Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА СЕДМА

Отраженията на пламъците танцуваха върху бляскащото острие на меча, когато Вулфгар го вдигна и опита с палец остротата му. После отново се приведе над оръжието, за да заглади грапавините. Силните мускули на гърба ритмично се вдигаха и отпускаха и опъваха загорялата от слънцето кожа. Прекрасна гледка за Айслин, седнала на мястото си в края на леглото с ръкоделие в ръце. Беше облечена само в тънка долна риза и разпуснатите медноцветни коси я загръщаха като огнена мантия. Приличаше на викингска девойка от стари времена. Отхапа последния конец и внезапно се почувства като истинско викингско момиче — диво и неудържимо. Ей сега щеше да скочи и да се сгуши до този блестящ гладък гръб, да обгърне с ръце врата му и…

Неволно се засмя, като си представи какво ще стане после.

При звука на веселия й смях Вулфгар въпросително вдигна очи и младата жена побърза да сведе очи над работата си.

От устните на мъжа се изтръгна тихо проклятие. Вдигна палец и показа малката рана, от която капеше светла кръв.

— Нараних се заради доброто ви настроение — пошегува се той. — Нима видът ми ви развеселява?

— Не, милорд — отговори Айслин и цялата се изчерви. Чудеше се на самата себе си. Нима наистина се чувстваше добре в компанията на този човек? Нима все повече се превръщаше във влюбена глупачка, вместо да си остане жадна за отмъщение лисица?

Вулфгар отново се зае с оръжията си. Айслин посегна към следващата дреха за изкърпване. Леко почукване на вратата смути тази почти семейна идилия. Вулфгар отговори и в спалнята се вмъкна Майда. Старицата се поклони кратко пред лорда, после приседна до дъщеря си и зашепна:

— Как прекара деня си, дете? Не те видях никъде. Хората от града потърсиха помощта ми за някои ранени и страдащи.

Вулфгар се приведе с презрително ръмжене към острието на меча си и продължи внимателно да го заглажда. Женски приказки! Айслин обаче учудено вдигна очи, защото знаеше, че майка й вече не с занимава с лекуване на болести. Тя явно целеше да отклони вниманието на Вулфгар. След известно време старата понижи още повече глас и заговори на саксонски:

— Той не те оставя нито минута без охрана, нали? Цял ден се мъча да се доближа до теб, но норманите не те изпускат от очи.

Айслин направи кратък жест с ръка, за да я накара да замълчи. Хвърли уплашен поглед към Вулфгар, ала майка й заклати глава.

— Този груб чужденец не разбира нито дума от мекия саксонски език. — После възбудено продължи: — Чуй ме, Айслин. С Керуик сме подготвили бягството си. Очакваме да се присъединиш към нас, когато луната се скрие зад облак. — Не обърна внимание на изплашения поглед на дъщеря си и отново зашепна: — Ще напуснем този затвор. Ще се отправим на юг, където народът ни е свободен и имаме роднини. Там ще изчакаме събирането на нова войска, с която ще се завърнем в родните си места, за да ги освободим от тези варвари.

— Не правете това, мамо, умолявам ви! — Айслин напразно се опитваше да обуздае треперенето на гласа си. — Норманите са безброй, патрулите им непрекъснато обикалят наоколо. Ще ни погнат като разбойници и много скоро ще ни заловят. Само си помисли какво ще сторят този път с Керуик.

— Не мога другояче — изсъска Майда. — Не понасям гледката на собствената си земя, сгърчена под норманския ботуш. Още повече ме боли, че съм принудена да наричам „милорд“ това проклето копеле…

— Недей, мамо, лудост е това, което си замислила — възрази по-уверено Айслин. — Щом сте толкова твърдо решени, бягайте, ала не искайте това и от мен. Не мога да го сторя. Не и докато народът ни стене под игото на норманския херцог. Освен това нашият лорд е изпълнен с искрено съчувствие към англичаните и е готов на известни отстъпки. Ще си ги извоюваме, макар и с упорита борба.

Майда видя нежността, изписана в очите на дъщеря й, и подигравателно изшептя:

— Значи моята собствена плът и кръв, моята мила и добра дъщеря е дарила сърцето си на това норманско копеле и заради него изоставя целия си народ на произвола на съдбата!

— О, мамо, може би е копеле и със сигурност е норманин. Ала е мъж, и то такъв, какъвто не съм срещала през целия си живот.

Майката подигравателно се изсмя.

— Разбирам. Доставя ти удоволствие в леглото.

Айслин поклати глава и сърдито вирна брадичка.

— Не, мамо. Спя ето тук, където седя и сега. Никога не се е доближил до мен през нощта, макар много често да ми се е искало да го стори. Съдбата ми е в негови ръце, това е сигурно.

