Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Вулфгар отново обходи с поглед хоризонта. Някакъв глас непрекъснато нашепваше предупреждения в съзнанието му. Той ставаше все по-висок и отчетлив и внезапно мъжът осъзна какво му казваше: Рейнър! Айслин! Брюс! Даркенвалд!

Стегна рязко юздите и Хън уплашено изпръхтя. Даде кратка заповед на Болсгар:

— Останете тук и погребете нашите хора. Те бяха смели воини. Вие, Милбърн, му помогнете с хората си! Всички останали тръгват с мен!

Суейн, Гоуейн и дузина други се метнаха на конете и препуснаха след лорда си, без да се щадят. След по-малко от час спряха пред господарския дом.

Вулфгар веднага отбеляза, че не ги посрещна вик на поста от наблюдателната кула. Айслин също не се появи както обикновено на вратата. Хвърли юздите в ръцете на Суейн и се втурна в залата. Най-лошите му предчувствия се потвърждаваха. Навсякъде се виждаха следи от кратка, ала безмилостна битка.

Пазачът лежеше мъртъв в подножието на стълбите, недалеч от него Бюфон, чийто оцъклени очи все още бяха устремени към тавана. Хайлан седеше на горната площадка и държеше в скута си обляната в кръв глава на Керуик. Ръцете на младия саксонец все още стискаха строшения меч. Острието стърчеше от гърдите на непознат воин, проснат наблизо. Мидред шеташе из залата и от гърдите й се изтръгваха тихи вопли. Майда се беше свила в най-тъмния ъгъл и не откъсваше очи от празната люлка.

— Гуинет е виновна! — изкрещя обвинително Хайлан. — Тя им отвори вратата, а после избяга. — Разхълца се и добави: — Отведоха със себе си лейди Айслин и Брюс!

Външно Вулфгар остана напълно спокоен. Само загорелите от слънцето страни внезапно посивяха, а очите се присвиха в тесни цепки.

Хайлан продължи, докато сълзите се стичаха по бузите й:

— Чух го да казва, че ще убие малкия, ако лейди Айслин му създава трудности…

— Кой, Хайлан? — попита със спокоен, почти мек глас Вулфгар. — Кой каза това?

Младата жена го изгледа объркано, после проумя въпроса.

— Онзи рицар от кралската свита — Рейнър. Дойде тук с още един рицар и четирима стрелци. Бюфон уби един от тях, но го нападнаха в гръб. Вторият умря от меча на Керуик. Останалите заловиха Айслин и сина ви.

Вулфгар се приведе над младия кастелан.

— Керуик?

Младежът отвори очи и направи опит да се усмихне.

— Направих, каквото можах, сър, но бяха много. Аз…

— Не се вълнувайте, Керуик — промърмори рицарят и утешително го потупа по рамото. — Заслужавате почивка, защото за втори път вдигате меч в защита на дамата на сърцето ми.

Суейн се втурна в залата, стиснал в ръка бойната си брадва. Гласът му издаваше неподправена мъка:

— Убили са ратайчето в обора! То беше момче на четиринайсет години и нямаше оръжие. Разпорили са му гърлото…

Забеляза убития Бюфон и стреснато млъкна. Вулфгар също се вгледа в стария си боен другар и лицето му още повече посивя. Ала нямаше време за губене. Бутна Суейн и извика:

— Нахранете Хън и вашия кон и добре ги разтрийте! Тръгваме веднага! Няма да вземаме брони и шлемове, само малко храна.

Викингът кимна и хукна навън. Вулфгар се обърна към Мидред.

— Вървете в избата — помоли той — и ни отрежете малко от сушеното месо. Трябват ни още две малки торби брашно и два мяха с вода.

После изтича в спалнята си. Когато отново се появи, носеше само риза от кожа на сърна и отгоре жакет от вълча кожа. На колана му висяха бойният меч и къса остра кама. Над ботушите бяха увити гамаши от вълчи кожи, както ги носеха северняците. Спря при Керуик и Хайлан и като на себе си промълви:

— Заслужено съм наказан за небрежността си! Отдавна трябваше да се отърва окончателно от онзи негодник. Докато ме няма, вие ще ме замествате, Керуик. Болсгар и останалите рицари ще ви помагат.

Мидред донесе провизиите. Вулфгар ги грабна от ръцете й и се запъти към обора. Връчи половината на Суейн, който също се беше преоблякъл. Беше приготвил и чувалчета с овес за конете.

Само след минута двамата вече препускаха по пътя за Лондон.

Болсгар и помощниците му бяха изпълнили тъжното си задължение. След като закрепиха кръстове над гробовете, натовариха конете със снаряжението на убитите и потеглиха към къщи.

Старият рицар влезе с тежки стъпки в залата и завари там само Керуик и Хайлан. Докато слушаше историята на нападението, лицето му пламтеше от срам и гняв.

— Гуинет е моя дъщеря и аз сам ще я накажа за делата й — промърмори като на себе си той. — Вулфгар може да пощади сестра си, но аз няма да го направя. Ще ги последвам и ще се погрижа предателката никога вече да не вреди на добрите хора.

Качи се в стаята си и скоро се появи, въоръжен с голям лък и препасал на колана си меч. Не взе нищо за ядене освен чувалче сол. Метна се на коня и също потегли на север.

Рейнър препускаше начело на малката група, сякаш го гонеше самият дявол. Всяко спиране го дразнеше. Брюс създаваше големи затруднения на Айслин, защото й беше много трудно да го държи в скута си и едновременно да направлява коня.

Описаха широка дъга около Лондон, като внимателно избягваха срещите с нормански отряди. Рейнър не си позволяваше дори нощна почивка. Още при първи петли заповядваше да продължат пътя си. Трябваше да задоволяват глада си само със студена овесена каша и няколко хапки сушено месо.

Скоро Айслин се почувства изтощена до крайност. Ала се успокояваше с мисълта, че само краткостта на нощните им почивки я предпазва от насилието на Рейнър. По цяла нощ мъжът седеше неподвижен и не я изпускаше от очи, въпреки че Гуинет непрекъснато се притискаше до него и му досаждаше с бурните си нежности.

През повечето време Брюс спеше тихо в ръцете й. Ала когато се будеше, започваше да рита и пищи с всичка сила. Всеки път Айслин се виждаше принудена да спре коня си и да смени пелените му. Рейнър не можеше да понася малкия и гневът му от спиранията непрекъснато нарастваше. Гуинет също си патеше от злия му език.

Айслин непрекъснато се питаше какви са намеренията на похитителя. Дори ако успееха да стигнат шотландската граница и да се присъединят към войската на претендента Едгар, Вулфгар нямаше да преустанови преследването. Рейнър щеше да живее в постоянен страх.

