Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Новороденото получи името Брюс. Айслин много му се радваше, защото беше будно и весело дете. Щом огладнееше, надаваше силен вик и майката бързаше да го постави на гърдите си.

Съмненията на Вулфгар така и не се разсеяха. Защото косичката на бебето си оставаше златночервена, което още повече подчертаваше тъмносините очи под нея.

Майда присъстваше на раждането, но после дълго време не се появи в залата. Ала винаги когато Айслин излизаше с малкия, старата жена ги придружаваше като сянка. Иначе влизаше в залата само когато Айслин или Вулфгар изрично я поканеха. Обикновено клечеше на прага и не изпускаше бебето от очи. В такива моменти изражението й ставаше замислено и изглеждаше почти разумно. Очевидно в съзнанието й се връщаха спомените от времето, когато майката на това дете беше малко момиченце и си играеше под покрива на голямата зала.

Айслин гледаше майка си и в сърцето й се промъкваше плаха надежда, че щастливите спомени и веселото гукане на детето постепенно ще я накарат да забрави ужасите на норманското нашествие и духът й ще се върне отново в настоящето.

Дългите, топли летни дни отиваха към края си и септемврийските нощи ставаха все по-хладни. Хората с радост гледаха богатата жътва. Вулфгар заповяда момчетата от селото да гонят дивеча от полето и с камъни и прашки да държат птиците по-далеч. Керуик обикаляше нивите до късно вечерта и записваше в книгите си очакваните добиви.

Мелничните камъни в Даркенвалд се въртяха, от сутрин до вечер, подкарвани от волове, които пристъпваха равномерно в широк кръг. Идваха много мъже от околните села, за да се снабдят с инструменти и разни занаятчийски пособия и ковачът Гевин не можеше да вдигне глава от работа. Късните плодове зрееха на топлото есенно слънце. Складовете и навесите бяха препълнени с богат плод. Всички бързаха да се запасят с изсушено и опушено месо, а от таваните на избите висяха огромни салами. Лордът получаваше своята част от всичко и хладните каменни помещения под залата скоро се препълниха със зимнина. Момичетата събираха грозде и всякакви плодове и скоро младото вино зашумя в бъчвите. Събраха меда от кошерите и го напълниха в глинени гърнета, покрити с тънък пласт восък. Останалият се преработваше на свещи. В залата винаги се намираше работа. Навсякъде миришеше на прясна кръв, защото животните, които не изглеждаха подходящи за разплод, се убиваха. Когато започваха да щавят кожите, се разнасяше миризма на танин. Пригодената за опушване стая не знаеше почивка. Жените неуморно соляха и опушваха месо.

Хайлан скоро блесна с познанията си в този вид дейност и не се спираше от сутрин до вечер. Затова се радваше, че момчето й се е сдобило с верен приятел в лицето на грамадния Суейн. Викингът го учеше на всичко, което е необходимо за един мъж. Запознаваше го с навиците на дивите гъски и всички останали птици и момчето скоро се научи да стреля само когато наистина си струваше да изхабиш стрела. Показа му пътеките и водопоя на животните и го научи да поставя примки и капани, с които да лови вълци и лисици. Скоро Майлс можеше и без чужда помощ да изкормва убитите от него животни, а майка му се радваше на топлите кожи, които момчето носеше в къщи.

Листата на дърветата се оцветяваха във всички нюанси на червеното и кафявото. По това време настъпи и първият лют студ. През деня Суейн трябваше да замине с поръчение за Крейгън и Майлс не знаеше какво да прави сам. Накрая тръгна да обходи примките и капаните, за да провери хванало ли се е нещо. Гоуейн го видя да изчезва по пътеката към блатото. Хайлан се сети за сина си едва когато всички седнаха да обядват.