Даде знак на майка си и двете продължиха разговора си на френски, обсъждайки проблеми на домакинството и града. Вулфгар рязко се изправи, пъхна меча в ножницата и с кратък поглед към жените напусна спалнята. Двете стреснато се вслушаха в заглъхващите по стълбите стъпки.

Айслин отново направи опит да отклони майка си от необмисления й план, припомни й, че е неин дълг да се грижи за бедстващото население на града, ала нищо не постигна.

Вулфгар скоро се върна. Изръмжа нещо в посока на жените, седна отново край огъня и се зае да търка щита си с напоен в масло парцал.

Майда се надигна да си ходи. Помилва дъщеря си и бързо се измъкна от стаята. Айслин остана загледана във вратата, потънала в мислите си. Вечерта беше започнала толкова хубаво, а сега сърцето и трепереше от страх. Когато най-сетне вдигна очи, видя, че Вулфгар е оставил настрана работата си и я наблюдава с някаква странна нежност. Очевидно очакваше нещо. Минутите минаваха, но никой не проговаряше. Нервите й се опънаха до скъсване.

Внезапно се чу трясък. От залата се разнесе викът на Майда. Последва шум от борба. Само след минута се възцари тишина.

Айслин уплашено скочи. Захвърли всичко, което държеше в ръцете си, и хукна към вратата. Разтвори я и се втурна надолу по стълбата. На последното стъпало спря като закована. Керуик отново беше окован във вериги и привързан в ъгъла при кучетата. В очите му святкаше безпомощна ярост. Майда висеше като вързоп в ръцете на Суейн. Бедното й тяло беше увито в старите парцали, а в краката и се валяше бохча с вещи, които възнамеряваше да вземе за дългия път.

Айслин усети надигащия се в сърцето й гняв. Очите й потъмняха. Внезапно в залата се разнесе гръмкият глас на Вулфгар:

— Какво ви накара да напуснете покрива и трапезата ми? Нима толкова мразите дома си? Не съм ли справедлив с вас, не ви ли възнаграждавам, когато изпълнявате добре задълженията си? Защо блатата на Севера толкова ви привличат?

Три двойки очи се впиха изплашено в лицето му. Керуик и Майда проумяха, че планът им е предаден, защото норманинът беше проговорил на безупречен английски. Айслин поруменя от срам, припомняйки си какво беше казала пред майка си преди малко. Опита се да си припомни колко пъти беше издавала истинските си мисли в негово присъствие. Беше безпомощна срещу този мъж, който вече знаеше всичко за нея.

Вулфгар излезе напред и застана пред Майда. Вдигна ръка и обвиняващо посочи изпоцапаните и разкъсани дрехи.

— Ти, стара вещице! Веднъж вече те видях в това одеяние и ти казах, че ако се осмелиш повторно да се явиш пред очите ми в този вид, ще се отнеса към теб, както заслужаваш. Суейн, хвърли тая вещица на кучетата! Отвържи ръцете на момъка, иначе песовете ще го изгризат жив.

— Не! — изплака Айслин и изтича при него. — Не бива да правите това!

Без да й обръща внимание, Вулфгар направи знак на Суейн. Викингът веднага изпълни заповедта. Норманският рицар застана пред двамата оковани пленници и заговори към тях като строг родител към непокорните си деца:

— През нощта ще се топлите един друг. Съветвам ви да помислите добре и да си поговорите за онова, което се случи тази вечер. Вразумете се най-после и не забравяйте едно: там, където аз държа в ръка юздите, ви остава само да се подчинявате. Много добре познавам интригите на кралете и съветниците им и знам докъде водят те — до бойното поле. А сега ви желая лека нощ, ако нечистата съвест все пак ви позволи да заспите.

Приведе се към едно голямо куче и зарови пръсти в гъстата козина. Без да каже повече нито дума, улови ръката на Айслин и я поведе нагоре по стълбата. На първата площадка спря, сякаш му беше хрумнало нещо ново.

— Слушай, Суейн! Утре сутринта пусни кучетата и провери дали тези двамата най-сетне са проумели какво означава да се държат като роби. Ако ти обещаят за в бъдеще да се откажат от глупавите си опити за бягство, снеми им оковите.

Норманинът улови погледа на Керуик, потъмнял от безсилна ярост, и се усмихна. Майда произнесе някакво задавено проклятие.

— Не се безпокойте — продължи любезно той. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

После повлече Айслин след себе си и побърза да залости вратата на спалнята.

Не успя дори да се обърне, когато малката й ръка с все сила го зашлеви през лицето.

— Завързахте майка ми при кучетата! — изкрещя извън себе си младата жена. — Защо не вържете и мен до нея!

Посегна отново, но желязната му ръка светкавично улови китката й. Ала нищо не можеше да я спре. Кракът й се стрелна напред и го ритна в пищяла. С разкривено от болка лице мъжът я пусна и тя остана пред него, готова за бой.

