Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Вулфгар се събуди още на разсъмване. Не посмя да се помръдне, за да не събуди спящата Айслин. Главата й кротко почиваше на рамото му. В ранния утринен час мислите му бяха ясни и отчетливи. Все още беше изпълнен с учудване от случилото се през нощта. Никога не беше вярвал, че собствената му съпруга ще се прояви и като съвършена любовница. Никога не беше преживявал такава нощ на пълно доволство. Много от дворцовите красавици раздаваха благоволението си като незаслужена милост, като през цялото време оставаха безучастни и предоставяха на мъжа да събуди желанието в телата им. Уличниците само се преструваха, че изпитват нещо. Айслин обаче отвръщаше на всичко, което й даваше той, с още по-голяма страст.

Топлото й тяло се притискаше до неговото. Кракът й беше преметнат през бедрото му. Сладкият дъх милваше гърдите му. Чак не му се вярваше, че това невинно момиче, прилично на дете, е способно на подобна необузданост.

Припомни си случилото се с Майда и се намръщи. Не можеше да разбере старата жена. Но ако Айслин казваше истината, щеше да предостави на нея да се погрижи за състоянието на майка си. Младата му жена беше достатъчно деликатна и разумна, за да охранява строго майка си и да я предпази от втора подобна лудост. А може би все пак го беше излъгала? Във всеки случай трябваше да се погрижи за безопасността си.

Айслин се раздвижи и Вулфгар грижливо я загърна с топлите кожи. Припомни си тържествените брачни клетви и по лицето му се изписа нежна усмивка. Той беше поел отговорността за тази жена и трябваше да се погрижи за сигурността й; тя беше обещала да му бъде вярна съпруга, да му се подчинява и да го почита. Усмивката му стана още по-широка, като си припомни колко усилия й беше струвало това. Но нима не се изискваха всекидневни усилия и от съпруга на тази дръзка женичка?

Айслин въздъхна насън и се притисна до него. След малко отвори очи и погледна към угасналия огън. Усети изпитателния поглед на съпруга си и с усмивка се обърна насреща му. Нежните й устни докоснаха неговите.

— Оставили сме огъня да угасне — въздъхна тя.

Вулфгар дяволито примигна.

— Да го запалим ли отново — още сега?

Младата жена се засмя и скочи от леглото.

— О, не скъпи! Говорех за огъня в камината.

Вулфгар я последва и я стисна в обятията си. Отпусна се върху меките кожи и зацелува лицето и врата й. Гласът му беше дрезгав от вълнение:

— Ах ти, малка вещице, с какво толкова ме замая? Щом си до мен, забравям дори задълженията си.

Айслин го изгледа със сияещо лице и скръсти ръце под тила си.

— Толкова ли ви харесвам, милорд?

— О, да — въздъхна той. — Щом ме докоснете само с връхчето на пръста си, целият се разтрепервам.

— Тогава ще ви призная, че и с мен е същото — отговори през смях Айслин.

Устните им се срещнаха.

Мина доста време, преди да слязат в залата. Въпреки че денят беше напреднал, голямото помещение беше празно. Само Мидред и Хлин шетаха усърдно. Бяха почистили навсякъде, бяха покрили пода с нови тръстикови рогозки и сега разпръскваха навсякъде влажни билки, за да прогонят неприятните миризми от дългата нощ на веселие. В котела над огъня вреше силна овесена каша, гарнирана със свинско месо и яйца. Мидред им поднесе по пълна паница, докато Хлин побърза да напълни чашите със студено прясно мляко.

Двамата се нахраниха мълчаливо. Вратите бяха отворени, но откъм градчето не долиташе никакъв шум. Изглежда, жителите му още спяха. След веселата врява на празничната нощ това изглеждаше почти призрачно. Скоро на прага се появи Керуик. Очевидно се връщаше от реката, защото от косата му се стичаше вода. Бавно пристъпи и с пъшкане се отпусна до масата. Поздрави Айслин с разкривена усмивка, ала когато усети приятната миризма на овесената каша, лицето му се сгърчи от отвращение. Притисна ръка към стомаха си и побърза да изчезне, мълвейки несвързани извинения.

Мидред го изпрати с висок смях.

