви се разсърдя, ако пожелаете да хвърлите поглед върху бившата си любима. Нали и вие проявихте великодушие спрямо мен.

Гоуейн стисна ръце в юмруци и понечи да се нахвърли върху нахалника.

— Останете на мястото си, рицарю — спря го невъзмутимо Вулфгар. — Днес се бия аз. Окажете ми честта собственоръчно да му строша черепа.

— Какво виждам? — провикна се развеселено Рейнър. — Очевидно онази малка мръсница е завъртяла главата и на бедния момък! Сигурно ви е много трудно да я защитавате от всичките й любовници.

Вулфгар отлично проумяваше намеренията на Рейнър и спокойно изслуша подигравките му. Вашел пошепна нещо в ухото на братовчеда си и черният рицар отново избухна в луд смях.

Ала проехтелият фанфарен сигнал му заповяда да мълчи. Време беше да започнат турнира. Противниците се раздвижиха и за миг зрителите помислиха, че ще се сблъскат още преди сигнала. Ала двамата рязко стегнаха юздите и потеглиха в галоп към кралската палатка.

Едва сега Вулфгар откри жълтите панделки. Когато се приближи, забеляза, че Айслин е облякла под подплатената с лисици наметка любимата му жълта гуна. Видът й стопли сърцето му и го преизпълни с вяра в победата. И без думи знаеше за кого ще бие сърцето й по време на борбата.

Застанал пред палатката си, Вилхелм отговори с достойнство на почтителните поздрави на рицарите си. После прочете условията, при които щеше да се реши този въпрос на честта. Двамата противници се задължаваха да се подчинят на изхода на двубоя и повече да не вдигат оръжие един срещу друг. Айслин седеше до краля с бледо лице, овладяна и сериозна.

Не сваляше очи от Вулфгар, въпреки че рицарят не я поглеждаше. Гордо изправен на седлото, Вулфгар слушаше с каменно лице думите на господаря си. Айслин едва не извика с все глас кому от рицарите желае победата, ала си каза, че тук чувствата не играят никаква роля. Тя също трябваше да се подчини на изхода от двубоя.

Отново проехтяха фанфари. Двамата рицари обърнаха конете си и Айслин улови за миг пронизващия поглед на Вулфгар. Ала само след секунда противниците заеха позиции, обозначени от флаговете им. Застанаха един срещу друг в двата края на полето и нахлупиха шлемовете си. Секундантите им подадоха дългите копия и рицарите ги вдигнаха в поздрав към краля, фанфарите проехтяха за трети път. Замлъкването им беше знак за първия сблъсък.

Сърцето на Айслин трепереше от страх и тревога, ала тя продължаваше да седи неподвижна на мястото си и да се взира с каменно лице в своя рицар. Само притисна незабелязано ръце под дебелата наметка и отново произнесе молитвата, която беше повтаряла рано сутринта в кралския параклис.

Тежките бойни коне напрегнаха мускули и препуснаха един срещу друг. Страховитият тропот на копитата им отекна болезнено в сърцето на момичето. Двамата се сблъскаха и над полето се понесе протяжен звън на метал. Копието на Вулфгар беше отблъснато от щита на Рейнър, докато копието на противника се строши в щита му. Айслин неволно въздъхна от облекчение.

Двамата рицари обърнаха конете и се върнаха на изходните позиции. Получиха от секундантите си нови копия и веднага препуснаха в атака. Този път копието на Вулфгар улучи целта, ала не можа да издържи на сблъсъка с противниковия щит. От силния удар тялото на Рейнър политна назад и рицарят едва успя да се задържи на седлото. Неговият удар остана далеч встрани.

Отново препуснаха назад, за да получат и третото копие. Хън беше в стихията си. Вулфгар усещаше как хълбоците му треперят от възбуда. Рейнър полетя като вихър насреща му. Сблъсъкът беше ужасяващ. Вулфгар устреми цялата си тежест в копието и този път улучи края на противниковия щит. Хън се втурна право срещу коня на Рейнър и животното не можа да издържи на страшния удар. Айслин прехапа до кръв устните си, когато Хън за малко не се спъна в падналия жребец. Ала закаленият в битките кон успя да запази равновесие.

Вулфгар спокойно отстъпи назад. Видя, че Рейнър не е пострадал от падането, затова също скочи от коня си и захвърли копието. Борбата щеше да продължи с други оръжия.