— Престанете, лисица такава! — изръмжа той. — Внимавайте да не се забравя и аз!

— Направихте ме на глупачка! — изсъска тя и се изплъзна от ръцете му, за да потърси някой по-тежък предмет, с който да се защитава. Вулфгар едва успя да се наведе и покрай ушите му профуча грамадният рог за пиене, който с трясък се удари във вратата.

— Айслин! — произнесе предупредително той, ала младата жена вече се оглеждаше за ново оръжие.

Тогава норманинът направи огромен скок и се озова плътно пред нея. Обгърна я и изви ръцете й на гърба. Мощната му прегръдка изтръгна въздуха от дробовете й.

— Вие изобщо не се гневите, задето наказах майка ви! — пошепна в ухото й той. — Много добре знаете, че бях мек и снизходителен.

Айслин отчаяно зарита с крака.

— Нямате право да я унижавате.

— Засегната е собствената ви гордост, затова си отмъщавате така.

— Как можахте да играете толкова време тая мръсна игра! — Тя отново се опита да се освободи.

Вулфгар притисна с ръка бедрата й, за да сложи край на ритниците и едновременно с това да направи несигурна земята под краката й.

— Ако наистина си играех с вас, момиче, отдавна щях да съм ви завлякъл в леглото си.

Без да отговори, Айслин безпомощно изхълца. Вулфгар я метна в един стол и невъзмутимо продължи:

— Ще седите там, докато охладите гнева си, моя красива лисичке.

— Няма да остана нито миг повече в една и съща стая с вас! — изкрещя тя. Почувства се свободна и скочи на крака.

— Не се тревожете — отговори иронично той и нахално плъзна поглед по тялото й. — Няма да се възползвам от положението.

Айслин се хвърли върху него и посегна да го удари, ала норманинът беше по-бърз. Улови ръцете й и я притисна до гърдите си. Задавеният писък заглъхна в мощната му прегръдка. Айслин вдигна крак и го улучи право в чатала. Този път болката беше много силна. Мъжът извика и се олюля към леглото.

Младата жена не знаеше пощада. Скочи отгоре му като дива котка и ноктите й се впиха в разголените му гърди. Вулфгар протегна ръка да я отблъсне и смаяно се вгледа в дълбоките кървави ивици.

— Ти си била жадна за кръв, лисичке — изръмжа вбесено той. — Време е да ти дам добър урок.

Сграбчи китката й и я бутна да легне по лице в краката му. Ала преди другата му ръка да я напердаши по задните части, Айслин се претърколи настрани и падна на земята. Вулфгар се приведе да я вдигне и ръката му улови голото бедро.

Айслин потръпна и с ужас установи, че по време на борбата ризата се е надигнала и е разголила почти цялата долна част на тялото й. Беше безпомощна срещу очите и ръцете му.

Опита се да се изтръгне, ала ръката му стискаше китката й в желязна хватка. Мъжът я притегли на коленете си и понечи да я притисне в скута си. Ала в този миг острите зъби се впиха в ръката му и той със стон освободи китката й. Айслин скочи и хукна да бяга, ала пръстите му светкавично уловиха тънката долна риза. Когато понечи да се изправи, платът се скъса и Айслин с ужас осъзна, че остава съвсем гола.

Очите на Вулфгар изпиваха разкрилото се пред него женско тяло. Кожата й сияеше като злато в меката светлина на огъня. Дръзки и прелъстителни, младите гърди се надигаха насреща му. Желанието, срещу което се съпротивляваше толкова отдавна, избухна с необуздана сила в слабините му.

Сключи ръце около нея и в следващия миг Айслин се озова сред остатъците от ризата си и разбърканите си коси върху кожите на голямото легло. Очите на Вулфгар я пронизваха и тя осъзна, че е дошъл краят на дългото чакане.

— Не! — изплака и се опита да го отблъсне с ръка.

Ала мъжът сграбчи китките й и ги изви зад гърба. Коляното му се мушна между бедрата й. Тя запрати в очите му всички проклятия, които знаеше. Ала устните му се спуснаха над нейните и задушиха всеки звук. Главата й се отметна назад, тялото й се надигна срещу неговото и голите гърди се притиснаха до твърдата мъжка плът. Устните му пареха като огън. Езикът му проникна в устата й и отне и последната частица от волята й. Целувките му изпиха сълзите от очите и замилваха страните й. Въпреки замайването си тя отлично усещаше, че мъжът над нея е изпълнен с дълбока и искрена нежност. В нов пристъп на страх се опита да се изплъзне, ала това само увеличи страстта му.

Когато съпротивата й отслабна, мъжът се отдели от нея. Ала Айслин не можеше да избяга, пленница на разкъсаната си риза и разбърканите ленени чаршафи. Вулфгар се освободи от дрехите си и отново се хвърли към плячката си.