— Бедното момче препи и сега си плаща за глупостта.

На горния етаж се блъсна врата и скоро на стълбата се появи Болсгар. Старецът политна надолу и безсилно се подпря на стената.

Като видя, че в залата има хора, напрегна всичките си сили, за да запази достойно поведение. Когато наближи, Айслин с усмивка отбеляза, че очите му са кръвясали, а бялата брада е небръсната.

Болсгар се опита да поздрави новобрачните, ала от гърлото му се изтръгна неразбрано ръмжене. Едва се довлече до обичайното си кресло край камината.

— Не ми се вярва, че ще мога да закуся — промърмори той и с въздишка падна назад.

Мидред съжалително го изгледа и побърза да му поднесе рог прясна бира. Старецът кимна с благодарност и го поднесе към устните си. Вулфгар вдигна очи и сериозно заговори:

— Виждали ли сте скоро Суейн, сър? Трябва да поговоря с него за строежа на замъка.

— Не се е мяркал пред очите ми, откакто изпразнихме последната кана вино — отговори със слаб глас Болсгар.

— Ами! — изсмя се Мидред. — Без съмнение, нашият огнен любовник се е скрил някъде по-далеч и оплаква злощастието си. — Вдигна големия черпак и посочи към Хлин. — Бедното момиче още носи следи от прегръдките му. Само че и неговата буза ще пламти още известно време.

Хлин се изчерви и се приведе над работата си.

— Така е — изръмжа Вулфгар. — С всеки изпразнен рог Суейн сваля по една от годините си, докато накрая не започне да посяга към всяка женска гръд като млад овен.

Айслин неволно се засмя. Скоро вниманието й беше привлечено към прага. Там беше застанал сър Гоуейн и отчаяно се опитваше да закрие с ръка очите си, които не понасяха яркото пролетно слънце. Младежът побърза да пристъпи навътре в сенчестата зала и с несигурни крачки се запъти към масата. Зае място далеч от врящата на огъня каша и учтиво кимна с глава към Айслин. Ала така и не успя да се усмихне.

— Простете, милорд — прозвуча дрезгаво гласът му. — Сър Милбърн моли за извинение. Не се чувства добре и още е в леглото.

— Няма нищо, сър Гоуейн — отговори през смях Вулфгар, който с удоволствие дъвчеше крехкото месо. — Днес явно ще бъде ден за почивка, защото верните ми поданици не са годни за никаква работа. Ако смятате, че ще ви понесе, изпийте чаша бира. Надявам се скоро да се оправите.

Гоуейн благодарно пое предложената от Хлин чаша, изпразни я на един дъх и изскочи от залата.

Айслин избухна в луд смях. Вулфгар се присъедини към нея и двамата се смяха, докато не прозвуча гневен женски глас:

— Какво виждам? Слънцето най-после е прогонило милорд и милейди от постелята им.

Болсгар побърза да отговори на предизвикателството.

— Май вече е обед, щом моята съзнателна дъщеря се явява на закуска.

Гуинет слезе по стълбите и с плачлив глас побърза да се защити от обвинението му.

— Заспах едва на разсъмване. През цялата нощ от една спалня долитаха ужасни шумове. — Изгледа злобно Айслин и продължи: — Имах чувството, че котка се е заплела в трънлив храсталак. — После със саркастичен тон се обърна към Вулфгар: — Вие чухте ли тези звуци, милорд?

Айслин пламна от срам, ала Вулфгар избухна в безгрижен смях.

— Не, сестро. Но каквито и да са били, аз съм уверен, че произходът и значението им ще останат завинаги скрити за вас.

Мидред и Хлин се занимаваха с обяда и Гуинет трябваше сама да си налее чаша мляко. Този път стрелите на подигравките й се насочиха към бащата:

— Както виждам, обхваналата ви снощи илюзия, че сте млад и силен, се е изпарила, скъпи татко. Така е, какво ли не правят виното и бирата…

— Линиите и бръчките по лицето ми са спомен от бурни преживявания, дъще. За съжаление, за твоите не може да се каже същото.

Гуинет скочи като ужилена.

— Малкото, които имам, произхождат от униженията, които трябваше да изтърпя. Не на последно място заради родството си с незаконнородения.