Потърси го в оборите и когато й обясниха, че Суейн е заминал за Крейгън, ужасно се разтревожи. А като чу от устата на Гоуейн по какъв опасен път е поело момчето й, направо избухна в плач. Керуик скочи от масата и двамата с Гоуейн хукнаха към блатото. Земята замръзваше и следите едва личаха.

Въпреки това усилията им скоро се увенчаха с успех. Бързайки, Майлс беше попаднал в един от капаните, приготвен от Суейн за вълци и лисици. Тежък клон го беше притиснал в ледената вода на потока. Момчето беше лежало часове, без да може да се освободи.

Когато го откриха, в слабичкото телце почти нямаше живот. Мъжете побързаха да го измъкнат от водата и едва различиха думите, които излизаха от напуканите синкавочерни устни:

— Подхлъзнах се, не съм виновен, сър Гоуейн…

Увиха го в топлите си наметки и го понесоха към хижата на Хайлан. Сложиха го близо до огъня и съблякоха мокрите му дрешки. Хайлан натрупа дърва в огнището и покри сина си с всички възможни завивки и кожи, но тялото му непрекъснато трепереше. Керуик реши да повика Айслин, но Хайлан страхливо го възпря.

— Не искам онази вещица! — изплака тя. — Ще убие детето ми със злия си поглед. Аз сама ще се погрижа за него.

Минаваха часове. Момчето се тресеше от висока температура. Очите блестяха страхливо, защото дишането му причиняваше непоносими болки. Ала Хайлан упорито настояваше, че няма да приеме помощта на Айслин.

Вече се смрачаваше, когато Суейн се върна от Крейгън и узна за нещастието. Хукна като луд към хижата на Хайлан и загрижено коленичи до трескавото дете. Улови ръчичката му в голямата си лапа и се обърна към Гоуейн:

— Веднага доведете лейди Айслин!

— Не! Не позволявам! — избухна в плач Хайлан. — Тя омагьоса даже Вулфгар! Тя е вещица и не искам да пристъпва прага на дома ми!

— Не смейте да ругаете тази светица — изръмжа ядно Суейн. — Не ме интересува, че сърцето ви е пълно със злоба. Аз обичам това момче и виждам, че ще умре, ако не я повикаме. Затова отивам да я доведа и вие няма да ми попречите. Махайте се от пътя ми!

Айслин лежеше на пода пред огъня и си играеше с малкия Брюс. Вулфгар се беше отпуснал на голямото кресло и с нежност ги наблюдаваше. Жената лежеше по гръб и малкият се търкаляше отгоре й с радостни викове. Силното тропане по вратата го уплаши. Айслин седна и успокояващо го притисна до гърдите си, докато Вулфгар покани късния гостенин.

На прага застана задъханият Суейн.

— Простете ми, лейди Айслин — изпъшка той, — ала малкият Майлс падна във водата и сега има треска. Не може да си поеме въздух. Страх ме е, че ако не дойдете, ще се случи най-лошото.

Айслин скочи на крака и умолително изгледа Вулфгар. Рицарят пое детето от ръцете й.

— Погрижете се за малкия, Вулфгар. Не мога да го взема с мен. Ако заплаче, пратете да повикат Мидред.

Преди мъжът да се е опомнил, Айслин се уви в топла наметка, събра във вързоп лекарствата си и хукна навън след Суейн.

Вратата се затвори с трясък и Вулфгар страхливо изгледа малкото същество в ръцете си. Бебето любопитно посегна към връзките на ризата му и по личицето му се изписа задоволство. Норманинът предприе плах опит да го полюлее в ръцете си, както беше виждал да прави Айслин, но малкият не се почувства добре на коравите гърди на баща си. Тихо хленчене го накара да спре. Мъжът въздъхна и внимателно се отпусна в големия стол. Брюс се почувства по-добре и отново се зае да изследва облеклото на баща си. Първо задърпа широките ръкави, после развърза връзките на долната риза.