Когато почувства до корема си неговата мъжественост, Айслин остана без дъх. Мъжът притисна раменете й върху ленения чаршаф, за да сломи всяка съпротива. Голото женско тяло, което се извиваше под неговото, направо го влудяваше. Устните му оставиха парещи следи по гърдите й. Трескавата им горещина запали буйни пламъци и утробата й и тялото й само се надигна срещу неговото.

Устните му отново се впиха в нейните и този път Айслин сама обгърна с ръце врата му и отговори на пламенната целувка. Самозабравила се от всепоглъщащата страст, тя се стресна от страшната болка, пронизала слабините й, и изплака. После с всичка сила се опита да го отблъсне от себе си и гневно изкрещя в лицето му цялата си ярост.

Без да обръща внимание на виковете й, Вулфгар плъзна устни към шията й. Ръцете му уловиха малките ръце, които отново посягаха да го ударят, и сломиха повторно пламналата съпротива. Айслин беше принудена да се предаде на завладялата го страст.

Когато най-сетне удовлетвори желанието си, Вулфгар се отдели от нея и полегна настрани. Хълцания разтърсиха нежното й тяло. Наранена до дън душа, Айслин се сви в най-далечния ъгъл на леглото и се уви в дебелата вълча кожа. През плач отправи към мъжа всички възможни обиди и проклятия, които й дойдоха на ум. Вулфгар посрещна гнева й с висок смях.

— Никога не съм вярвал, че в крехкото ви тяло се крие темперамент на тигрица! Прекрасна борба, скъпа! Четири кървави ивици по гърдите ми! Но си струваше, уверявам те! При следващия подходящ случай съм готов да платя и по-висока цена.

— Отвратително животно! — изплака Айслин. — Само се опитай да ме докоснеш отново и ще пронижа гадния ти корем със собствения ти меч!

Мъжът приглади разбърканите си коси, пъхна се под дебелата кожа и през смях отговори:

— Все пак и вие спечелихте нещо, Айслин. В леглото е много по-топло, отколкото на пода.

Скоро след това се отпусна и дълбоко заспа. Айслин дълго лежа будна, премисляйки последните му думи.

Нима веднага щеше да забрави случилото се тази нощ? Ако се вярваше на думите му, жените нямаха никакво значение в живота му. А какво ще стане с нея? Нима можеше да забрави мъж като него? Можеше да го мрази, да го презира, да се отвращава от него — ала да го забрави? Та той сякаш беше станал част от нея! Не, тя нямаше да се успокои, докато не го завладее изцяло — и тялото, и душата му. Щеше да бъде вещица или ангел, гълъбица или лисица, според настроенията му, ала нищо нямаше да й попречи да постигне целта си!

Когато бавно отвори очи, тънкият лъч на есенното слънце беше проникнал между затворените капаци и оставяше блестяща следа върху каменния под. В светлината му танцуваха прашинки. Младата жена в просъница си припомни, че като дете се опитваше да ги лови с ръка.

Едва когато осъзна какво беше станало през нощта и с кого споделяше топлата постеля, тя изплашено скочи на крака. Макар телата им да не се докосваха, топлината на Вулфгар проникваше в нея. Спокойното му дишане издаваше, че все още е в плен на съня. Айслин предпазливо се надигна и поиска да се измъкне от леглото. Ала тежката му ръка беше заровена в косите й. Започна да освобождава къдрица по къдрица, затаила дъх от напрежение. Сърцето й подскочи уплашено, когато мъжът се раздвижи и протегна другата си ръка към мястото, където беше лежало тялото й. Но се успокои и продължи да спи.

Айслин остана неподвижна, вгледана в лицето му, стремейки се да изследва всяка частица от него. Спящият мъж приличаше на малко момче. Запита се каква ли е била тази майка, която е отблъснала детето си. Сигурно е нямала сърце. По лицето й пробяга горчива усмивка. Каква глупачка беше… Нали трябваше да мрази и презира норманина като свой враг! Ала съпротивата й отслабваше с всеки изминат ден. Ето че стана и негова любовница.

Трябваше да се овладее, за да не скочи като безумна от леглото. Не можеше да остане повече тук. Надигна се предпазливо и се изправи трепереща в хладната утрин. Стисна зъби, защото въздухът в стаята беше леден. Не можеше да облече разкъсаната на две долна риза, но не се осмеляваше и да извади нова от раклата си. Затова взе от стола надиплената гуна и я навлече презглава, потръпвайки при допира на грубата вълнена материя.

Нахлузи на краката си меки кожени ботушки и уви раменете си с черна вълча кожа. После предпазливо открехна вратата и се измъкна навън.

Когато прекоси залата, видя, че кучетата вече се разхождат наоколо. Майда и Керуик спяха дълбоко във веригите си.