Вулфгар спокойно се надигна и улови ръката на Айслин.

— Не желая да си развалям деня, като слушам обидите й. Желаете ли да пояздите с мен, скъпа?

Айслин благодарно отговори:

— С удоволствие, милорд.

Когато излязоха навън, младата лейди облекчено се усмихна. Посегна към ръката на Вулфгар и затанцува около него като дете около майското дърво. Мъжът смаяно заклати глава, ала не се осмели да прекъсне веселието й. Най-после обгърна с ръка талията й и я поведе към обора.

— Вие сте вещица-изкусителка — промърмори дрезгаво той. Айслин обви с ръце врата му и го принуди да сведе устни към нейните. Също като през изминалата нощ, Вулфгар се учуди на дързостта й.

Огънят на страстта й разпали в сърцето му буйно желание.

В този миг откъм обора се понесе тропот на копита. Влюбените побързаха да се откъснат един от друг. Минаваше магаренцето на монаха. Господарят му повече лежеше, отколкото седеше върху гърба му и отчаяно стискаше меката грива. Качулката беше нахлупена дълбоко над пепелявосивото лице. Божият човек щеше да измине сам опасния път до Крейгън.

Айслин не можа да се удържи и се разсмя. После се притисна до гърдите на Вулфгар и зъбките й нежно захапаха коравия мъжки врат. Рицарят я вдигна на ръце, но изненадано я пусна, когато юмручетата й сърдито затропаха по гърдите му.

— Ах вие, недодялан нормански грубиян! Да не искате да ме вземете насила тук, пред обора? — изфуча жената и избухна в луд смях, като забеляза смаяното изражение на лицето му.

Вулфгар широко се ухили.

— Трябва да ви нося, милейди, иначе никога няма да излезем от този двор. Май играта ви хареса, а? Необходима е силна ръка, която да ви държи в подчинение.

Младата жена през смях тикна малкото си юмруче в лицето му. Вулфгар я свали на земята и беше възнаграден с гореща целувка. Останала без дъх, Айслин пошепна в ухото му:

— Доведете конете, милорд. Англия ни очаква.

На Хън много му се искаше да препусне в пълен галоп през полята, не на последно място и за да се понрави на петнистата кобила. Ала Вулфгар се съобразяваше със състоянието на Айслин и държеше здраво юздите.

Усмивката не слизаше от лицето на жената. Малките й ръце умело направляваха коня, а сърцето й се носеше напред с пърхащите по върховете на дърветата лястовици. Вулфгар запя някаква френска песен. Скоро текстът стана не съвсем приличен и Айслин избухна във весел смях. Щом свърши, побърза да го възнагради с популярна саксонска подигравателна песничка.

— Тези думи звучат зле дори в устата на уличница, да не говорим за дама с благородна кръв — изръмжа със сериозно лице Вулфгар.

— Моля ви, милорд — усмихна се сладко Айслин. — Какво става с вас? Откога сте възприели философията на старите баби?

Изплъзна се от ръката, която посягаше да я накаже за дързостта, пришпори кобилата и препусна напред. Хън я последва с грамадни скокове. Айслин прескочи живия плет в края на пътя и полетя като вятър през ливадата. Вулфгар трябваше да пришпори жребеца си, за да я настигне.

— Спрете веднага, Айслин! — изкрещя гневно мъжът. — Спри, неразумна вещице! Нали ще си счупиш врата!

Най-после успя да улови юздите на кобилата и я принуди да спре. Скочи от седлото и треперещ от гняв, застана пред Айслин. Дръпна я да слезе и се приготви да я наругае както трябва. Ала жената с усмивка приближи пламналото си лице до неговото и обгърна с ръце врата му. Какво му оставаше, освен да я целуне — и още много и много пъти?

Настаниха се на хълма, огрян от топлото пролетно слънце. Айслин събра няколко ранни цветя и уви пъстър венец. Вулфгар отпусна глава в скута й, за да се наслади докрай на щастливото й лице. Пръстите му рисуваха меката линия на гърдите й.

— Вие сте ненаситник, милорд — произнесе дяволито Айслин.

— Слушайте, малка вещице, как да не бъда, като непрекъснато ме предизвиквате?