Рейнър посегна към бойния боздуган, ала като видя, че железните му шипове са отстранени по заповед на Вилхелм, ядно го захвърли настрани и извади тежкия боен меч. Вулфгар измъкна бойната си брадва, ала също отпусна недостойното за един рицар оръжие и се въоръжи с верния си меч.

Очите на Айслин се разшириха от ужас. Сблъсъкът на воините беше страшен. Силните удари отекваха в ясния зимен ден. Скоро борбата се разгорещи и зрителите вече не смогваха да различават святкащите на яркото слънце острия. Грамадните щитове приличаха на крепостни стени, до които противникът нямаше достъп. Мечовете тежко се отпускаха върху дебелото, обковано с желязо дърво. Скоро по лицата на бойците потече пот и намокри кожените престилки, които пазеха тялото от железните пръстени на плетените ризници. Рейнър се извиваше като змия и непрекъснато подскачаше около противника си. Вулфгар изглеждаше по-бавен, ала ударите му бяха силни и точни.

Това не беше безобидна турнирна игра, а крайно напрегнато премерване на всички душевни и физически сили. Щеше да победи по-търпеливият. Рейнър пръв почувства, че ръката с меча започва да натежава. Вече не можеше да избягва атаките на Вулфгар със същата гъвкавост. Внезапно обаче Вулфгар почувства, че нещо спъва крака му. Беше захвърлена на земята верига. Рейнър побърза да се възползва от предимството си и ударите заваляха като дъжд върху щита на противника му. Вулфгар се отпусна на коляно, за да освободи глезена си. Айслин скочи и притисна ръка до устните си.

Най-после Вулфгар успя да се изтръгне от веригата и въпреки устремните атаки на Рейнър се изправи на крака. Отстъпи няколко крачки назад, за да си поеме дъх, и отново зае позиция за бой.

Борбата продължи дълго, без някой от противниците да е завоювал решаващо предимство. Докато Вулфгар сметна, че е дошъл моментът да напрегне всичките си сили. Замахна с тежкия си меч и се устреми напред. Върхът улучи Рейнър във врата и изкриви шлема му. Преди да успее да го намести, отгоре му се стовари страшен удар, който засегна шлема и се заби дълбоко в щита. Докато Рейнър стоеше като замаян, Вулфгар с все сила дръпна тежкия си меч. Противникът изпусна щита и остана само с боен меч. Вече нямаше с какво да пази тялото си. Силата на нападенията му непрекъснато отслабваше. Скоро мощен удар го улучи в рамото и обездвижи ръката, която държеше меча. Въпреки всичко Рейнър не изпусна оръжието си. Следващият страшен удар свали шлема му. Черният рицар политна като замаян и бавно се свлече на земята. Тялото му се разтърси от конвулсивни тръпки.

Вулфгар пое дълбоко въздух и отстъпи крачка назад, без да изпуска противника си от очи. Рейнър със стон се опитваше да се изправи. Айслин не смееше дори да диша. Безмълвно се молеше ужасната борба най-после да завърши. Изглежда, Рейнър наистина беше победен. Отпусна се на замръзналата земя и повече не мръдна. Вулфгар бавно се извърна към краля и вдигна меча си в знак на поздрав.

В този миг разширените от ужас очи на Айслин предупредиха рицаря за заплашващата опасност. Вулфгар се завъртя светкавично и успя навреме да парира коварния удар на Рейнър в незащитения си гръб. С все сила го удари през гърдите с широката страна на меча и противникът му се строполи на земята. От гърлото на Рейнър се изтръгнаха задавени писъци. Черният рицар се сви в краката на врага си и примря.

Вулфгар отмерено закрачи към палатката на краля, наблюдавайки скришом светналото от радост лице на Айслин. Спря пред господаря си и с достойнство попита:

— Смятате ли, че двубоят е приключен, сър?

Вилхелм с усмивка кимна.

— Никога не съм се съмнявал в изхода, Вулфгар. Бихте се смело и достойно защитихте честта си. — Хвърли развеселен поглед към Айслин и добави със свойствения си сух хумор: — Бедната ви дама, изглежда, вярва, че сте се били само заради нея. Най-добре веднага й покажете, че не бива да очаква прекалено много от победата ви.