Айслин отвори вратата на малката хижа и се озова лице в лице с Хайлан, която размахваше насреща й запален хвойнов клон, с който се гонеха демоните. Без да й обръща внимание, младата лейди я бутна настрани и се отпусна до леглото на болното момче. Хайлан посегна да я сграбчи за рамото, но втурналият се след нея Суейн с такава сила я дръпна, че тя се строполи на земята и остана да седи така с широко отворени от ужас очи.

Без да губи нито миг, Айслин събра няколко въглена в плосък съд и ги постави близо до главата на момчето. Изсипа отгоре им стомна с вряща вода и когато се надигна пара, прибави няколко сухи билки и гъста, белезникава паста от донесената фиола. Скоро хижата се изпълни с тежък аромат на билки, който дразнеше носа и очите. Айслин разбърка мед с няколко шипки жълт прах и допълни чашата с билковата смес. Повдигна внимателно главата на трескавото дете и изсипа в устата му няколко лъжици от приготвеното питие. Гъвкавите й пръсти започнаха да масажират гърлото му, докато течността премина през него. После отново положи момчето на възглавницата и охлади с влажни кърпи парещото челце.

Остана до постелята му цяла нощ. От време на време Майлс почваше да се мята неспокойно и тя веднага налагаше челото и гърдите му с влажни кърпи. Когато дишането му ставаше тежко и накъсано, натриваше шията и горната част на тялото му с донесения мехлем. На няколко пъти задряма от изтощение, но при най-малкото движение на пациента си скачаше и отново се заемаше с него.

На зазоряване Майлс отново се разтрепери и започна тежко да пъшка. Айслин нахвърля отгоре му нови завивки и кожи и нареди на Суейн да разпали още по-силно огъня. Лицето на детето пламна като огън, дишането му стана шумно и нередовно. Слабичките гърди конвулсивно се вдигаха и спускаха.

Хайлан, която не смееше да пристъпи по-близо, сплашена от заплашителните погледи на Суейн, коленичи и зашепна тиха молитва. Айслин също тайно се помоли Бог да й помогне. Така измина още един мъчителен час.

Светлият ден блесна в капаците на прозорците. Айслин се приведе над леглото на детето и ръцете й побеляха от напрежение. На горната му устна се образува мокра ивица, по челото избиха ситни капчици пот. Айслин сложи ръка на гърдите му и усети лепкава влага. Скоро потта изби от всички пори на детското тяло. Постепенно лицето му възвърна цвета си. Дишането стана равномерно и скоро Майлс потъна в дълбок сън.

Айслин се надигна и започна да събира лекарствата и билките си. Хайлан не сваляше от нея зачервените си от безсъние очи. Треперещите устни мълвяха нещо несвързано.

— Майлс ще продължи да радва живота ви — промърмори с тон на крайно изтощение Айслин. — Аз ще се прибера и ще се опитам да поспя…

Излезе навън и неволно затвори очи, заслепена от яркото слънце. Суейн посегна към ръката й и я поведе към господарския дом. Без да си кажат дума, двамата знаеха, че тази нощ е прибавила още един камък към дружбата, която ги свързваше завинаги.

Айслин внимателно открехна вратата и смаяно се вгледа в дълбоко заспалите Брюс и Вулфгар. Малкият беше заровил ръчичка в гъстата коса на баща си, крачетата му се опираха в мощното мъжко рамо. Младата жена се разсъблече, захвърли небрежно дрехите си и уморено се отпусна в топлото легло. Когато прегърна малкото телце, Вулфгар стреснато скочи и посегна към детето. Айслин се усмихна, преливаща от нежност, после уморено се отпусна настрана и потъна в дълбок сън.

След около седмица Хайлан плахо пристъпи към Айслин, която тъкмо кърмеше сина си. В залата нямаше никой. Мъжете се занимаваха с обичайните си задължения, а жените приготвяха обяда.