— Може би сте прав — промърмори съчувствено тя. — Пък и жените неуморимо ви обсаждат. Май трябва да си поговоря на четири очи с Хайлан…

Вулфгар скочи и я притегли към себе си.

— Какво говорите? Не става въпрос за Хайлан, а за вас. Вие ме лишихте от разум, а не бедната вдовица. Спестете си ревността.

Айслин се дръпна и с кокетни движения се завъртя по тревата. Сложи венеца в косите си и с нежна ирония се поклони.

— Нима твърдите, че прелестите на Хайлан не събудиха желанията ви? Та тя цяла вечер танцува пред вас и ви показа всичко, което притежава. Да не сте сляп?

Вулфгар бавно закрачи към нея. С уплашен писък, Айслин се отдръпна назад и отбранително вдигна ръка.

— Недейте, милорд! Не съм ви дала повод да ме пляскате.

Вулфгар й препречи пътя и сключи ръце около кръста й.

— О, Вулфгар, Вулфгар! Най-после сте мой — промълвиха задъхано устните й.

Мъжът вдигна подигравателно едната си вежда и остро я изгледа.

— Сигурен съм, че сте планирали женитбата ни още от първия миг на запознанството ни.

Айслин скри лице на гърдите му и угрижено въздъхна:

— О, не сте прав, милорд. Едва когато ме целунахте, планът се оформи в съзнанието ми.

Така мина денят. Върнаха се у дома, когато слънцето почти беше залязло. Вулфгар трябваше да се погрижи за конете, но Айслин не мръдна от мястото си. Изчака го да свърши и двамата тръгнаха ръка за ръка към залата.

Суейн седеше в края на масата и явно много му се искаше да се скрие някъде по-далеч. Айслин неволно отправи очи към Хлин и старият викинг засрамено скри лице в стомната с бира. Задави се и едва не се задуши. Айслин с усмивка пошепна нещо на съпруга си.

— Права сте, скъпа — ухили се той. — На неговите години би трябвало да си потърси по-нежно момиче. И с не толкова силни ръце…

Засмя се и я поведе към мястото й. Гуинет ги следеше със злобен поглед. Когато забеляза, че Вулфгар грижливо намества стола на съпругата си, не можа да издържи и процеди през зъби:

— Като ви гледам как глезите саксонците, ще си помисля, че и вие сте един от тях, Вулфгар. — В гласа й прозвуча презрение. После посочи Керуик, който се хранеше с рицарите на Вулфгар, и ядно продължи: — Скоро ще съжалявате, че го удостоихте с доверието си.

Нищо не можеше да смути спокойствието на Вулфгар.

— Аз не съм сляп, Гуинет. Керуик отлично знае какво ще го сполети, ако ме разочарова.

Гуинет направи презрителен жест с ръка.

— Остава и онзи глупак Санхърст да получи почетна служба…

— Защо не? — вдигна подигравателно рамене Вулфгар. — Междувременно се научи да се справя много добре със задълженията си.

Гуинет го изгледа още по-неодобрително, ала Вулфгар посвети цялото си внимание на Айслин.

Хайлан донесе големи табли с месо и започна да обслужва мъжете със зачервени страни и ниско сведена глава. Всички се насладиха на вкусната вечеря и настроението бързо се повдигна. Разменяха се шеговити думи.

Суейн успя да възвърне куража си с няколко големи глътки и дръзко се обърна към Вулфгар:

— Знайте едно, милорд: ако избрах за своя любима меката и плаха Хлин, която остава сдържана и в най-страстните мигове, то е защото вие ми показахте какви страшни последствия има любовта с някоя по-отворена жена.

Залата проехтя от гръмкия мъжки смях. Викингът отново надигна рога и с усмивка пи за здравето на стария си боен другар.

— Желая ти щастлив брачен живот и дълги години любов, Вулфгар.

Лордът весело прие тоста му. Скоро настъпи спокойствие, тъй като Милбърн и Болсгар седнаха пред камината на партия шах. Повечето мъже ги наобиколиха и внимателно заследиха играта.

Айслин използва случая да се приведе към Вулфгар и да пъхне ръка в неговата.

— Ако разрешите, ще отида да видя майка си, Вулфгар. Тревожа се за здравето й.