Вулфгар заби тежкия меч в земята и захвърли до него стоманените ръкавици. После свали шлема и кожената качулка и ги окачи върху меча. Закрачи решително към Айслин, която едва вдигна натежалите от радостни сълзи очи, прегърна я и зажаднелите му устни се впиха в нейните. Целувката беше безкрайна и Айслин усети, че дъхът й пресеква в мощната му прегръдка.

Междувременно Вашел помагаше на победения да се изпрани. Двамата бяха оставени да се оправят сами. Рейнър се подпря на рамото на братовчед си и впи яден поглед в целуващите се, Дрезгавият му глас мълвеше несвързани клетви за отмъщение.

— Все някога ще пратя в ада проклетото копеле — мърмореше той, Извърна се и закуцука към палатката си.

Вулфгар най-сетне остави Айслин и младата жена се отпусна като замаяна в стола си. Вулфгар направи кратък поклон в посока към краля.

— Отговорих ли на желанието ви, господарю? — попита с усмивка той.

Вилхелм сърдечно се засмя и приятелски смигна на Айслин.

— Най-после истината излезе на бял свят. Моят верен рицар не се интересува от богатите земи, а единствено от вас.

Айслин се изчерви, смутена от веселието на краля. Вилхелм се обърна към Вулфгар и гласът му прозвуча доста по-сериозно:

— След като победихте, ще се погрижа веднага да закрепя писмено правата ви върху Даркенвалд. Тази вечер ви каня на пир в двореца. Не бих желал да ни отнемате компанията и на прекрасната си дама. Без женската красота великолепието на кралския двор скоро би станало досадно. Дотогава ви желая добър ден, сър Вулфгар.

Вилхелм се обърна да си върви и с жест заповяда на Айслин да го следва. Момичето се подчини, ала няколко пъти се извърна, за да дари любимия си със сияеща усмивка.

Вулфгар би трябвало да се радва на победата си, ала едва се озова в пустата си спалня, когато беше обхванат от неудържимо нетърпение. Часовете до вечерта се влачеха отчайващо бавно. Заповяда на Санхърст да му приготви гореща баня. Въпреки всичките си усилия, днес момчето не можа да му угоди. Трябваше да излее отгоре му пет-шест ведра с гореща вода, докато най-сетне Вулфгар почувства облекчение в скованите си крайници. После дълго избира между скромните си одежди, докато най-сетне спря избора си върху тъмнокафяв жакет, който много му отиваше с ненатрапчивата си елегантност.

Метна се на коня си и потегли към двореца. Сърцето му биеше в нетърпеливо очакване. Минувачите го поздравяваха с радостни викове и одобрително потупваха Хън по врата. Пажът побърза да го отведе в залата, където също го посрещнаха с бурни поздравления. Когато множеството най-после се отдръпна, Вулфгар можа да види застаналата в другия край на залата Айслин, придружена от възрастна дама. Тя също го забеляза и по лицето й се изписа нежна усмивка.

Заслепен от красотата й, норманинът се извини на благородника, с който разговаряше, и закрачи към нея. Младата жена се втурна насреща му.

— Е, милорд — промърмори с кокетно изчервяване тя, — днес отново ме спечелихте.

Вулфгар учтиво й предложи ръката си.

— Да седнем на масата — проговори сковано той и я отведе към определените им места. Продължи външно да играе ролята на победител, който получава заслужената награда, и никой в залата не можа да заподозре какъв огън бушуваше в него. С цялото си същество копнееше да сграбчи Айслин в прегръдките си и да я отведе далеч оттук. Трябваше да положи всички усилия, за да спести на двора тази непристойна гледка.

По време на вечерята се водеха непринудени разговори. Вдигаха се наздравици за короната, за Нормандия, за Англия, за Вилхелм и не на последно място за победителя в двубоя.

След като всички се нахраниха и отдадоха заслуженото на великолепните вина, кралят се надигна. Един паж пристъпи към Айслин и се приведе над ухото й.

— Кралят желае да разговаря с вас насаме — обърна се младата жена към Вулфгар. — Аз трябва да се погрижа за някои неща, затова ви желая приятна вечер, монсеньор.

Вулфгар се надигна, пристъпи пред своя крал и сведе глава. Чу затварящите се зад гърба му врати и разбра, че са останали сами. Зад трона на Вилхелм беше застанал само епископ Джефри.