Очите й се напълниха със сълзи. Откъде беше сигурна, че съпругът й е още жив? Откъде знаеше, че ще препусне след тях, за да освободи малкия си син и жена си? Надеждата, че Болсгар го е настигнал и го е предупредил, беше твърде слаба. Може би тялото му отдавна вече почиваше в земята…

Слънцето бързо се издигна. Пътят ставаше все по-лош. Брюс се събуди и младата жена побърза да му подаде гърдата си. Когато и след това продължиха да препускат, малкият тихичко захленчи. Не можеше да разбере защо не го оставят да си играе както обикновено на меката кожа.

Рейнър се извърна като бесен.

— Погрижете се копеленцето да млъкне!

Айслин притисна детето до гърдите си и тихичко запя. Скоро момченцето се успокои и отново задряма.

Вече бяха отминали равнинната местност с широките й реки и сега трябваше да си пробиват път през обраслите с тръни хълмове на Средна Англия. Прекосиха остатъците от някакво селце и когато се озоваха на бившия площад, от сянката на изпепелен дом се измъкна дрипава старица. Беше едноока и дясната й ръка беше схваната. В лявата стискаше груба дървена гаванка.

Изпречи се пред коня на Рейнър и умолително изхленчи:

— Дайте ми една монета, милорд, моля ви! — Устата й се разкриви в беззъба усмивка. — Само една монета за бедната старица…

Рейнър посегна да я ритне с тежкия си ботуш, но старата се сви с учудваща сръчност. Обърна се и захленчи срещу Айслин:

— Само една монета за парченце хляб, милейди!

Айслин се трогна от нещастието на старата жена и й хвърли последното си парченце сух хляб, макар че самата тя не знаеше какво ще сложи в устата си до края на деня.

Рейнър презрително се изсмя. Ала внезапно спря коня си пред Айслин.

— Този хлапак непрекъснато ни забавя. Вече ми е достатъчен един заложник!

Айслин притисна детето до гърдите си.

— Дадохте ми дума, Рейнър! Ако убиете детето ми, първо ще се наложи да убиете мен. Така няма да ви остане нито един заложник и Вулфгар ще се разправи с вас без всякаква милост.

Малката ръка се показа изпод вълнената наметка, стиснала дръжката на късата кама. Останалите любопитно очакваха какво ще се случи. Рейнър се проклинаше за лекомислието. Защо му трябваше да й оставя оръжието?

Вашел го изгледа и със съчувствена усмивка попита:

— Какво смятате да правите, братовчеде? Ще рискувате ли тази вълчица-майка наистина да прониже гърдите си?

Гуинет знаеше, че Айслин е в състояние да изпълни заканата си. Затова пришпори петнистата кобила и с все сила блъсна старата кранта. Младата жена едва успя да се задържи на седлото. Гуинет сръчно изтръгна камата от ръката й.

— Предателка! — изсъска Айслин. — Само коварство и злоба ли има в сърцето ви, нещастнице? Почакайте, скоро ще съжалявате за деянията си!

Рейнър избухна в смях и доволно прибра меча в ножницата.

— Вие никога не се предавате, гълъбице. Слава Богу, че ви отнеха възможността да извършите нещо необмислено. Нищо не ми струва да пратя на оня свят скъпоценното ви синче. Ала съм дал думата си. Затова го оставете на онази стара вещица, а аз ще я възнаградя богато.

— Не! — изплака Айслин. — Не бива да правите това!

— Там на поляната пасат кози — опита се да заглади нещата Рейнър. — Момчето ще пие мляко. А ако Вулфгар наистина е тръгнал да ни преследва, ще го намери и ще си го прибере.

Айслин го погледна сърдито, но в сърцето й пролази плаха надежда. Може би Вулфгар наистина щеше да намери сина си. А тя щеше да избяга много по-лесно, ако беше сама. Притисна момчето до гърдите си и през сълзи го подаде на Гуинет. Вирна гордо глава и дори не се обърна, когато жената предаде в ръцете на старицата пищящото дете.

Непознатата го пое в ръцете си със смаяно изблещени очи. Двете започнаха да се пазарят, но скоро Гуинет измъкна от джоба си няколко дребни монети и ги хвърли в краката на старицата. Подаде й парче месо и малък мях с вино. Жената остана неподвижна, загледана в бързо отдалечаващата се група. Очевидно, не можеше да проумее случилото се.

Айслин нямаше време за размишления. Рейнър безмилостно ги подканяше да препускат по-бързо и спря едва когато от устите на конете започна да излиза пяна и хълбоците им затрепериха.

Устроиха лагера си под защитата на няколко дървета. Свалиха сбруята и седлата на изтощените животни и ги оставиха да пасат свободно. Рейнър и Гуинет се настаниха малко по-далеч и започнаха да си разменят нежности. Когато трябваше да тръгнат отново, за двамата бяха доведени свежи коне от оборите на Вулфгар. Айслин с мъка се загледа след любимата си петниста кобила, която бавно се отдалечаваше.

Внезапно Рейнър препусна към нея и грабна юздите от ръцете й.

— От днес нататък ще води аз, гълъбице. Не искам да се объркате и да препуснете в съвсем друга посока…

Изсмя се и пришпори мощния си жребец. Айслин едва успяваше да се задържи на седлото. Мъжът извика през рамо:

— Не ви съветвам да скачате от коня, Айслин. Ще си строшите всички кости. И не ме карайте да ви връзвам напреки на седлото. Знайте, че хич не ме е грижа за гордостта ви!

Младата жена събра всичките си сили и се улови за гривата на кобилата си. Така продължиха да препускат миля след миля. Разстоянието между нея и изоставеното дете непрекъснато нарастваше.

Тази вечер не успя да преглътне нито хапка от претоплената овесена каша. Беше толкова изтощена, че дори не се възпротиви, когато завързаха ръцете й за дървото. Облегна глава на коравото стъбло и веднага потъна в дълбок сън.

Вулфгар и Суейн неуморно препускаха един до друг. Грамадните жребци се носеха като вихър по равнината, защото господарите им бяха леко облечени и нямаше какво да им тежи. Мъжете нарядко разменяха по някоя дума. Спираха в крайпътните селца и самотните ферми само за да се осведомят за отряда на Рейнър.

Всеки, който се изпречваше на пътя им, откриваше в двата чифта очи желязна решителност и усещаше, че преследваният ще бъде безмилостно наказан. Суейн нито за миг не сваляше ръка от дръжката на вярната си брадва, а Вулфгар често опипваше здраво ли стои на колана му тежкият боен меч.

Мъжът не знаеше почивка. Седеше спокойно на седлото, само мислите му се носеха далеч напред. Може би Айслин и момчето вече бяха намерили смъртта си? Как щеше да живее без сияещото лице и веселия й смях? Какво жалко съществувание щеше да влачи оттук нататък? В непрогледния мрак на нощта норманинът осъзна, че обича своята Айслин повече от всичко на света.

Приведе се към верния си спътник, който никога не изоставаше.

— Рейнър е мой! Каквото и да се случи, Рейнър е за мен!

Най-сетне откриха първите достоверни следи: набързо изгасени лагерни огньове, стъпкана трева, конски тор. Окрилени, преследвачите удвоиха усилията си.