— Разбира се, скъпа — промърмори той. После загрижено пошепна: — Но внимавайте.

Айслин благодарно докосна с устни бузата му и се надигна. Очите му я проследиха с топла нежност. После с усмивка се присъедини към мъжете край огъня.

Айслин тръгна по добре познатата й пътечка, без да се тревожи от непрогледния мрак. Трябваше да види майка си и веднъж завинаги да се обясни с нея. Натисна бравата, без да почука или да даде друг знак за пристигането си.

Майда се беше свила на леглото и мрачно се взираше в огъня. Видя дъщеря си и в тъмните й очи лумна гневен пламък. Скочи и се нахвърли срещу нея с безумни обвинения:

— Защо ме предаде, Айслин? Защо отново разруши отмъщението ми?

— Престани с тези глупости! — прекъсна я остро Айслин. — И завинаги запомни онова, което ще ти кажа. — Продължи, подчертавайки всяка дума: — Ако наистина успееш да убиеш някой нормански рицар, за да отмъстиш за смъртта на баща ми, отмъщението ще се стовари над всички ни. Помни, че Вулфгар е доверен човек на Вилхелм. Ако камата беше улучила целта, щяха да ме приковат гола-голеничка за портите на Даркенвалд, а ти щеше да се люлееш на въжето в центъра на Лондон.

Майда заклати глава и понечи да възрази, но Айслин пристъпи напред и я сграбчи за раменете.

— Слушай ме внимателно! Ще ти го повтарям, докато го проумееш с последните остатъци от разума си. Няма да посягаш на норманите! Вилхелм е законен крал и цяла Англия е негова. Ако посмееш да вдигнеш ръка срещу норманите, всеки саксонец е длъжен да те предаде на кралските хора.

Разхлаби малко хватката си и Майда безсилно се отпусна на леглото. Ала дъщерята се приведе към лицето й и настойчиво продължи:

— Не забравяй и другото: Вулфгар е мой съпруг пред бога и пред хората. Ако продължаваш да го преследваш с гневните си изблици, аз ще застана срещу теб. Ако стане жертва на коварството ти, ще те обвиня, че си убила избрания от мен съпруг, и ще гледам как бесят собствената ми майка на крепостните стени. Ще посипя главата си с пепел и ще ходя цял живот в дрипи, за да узнае целият свят колко съм го обичала…

Спря за миг и се вслуша в собствените си думи. После с нежност повтори:

— Да! Обичам го… И знам, че той също ме обича, макар и по свой начин. — После отново се приведе към Майда и сериозно продължи: — Под сърцето си нося твоя внук и няма да допусна да го направиш сирак! Ако обаче възвърнеш разума си, ще те посрещна с разтворени обятия. Разбра ли думите ми, мамо? Готова ли си да изпълниш онова, което ти казах?

Погледна към сведената глава на старата жена. Мина доста време, преди да види колебливото й кимване. Тогава се изправи.

— Много добре.

Страшно й се искаше да утеши бедната жена с топли думи! Но нямаше как — само извънредната строгост можеше да постигне нещо.

— Винаги ще се грижа за теб, мамо. Но засега — прощавай!

Въздъхна тежко и се обърна да си върви. Как ли щеше да реагира на думите й обърканият дух на Майда?

Влезе в залата и с усмивка приседна до Вулфгар, стоплена от меката светлина в очите му.

Пролетта настъпваше с бързи крачки. Ала сред безбройните цветя Айслин беше най-красивото. Дори Вулфгар не спираше да се учудва на умението, с което младата му съпруга изпълняваше задълженията си на съпруга и господарка на залата. Не бягаше от отговорност и не се плашеше да заяви на висок глас правата си, най-вече когато Гуинет преследваше с несправедливи обвинения някой от сънародниците й. Беше известна с ума и решителността си и често дори мъжете търсеха съвет от нея. Болсгар не се уморяваше да прославя прекрасната млада лейди.

Айслин не престана да се застъпва за правата на сънародниците си. Ала когато лордът произнасяше присъдите си, отстъпваше скромно назад и се подчиняваше на волята му. Продължи да се грижи за физическите и душевните страдания на жителите на Даркенвалд и често придружаваше Вулфгар до Крейгън, ако някой се нуждаеше от помощта й. Хората с радост разтваряха вратите си пред нея.