— Изправете се, рицарю, и се вслушайте добре в думите ми — започна с твърд глас Вилхелм. — Победихте в тежкия двубой и можете да се гордеете с победата си. Вече сте законен владетел на Даркенвалд и Крейгън. Много добре знам, че владенията ви не са големи, ала ви присъждам всички права и титли, свързани с тях. Ваша собственост са не само пътищата от изток към запад, а и най-краткият път между Лондон и крайбрежието. Волята ми е да издигнете в Даркенвалд здрава каменна крепост, която в случай на война да подслони хиляди бойци. Макар че Крейгън е по-близо до пътя, настоявам да построите крепостта в Даркенвалд. Мястото е по-високо разположено и е по-сигурно. Освен това е скрито от околните хълмове, така че няма да се вижда отдалеч. Предоставям на вас да изберете точното място и да изпълните строителните работи. Знаете, че норвежците все още се стремят да завладеят Англия, а и шотландските крале не могат да се примирят с норманското владичество, Трябва да вземем всички предпазни мерки.

Кралят замлъкна и даде знак на епископа. Джефри пристъпи към рицаря и извади изпод великолепните си одежди пергамент. Разгърна го и зачете бавно и тържествено. После го предаде на краля, за да сложи върху него личния си печат, и го връчи на Вулфгар. След това с отмерени стъпки напусна залата. Вилхелм се отпусна удобно в трона си.

— Този ден наистина ще се помни дълго, Вулфгар, макар че, както вече ти казах, никога не съм се съмнявал за кого ще бъде победата.

— Много сте добър, ваша милост — промърмори смутено рицарят.

— Вероятно понякога наистина проявявам прекалена доброта — въздъхна кралят. — Ала трябва да бъда великодушен, тъй като имам твърде малко хора, на които мога да разчитам. Скоро дългът ще ме призове обратно в Нормандия и трябва да оставя тук верни и предани хора като вас. Очаквам да построите истинска крепост и да защитавате земите си с всички сили, за да ги предадете един ден в ръцете на синовете си. Твърде добре познавам мъчителния живот на незаконнородените…

Кралят се надигна и протегна ръка към верния си рицар. Вулфгар сърдечно я стисна и двамата се погледнаха в очите като воини, които се заклеват във вечна вярност.

— Доста чаши сме изпразнили заедно, добри ми приятелю — продължи замислено Вилхелм. — Пожелавам ви да извършите още много добри дела. Но преди всичко ви препоръчвам да уредите връзката си с лейди Айслин. Защото тя е жена, която би била чест за всеки мъж. Скоро ще я пратя отново при вас, верни ми рицарю — заключи с усмивка кралят, — а преди да напусна Англия, непременно ще се отбия във владенията ви. Засега обаче — сбогом! Нека щастието ви съпътства винаги, скъпи Вулфгар.

Вилхелм още веднъж стисна ръката му и бързо излезе от залата. Вулфгар закрачи към двора, където го очакваше верният Хън. Метна се на седлото и бавно потегли към квартирата си. Нямаше причини да бърза към дома, защото Айслин, както и преди, беше под покрива на краля и той не знаеше кога ще я види отново. Горчиво се обвини, че не е попитал навреме.

Поязди без цел из лондонските улици, докато забеляза малка кръчма. Спря и влезе в приветливото помещение. Кръчмарят веднага донесе стомна бира. Вулфгар я надигна с надеждата да понесе по-добре самотата на спалнята си. Ала днес бирата горчеше в устата му. Не беше изпразнил и наполовина съдинката, когато мрачно се надигна. Остави няколко монети на масата и побърза да излезе в студения зимен ден. Потиснато реши, че все пак е по-добре да се прибере в квартирата си.

Стоя дълго пред тежката, обкована с желязо порта, и когато най-сетне пристъпи прага, намери рицарите от свитата дълбоко заспали в постелите си. Огънят догаряше и голямата зала бавно изстиваше. С тежки стъпки, Вулфгар се запъти към спалнята си. Мина покрай стаичката на Хлин и трепна от изненада. Отвътре като че ли се чуваше шум. Спря и се вслуша. Нима Хлин се беше върнала? И щом тя беше у дома, какво ли ставаше с Айслин?

Внезапна надежда стопли сърцето му. Затича се към спалнята с всички сили и блъсна вратата, останал без дъх. И наистина — Айслин стоеше до прозореца и разресваше дългите си коси!