Стигнаха хълмистите земи близо до шотландската граница, недалеч от морето. Този ден за първи път забелязаха в далечината шестима ездачи, един от които водеше за юздите коня на друг. Мощните бойни коне също бяха обхванати от ловна треска и тежките им копита сякаш престанаха да докосват земята.

Разстоянието непрекъснато намаляваше. Трима от преследвачите скоро забавиха ход и изостанаха, докато четвъртият продължи да препуска като бесен с двете жени.

Вашел позна преследвачите и разбра, че ги очаква борба на живот и смърт. Бягството беше безсмислено, затова рязко обърна коня си и извади меч срещу двамата мъже. Чуждите рицари последваха примера му.

Пронизителният боен вик на Вулфгар разтърси въздуха. Дългият меч изскочи от ножницата и стоманеното острие проблесна на слънцето. Викингът също нададе вик и размаха над главата си бойната брадва.

Рейнър също чу страшния крясък. Съперникът му очевидно имаше щастие. Скоро двамата отново щяха да се изправят един срещу друг. Само че този път битката щеше да бъде на живот и смърт…

Вулфгар и Суейн се надигнаха на седлата и препуснаха право срещу очакващите ги. Вулфгар умело направляваше Хън с бедра и колена.

Само на метър разстояние от противниците рицарят стегна юздите на жребеца и мощното животно се изправи на задайте си крака. Предните копита се стовариха върху щита на първия враг и нещастникът се строполи на земята. Почти едновременно с това, мечът на Вулфгар се заби в щита на втория противник и разтрогни лявата му ръка. Втори път проблесна неумолимото острие и мъжът рухна на земята.

Хън отново се изправи на задните си крака, изцвили победоносно и рязко се обърна. Но битката беше свършила. Вашел също лежеше на земята, посечен от тежката бойна брадва.

Суейн гръмогласно благодари на Один за бързата победа. Внезапно верният му жребец подгъна колене и политна напред. Суейн светкавично скочи и видя, че от корема на животното стърчи мечът на Вашел. По лицето му пропълзя тъмна сянка. Не можа да понесе болката, изписана в очите на коня, вдигна бойната си брадва и бързо сложи край на страданията му. Дълго стоя неподвижен, замислен за верния спътник през тези дълги години на борба.

Вулфгар също слезе от коня. Изтри окървавения меч в наметката на един от мъртвите, после пристъпи към трупа на Вашел и ядно изгледа оцъклените му очи.

— Трябва да продължа — обърна се той към Суейн. Погледът му неспокойно обхождаше хоризонта. Останалите трима бързо се отдалечаваха. — Погребете тия нещастници и се върнете в Даркенвалд. Ако е рекъл Бог, скоро ще си дойда и аз.

Суейн кимна и предупредително произнесе:

— Помнете, че няма кой да ви прикрива гърба!

Двамата си стиснаха ръце и се погледнаха право в очите. После Вулфгар гъвкаво се метна на седлото и Хън препусна в луд галоп на север.

Рейнър и двете жени бързаха да изкачат стръмнините. От много време насам Айслин за първи път се чувстваше изпълнена с надежда. Вече знаеше, че съпругът й е жив и бърза на помощ. Щастлива усмивка играеше около пълните й устни.

Рейнър много добре разбираше причината за тази усмивка и от устните му непрекъснато се изтръгваха гневни проклятия.

Изтощените животни напрягаха последните си сили. Когато се озоваха сред крайбрежните скали, следобедът беше напреднал. Дълбоко под тях се простираше блестящата повърхност на един от многобройните морски ръкави. Заслизаха внимателно към морето. Пръхтейки страхливо, с облаци пара около ноздрите, изтощените животни се стараеха да забиват дълбоко в земята предните си копита и напредваха много бавно.

Айслин стискаше с все сила гривата на старата кобила и усещаше, че пръстите й все повече се вкочаняват. На няколко пъти едва не се подхлъзна и не полетя в пропастта. Слава Богу, достигнаха здрави и читави тесния пясъчен бряг, който на едно място се вдаваше в морето като полуостров. По пясъка бяха разпръснати останки от прастари езически светилища.

Тази беше и целта на Рейнър. Поведе двете жени към малкия двор, обграден от три страни с ниска стена. Откъм морето стената беше доста по-висока и, очевидно, беше принадлежала към някогашен храм. Пред нея беше поставен грамаден скален блок с груби, издялани в камъка улеи. Тук в старите времена езичниците бяха принасяли жертвите си.

Рейнър вдигна Айслин от седлото и я отнесе на жертвения камък. Привърза ръцете й с кожени ремъци. Не се обърна да види какво прави Гуинет и жената трябваше сама да слезе от коня си. Привърза го до другите и ревниво пристъпи напред.

Погледът на Рейнър обхождаше стройната женска фигура със смесица от желание и възхита. Като видя, че Айслин трепери от студ в падащата нощ, побърза да я загърне с наметката си. Очите му замислено святкаха. Как ли щеше да премине животът му, ако тази жена го обичаше и ценеше? Може би нямаше да посегне към престъпни средства, за да постигне целите си… Припомни си нощта, когато не успя да овладее низката си страст и направи първата крачка към гибелта си. Много добре знаеше, че ако Вулфгар се е разправил с Вашел и останалите, той няма да закъснее да се появи. Вълкът никога не изпускаше поетата веднъж следа и Рейнър щеше да плаща за престъпленията си…

Вулфгар изстиска всички сили на верния си жребец. Когато усети, че животното е на края на възможностите си, побърза да слезе. Нахрани го с последната шепа овес и грижливо го изтри с празната торба. Потупа го приятелски по задницата и го изпрати обратно към Суейн.

Трябваше да продължи преследването пеш. Окачи колана с меча на гърба си, така че дръжката му да бъде точно на тила. Тръгна бързо напред, свел глава към замръзващата земя, където едва личаха следите от конските копита.

Вече се здрачаваше, когато достигна края на скалите. Видя дълбоко под себе си малка светеща точка. Скоро идваше прилив, който щеше да залее входа към полуострова. Да, Рейнър беше избрал много добре убежището си…

Вулфгар изчака изгрева на луната в сянката на един скален блок. Вечерните мъгли се разсеяха. Нощта беше мразовита и тъмните скали, които обграждаха дълбоко врязания залив, сякаш се забулиха с черни наметала.

Вулфгар се изправи и безшумно заслиза надолу. Скоро откри край огъня три човешки фигури. Гуинет тъкмо се беше върнала от мястото, където бяха привързани конете. Рейнър седеше така, че да държи под око брода към крайбрежните скали. А Айслин се беше свила под тъмна наметка върху грамаден скален блок. Ала къде беше момчето му, къде беше Брюс?

Луната се издигна в небето като грамадна огнена топка. Вълкът разбра, че е дошло неговото време — и това на врага му. Отметна глава назад и бойният му вик се понесе над морето. Нощният вятър го запрати в крайбрежните скали и ехото многократно го отрази.