Март скоро се приближи към края си и стана време за оран, за сеитба — и за строеж. Керуик беше зает по цял ден с новите си задължения. Както беше заповядал Вулфгар, младият саксонец съвестно нанасяше в книгите си раждането на всяко дете, козле или агне и подробно описваше професията, имуществото и семейното положение на всеки мъж, поданик на господаря му. Освен това записваше кой колко часа ще работи на строежа на новия замък, за да му се опростят част от данъците.

Първо изровиха широк и дълбок ров около високия хълм. Само на едно място оставиха мост, който щеше да бъде защитен от висока каменна кула.

После изравниха хълма и започнаха да изграждат около него висока стена. В средата на новообразувания площад щеше да се издигне замъкът с главната отбранителна кула.

По същото време получиха известие, че след Великденския празник крал Вилхелм ще се върне в Нормандия. Вулфгар знаеше, че Благородният Едгар и много други английски аристократи ще го придружат като заложници, ала премълча това пред Айслин, понеже се боеше да не събуди недоволството й. Кралската свита непременно щеше да мине покрай Даркенвалд по пътя си към крайбрежието, защото Вилхелм искаше да се увери със собствените си очи как напредва строежът на заповяданата от него крепост.

В дните преди пристигането му в залата цареше трескава суетня. Слугите украсяваха замъка в чест на краля и всяка сутрин трябваше да сменят свежите цветя. Защото мина цяла седмица, преди постът на кулата най-сетне да извести, че към градчето се приближава кралският щандарт.

Вулфгар скочи на коня и препусна срещу господаря си. Вилхелм беше придружен от петдесетина рицари и Вулфгар с учудване откри между тях Рейнър. Смръщи лице, но се постара да не дава израз на недоволството си. Всъщност, по-добре беше, че врагът му отива с краля си в Нормандия.

Вилхелм сърдечно поздрави стария си боен другар. Вулфгар почтително изравни коня си с неговия и започна да обяснява през какви места минават и доколко са напреднали строителните работи. Кралят приемаше думите му с одобрително кимане. Селяните вдигаха глава от работата по полето, сваляха шапки и страхопочтително се взираха в чуждия крал и великолепната му свита. Когато стигнаха пред портите на господарския дом, кралят доволно скочи от коня и даде почивка на хората си.

Вилхелм и Вулфгар влязоха в залата и очакващите ги Айслин и Гуинет се снишиха в дълбок поклон. Болсгар, Суейн и останалите рицари поздравиха господаря си с високо вдигнати мечове. Айслин се изправи и усети изпитателния поглед на краля върху себе си. Вилхелм веднага откри бременността й и въпросително се обърна към Вулфгар. Рицарят с усмивка поясни:

— Няма да се роди копеле, господарю. Айслин е моя законна съпруга.

— Много добре — кимна с усмивка Вилхелм. — И без това има твърде много като нас…

Гуинет злобно проследи вниманието, с което кралят обграждаше Айслин. Когато двамата мъже отново излязоха навън, побърза да се скрие в стаята си.

Айслин беше решила да докаже, че Даркенвалд не напразно се слави с гостоприемството си. Нареди на Хам, Мидред, Хлин и Хайлан да поднесат на кралската свита изстудена в кладенеца бира. За щастие, денят беше слънчев и топъл. Южният вятър разхлаждаше уморените лица на гостите. Айслин за първи път излезе от залата без наметка. Хладната напитка беше приета с благодарност, примесена с въодушевени намеци за красотата, на младата саксонска лейди. Айслин не ги остави да забележат, че разбира всяка дума от езика им, и прие благодарностите им само с любезна усмивка. Спря до един изискано облечен мъж, седнал сред група също така елегантни рицари. С изненада установи, че тук я посрещнаха с мрачни погледи и презрително изкривени устни. Не можа да си обясни поведението им и понечи да се отдалечи, когато най-възрастният скочи и я заговори на чист английски:

— Знаете ли кои сме ние, милейди?

— Не — отговори спокойно Айслин и вдигна рамене. — Откъде да знам. Никога не съм ви виждала.