— Милейди… — започна плахо Хайлан и смутено замлъкна. — Милейди — заговори отново, — най-после проумях, че съм била ужасно несправедлива към вас. Повярвах в коварните лъжи на друга жена и дълго ви смятах за вещица, която не заслужава щастието си. Правех какви ли не опити да ви отнема съпруга. — Отново спря и в очите й се появиха сълзи. — Ще ми простите ли, милейди? Толкова съм ви задължена. Никога няма да успея да ви се отплатя, че спасихте момчето ми.

Айслин й посочи стола до себе си и с благосклонна усмивка отговори:

— Всъщност няма какво да ви прощавам, Хайлан. Никоя от вашите интриги не успя да ми навреди. Нека от днес нататък се отнасяме добре една към друга. Да забравим миналото, Хайлан…

Младата вдовица усмихнато кимна и с възхищение се загледа в червенобузото момче, което жадно смучеше сладкото майчино мляко. Тъкмо щеше да заговори за Майлс, когато чу, че Вулфгар се връща от езда, и бързо се оттегли в кухнята.

Норманинът въпросително изгледа отдалечаващата се Хайлан и се обърна към Айслин:

— В ред ли е всичко, скъпа?

— Разбира се — отговори Айслин, трогната от загрижеността, изписана по лицето му. — Какво лошо би могло да се случи?

Мъжът се отпусна в голямото кресло и доволно протегна дългите си крака към огъня.

— Понякога ми се струва, че в тази зала често се чуват жестоки слова — заговори замислено той. — Гуинет отхвърля всеки опит за сближаване и непрекъснато ни създава ядове. Не мога да разбера защо избягва да общува с нас и дни наред се заключва в спалнята си. Ако се постарае да прояви поне малко любезност, всички ще живеем мирно и тихо под покрива на дома си…

Айслин го погледна с любов.

— Днес май ви е ден за размишления, милорд. Обикновено не сте толкова загрижен за женските работи.

Мъжът впи очи в лицето й, за пореден път осъзнал каква прекрасна съпруга има.

— Може би всичко идва оттам, че в последно време откривам у една жена много повече от розова гръд и добре закръглени бедра. — Усмихна се и нежно помилва крака й. — Все пак, ако трябва да избирам между духа и тялото, няма да се колебая дълго…

Айслин избухна в смях. Горещата му уста се впи в тила й и по тялото й се разляха сладостни вълни.

— Детето… — прошепна с пресекващ дъх тя, ала устните му задушиха в зародиш възражението й. Едва когато откъм вратата долетя силен тропот, двамата скочиха и побързаха да се отдръпнат един от друг. Айслин се изчерви и положи в люлката заспалото дете. Вулфгар застана пред огъня и протегна ръце към пламъците, сякаш му беше студено.

Появи се Болсгар, преметнал през рамо торба с пъдпъдъци, убити за утрешния празник. Весело ги поздрави и изчезна в кухнята, за да предаде улова си на Хайлан. Вулфгар мрачно се загледа подире му.

В последно време рядко оставаше насаме с Айслин. Или някъде имаха нужда от помощта му, или крепостните се нуждаеха от лечебните умения на жена му. А когато малкият не плачеше за майка си, непременно се явяваше човек с молба за някаква милост.

Така ли щеше да мине животът му — да я има винаги пред очите си и въпреки това никога вече да не може да върне интимното общуване, което по-рано означаваше толкова много за него? Това ли беше бракът? Трябваше ли да се примири, че детето заемаше първото място в сърцето й? Той ли беше виновен, че страстта й към него изглеждаше угаснала? Загледа се в пламъците и лицето му се помрачи. За щастие зимата вече чукаше на прага и нощите ставаха дълги и хладни. Бяха свършили добра работа и щяха да имат повече време един за друг. Жена му нямаше да се крие зад многобройните си задължения. Във всеки случай той щеше да спази решението си никога вече да не я взема насила.