Рейнър скочи на крака и страхливо се огледа. Разбра, че вълкът идва за него, и сякаш усети студения дъх на смъртта. Айслин също вдигна глава и се опита да пробие с очи непрогледния мрак. Макар да знаеше, че вълкът няма да я захапе, и по нейния гръб пролазиха студени тръпки. Гуинет изплака и скочи на крака. Призрачно бледото й лице страхливо се надигна срещу Рейнър.

Рейнър положи всички усилия да се овладее. Лицето му се разкриви в презрителна гримаса. Обърна се и с дълги крачки се запъти към Айслин. Измъкна острата кама от колана си и младата жена повярва, че е дошъл последният й час. Дъхът й секна, но очите й останаха приковани в мрачното лице на надвесения над нея мъж. Острието заплашително се насочи към гърдите й, но Рейнър се овладя и бързо преряза кожените ремъци, които стягаха китките й. Айслин страхливо се запита какви са намеренията му.

Мъжът се ухили и със силен замах я притегли към покритите си с желязо гърди. Тъмните очи се впиха в нейните с необуздано желание и Айслин безсилно се отпусна в ръцете му. Мъжките ръце замилваха меката буза, сякаш искаха за последен път да се насладят на красотата й. След това твърдите пръсти се сключиха около нежната брадичка. Без да обръща внимание на Гуинет, която ги наблюдаваше обезумяла от ревност, Рейнър впи жадни устни в устните на Айслин. Младата жена напразно се помъчи да се изтръгне, отвратена от нахалството му. Тялото й се заизвива в ръцете му.

— Той няма да те има, гълъбице, кълна се в честта си — процеди дрезгаво мъжът. — Няма да те дам!

Гуинет пристъпи към тях и по сгърченото й лице се изписа жалка усмивка.

— Рейнър, любими — зашепна нежно тя, — защо са тия ужасни прояви пред очите на брат ми? Нима искате още повече да засилите гнева му? Не стигайте твърде далеч!

Рейнър отметна глава назад и от гърлото му се изтръгна грозен смях. Притисна още по-силно до себе си гъвкавото тяло на Айслин и се опита да пробие с очи непрогледния мрак.

— Вижте ме, Вулфгар! Ето я любимата ви! — Гласът му пресекваше от възбуда. Захвърли настрани наметката на Айслин и златножълтата гуна просветна в меката светлина на огъня. После я обърна с лице към мрака и обхвана с две ръце гъвкавите й гърди.

Замаяна от срам, Айслин не можеше да се помръдне.

— Погледнете законната си съпруга, копеле от Даркенвалд! — изкрещя пронизително Рейнър. — Тя отново е моя, както беше преди време. Елате и си я вземете, ако имате поне малко смелост!

Ала мракът остана глух. Не се чуваше нищо, освен тежкото дишане на Рейнър. Айслин изхълца и отчаяно се задърпа от желязната му хватка. Мъжът отново се изсмя и плъзна ръце към тънката й талия.

— Рейнър! — изпищя сърдито Гуинет. — Защо напразно ме измъчвате?

— Млъкнете! — изсъска мъжът и продължи да милва бедрата на Айслин. — Нима ще стоите и ще гледате как я правя своя, копеле? — продължи подигравателно той и отново избухна в грозен смях.

Ала нощта и този път остана глуха за предизвикателството му. Рейнър скоро проумя, че невидимият враг има желязно самообладание.

— Ще се наложи да потърпите още малко — пошепна в ухото на Айслин той. — Първо ще пратя съпруга ви в ада.

Сграбчи дясната й китка, после и лявата, и отново я привърза за жертвения камък, като този път болезнено изви ръцете й зад гърба. Айслин едва не изписка при допира с ледената скала. Огънят беше точно пред краката й.

Гуинет направи опит да обгърне с ръце раменете на любимия си, но той сърдито я изблъска настрани.

— Махай се от пътя ми, кучко — изсъска с яден глас мъжът и очите му гневно просветнаха насреща й. — След като вкусих нектара на боговете, няма да се задоволя с мизерните ви прелести.

По лицето на жената се изписаха унижение и отчаяние.

— Не съгрешавайте, Рейнър! Скоро ще застанете в рицарски двубой срещу Вулфгар. Няма да ви донесе щастие, ако в боя ви изпрати насилствена целувка. Приемете този знак на моята привързаност… — Тя отново направи опит да го прегърне.

Рейнър грубо я отблъсна. Като видя, че Гуинет не се предава, мъжът сграбчи оставения до огъня клон и замахна срещу нея. Твърдото дърво улучи главата й и жената политна към ниската каменна стена, обграждаща двора. Свлече се на земята, но успя да пропълзи отново към Рейнър. Между бледорусите кичури коса се появи тъмно петно, което бързо се разрастваше. От устните й се изтръгна жално скимтене на смъртно ранено куче.

Без всякаква милост, Рейнър отново замахна и стовари тежкия клон върху главата й.

— Върви по дяволите, скелет такъв! — изръмжа той. — Вече не си ми нужна!

Гуинет се строполи на земята, загубила всяка надежда. Пропълзя на четири крака към тесния изход и изчезна в мрака. Рейнър хвърли подигравателен поглед подире й и отново втренчи очи в тъмната ивица земя, която свързваше полуострова със скалите.

От Вулфгар нямаше и следа. Норманинът се изправи и неспокойно закрачи насам-натам. Сърцето му трепереше от страх. Усещаше близостта на вълка, но не знаеше как да го измъкне от скривалището му. Накрая се метна на коня и тръгна да обходи крепостните стени. Приведе се над гривата му, за да открие следите на врага си в пясъка. Стигна до отсрещния край на тесния нос и рязко дръпна юздите. Тук от водата излизаше следа и се губеше недалеч от там между купчина срутени камъни от стената. Рейнър потисна напиращото на устните му проклятие и пришпори коня към другата страна на тясната земна ивица. Опита се да се скрие между растящите там дръвчета и се ослуша. Над земята цареше призрачна тишина, прекъсвана само от пръхтенето на привързаните в двора коне.

Айслин също затаи дъх и напрегнато се вслуша в нощта. Макар че усещаше близостта на любимия си, сърцето й замря, когато гласът му прозвуча точно зад нея.

— Рейнър, нахални опустошителю на Даркенвалд! Покажете се и ще опитате острието на меча ми. Защо си играете на война срещу жените и децата? Тук е дошъл мъж, който иска да ви победи в честен рицарски двубой!

— Вулфгар! — изкрещя в отговор Рейнър. — Излезте на открито и аз ще последвам примера ви. Или всички копелета са страхливци?

Сякаш изникнал от земята, Вулфгар спокойно пристъпи в осветеното от огъня пространство. Дългото острие на меча проблесна на лунната светлина.

— Покажете се, подпалвачо! — изгърмя мощният му глас. — Или трябва да преобърна камъните, за да ви намеря?

От тъмнината изникна мощният боен жребец на Рейнър. Айслин уплашено изпищя, защото грамадните копита профучаха само на сантиметри от краката й. Задърпа отчаяно ремъците и от китките й потече кръв.