— Ние сме английските заложници на краля. Отвеждат ни в Нормандия.

— Много съжалявам — промърмори безпомощно тя.

— Съжалявала! — изръмжа друг и презрително изгледа натежалия й корем. — Както виждам, не сте си губили времето, а веднага сте се напъхали в леглата на неприятелите ни…

Айслин се обърна със спокойно достойнство.

— Позволявате си да ме съдите, без да познавате причините за действията ми. Ала не ви се сърдя. И не чувствам нужда да ви моля за прошка. Съпругът ми е норманин и аз съм му вярна и предана — въпреки че баща ми беше саксонец и загина от нормански меч. Ако признавам владичеството на Вилхелм, то е само защото всяка по-нататъшна борба е безполезна. Аз съм жена и не съм готова на нови безсмислени жертви, за да сложа на английския трон непременно англичанин. Според мен е най-добре да изчакаме и да дадем шанс на Вилхелм. Кой знае, може би Англия ще процъфти под владичеството му. Затова ви заклевам — откажете се от безумни планове за отмъщение! Нима искате да намерите смъртта си в безсмислена битка? Тогава бих казала, че Вилхелм има право да ви държи като заложници, за да запази мира и спокойствието в Англия.

Без да ги удостои с поглед, младата жена закрачи през тревата към гроба на баща си. Видя седналия под дървото норманин, който беше свалил шлема си и с опрени върху коленете ръце се взираше безмълвно в далечината. Позна го едва когато застана пред него и уплашено се дръпна. Ала вече беше късно.

Рейнър обърна глава и впи нахален поглед във виолетово-сините очи.

— О, гълъбице, ако знаете как ми липсвахте — промърмори той и се изправи. Направи изискан поклон и когато отново вдигна глава, забеляза състоянието й. Усмихна се и самодоволно промълви: — Защо не сте ми пратили вест, че ще имаме дете, скъпа?

Айслин вирна брадичка и студено го изгледа.

— Не се правете на глупак — изсъска ядно тя. — Детето е на Вулфгар.

Мъжът се облегна на стъблото и черните очи загадъчно просветнаха.

— Така ли мислите?

Айслин прочете по лицето му, че брои изминалите месеци, и гневно избухна:

— Детето под сърцето ми не е ваше, Рейнър!

Мъжът подигравателно се изсмя.

— Е, това все пак е някакво възмездие. И аз самият не бих могъл да го измисля по-добре. Не е вероятно онова копеле да признае детето за свое. А ако все пак го направи, никога няма да знае със сигурност кой е създателят му. — Пристъпи по-близо до нея и се вгледа в сърдито святкащите очи. — Той никога няма да се ожени за вас, Айслин, не разбирате ли! Не е в състояние да се задържи дълго при една жена. Сигурно вече сте осъзнала, че интересът му постоянно отслабва. Сега ви боли, но заминете с мен и ще забравите болката си. Елате с мен в Нормандия, Айслин, няма да съжалявате!

— Сигурна съм, че ще съжалявам — отговори с каменно лице тя. — Тук имам всичко, което желая.

— Аз ще ви дам повече. Много повече. Обещайте, че ще дойдете. — В гласа му прозвуча самоувереност, тъй като се почувства окуражен от мълчанието й. — Отначало ще ви крия от очите на краля. Ала ще се справя отлично, повярвайте. Ще ви преоблека така, че да не заподозре нищо. Само ще си помисли, че съм си намерил много красив лакей.

Айслин весело се разсмя и реши да продължи играта още малко.

— Вулфгар веднага ще тръгне по следите ви.

Мъжът взе лицето й между ръцете си и пръстите му се заровиха в косите й.

— Не, гълъбице. По-скоро ще повика в леглото см друга и бързо ще се утеши. Защо да ви връща, след като носите копеле под сърцето си?

— Защото съм негова жена — отговори с тих глас тя.

Рейнър политна назад и лицето му се сгърчи като от удар. Беше разбрал.

— Коварна кучка! — изсъскаха побелелите му устни.

— Май вече не ме обичате, Рейнър? — попита любезно Айслин. — Нещастната аз. Само за миг ме превърнахте от желана любовница в смъртен враг — Лицето й стана сериозно. — Вие убихте баща ми и заради вас майка ми загуби разсъдъка си. Мислите ли, че бих могла и ви простя? С удоволствие ще ви видя да се пържите в ада!