Айслин вдигна очи и видя застаналата на прага Майда. Старата плахо надзърташе през открехнатата врата. Младата жена с радост отбеляза, че майка й е грижливо измита и сресана, а роклята й е чиста и спретната. Внучето постепенно изтръгваше съмнението й от мрачните дълбини на лудостта и я караше да забравя безумните планове за отмъщение.

Айслин махна с ръка и я покани да влезе. Майда хвърли страхлив поглед към Вулфгар и коленичи до бебешката люлка. Не искаше да бие на очи. Норманинът не й обърна внимание. Беше впил очи в гърба на дъщерята, която тъкмо прекосяваше залата, за да се посъветва с Хайлан относно подготовката за утрешния пир.

Богатата жътва щеше да бъде отпразнувана с много радост и веселие. Около обед рицарите и дамите им щяха да отидат на лов за диви свине — събитие, което всички очакваха с особено нетърпение.

Вулфгар продължи да стои до огъня, потънал в мислите си. Скоро в залата шумно нахлуха рицарите и стрелците. Суейн побърза да напълни рога е прясна бира и другите весело последваха примера му. Болсгар също не закъсня да се появи и всички вдигнаха чаши за утрешния празник. Вулфгар също трябваше да се присъедини въпреки мрачното си настроение.

Айслин се качи да си легне и дълго не можа да заспи в самотното легло. Не разбираше защо Вулфгар не се прибира. Нима не копнееше за близостта й?

Когато най-сетне задряма, Брюс се разплака и я откъсна от съня. Тя отвори очи и с изненада отбеляза, че Вулфгар е станал и се облича. Както винаги, погледът й се плъзна с възхищение по мускулестата му фигура. Малкият нададе жален вой. Време му беше да закуси. Айслин бързо метна нещо на гърба си и седна пред огъня да го накърми. Вдигна очи, сякаш опарена от погледа на Вулфгар, и с нежна ирония попита:

— Май сте се върнали към старите времена, милорд? Толкова вкусна ли беше бирата снощи? Първи петли вече бяха пропели, когато благоволихте да си легнете…

Мъжът отговори на усмивката й.

— Простете, скъпа, но втори петли също бяха пропели. Едва успях да положа на възглавницата замаяната си глава. Но ви моля да проявите снизхождение. Рицарите ми са виновни, защото просто не ме пускаха да си отида. Цяла нощ разказваха истории за героичните си дела и непрекъснато пълнеха рога ми, дори когато не го бях изпразнил докрай. Не съм виновен за нищо…

— И сега отивате на лов? — попита с въздишка Айслин. Откъм залата долитаха какви ли не шумове и тя отлично знаеше, че рицарите ей сега ще се качат да го повикат. Вулфгар я погледна и с мрачно изражение на лицето целуна челото й. После нахлузи кожения жакет и хукна надолу по стълбите.

Айслин скоро го последва и се озова в същинска лудница. Високи смехове и радостни викове проглушиха ушите й. Малкият Брюс потрепери и се притисна до гърдите й. Тя разстла кожата му в един ъгъл и скоро малкият лорд заследи движенията на мъжете с нарастващо вълнение.

Вулфгар беше застанал до един от рицарите си, обкръжен от няколко търговци. Сключваха се какви ли не облози: кой кон ще бъде най-бърз, кой ще забележи първия глиган, кой — най-големия? И кой пръв ще хукне да бяга?

С гневни проклятия няколко мъже се опитваха да се отбраняват срещу атаките на голямо ловно куче, което най-после се оттегли с проточен вой и увиснала опашка. Скоро гръмкият глас на лорда надвика адския шум:

— Кой отговаря за кучетата? Как им позволихте да се разхождат свободно и да късат панталоните на гостите ни? Къде е Керуик? Нали е кастелан на замъка!

Младежът пристъпи пред господаря си, целият изчервен.

— Какво има, милорд?