Младата жена с усмивка се обърна. Вулфгар тихо затвори вратата, облегна се на стената и недоверчиво огледа обстановката. Всички вещи бяха по местата си. Роклите й висяха по куките, гребените лежаха на масичката до леглото.

Бялата долна риза, която подчертаваше нежната закръгленост на стройното тяло, блестеше в светлината на единствената свещ. Лицето й сияеше. Вулфгар с два скока се озова пред нея и я стисна в обятията си. Лицето й беше точно пред неговото. Устните му се впиха в нейните и със спокойна сила накараха да замлъкнат всички съмнения, обвинения и обяснения. Без да й даде време да дойде на себе си след дългата целувка, той я вдигна на ръце и нежно я положи на леглото.

Айслин едва си поемаше въздух. Ала преди да проговори, устните му отново се сведоха върху нейните. Тялото му я притисна във възглавниците. Ръката му се пъхна в дълбокото деколте на долната риза и парещите устни описаха широка дъга към гъвкавите гърди. Вулфгар вдигна пречещата му риза, за да се наслади на голотата й, погледна я в лицето и се вцепени. Устните на Айслин трепереха, а между здраво стиснатите ресници по бузите й се стичаха сълзи. Лицето му се помрачи.

— От какво се страхуваш, Айслин, скъпа?

— О, Вулфгар — промълви тя, — страх ме е, че за кой ли път ще удовлетворите с мен своите желания, а после небрежно ще ме захвърлите настрани. Никога ли няма да проумеете какво ме боли? — Очите й се отвориха и се впиха в неговите. — Една чаша може да бъде напълнена много пъти с вино и изпразнена с удоволствие. Ала когато се изкриви, я захвърляме. Точно това ще се случи и с мен. Ала аз съм жена, Божие създание. Страх ме е от деня, когато вече няма да ви харесвам и вие ще ме захвърлите, за да утолите жаждата си при друга жена…

Вулфгар се изсмя на дребните й грижи.

— Никоя чаша досега не ми е била толкова сладка като вас. Вие ми давате повече и от най-доброто вино, което съм вкусвал някога. — После шеговито добави: — Освен това знам, че вие също изпитвате удоволствие от прегръдката ми.

Айслин се изтръгна от ръцете му и побърза да се увие с долната си риза.

— Чуйте ме, монсеньор — започна тя, без да отвръща очи от него, — аз прекарах няколко дни в двора на Вилхелм, където ми оказаха всички възможни почести. Всяка девица на мое място би била поласкана. Никой от лордовете не ме остави да почувствам подозрението му. И въпреки това едва не умрях от угризения на съвестта, защото много добре знаех, че всички в двора са осведомени коя съм в действителност — една най-обикновена метреса.

— Не се подценявайте, скъпа. Днес рискувах живота си, за да ви спечеля.

Айслин горчиво се засмя и махна с ръка.

— Каква цена плащахте за досегашните си приключения? Подарихте ли на жените поне по някоя рокля? По една медна монета ли им хвърляхте или по цяла шепа? Да не мислите, че има разлика между мен и тях? Това е поведение на метреси. А за тази нощ платихте с един час ожесточен двубой. Не мога да оспоря, че цената е значителна — добави тихо тя. — И е от огромна важност за мен, защото аз ценя живота ви повече, отколкото вие самият. Ала не можете да ме дарите с онова, което очаквам от вас. Разберете, че ако не размените с мен брачни клетви, аз завинаги ще си остана лека жена. Макар да изпитвам известно удоволствие в обятията ви.

Вулфгар стана от леглото и мрачно я изгледа.

— Вие сте моя. Вече два пъти го потвърдихте.

Айслин вдигна рамене.

— Това ме запази от много по-страшна съдба, ала не ми даде нищо повече. — Посочи към вратата и добави: — Ако мина през тази врата и сляза на улицата, сигурно лесно ще привлека в леглото си цяла дузина благородни лордове. Или вие не смятате така?

Вулфгар поклати глава и понечи да възрази, но Айслин продължи с голяма сериозност:

— Разберете ме правилно, Вулфгар — каква е разликата дали спя с един или с дузини? Каква е разликата, ако ми плащат с една или с шепи медни монети? Щом го правя, и то доброволно, аз съм една обикновена проститутка.