Рейнър се изправи в целия си ръст и в очите му светна заплаха.

— Някой ден ще те имам, кучко, и ще правиш само онова, което пожелая. И Вулфгар няма да ти помогне. Какво ме интересува, че те взел за жена! Животът му не означава нищо за мен. Ще дойде и моето време, помни това, гълъбице…

Нахлупи шлема и с дълги крачки се запъти към залата. Треперейки с цялото си тяло, Айслин се облегна на стъблото, сякаш търсеше утеха. По бузите й се стичаха сълзи. Отново я обзе страх, че детето ще има тъмната кожа и черните коси на Рейнър.

Залата беше празна и Рейнър достигна незабелязано стълбата. Без да почука, блъсна вратата към покоите на Гуинет, после грижливо спусна резето. Жената скочи от леглото и Рейнър се озова лице в лице с разширени от ужас, зачервени от плач очи.

— Рейнър!

Внезапната му поява я замая. Преди да стане от постелята си, за да го посрещне, мъжът пристъпи напред и с ядни движения започна да се съблича.

Устните му се впиха в нейните с такава сила, че ги разраниха. Ала Гуинет се почувства щастлива от дивата му страст и с всички сили го притисна до себе си. Каза си, че рицарят е забравил всяка предпазливост и се е качил посред бял ден в стаята й, воден единствено от горещата си любов към нея. Опасността, на която се излагаха и двамата, само засили бурната й страст.

Рейнър я взе без капчица нежност в сърцето. Гневът от преживяното унижение само подхранваше желанието му. Пред очите му непрекъснато беше великолепната фигура на Айслин. Нея прегръщаше той, не мършавото тяло на другата!

След като задоволи похотта си, не можа да намери в сърцето си поне малко лицемерие, за да изрази някакво чувство към Гуинет. Тя обаче лежеше щастлива в обятията му и възхитено милваше твърдите мускули на гърдите му. След малко се надигна и впи устни в неговите.

— Моля ви, вземете ме с вас в Нормандия, любими — пошепна смирено тя. — Не ме оставяйте сама тук.

— Няма как — промърмори с отсъстващ поглед Рейнър. — Пътувам в кралската свита и нямам дори собствена палатка. Не се бойте, скъпа. Скоро ще се върна при вас и тогава ще имаме достатъчно време един за друг. Чакайте ме и не обръщайте внимание на лъжите, които се разпространяват зад гърба ми. Вярвайте само в онова, което чувате лично от мен.

Внезапно скочи от леглото и побърза да се облече. Не можеше повече да понася близостта й. Промърмори някакво извинение и тихо затвори вратата зад себе си. За щастие залата отново беше празна. Никой не го видя да слиза по стълбите и да се промъква навън.

Вулфгар сърдито дръпна юздите на нервно танцуващия Хън. Кралят беше спрял пред него. Двамата огледаха мъжете, налягали в сянката на дърветата, и Вулфгар доволно установи, че Рейнър също почива под един дъб. Очите му спряха върху Айслин, която тъкмо пълнеше чашата на един млад стрелец. Младата жена се изправи и с топла усмивка се приближи.

Рейнър мрачно наблюдаваше движенията й изпод полузатворените си мигли. Вашел, който беше придружил краля при огледа на новата крепост, скочи от коня и се намести до братовчед си. Рейнър дори не го погледна. Не можеше да откъсне очи от нежната прегръдка на двамата влюбени.

— Гълъбицата е опитомила вълка — изръмжа вбесено той. Обърна се към Вашел и обясни: — Вулфгар се е оженил за нея.

— Какво? — смая се младежът. — Значи все пак го е направил. Иначе си е останал същият. Строи крепост, която може да приюти зад стените си половин Англия.

Рейнър подигравателно се изсмя.

— Копелето си въобразява, че жената и земите са завинаги негови. Ала ще дойде и моето време.

— Не го подценявайте, братовчеде! Припомнете си турнира — произнесе предупредително Вашел. — Вулфгар е не само дързък, но и постоянства в упорството си.

— Няма да го подценя — усмихна се Рейнър.