Айслин бутна тежката врата и пантите й тихо изскърцаха. Утрото беше мразовито, ала слънцето вече се показваше иззад хоризонта. Беше ясно и светло. Айслин прекоси двора и видя на отдалечения хълм Суейн и няколко други нормани, които разхождаха конете си, за да ги стоплят. Пое пътя в обратна посока, към блатото, където познаваше някои скрити места.

Вулфгар скоро се раздвижи в топлото легло и веднага си припомни Айслин и топлината на нейните бедра. Протегна ръка да ги докосне, ала постелята до него беше празна и студена.

Скочи с проклятие на уста и обходи с очи просторната спалня.

— По дяволите, няма я! Лисицата е избягала! — Побеснял от гняв, изкрещя: — Керуик, Майда! Проклети да сте и вие, и мръсните ви планове! Ей сега ще сложа примките около мършавите ви вратове.

Скочи от леглото и както си беше гол, изтича навън. Само един поглед надолу му показа, че двамата спят мирно и тихо, оковани в ъгъла на кучетата. Къде ли беше изчезнала Айслин?

Майда се раздвижи и норманинът побърза да се върне в спалнята. Скръсти ръце на гърдите си и потръпна от студ. Нахвърля трески в огъня и затърси разпилените си дрехи. При това се натъкна на разкъсаната й долна риза и страшна мисъл прониза сърцето му. Господи, избягала е сам-сама! Тази дръзка жена е посмяла…

Навлече бързо обичайните си дрехи, първо вълнените панталони, носле долната риза, ботушите и накрая мек кожен жакет. Страхът направо го подлудяваше. Като си помислеше, че нежното й тяло можеше да попадне в грубите ръце на скитащите се по пътищата разбойници, му идеше да изкрещи. Посегна към тежкия меч, загърна се в наметката си и хукна като бесен през залата към обора. Оседла набързо мощния си жребец, напъха юздите в устата му и се метна на гърба му.

Потегли в буен галоп навън. На двора бяха Суейн и мъжете, които тъкмо се бяха върнали от ранната си езда. Краткият въпрос беше достатъчен: никой не беше виждал момичето тази сутрин. Вулфгар притисна колене в слабините на коня, за да го накара да върви по-бавно, и описа широк кръг из двора с надеждата да открие някакви следи.

— А-а-а, ето я — изтръгна се от гърдите му облекчена въздишка. На места краката й бяха изтрили росата от тревите и макар и едва забележима, следата ясно се очертаваше. — Накъде ли е тръгнала? Господи! Направо към блатото! — Нямаше смисъл да препуска като луд. Бързината нямаше да помогне.

Насочи мощното животно в бавен тръс по тясната пътечка. Страхът му все повече се засилваше. Може би Айслин се беше отклонила от пътеката и в този миг се бореше отчаяно, за да се изтръгне от лапите на лепкавата тиня. Може би се беше хвърлила нарочно във водата, защото не можеше да понесе преживения тази нощ срам.

Ала Айслин беше израсла тук и познаваше всяка извивка на пътечката. Често идваше в блатото да търси билки и корени за лекарства. Скоро откри поточето, което се виеше между обрасли с трева брегове, чисто и бистро като сълза. Разкъсани парцали мъгла все още се стелеха по онези места, до които слънчевите лъчи не достигаха. Усети необходимост да се пречисти от преживяното през нощта. Струваше й се, че тялото на Вулфгар все още притиска нейното, а миризмата му я обгръщаше като облак.

Захвърли дрехите си върху един храст и, треперейки, навлезе в ледената вода. Дъхът й секна, но смело се потопи и заплува с бързи движения на ръцете и краката. Когато първото вцепенение отмина, ледената вода ускори движението на кръвта във вените и й даде прекрасното чувство на свежест и чистота. Небето над нея беше чисто, последните мъгли се надигаха от смълчаните гори. Плясъкът на вълните в близките скали успокои възбудените й сетива. Обърна се по гръб и се остави водата да я носи надалеч. Природата й вдъхваше успокоение.

Страшната смърт на баща й, страданията на бедната й майка, завладяването на Даркенвалд от норманите — всичко остана някъде много далеч, в друго време, на друго място. Тук светът изглеждаше недокоснат, неопорочен от човешката жестокост. Струваше й се, че е възвърнала някогашната си чистота, че е същото невинно и весело момиче както преди няколко дни.

Ала мисълта за Вулфгар не искаше да я напусне. Припомняше си всяка подробност от изминалата нощ. Видя пред себе си изразителното лице и дългите, силни пръсти, достатъчно силни да убият и в същото време безкрайно нежни и чувствителни, когато искаха да доставят наслада. Потрепери при мисълта за огнената му прегръдка и душевният мир изчезна също така бързо, както се беше появил.