— А къде е разликата между шепа медни монети и няколко думи, които се разменят пред свещеник? — произнесе подигравателно мъжът. — Освен че връзват мъжа за цял живот!

Айслин извърна лице и сълзите отново потекоха по бузите й. После отговори така тихо, че Вулфгар с мъка чуваше думите й:

— Правете с мен, каквото искате. Мога да се съпротивлявам или да се примиря със съдбата си. Ала дълбоко в себе си никога няма да се преклоня пред вас. — Сви се в леглото със скръстени като за молитва ръце, по които се стичаха две бистри ручейчета. Вулфгар не знаеше как да я утеши. Почувства се безпомощен и с ядни крачки изскочи от спалнята.

Застана пред огнището в залата и по челото му се изписаха две дълбоки бръчки. Изскърца със зъби и промърмори:

— Докога ще вземам със сила тази жена? Кога най-сетне ще ми се отдаде доброволно?

— Повикахте ли ме, милорд? — прозвуча глас зад гърба му.

Вулфгар се извърна рязко и видя влезлия Санхърст.

— Махай се от очите ми, саксонски глупако! — изрева гневно той. Резкият глас на Вулфгар проникна чак в спалнята и Айслин разбра, че господарят й отново излива гнева си върху невинен човек. Скочи и направи няколко крачки към вратата. Ала после решително поклати глава и застана до прозореца. Притисна лице в студеното стъкло и се загледа в тъмния, спящ град.

Когато Вулфгар най-после се върна в спалнята, огънят вече догаряше. Айслин лежеше под завивките със здраво затворени очи и се преструваше, че спи, макар да се вслушваше във всяко негово движение. После чу как леглото проскърца под тежестта му и веднага усети близостта на мощното тяло.

Вулфгар не можа да устои на изкушението. Ръцете му се плъзнаха по меката, топла плът, отначало нежно, после все по-страстно. Накрая буквално се нахвърли върху нея. Устните му се впиха в нейните с неутолима жажда и Айслин почувства как вътрешната й съпротива се топи като сняг на слънце.

— Не, не, моля те, недей — прошепна тя, ала мъжът се направи, че не е чул. Беше загубила и тази битка. Тялото й отговаряше ни горещите му милувки, надигаше се срещу неговото, поемаше мощните му тласъци, въпреки че цялото й същество се съпротивляваше. Ала буйният поток на страстта скоро сломи и последните остатъци от съпротивата й. Айслин се почувства повдигната на гребена на грамадна вълна, която меко я положи на брега, утихнал в мир и спокойствие.

После дълго лежа будна в ръцете му, изпълнена със странно задоволство. Копнееше отново да почувства нежността му и в сърцето й се промъкна плаха надежда. Този мъж й беше направил богати подаръци, макар да се кълнеше, че жените не заслужават направените по тях разходи. Колко пъти беше повтарял, че не си струва да се биеш заради жена, а въпреки това рискува живота си заради нея! Може би все пак щеше да успее да се пребори с него и да осъществи най-съкровеното си желание…

Следващите дни минаха бързо. Вулфгар често беше викан на аудиенция в двореца. Винаги, когато се явяваха пред очите на двора, двамата изглеждаха като щастлива влюбена двойка. Очите им се търсеха с копнеж, ръцете им се докосваха с нежна отдаденост. Ала веднага щом се озоваваха сами в спалнята си, Айслин се затваряше в черупката си и избягваше всяко докосване. Тази игра постепенно довеждаше мъжа до отчаяние. При всеки опит за сближаване трябваше да се въоръжи с цялото си търпение и да приложи всевъзможни хитрости, за да се съедини с нея. Ала за разлика от предишните дни тя приемаше спокойно поражението си и след горещите милувки лежеше тиха и доволна в обятията му.

Три дни по-късно пристана писмо от Вилхелм, с което Вулфгар се освобождаваше от дворцови задължения и му се нареждаше да се върне в Даркенвалд, където да изпълнява кралските поръчения.

Този ден Вулфгар остана до късно в двореца и можа да се прибере вкъщи, когато нощта отдавна беше настъпила. Айслин вечеря сама. Приготви му табла с месо и хляб, а на прозореца го очакваше стомна студена бира.