Рейнър размаха бойния боздуган, снабден с остри железни шипове. Много добре знаеше, че Вулфгар е по-силен физически и го надминава по издръжливост. Затова се надяваше да го довърши още с първия удар.

Вулфгар остави противника си да се приближи. Едва когато смъртоносният боздуган изсвистя над главата му, се хвърли настрани и се претърколи под предните копита на коня. Легнал на земята, преряза с меча си сухожилията на животното непосредствено над глезените. Жребецът изпръхтя от болка и политна към земята. Рейнър бе принуден да продължи битката пеш.

Скочи от седлото и отново развъртя страшното желязно кълбо. Ала Вулфгар сръчно избягна удара. Тогава Рейнър измъкна меча си и с безумен вик се нахвърли върху него. Очите му святкаха от омраза.

Като забеляза, че противникът му няма ризница, от гърдите му се изтръгна грозен смях. Щеше да го рани тежко дори само с един лек удар. Представи си как гордият някога лорд ще се влачи като сакат просяк по лондонските улици… Отново се изсмя и се хвърли срещу него.

Вулфгар отскочи гъвкаво настрани. Засега се задоволяваше да отразява атаките на противника си и само от време на време да нанася по някой удар. Намерението му беше да го отслаби чрез продължителна размяна на удари, а умората щеше да настъпи скоро, като се имаха предвид тежката желязна броня и грамадния дървен щит.

Въпреки всичките си усилия, Рейнър не успя да пробие дупка в защитата на противника си. Движенията му постепенно загубиха бързината и решителността си.

Вулфгар разбра, че е дошло времето да мине в атака. Двамата се надигнаха на пръсти и остриетата им се кръстосаха високо над главите. Никой не можа да надделее. Рейнър забеляза напрежението, опънало чертите на врага, и сърцето му се изпълни с нова надежда. Вулфгар нямаше ризница и щит, затова парираше всеки удар или го избягваше с цялото си тяло, а това поглъщаше силите му.

Вулфгар едва успя да блокира следващия коварен удар, насочен право срещу незащитения му крак. Въпреки това острието на меча разкъса гамашите и панталоните и остави широка кървава бразда в прасеца. Рейнър триумфално изрева и отново се втурна в атака.

Вулфгар се отпусна върху здравия си крак. Айслин изписка, но мъжът се задържа в това положение и опря широката страна на меча върху незащитеното си рамо. Острието на Рейнър се удари в нея със звън, но продължи страшния си път и въпреки жакета и кожената риза се заби дълбоко в рамото на Вулфгар.

Ударът беше успешен, но Рейнър беше вложил в него такава сила, че ръката, която стискаше меча, бързо се скова. Вулфгар успя да се изправи на крака и замахна с все сила. Острието одраска десницата на Рейнър и кокалчетата на пръстите се оголиха. Норманинът политна да падне и мечът се изплъзна от ръката му. Изпищя от болка и се претърколи встрани, за да се спаси от другата страна на огъня.

Обхванат от панически страх, проследи с очи как Вулфгар се приближава към него със святкащо острие. Стори му се, че вижда насреща си мрачния ангел на смъртта. Захвърли тежкия щит и се опита да избяга през тясната порта. Дишайки тежко, притисна с лявата си ръка безпомощната десница и се облегна на каменната ограда.

Вулфгар видя, че противникът му е неспособен за бой, и побърза да пререже ремъците, които стягаха китките на Айслин.

В този миг прозвуча страшен вик. Двамата стреснато извърнаха глави към ранения, който невярващо се взираше в украсената с бисери кама на Айслин, дръжката на която стърчеше от гърдите му. Тясното острие си беше пробило път между железните пръстени на ризницата и го беше улучило право в сърцето. Обезумял от болка, Рейнър задърпа камата с лявата си ръка и след доста безплодни усилия успя да я извади. От раната пръсна струя кръв. Очите на умиращия потърсиха стройната фигура на Айслин, устните му задъхано зашепнаха:

— Уби ме, кучката…

Коленете му се подгънаха и той се просна по лице в пясъка. Последният му дъх потъна в студената земя. Олюлявайки се, Гуинет излезе от сянката на стената. На слепоочието й зееше дълбока рана. Сведе окървавеното си лице към умрелия, после страхливо потърси очите на Айслин. Погледът й, замъглен от наближаващата смърт, се освети за миг от няма молба.

— Каза, че ме обича, и аз му дадох всичко, които имах… Взе го, а после ме захвърли като мръсен парцал. — Изхълца и се сви на земята.

Айслин коленичи до нея и съчувствено положи главата на умиращата в скута си.

— Каква глупачка бях… — въздъхна тихо Гуинет, без да сваля очи от нея. — През целия си живот бях суетна и завистлива. Простете ми за стореното зло, моля ви! Ужасно завиждах на красотата и почетното ви място в сърцето на брат ми. А нямах никакво право да ги изисквам за себе си, защото съм копеле…

Вулфгар също пристъпи напред и смаяно се вгледа в лицето на сестра си. Тя вдигна поглед към него и направи опит да се усмихне.

— Нямах сила да поема върху себе си тежката участ на незаконнородено дете. Ужасно се боях от презрението и подигравките на хората. А вие изтърпяхте толкова много и въпреки това накарахте света да ви уважава. — Събра последните си сили и призна: — Мама искаше да си отмъсти на баща ни. Затова го лъга цял живот. На смъртното си легло ме помоли да ви разкрия истината. Аз бях достатъчно подла да премълча, но сега най-сетне ще го кажа… Аз и бедният ми брат, който загина, сме незаконнородени. Създадени сме от любовниците на нашата майка, докато Болсгар се е сражавал по бойните полета. Простете ми, Вулфгар. — Изпъшка, измъчвана от болка, и от устните й потече струйка кръв. — За Бога, простете ми, преди да съм си отишла…

От устните й се изтръгна задавено хъркане и Гуинет предаде Богу дух.

Вулфгар коленичи и замислено се вгледа в ръцете на Айслин, които внимателно почистваха мъртвото лице от кръвта и калта. Сега, в смъртта, то му се стори много по-красиво и светло, отколкото когато и да било през живота си. Устните му задавено произнесоха:

— Надявам се най-после да намери покой. Прощавам й. Виновна е майката, която отрови живота на всички ни с безмерната си омраза и отмъстителност.

— Аз ще й простя едва когато намерим сина си — отговори горчиво Айслин. — Тя го остави в ръцете на една старица, която просеше в разрушено от норманите село.

Вулфгар тежко изпъшка и се зае да оседлава конете. Обаче се сети за лакомите чайки, които на разсъмване щяха да се нахвърлят върху тялото на сестра му, и отново се обърна към Айслин.

— Ще останем още малко тук.

Събра всички завивки и приготви постеля по-далеч от двамата мъртви. Притисна до себе си младата си жена и грижливо я зави, за да я защити от ледения вятър, който виеше над морето.