Излезе от водата с въздишка на уста. Меките вълни играеха около стройните й хълбоци. Внезапно забеляза пред себе си мъжа, споменът за който не беше я напуснал нито за миг. Неподвижен върху мощния боен жребец, той я наблюдаваше с безизразно лице. Какво ли беше изписано в очите му? Облекчение? Или възбуда от голотата й?

Леденият утринен бриз я накара да потрепери. Скръсти ръце пред гърдите и с усмивка помоли:

— О, господарю, въздухът е леден, а дрехите ми са далеч оттук. Ще бъдете ли така добър…

Вулфгар сякаш не я чу. Очите му се плъзнаха по голото тяло и тя почувства страстната им милувка. Насочи коня си напред и спря точно пред нея. Изгледа я и без да проговори, се приведе и я вдигна пред себе си на седлото като някакъв мокър, треперещ вързоп. Свали наметката и грижливо я уви от главата до петите.

Айслин се притисна до топлите му гърди и вцепенението й започна да изчезва.

— Нима повярвахте, че съм ви избягала? — попита тихо тя.

Единственият отговор беше неясно изръмжаване. Мъжът обърна коня и заби пети в хълбоците му.

— Защо ме последвахте? — Тя облегна глава на гърдите му и вдигна очи към неговите. — Може би трябва да се почувствам поласкана. Мислите за мен, след като вече сте ме притежавали. Нали много жени са се ползвали от благоволението ви…

Вулфгар сякаш не проумя смисъла на тези думи, ала много скоро в погледа му проблесна гняв.

— Другите не бяха нищо повече от случайни забавления, а вие сте моя робиня — изръмжа той. — Междувременно би трябвало да сте научили, че пазя собствеността си.

Усети, че думите му я засягат болезнено. Тялото й се скова в ръцете му. Отвърна остро:

— А каква е моята цена? Не мога да ора земята, нито да храня свинете. Не можете да ме използвате и за цепене на дърва. До снощи не ви оказвах други услуги освен кърпене и лекуване на някоя и друга рана.

Вулфгар тихо се изсмя и дрезгаво проговори:

— Така е, но последната нощ ме възнагради стократно! Вашата нежност надмина всичко, което бях преживял до днес. А темпераментът ви ме кара да очаквам с нетърпение следващите нощи. Бъдете уверена, скъпа, че ще ви товаря само със задачи, достойни за слабите ви рамене и за прекрасния ви талант.

— Ваша любовница? Никога! — изсъска тя. — Знаете ли, че вече ме наричат курвата на копелето?

Хълцания разтърсиха тялото й. Вулфгар не намери думи за отговор и двамата продължиха пътя си в мрачно мълчание.

Айслин искаше да се отдалечи от него колкото се може по-скоро и понечи да скочи от коня още е влизането в двора на замъка, ала се препъна в безбройните гънки на наметката. При вида на отчаяните й опити да се освободи Вулфгар избухна в луд смях. Внезапно вдигна коляно и момичето се изтърколи на земята голо-голеничко. Озова се пред краката на грамадния жребец и изпищя от страх. Само един удар на тези тежки копита означаваше край на живота й. Ала добре обученото животно се закова на място. Айслин скочи като ужилена и вдигна юмруци към мъчителя си. Вулфгар отметна глава назад и отново избухна в смях.

Скоро обаче се смили над нея и й подхвърли топлата наметка.

— Загърнете се, скъпа, не искам да настинете.

Момичето светкавично се уви в затопления плат и уплашено претърси с очи просторния двор. Успокои се едва когато се увери, че никой не е бил свидетел на позора й. После гордо вдигна глава и без да погледне назад към Вулфгар, се запъти към портала. Притисна до себе си широката наметка и открехна вратата колкото да се вмъкне вътре.

Прекрачи прага и застана като вкаменена. Залата беше пълна с воини от свитата на Вулфгар, а с тях се бяха смесили и неколцина от хората на Рейнър. Чу ненавистния глас, който разправяше на норманите новини от лагера на Вилхелм Завоевателя.

— Скоро ще продължим похода и ще отмъстим за нанесените ни обиди. Предпочетоха друг пред него, ала тези англичани трябва най-сетне да разберат, че направиха голяма грешка, като отблъснаха човек като Вилхелм. Ще ги избие без всякаква милост и ще се провъзгласи за техен крал.

Думите му предизвикаха голямо вълнение в залата. Чуха се крясъци, разгоряха се възбудени спорове и гласът на Рейнър заглъхна в общия шум. Айслин не чу края на разказа му. Широки рамене и тежки шлемове закриваха говорещия.