През тази последна нощ в Лондон двамата стояха дълго до прозореца и наблюдаваха спящия град и тъмната луна над него. Айслин нежно се облягаше на гърдите му. И двамата усещаха, че си принадлежат както никога досега. Сякаш се бяха сраснали един с друг. Вулфгар обгърна с ръка раменете й и Айслин се наслади с цялото си същество на тези завладяващи мигове.

На следващото утро в къщата цареше шумна бъркотия. Прислугата трескаво опаковаше багажа и го товареше на конете. Айслин слезе да закуси в голямата зала, напълно готова за път, с дебелата наметка през ръката си. Погледна навън и с изненада отбеляза, че дребната й кобила е завързана за каруцата и е без седло. Обърна се смутено към Гоуейн, който беше застанал наблизо:

— Нима ще трябва да пътувам с каруцата, сър Гоуейн?

— О, не, милейди. Конят ви е там — отговори с тайнствена усмивка младежът и посочи към обора. Без да каже повече нито дума, побърза да се отдалечи.

Айслин погледна след него със смръщено чело и бързо се запъти към обора. Застана като вкопана при вида на прекрасната петниста кобила с дамско седло и топло одеяло за краката. После се приближи и нежно плъзна ръка по гъвкавите стройни хълбоци. Помилва меките ноздри и се възхити от сивосинкавите петна, които хвърляха меки отблясъци.

Внезапно усети, че не е сама. Обърна се и се озова лице в лице с развеселената усмивка на Вулфгар. Преди да успее да каже нещо, мъжът сериозно заяви:

— Кобилата е ваша. Дължах ви я. — После рязко се обърна и поведе Хън към двора, за да го разтъпче преди тръгване.

Айслин почувства как в сърцето й се надига топла вълна. Не беше и помисляла, че ще получи такъв кралски подарък! Изведе навън кобилата си с грейнало от радост лице. Всички рицари бяха възседнали конете си, ала сър Гоуейн веднага се притече да й помогне. Вдигна я на седлото и грижливо уви коленете й с топлото одеяло. После отново се метна на коня си и малката група, предвождана от Вулфгар, потегли на път. Айслин яздеше на няколко крачки зад него, обкръжена от тримата рицари.

Напредваха внимателно през лондонските улици, следвани от скърцащата кола и стрелците, които образуваха ариергарда. Прекосиха Темза и поеха пътя през Саутуорк. Вулфгар често хвърляше бдителен поглед назад, за да се увери, че всичко е наред. По някое време стегна юздите на Хън и помаха на Айслин да се присъедини към него. Младата жена препусна напред, гордо изправена, умело направлявайки красивата кобила, както подобава на жената на лорд.

Денят беше мразовит, а нощта заплашваше да бъде ледена. Приготвиха лагера си още преди да се смрачи. Разпънаха палатка за Вулфгар и Айслин, друга за рицарите и трета за останалите мъже. Хлин трябваше да остане в каруцата, която стоеше в непосредствена близост до палатката на Вулфгар.

Запалиха голям огън и приготвиха топла вечеря. Ала скоро студът ги прогони в палатките. Бързо настана тишина. Айслин с усмивка наблюдаваше танцуващите сенки на догарящите пламъци. Лежеше до Вулфгар, увита в безброй завивки и наметки, и изобщо не усещаше студа. Не мина много време и жадните му ръце посегнаха към мекото голо тяло.

В този миг Хлин се обърна в съня си и каруцата тревожно изскърца. Вулфгар се сепна и отдръпна ръцете си. Щом се възцари тишина, посегна отново, ала Хлин веднага се погрижи да вдигне страшен шум и мъжът повторно трябваше да спре. Айслин чу глухото проклятие и злобните думи, отправени към нея:

— Човек би си помислил, че навън рови бик, а не крехко момиче…

Наведе се над Айслин и поднови горещите милувки. Само че Хлин нямаше никакви намерения да се успокои. Шумовете станаха толкова силни, че Вулфгар не можа да издържи. Изруга, дръпна се в другия край на палатката и се уви презглава с вълчите кожи.

Айслин развеселено се усмихна на гневното му разочарование и си каза, че поне тази нощ ще бъде спокойна. Сви се на кълбо и скоро потъна в дълбок сън.

Следващото утро беше прекрасно, макар и леденостудено. От ноздрите на конете се издигаха кълба топла пара. Когато продължиха пътя си, сърцето на Айслин заби в луда радост. Още тази вечер щяха да се приберат в Даркенвалд.