Най-после Айслин можеше да облегне изтощеното си тяло на мощното му рамо и да заспи спокойно в обятията му.

Двамата спаха дълбоко и спокойно и скочиха още при първите лъчи на утринното слънце. Докато Айслин приготвяше оскъдната закуска, Вулфгар изкопа две плитки ями във влажния пясък. Погреба Рейнър с меча, щита и седлото му и скръсти ръцете на Гуинет на гърдите й. Постави между пръстите й малката кама и зари гробовете с пясък. Натрупа отгоре им едри камъни, за да не ги изровят вълци и лешояди, после се изправи и мълчаливо се вгледа в двете хълмчета.

Най-сетне се обърна и закрачи към огнището. След оскъдната закуска оседла конете, вдигна Айслин на седлото и внимателно поведе животните по тесния брод. Двамата мълчаливо изкачиха скалите и препуснаха по хълмистата местност. Мислите им бързаха напред, към малкия Брюс, който ги очакваше в разрушеното село.

Ала когато най-сетне спряха запотените коне на пустия площад, никой не излезе насреща им. Вулфгар огледа къщурката, в която имаше мизерен сламеник и отдавна изстинало огнище, но от старицата нямаше и следа. Нищо не подсказваше в каква посока се е запътила.

Мъжът се метна на коня и обиколи всички околни стопанства, над които се виеше дим. Някои познаваха старата жена, но никой не можа да каже какво е станало с нея.

Когато се смрачи, двамата се озоваха отново в разрушеното селище. Айслин не можа да издържи и с плач се отпусна на земята. Рицарят бързо се приведе и й помогна да се изправи на крака. Обгърна я със силните си ръце, притисна главицата й до мощните си гърди и нежно замилва косата й.

Този път Айслин рухна под товара на нещастието си. Куражът я напусна и цялото й тяло се разтърси от силни хълцания. Дълго лежа в ръцете му, неспособна да се овладее. Когато се поуспокои, Вулфгар я отнесе в една разрушена къща и нежно я положи край стената.

С големи усилия успя да запали огън, за да ги пази от студа на настъпващата нощ. Западният хоризонт се освети в яркочервено, после синкавите нощни сенки забулиха небесния свод, обсипан със студено блещукащи звезди.

Вулфгар често поглеждаше към Айслин, която се взираше с празни очи в пламъците. След малко коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. Виолетовите очи потърсиха неговите. В тях беше изписана такава мъка, че закаленият в битките воин потрепери.

— Ах, Вулфгар — пошепна едва чуто тя, — как ще си върнем детенцето…

Крехката й фигура отново се разтърси от плач. Вулфгар я вдигна на ръце и я настани в скута си.

— Никога не съм разбирал какво означава любовта — започна задавено той. — Затова пък отлично знам какво е болка. Така и не успях да изтръгна от студеното сърце на майка си поне малко нежност. Сърцето на баща ми внезапно се отвърна от мен и обичта му се превърна в омраза. Затова досега пестях любовта в сърцето си, както стар скъперник пести златото си. Днес обаче чувствам как сърцето ми прелива от любов, която изгаря вътрешностите ми…

Айслин внимателно се вслушваше в думите му. Сивите очи днес бяха кротки и невинни като на дете, което безгрижно и с радост се отваря към света.

Мъжът посегна и с нежност отмахна медночервената къдрица от лицето й.

— Ти си първата ми любов, Айслин — прошепна дрезгаво той. — Нека те утеша, сърце мое. Вземи онова, което ти давам, и го пази завинаги. Твой съм с душа и тяло. Носи моята любов в себе си, както носеше детето ни. Когато трябва, ми я поднеси с весело сърце, за да й се радваме и двамата. Предавам живота си в твои ръце, любима. Твоя е ръката ми, която стиска меча, твои са и очите, и сърцето ми.

Лицето на Айслин се озари от неземна усмивка.

— Ще имаме много синове и дъщери и никой няма да се съмнява кой е баща им…

Айслин обгърна с ръце врата му и през плач проговори:

— Обичам те, Вулфгар! Дръж ме в ръцете си — завинаги. Сгуши се на гърдите му и нежно помилва коравите ръце.

— Нека продължим пътя си — помоли след малко тя. — Не мога да прекарам нощта тук. Да се върнем у дома. В Даркенвалд ще се почувствам по-добре.

— Разбира се — съгласи се мъжът и угаси огъня.

Когато се запътиха към вързаните наблизо коне, младата жена жално проговори:

— Не ми се вярва, че някога ще яздя с някогашното удоволствие. — И с болезнена гримаса потърка изранената си задница.

Вулфгар замислено я изгледа.

— Когато отидох да пия вода на реката, открих нещо интересно. Сигурен съм, че ще се зарадваш. Ела с мен.

Взе ръката й, а с другата поведе конете. Спря под върбите и раздели увисналите над водата клони. В реката се полюшваше грубо издялана рибарска лодка.

Мъжът се поклони като пред кралска особа.

— Заповядайте в лодката, милейди. — Забеляза смаяния й поглед и усмихнато допълни: — Тази рекичка се влива в потока, който тече през блатото на Даркенвалд.

Айслин се усмихна с нежна благодарност и пое протегнатата ръка. Нямаше нищо по-хубаво от това да не се друса вече върху твърдото седло. Вулфгар свали сбруята и седлата на двата коня и постави едното в средата на лодката, за да служи като възглавница на Айслин. После я уви с дебелата си наметка и улови греблото. Скоро лодката се понесе по течението.

Времето сякаш замря. Айслин потъна в неспокоен сън. От време на време се стряскаше и скачаше с плах вик. Ала равномерното вдигане и отпускане на греблото и плясъкът на водата скоро я приспиваха и тя с доволна въздишка се отпускаше отново на дъното на лодката.

Норманинът не преставаше да мисли за изчезналото дете. Тъкмо се беше научил да го обича, когато безмилостната съдба го изтръгна от ръцете му. Светлочервената косица беше непрекъснато пред очите му. Доволното бебешко гукане отекваше като стон в ушите му. Заби ожесточено греблото във водата, за да се избави от натрапчивите мисли.

На зазоряване забелязаха първия предвестник на родните места — стар дъб, който се издигаше на малък хълм, в подножието на който се намираше Даркенвалд. На съседния хълм скоро се провидяха стените и сградите на новопостроената крепост с почти завършената главна кула.

Най-после килът заскърца в крайбрежния пясък и Вулфгар скочи в плитката вода, за да издърпа лодката на брега. Пренесе на сушата сънената Айслин и внимателно я сложи да стъпи на земята. После пое по тясната пътека, без да изпуска ръката й. Припомни си едно друго ноемврийско утро, когато препускаше по същата тази пътека на гърба на Хън. Внезапно между върбите и тръстиките пред погледа му изникна прекрасно момиче, къпещо се в студената вода на потока…

Айслин с въздишка вдигна глава към мрачния ден, толкова съзвучен на настроението й. Всичко в нея беше сиво и празно. Не знаеше как ще понесе вида на празната детска люлка. Все пак, когато видя родния дом, неволно забърза напред. Вулфгар отвори тежката порта и я пропусна да влезе.