Внезапно тежката порта се разтвори с трясък и на прага застана Вулфгар. Погледът му изненадано се плъзна към пълната зала. Вратата изскърца и всички погледи се насочиха към него. Мъжете отстъпиха назад и направиха тесен коридор към огнището. Вулфгар сложи ръка на рамото на Айслин и леко я побутна да върви пред него. Младата жена видя с какви очи мъжете поглъщаха вида на мокрите й коси и босите крака и отлично проумя какво си мислеха. Вулфгар и тя изглеждаха така, сякаш доскоро се бяха забавлявали на някоя поляна.

На първата стълбищна площадка беше застанал Рейнър. Малко по-нагоре стоеше Суейн, както вината спокоен и невъзмутим. Наблизо се беше свила и Майда, притиснала до гърдите си парцаливата гуна.

Когато Айслин и Вулфгар се приближиха, Рейнър обърна глава към тях. Тъмните му очи жадно се впиха в стройната женска фигура. И той като всички забеляза мокрите коси и босите крака. Очите им се срещнаха и рицарят отвори уста да каже нещо, ала веднага се овладя и рязко извърна глава. Много добре знаеше, че всеки опит да я обиди ще се обърне срещу самия него. Затова продължи речта си и устреми нахален и предизвикателен поглед в лицето на Вулфгар.

— Струва ми се, че ни е необходима силна ръка, която да управлява тази страна. Покорените езичници работят най-добре, когато непрекъснато им се напомня за тежкото поражение. — Направи пауза, изчаквайки Вулфгар да възрази. Ала той се усмихна невъзмутимо и учтиво зачака края на изявлението му. — Тези непохватни простаци трябва да проумеят, че ние превъзхождаме с цяла глава и тях, и варварските им обичаи. Слабата ръка лесно изпуска юздите.

Рейнър скръсти ръце пред гърдите и отново впи предизвикателен поглед в лицето на Вулфгар. Мъжете с трепет зачакаха новия сблъсък. Ала отговорът на предводителя им прозвуча тихо и спокойно:

— Сър Де Март, трябва ли повторно да ви напомням, че хората ми са войници? Наистина ли искате те да обработват нивите, а селяните да се люлеят по бесилките ни?

В залата стана неспокойно. Дребен монах със зачервено лице се опита да си проправи път между воините. Най-после застана пред Вулфгар и Рейнър и заговори с пъшкане:

— Много добре го казахте, господарю. Бъдете милостиви към британските си съседи. Достатъчно кръв се изля в царството на сатаната. — Скръсти ръце като за молитва и продължи: — Умолявам ви, господарю, проявете милост! Не бива да работите в служба на сатаната.

Рейнър се обърна към монаха, побеснял от гняв.

— Ако продължаваш да дрънкаш глупости, саксонски глупако, скоро и ти самият ще се озовеш в ада.

Бедният монах побледня и отстъпи крачка назад. Рейнър отново се обърна към Вулфгар.

— Значи смелото ни копеле си е завоювало благоразположението на проклетите англичани — изсъска презрително той. — Защитавате тия саксонски свини и ухажвате английската кучка, сякаш е сестра на херцога.

Вулфгар оставаше невъзмутим.

— Всички хора тук са мои крепостни. Като служат на мен, служат на херцог Вилхелм. Само ако се осмелите да убиете един от тях, още сега ще ви пратя да храните свинете и кучетата, а довечера ще приберете гъските от полето. — Спря и въпросително изгледа съперника си. — Или предпочитате да ви натоваря със задълженията на ония, които вече изпратихте на оня свят с меча си? О, не се страхувайте, няма да унижа по този начин един норманин. Ала мой дълг е да събера данъците за Вилхелм от тази благодатна земя.

За момент очите на Рейнър спряха върху Айслин и в тях проблесна необуздана страст. После отново се обърна към Вулфгар, усмихнат, почти любезен. Заговори толкова тихо, че го чуха само най-близо застаналите мъже.

— Аз имам семейство и то ще направи всичко за мен, Вулфгар. Можете ли да кажете същото и за себе си?

— Мечът ми, снаряжението, конят и онзи викинг са моето семейство. Служат ми много по-вярно, отколкото можете да си представите.

За миг черният рицар сякаш се смути. После обаче отново изгледа Айслин.

— А какво ще стане с тази жена? Ще признаете ли за свое копелето, което сигурно няма да закъснее да се появи? Как можете да бъдете сигурен, че ще бъде ваше, а не мое?

Лицето на Вулфгар потъмня и Рейнър се ухили. Беше улучил право в целта.

— Ще присъедините ли и него към семейството си? — Засмя се злобно и повдигна към себе си брадичката на Айслин. — Двамата с вас можехме да имаме прекрасен син, сладката ми, пламенен и смел. Много жалко, че копелето няма да ви вземе за своя съпруга. Той мрази жените, повярвайте ми.