Вулфгар сложи ръка на рамото му и гневът му сякаш се изпари. В гласа му прозвуча весела подигравка:

— Всички знаем, добри ми Керуик, колко сте привързан към кучетата ни. Затова предлагам да ви обявим за техен водач. Вярвате ли, че сте дорасли за тази чест?

— Разбира се, милорд — гласеше облекченият отговор. — Впрочем, имам още някои сметки за уреждане с тях. Къде е камшикът?

Хам изтича да му го подаде и Керуик доволно го размаха над главата си.

— Я да видя! Онзи помияр с червената козина май се облажи добре с прасеца ми. Обещавам ви, че днес ще тича пред всички, милорд, иначе камшикът ще плющи по гърба му.

— Разбрахме се, значи — изсмя се Вулфгар и одобрително потупа по гърба младия саксонец. — Първо ги изкарайте навън и накарайте да ги вържат. И не им давайте да ядат! Не бива да се влачат след плячката с пълни стомаси.

Мъжете избухнаха в смях и отново надигнаха чашите си. В този миг Болсгар се закашля и изненадано опули очи. Всички последваха погледа му и видяха слизащата по стълбите Гуинет, облечена в ловни одежди.

Жената се присъедини към групата около огъня и пренебрежително изгледа Айслин и детето. После надменно се обърна към Керуик:

— Ако не ви създавам излишни трудности, ще ви помоля да ми оседлаете кон.

Младежът почтително кимна и излезе навън. Болсгар пристъпи напред и подигравателно се поклони пред дъщеря си.

— Милейди благоволява да се присъедини към простия народ, така ли?

— Надявам се да не ви преча, скъпи татко. Ала не мога да се лиша от това приятно разнообразие. От седмици играя ролята на слугиня и е време да се поупражнявам отново в по-благородни дейности.

Утрото напредваше. Навсякъде се правеха последни приготовления за лова и предстоящия пир. Когато останаха само няколко минути до тръгване, Айслин се качи в спалнята да накърми сина си. Остави го под опеката на Хлин и отново изтича долу.

Присъедини се към групата, облечена в дълга жълтокафява пола за езда. Повечето гости се хранеха на крак, тъй като в залата просто нямаше място за толкова много столове. Навън се разнасяха веселите напеви на група странстващи певци, обкръжени от жителите на градчето. Скоро ратаите доведоха конете и Гуинет разочаровано се намръщи. Керуик беше избрал за нея малката кафява кобила, която беше отвела Айслин в Лондон. Животното беше послушно и издръжливо, ала не можеше да се сравни с дългокраката и гъвкава петниста кобила на Айслин, която танцуваше под юздите на господарката си.

Когато потеглиха към гората, общото напрежение се предаде и на ловните кучета. Всяко искаше да се втурне първо по следата и Керуик едва ги удържаше.

Денят беше прекрасен и всички му се радваха, с изключение на Гуинет. Айслин не изоставаше от Вулфгар и звънкият й смях често огласяше околността. Мъжът често запяваше някоя от неприличните си песнички и младата му съпруга затискаше ушите си с престорен ужас. Гуинет седеше на седлото с високо вдигната глава и ядно стискаше юздите. Бедната малка кобила непрекъснато отмяташе глава назад, защото ремъкът се забиваше болезнено в челюстите й.

Пресякоха полето и се изкачиха на първия хълм. В края на гората се бяха скупчили цяла дузина диви свине, пазени от няколко едри глигана. Керуик скочи от коня и светкавично развърза кучетата. Глутницата залая и презглава се хвърли напред. Ловните песове знаеха задачата си: да подгонят грамадните, коварни животни, да ги изтощят и накрая да ги задържат, докато пристигнат рицарите.

Щом стадото биваше обкръжено, ловците слизаха от конете и тръгваха напред, въоръжени с къси копия. Дългото оръжие щеше само да им пречи, защото битката често ставаше сред гъстите горски храсталаци. На около педя от острието на копието беше поставена напречна тояга, която пречеше на раненото животно да захапе ръката, държаща оръжието.