Двамата застанаха смаяни на прага. Въпреки ранния час залата беше пълна с хора, които очевидно ги очакваха. Болсгар и Суейн разговаряха на висок глас с Милбърн и Гоуейн. Керуик седеше на креслото пред огъня и Хайлан тъкмо му поднасяше топло мляко. Майда се беше свила в ъгъла с гръб към останалите и изглеждаше потънала в мислите си. Нищо не напомняше, че само преди няколко дни в залата е имало кръвопролитна битка и че господарите и малкият им син са изчезнали. Едва когато Айслин и Вулфгар пристъпиха към огъня, Болсгар ги забеляза и се надигна с радостен вик.

— Ето ви най-после — засмя се широко той и разпери ръце. — Добре дошли! Добре дошли! Постът отдавна ни съобщи, че се приближавате. — Огледа внимателно Айслин и успокоено добави: — Радвам се, че онзи подъл негодник не е успял да ви причини зло, дъще. — Обърна се към Вулфгар и въпросително вдигна вежди. — Надявам се, че най-после сте сложиш край на жалкия му живот?

Вулфгар замислено заклати глава. Викингът сърдито скочи от стола си и гръмкият му глас изпълни залата:

— Какви са тия работи? Вие младите май не сте в състояние да свършите нищо сами. — Изсмя се и затупа Болсгар по рамото. — Пак ще се наложи двамата старци да възседнат старите кранти и да доведат нещата до добър край.

Вулфгар безпомощно местеше очи от единия към другия, без да може да ги прекъсне, за да изясни какво е станало. Болсгар отговори през смях:

— И аз така мисля, стари друже. Но все пак е по-добре да не разчитам много на вас, защото веднъж вече ми отказахте помощта си. Точно когато най-много се нуждаех от нея…

Суейн отметна глава назад и избухна в смях.

— Стар саксонски боен жребец — ето какво си ти, Болсгар! Не разбра ли, че си имах достатъчно работа с оня побеснял жребец, който непрекъснато се качваше по кобилите на Рейнър?

Най-после дойде време за обяснения.

— На сутринта, след като се разделихме, още спях, когато ме събуди влажна конска муцуна — започна Суейн. — Отначало го възприех като целувка от нежна женска уста, ала скоро видях, че над главата ми се е надвесил огненият ви жребец. Метнах се на седлото и препуснах след конете, които Рейнър беше изоставил при бягството си. За съжаление бяха все кобили и вашият лудньо не можа да устои на изкушението. Едва не ме уби — завърши със смях той и посочи ухиления Болсгар. — А старият саксонец твърди, че не съм му помогнал.

— Извинението ви няма никаква тежест — изръмжа Болсгар. — Нали видяхте в какво положение бях изпаднал…

Вулфгар въпросително изгледа стария си баща.

— Какво се е случило, сър?

Старецът равнодушно вдигна рамене.

— Всъщност нищо особено. Някой беше забравил да си вземе едно нещо и…

Суейн гръмко се намеси и Вулфгар не можа да разбере нищо.

— Кажете най-после какво стана с Рейнър! Сигурно е успял да избяга с Гуинет през северната граница.

— Не — проговори мрачно Вулфгар. — Двамата се избиха взаимно.

Болсгар тъжно поклати глава.

— Бедното ми момиче… Дано най-после е намерила покой.

В залата се възцари потискаща тишина.

Айслин се облегна на рамото на Вулфгар и ръката му побърза да я подкрепи. Най-после си беше у дома. Всичко тук й беше познато още от детски години, ала днес залата беше пуста и студена. Очите й търсеха само едно. Спряха за миг върху Керуик и Хайлан, които бяха преплели ръце, минаха покрай Мидред и Хлин, които приготвяха закуската, и най-после спряха върху Майда, която продължаваше да клечи безучастно в тъмния ъгъл. Ала не намериха онова, което би ги изпълнило с живот…

Суейн се покашля и прекъсна мълчанието.

— Погребахме с почести стария Бюфон.

— Вярно е — засмя се Милбърн, — въпреки че тъгата на Суейн беше доста необичайна…

— Така е — потвърди Болсгар. — Запасите от вино и бира чувствително намаляха.

— Направил го е, за да почете паметта на дългогодишния си верен другар — промърмори Вулфгар в защита на приятеля си. После мрачно се обърна към него: — Починете си добре, защото утре рано тръгваме да търсим една саката старица.

— Какво ви интересува тази вещица? — изфуча сърдито Болсгар. — Ще измъкне и последния грош от кесията ви.

Вулфгар изненадано го изгледа.

— Нима я познавате? — попита с надежда той.

Айслин страхливо се вкопчи в ръката на стария рицар.

— Ами… Трябваше да изтъргуваме нещо — отговори уклончиво Болсгар. — Продаде ми един малък вързоп. Пазарихме се цял час и едва не я ударих. Най-после й връчих пълна шепа сребърни монети и дискретно й показах острието на меча си.

— За какво говорите? — попита, все още не проумявайки, Вулфгар. — Какъв е този вързоп?

Болсгар не успя да се въздържи и избухна в смях. Обърна глава и извика:

— Майда!

Старата жена трепна и бавно обърна глава.

— Дайте тук вързопчето! Дайте ми внучето чувате ли!

Айслин високо изпищя. Вулфгар продължаваше да се взира недоверчиво в баща си.

Майда се надигна и поднесе в ръцете на дъщеря си увитото в кожа дете. Златночервените косички стърчаха на всички страни, устенцата нежно бъбреха нещо на своя детски език. От очите на младата жена потекоха горещи сълзи. Сграбчи малкия си син и нежно го притисна до гърдите си. Зацелува като безумна лицето и ръчичките му, после се завъртя в кръг и го вдигна високо над главата си. Брюс недоволно захленчи.

— Недейте така, скъпа — намеси се усмихнато Вулфгар. — Ще го задушите от любов.

— О, Вулфгар! Вулфгар! — шепнеха щастливо устните й.

Мъжът се усмихна с преливащо от нежност сърце. Тежък товар падна от душата му. Посегна към детето и го вдигна високо над главата си. Този път Брюс избухна във весел смях. Майда сърдито изграчи от ъгъла си:

— Малкият не бива да проклина деня, в който сте го създали. Бъдете по-внимателен с внука ми!

Вулфгар я изгледа смаяно. Защо старицата се осмеляваше да му говори с такъв тон? И защо внезапно му заявяваше, че е баща на детето? Лудостта ли я беше обзела отново? Вгледа се внимателно в лицето й и още по-смаян откри в него нова красота и решителност. Белезите от норманските юмруци бяха изчезнали, а погледът на сините очи беше свободен и естествен. Приликата с дъщеря й се беше върнала и Вулфгар си каза, че тъща му е много красива жена.

— Защо твърдите, че съм баща на внука ви?