Айслин ядно отблъсна нахалната ръка, после пристъпи към Вулфгар и изфуча като разярена лисица:

— И вие не сте по-добър от този тук. Ако имах поне капчица разум, щях да се боря с вас докрай и да ви разкъсам на парчета, вместо да се предам…

Вулфгар се опита да измисли някакъв ироничен отговор, ала думите му прозвучаха принудено:

— Стори ми се, че се съпротивлявахте усърдно, Айслин. Само голямата сила на мускулите ми ви принуди да се предадете.

Ръката й се стрелна към лицето му, но Вулфгар светкавично сграбчи китката й. Изви я назад и приближи лицето й до своето. Очите му се усмихваха.

— Да го кажа ли високо? — пошушна нежно той. — В онзи миг с готовност свалихте оръжие. Въпреки това тайно в себе си продължавате да се надявате, че накрая ще спечелите.

— Милорд, моля ви, милорд! — Айслин отчаяно се опитваше да се изтръгне от ръцете му. Усещаше в гърба си изпитателния поглед на Рейнър. — Монахът!

Подкрепен от одобрителните викове на няколко местни хора, дългополият духовник отново се осмели да се обади:

— Дойдох да благословя гробовете, милорд. Ала имам чувството, че се нуждаете от услугите ми и по друг повод. В този почтен град няма божи служител. А доколкото разбрах, с много момичета са се отнесли не по най-добрия начин и с омъжени жени също. Църквата не бива да приема с леко сърце подобни неща. Грешниците трябва да се разкаят за извършеното насилие. Мисля, че е редно да изплатите известна сума като обезщетение за годениците и съпрузите на засегнатите.

Вулфгар вдигна вежди и развеселено изгледа божия служител, който продължаваше с неотслабващо усърдие:

— А що се отнася до страдащите, милорд, аз ви моля да заповядате на мъжете, които са отговорни за това зло дело, да отведат момичетата пред олтара…

— Спрете дотук, отче. — Вулфгар заповеднически вдигна ръка. — Струва ми се, че като получат обезщетение за годениците и съпругите си, мъжете ще ги признаят за леки момичета. А кой би желал да изложи на присмех честта на жена си? Освен това би трябвало да им се дадат значителни суми. Дори и най-богатата корона ще стигне до просешка тояга, ако трябваше да плаща такива обезщетения. Аз самият не съм нищо повече от един беден рицар. А що се отнася до женитбата — моите хора са войници. — Той посочи наобиколилите го мъже и продължи: — Те са създадени за военния занаят и нямат желание да клекнат пред печката до скута на жените си. Щом прозвучи бойният вик, стават и излизат от къщи. Някои ще оставят костите си по бойните полета и жените ще останат сами с цяла дузина деца. Така че доброто ви намерение ще се обърне против тях, отче. Не, уважаеми, нека носят кръста си сами. Да се надяваме, че времената ще станат по-добри. Не ми се вярва положението да се влоши още повече. Освен това не съм в състояние сам да поправя стореното зло.

— Добре, милорд. — Монахът нямаше намерение да се предава. — А как стои въпросът със самия вас? Подариха ви тези земи и се ползвате от благоволението на херцога. Сигурен съм, че няма да оставите това бедно момиче да плаща за неща, за които не носи отговорност. Вашата рицарска клетва ви задължава да защитавате слабия пол. Мога ли да смятам, че ще я направите своя жена?

Вулфгар още повече се намръщи, докато Рейнър отметна глава назад и избухна в зъл смях.

— Не, отче, нищо не бива да приемате — отговори тихо Вулфгар. — Рицарската клетва не ме задължава да сторя нищо такова. Впрочем, аз съм незаконнородено дете и не мога да изисквам от нежните женски уши да слушат намеци и грубиянски шеги, отправяни към мен от бездушни и глупави люде. — И той отправи остър поглед към Рейнър. — Съдбата ми е отредила да получавам болезнени удари и жестоки рани именно от устата на слабия пол, който уж се слави с меко сърце, нежност и гореща майчина любов. Не съм готов да дам на жените повече от онова, което заслужават. Запазете укорите за себе си, отче, защото сърцето ми не знае милост.

Обърна се и тръгна към стълбата, ала монахът все още не го оставяше на мира.

— Щом не искате да я вземете за съпруга, лорд Вулфгар, тогава поне й върнете свободата. Годеникът й държи на дадената дума и е готов да я отведе пред олтара. — И посочи към побледнелия Керуик, застанал наблизо.

— Не! Да не съм чул повече нито дума! — изръмжа ядно Вулфгар. Ръцете му трепереха. Едва успя да запази самообладание. — Тук аз съм господар. Всичко по тези земи ми принадлежи. Не поставяйте на изпитание добрата ми воля. Вървете и благословете гробовете. Нали затова ви повиках. Всичко друго оставете на мен.

Монахът разбра, че е безсмислено да продължава, и устата му тихо произнесоха някаква молитва. Нито Айслин, нито Рейнър посмяха да предизвикат отново Вулфгар.