Когато ловците препуснаха след глутницата кучета, Айслин и Гуинет изостанаха назад. Айслин задържаше кобилата си, защото не искаше да се излага на голямото напрежение. Въпреки ядните проклятия и ударите с камшик, Гуинет така и не успя да принуди малката кобила да препуска по-бързо. Едва когато Айслин препусна редом с нея, животното сякаш се успокои. Ездачката му отпусна ръка, за да не се излага пред Айслин, и двете мълчаливо продължиха пътя си.

Най-после Айслин, която отлично помнеше размишленията на Вулфгар, направи опит да поведе разговор.

— Какъв прекрасен ден — промълви тя и вдъхна дълбоко аромата на природата. Очите й се опиваха от прекрасните цветове не есенните листа.

— Хубав ден, глупости! — изръмжа презрително Гуинет. — Да, ако имах по-добър кон!

Айслин се усмихна и иронично отговори:

— С удоволствие бих ви предоставила своя, но вече свикнах с него и много бих желала да остане жив и здрав.

Гуинет злобно изкриви лице.

— Винаги успявате да обърнете нещата в своя полза, особено когато наблизо има мъже. Ако някой път загубите, веднага си го връщате двойно.

Усмивката не слизаше от лицето на Айслин.

— В някои случаи печеля десеторно или дори стократно повече. Само си припомнете какво стана с Рейнър…

Гуинет побесня от гняв. Гласът й ядно трепереше.

— Внимавай, саксонска мръснице! Не смей да омърсяваш с устата си това име!

Вдигна камшика и изплющя към лицето на Айслин. Младата жена едва успя да се отдръпне и ударът се стовари върху гърба на петнистата кобила. Животното се стресна и отскочи назад. Краката му се заплетоха в ниските храсти и един трън се заби в хълбока му. Кобилата изцвили от болка и се изправи на задните си крака. Юздите се изплъзнаха от ръцете на Айслин.

Задните копита не можаха да се задържат на хлъзгавата почва. Изплашеното животно зарита с крака, после отново се надигна и хвърли ездачката от седлото. Айслин се удари тежко в твърдата земя и пред очите й причерня. Когато отвори очи, видя надвесената над нея заплашителна сянка. Прозвуча подигравателен смях и Гуинет доволно заби шпори в хълбоците на кобилата си.

Мина доста време, преди Айслин да възвърне силите си. Надигна се и изплака от непоносима болка в дясното бедро. Опипа внимателно крака си и с облекчение установи, че няма счупена кост. Пропълзя към полянката и с последни усилия се изправи на крака. Кобилата стоеше на пътеката със свободно висящи юзди. Айслин бавно се приближи, но изплашеното животно отскочи назад. Заговори му с тих, нежен глас и постепенно петнистата се успокои. Ала когато протегна ръка към юздите, от храстите изскочи грамаден глиган и ужасената кобила се понесе напред като вятър.

Едрото животно изпръхтя и с ръмжене пое по прясната следа. Сякаш усети страха и безпомощността на човешкото същество пред себе си. Малките му очички заплашително просветнаха. Разголи кривите си бивни и Айслин едва не изпищя. Огледа се отчаяно, защото знаеше, че няма да стигне далеч с навехнатия крак.

Видя близкия дъб и закуцука към него с надеждата да достигне най-долния му клон. Тежката пола се удряше в краката й. Глиганът я последва. Младата жена стисна зъби и посегна към спасителния клон. Ала изплака от болка и рухна до корена на дървото.

Превърналият се в ловец глиган също спря. Зарови бивни в замръзналата земя и заплашително заръмжа. Копитата му отхвърляха големи парчета с мъх и трева. После отново вдигна нос и тромаво пристъпи напред. Обзета от смъртен страх, Айслин си представи как по тялото й ще зейнат страшни рани и си каза, че няма с какво да се зашити от острите бивни.