— Разбира се, че си му баща — намеси се весело Болсгар. — Както аз съм твой баща — завинаги!

Вулфгар напълно се обърка. Старият рицар издърпа пеленките на Брюс и разголи дупето му. От лявата си страна момченцето имаше голяма червеникава бенка.

— И аз имам същата — обясни гордо той. — Трябва да ми повярваш, защото нямам никакво намерение да си свалям панталоните пред теб. — Ухили се още по-широко и добави: — По пътя трябваше да сменя пеленките на Брюс и тогава открих доказателството. Ти си мой роден син, а той е твой…

Смущението на Вулфгар още повече нарасна.

— Но аз нямам такава бенка…

— И баща ми нямаше — отговори невъзмутимо Болсгар. — Затова пък дядо я имаше на същото място. Всеки, който я има, я предава на внука си.

— Преди смъртта си Гуинет призна, че съм ваш роден син — промърмори смутено Вулфгар. — Мама й се е изповядала, преда да умре. Тя и Фолсуърт били деца на любовника й.

— Може би не биваше толкова често да я оставям сама — въздъхна с тъга Болсгар. — Ала все ме теглеше към бойното поле. Само аз съм виновен за униженията, които търпяхте през всичките тези години.

Вулфгар сложи ръка на рамото му и най-сетне свободно се усмихна.

— Е, нищо чудно да изгубя благоволението на Вилхелм, но поне си върнах бащата.

Брюс любопитно се взираше в двамата мъже и жадно смучеше юмручето си. Майда пристъпи напред и нежно погали розовите му бузки.

— Никога не съм се съмнявала, че е ваш — промълви плахо тя и вдигна очи към зет си. — Как така не разбрахте, че дъщеря ми е девствена, след като преспахте за първи път с нея?

— Какво говорите? — изуми се Вулфгар. — Нали Рейнър…

Майда весело се засмя.

— Онзи нещастник умееше да надига чашата, но не успя да направи нищо друго. Само дето се хвалеше с деянията си. Нали, дъще?

— Мамо! — изплака Айслин.

Майда измъкна от колана си торбичка и триумфално я размаха пред очите на дъщеря си.

— Какво е това?

Айслин внимателно огледа торбичката и лицето й просия.

— О, мамо, как можахте да направите това! — пошепна щастливо тя.

Вулфгар местеше смутен поглед от едната към другата.

— Какво е това, Айслин? — попита несмело той.

— Приспивателно, скъпи — отговори през смях тя.

— Точно така — обади се отново Майда. — В нощта, когато Рейнър я повлече към спалнята, сипах малко от билката във виното му. Исках да го изпие само той, но негодникът принуди Айслин да опита от виното. Бях се скрила в най-тъмния ъгъл на покоите си. Рейнър се опита да я насили. Разкъса дрехите й, хвърли я на леглото и се просна отгоре й… Ала преди да е направил каквото и да било, билката подейства и той заспа. С него заспа и момичето ми — в мръсните му ръце. Събудих я на разсъмване, за да избягаме. Много ми се искаше да го убия — добави равнодушно тя, — но хората му щяха да обвинят Айслин, а аз трябваше да й спестя тежката участ.

Вулфгар все още не беше убеден.

— Ако тази невероятна история е вярна, трябва да има сигурно доказателство за девствеността й…

— Веднага го скрих на сигурно място — засмя се Майда. — Ще ви покажа разкъсаната риза, която носеше дъщеря ми през онази любовна нощ. Следите от девствената кръв все още личат…

— Мамо! — изкрещя извън себе си Айслин. — Защо ме оставихте да се мъча толкова месеци?

Майда се обърна към дъщеря си и гордо вдигна глава.

— Защото той беше един от норманските нашественици, които разрушиха страната ни. Ти веднага щеше да му съобщиш новината, нали? Аз обаче исках неизвестността да го гризе. — Сви рамене и спокойно продължи: — Ето че нещата се промениха. Сега поне знаем, че е половин норманин и половин саксонец.

Най-сетне Вулфгар успя да се съвземе и съчувствено промърмори:

— Колко съжалявам, че бедният Рейнър никога няма да го узнае… Предаде момченцето в ръцете на баба му — и заключи Айслин в обятията си.

През копринените коси, които се виеха около лицето му, очите му оглеждаха залата. Лицата на хората в нея бяха мили и усмихнати. Сред тях той и семейството му щяха винаги да се чувстват добре. Там беше Болсгар, най-после възвърнатият баща; верният Суейн, който го беше научил на толкова много неща и беше пазил гърба му в безброй битки; Милбърн и Гоуейн, които му бяха верни и предани; после и новите приятели Майда и Мидред, Хлин, Хам и Санхърст. Накрая задържа погледа си върху Керуик и Хайлан и с усмивка заговори на усърдния си кастелан:

— Давам ви няколко дни почивка, Керуик. Но ми, обещайте, че ще ги използвате, за да се ожените за тази млада жена. Щом довършим замъка, ще отпразнуваме сватбата ви с голям пир. Времето е подходящо за такива неща.

Керуик смутено изгледа Хайлан.

— Нека бъде вашата воля, милорд. Дано само скоро се изправя на крака.

Хайлан весело се поклони пред Вулфгар.

— Разбира се, че ще се изправи. Аз лично ще се погрижа за това. Иначе главата му ще се украси с още по-голяма цицина!

Вулфгар се засмя и издърпа жена си навън в свежото утро. Айслин потръпна от студения повей на вятъра и той я притисна плътно до себе си. Нежно прегърнати, двамата прекосиха двора и се запътиха към новия замък. Вулфгар я придърпа под сянката на стария дъб, облегна се на стъблото и жадно зацелува лицето и шията й.

— Никога не съм вярвал, че мога да обичам една жена с цялото си същество — призна щастливо той. — В крехката ви ръка е скрит целият ми свят.

Айслин се засмя и нежно потърка нослето си о вълнения жакет.

— Мина доста време, преди да го проумеете…

Обърна се в ръцете му и се загледа към издигащата се насреща им крепост.

— Тук синовете ни ще живеят в мир и благоденствие — прошепна в ухото й Вулфгар.

— Да… И ще имаме много деца — отговори през смях тя. После смаяно посочи върха на високата кула: — Погледнете там!

Умелите ръце на Гевин бяха изковали огромен железен вълк, който се въртеше на всички страни от свежия утринен вятър, сякаш беше подушил плячка и не възнамеряваше да я изпусне. Вулфгар замислено проследи движенията му. След малко се покашля и заговори с твърд глас:

— Нека вълкът спокойно царува над новия ни дом. Той търси да улови ветровете на войната, но аз намерих при вас мир и удовлетворение. Вече никога няма да ви напусна, за да търси щастие по бойните полета. От днес нататък съм Вулфгар Даркенвалд, а вие сте моята лейди.

Обърна я отново към себе си и в светлината на новия ден двете фигури се сляха в една.

Така Даркенвалд стана дом за всички, които се обичаха.