Знаеше, че стъблото не й предлага достатъчно защита. Ужасният глиган беше само на десетина стъпки от нея, когато зад гърба й се чу шум. Айслин предпазливо обърна глава и с облекчение видя скрития в храстите Вулфгар. Тихият му глас настойчиво зашепна:

— Не мърдай, ако ти е мил животът! И нито звук, чуваш ли!

Глиганът също надуши новодошлия. Разкрачи се и заплашително размаха глава. Вулфгар светкавично се плъзна към Айслин, въоръжен с късото ловно копие. Нападателят остана неподвижен, докато лекото движение на Айслин не го накара отново да обърне глава в посока към нея. Копитата му ядно се зариха в земята.

— Не мърдай, Айслин! — повтори заклинателно Вулфгар. — Не се движи!

Пропълзя покрай нея и се озова на хвърлей копие от глигана. Коленичи и насочи оръжието си към главата му. Стисна го с две ръце и устреми цялата тежест в раменете си. Глиганът сърдито изръмжа и отстъпи крачка назад.

Предните му копита отново започнаха да ровят замръзналата земя. Внезапно задните крака се опряха здраво в каменистата почва, главата се сведе надолу и животното се хвърли напред. Вулфгар нададе пронизителен боен вик и запрати копието право в муцуната му. В последния момент успя леко да измени посоката му и острият връх се заби дълбоко в гърдите на глигана.

Напречната щанга едва не се счупи под мощния напор на раненото животно. Вулфгар с големи усилия задържа оръжието в ръцете си. Завъртя копието в раната, стараейки се да остане далеч от побеснелия от болка глиган. Беше на края на силите си, когато най-после кръвта бликна като фонтан и напои горската почва. С последен напън глиганът се хвърли напред и се стовари тежко на земята.

Норманинът отпусна копието и опря ръце на тревата, за да си поеме дъх. Едва след няколко секунди се обърна към Айслин, която полагаше всички усилия, за да се изправи, опирайки се на дървото. Навехнатият крак не можа да издържи тежестта на тялото й и младата жена със стон се отпусна на земята.

Вулфгар разтревожено скочи и побърза да й се притече на помощ.

— Глиганът ли ви нападна, мила? Ранена ли сте? Къде?

— Не, Вулфгар — усмихна се насреща му тя. — Паднах от коня си. Заплете се в тръните и ме хвърли от седлото. Кракът ми е ранен, но няма нищо счупено.

Ръцете му вдигнаха тежката пола и разголиха раната на бедрото. Пръстите му внимателно опипаха отока. Погледът му се насочи към лицето й и се усмихна на ясния отговор, просиял от виолетово-сините очи. Айслин обви с ръка врата му и го привлече към себе си. Устните им се срещнаха в безкрайна целувка.

Вулфгар я вдигна на ръце и внимателно я понесе към топлата постеля от листа в края на полянката. Съединиха телата и душите си, забравили за раната.

Слънцето вече наближаваше хоризонта, когато в далечината прозвучаха разтревожени викове. Клонките се чупеха с трясък под тежките конски копита. Скоро на полянката изскочиха Гоуейн и Суейн, пробивайки си с мъка път през гъстия храсталак. Забелязаха двамата влюбени и спряха като заковани. Меката постеля от листа изглеждаше нарочно създадена за тях.

Вулфгар невъзмутимо се надигна на лакът.

— Накъде сте се запътили, уважаеми? Кой глиган ви доведе насам?

Гоуейн поруменя от смущение.

— Простете, милорд — промълви задавено той. — Намерихме кобилата на лейди Айслин и си помислихме, че се е случило нещастие…

Отново се чу шум и от храстите излезе Гуинет. Насочи мрачен поглед към прегърнатата двойка, после безмълвно се отдалечи.

— Нищо ми няма — засмя се весело Айслин. — Конят ме хвърли от седлото, но Вулфгар скоро ме намери и досега си… почивахме.