Вълкът и гълъбицата

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Вулфгар се намести на седлото и плъзна остър поглед над неравната местност. Силен порив на ледения вятър уви наметката още по-плътно до мощната му фигура. Бузите му се вкочаниха. Мрачното небе се беше спуснало ниско над заскрежените гори и поля. Зад него бяха застанали рицарите Гоуейн, Милбърн и Бюфон, освен тях още шестнадесет души, умеещи да си служат отлично с копие, лък и меч.

Следваше ги покритата с чергило каруца, с която Гуинет и Болсгар бяха пристигнали в Даркенвалд. В нея бяха натоварени припасите за хората и животните, тъй като не се знаеше ще могат ли да се изхранват по дългия път. Караше я възрастен, ала все още държелив саксонец на име Боуейн. След като се беше бил смело на страната на Харолд, при завръщането си старецът завари дома си изпепелен и се закле да служи вярно на Вулфгар. Сега с високи ругатни подкарваше конете, които с усилия изкачваха хълма.

Вулфгар имаше пълно доверие в малката си, ала бърза и силна в боя свита. Дълго беше размислял как по най-добрия начин да изпълни поставените му поръчения и накрая стигна до извода, че е най-добре да качи всичките си хора на коне, макар повечето рицари и благородници по онова време да се заобикаляха с пешаци, въоръжени с лъкове, леки мечове и копия. Ала Вулфгар не виждаше смисъл хората му да израняват краката си по каменистите пътища на Англия и водеше след себе си само ездачи. По време на бой войниците му се сражаваха и на коне, и пеша.

През седмиците, които Вулфгар прекара в Даркенвалд, Вилхелм се беше видял принуден да даде почивка на армията си. Обичайната за много войски холера ги задържа повече от месец на едно място. Дори Вилхелм не остана пощаден от тежката болест, която приковаваше жертвите си към леглото. Тъй като отрядът на Вулфгар се опази от болестта, Вилхелм го изпрати на разузнаване далеч на юг и на запад. Даде му задача да открие новосформиращи се саксонски отряди. Поръчението беше наистина важно и Вулфгар и хората му го оцениха по достойнство, тъй като можеха да се изхранват по-добре встрани от главните пътища на войската, а и конете им по-лесно намираха недокоснати пасища.

В момента се намираха западно от Лондон сред гъсто обрасла с гори хълмиста местност. Първата им грижа беше да се движат незабелязани. И сега внимателно се оглеждаха наоколо. Местността изглеждаше безлюдна.

Внезапно Вулфгар забеляза недалеч от тях трима ездачи, които изкачваха съседния хълм. Обърна се и с жест заповяда на Милбърн и Гоуейн да го следват. Останалите трябваше да се прикрият и да бъдат готови за бой, в случай че в гората се криеха още врагове. Вулфгар се спусна в долината, следван от двамата рицари, и се отправи срещу непознатите.

Чу се вик и чуждите рицари веднага вдигнаха копията си. После показаха щитовете си, за да се знае, че са англичани, неприятели на Вилхелм. Разделиха се и спокойно зачакаха настъпващите нормани. Вулфгар се приближи толкова, че спътниците му се уплашиха за сигурността му. Дръпна юздите на Хън, за да даде възможност на непознатите да видят шита и оръжията му.

— Аз съм Вулфгар от свитата на Вилхелм — обяви тържествено норманинът. — По цветовете ви разбрах, че принадлежите към хората на Рокуел. Заповядвам ви да сложите оръжие и да се предадете. Ние сме във война с Рокуел, който отказа да се закълне във вярност на Вилхелм.

Най-възрастният от тримата невъзмутимо посрещна погледа му и прие предизвикателството.

— Аз съм Форсгел и не признавам норманския херцог. Мечът и копието ми са осветени от клетвата към верен на краля си саксонски лорд. С Божията помощ скоро ще прогоним натрапниците от страната си. Ще признаем само крал по свой избор.

— Значи избирате борбата — отговори спокойно Вулфгар и махна с ръка към хората си. — Останалите няма да се намесват, защото ние сме рицари и клетвата върху кръста ни задължава да спазваме рицарските правила.

Обърна Хън и препусна назад. Спря на двайсетина метра разстояние. Мъжете стиснаха копията си и почти едновременно пришпориха конете си — трима срещу трима. Огромните копита на Хън отекваха като гръм по замръзналата почва. Скоковете му бяха по-мощни, отколкото на всички останали коне. Окриляше го същият боен дух като на господаря му. Коленете на Вулфгар мощно притискаха слабините на коня и цялата тежест на тялото му се съсредоточи върху копието.

Старият рицар прие боя и двамата се удариха с все сила. Първият сблъсък не доведе до нищо. Почти едновременно двамата обърнаха конете си и отново препуснаха един срещу друг. Този път мощната физика на Вулфгар показа предимствата си. Копието му проби щита на противника и се заби в рамото му. Копието на саксонеца излетя от ръката му, щитът също се плъзна на земята.

Ала старецът се задържа на седлото. Лявото му рамо беше напълно безчувствено и той направляваше коня си само с колене. Вулфгар спря за миг, но противникът му смело измъкна тежкия меч от ножницата и пришпори коня към норманина. Тогава Вулфгар захвърли щита и копието и също извади меч. Дългото острие блесна като светкавица във въздуха.

Без да чака заповед от господаря си, Хън се хвърли срещу врага. Остриетата се кръстосаха със звън. Жребецът на Вулфгар беше в стихията си: извърташе се винаги така, че господарят му да е лице в лице с противника си. При това притискаше мощната си гръд към тялото на другия кон. Скоро животното се дръпна изплашено и се препъна в храсталаците. Вулфгар многократно стовари тежкия меч върху острието на противника си или върху бронята му.

Последният удар улучи шлема. От главата на саксонеца потече кръв, ръката му все повече натежаваше. Рицарят разтърси глава и направи опит да вдигне лявата си ръка, ала усилията му останаха напразни. Не му оставаше нищо друго освен да парира нападенията на Вулфгар, докато конят на норманина изблъскваше неговия все по-назад. Острието на норманския меч все по-често изсвистяваше във въздуха — бързо и силно.

Скоро Вулфгар сграбчи меча с две ръце и с триумфален вик го стовари върху оръжието на противника си. Острието на англичанина се строши и мечът на Вулфгар се заби дълбоко в дясното му рамо. Мъжът остана напълно безпомощен. Двете му ръце висяха отстрани. Вулфгар дръпна юздите, докато противникът му безмълвно наведе глава в знак, че се предава. Норманинът можеше спокойно да запише на знамето си нова победа.

Обърна се да види какво става със спътниците му и със задоволство установи, че другите двама противници вече са неспособни за бой. Свалиха щитовете и оръжията на саксонците и ги изпратиха като пленници при Вилхелм, за да определи по-нататъшната им съдба.

Вулфгар продължи пътя си. Небето още повече потъмня и сякаш докосна земята. Имаха чувството, че всичко се смесва в мрачна сива маса, от която се изливаха ледени капки дъжд. Седлата се намокриха и станаха плъзгави. Струваше им големи усилия да се държат върху тях. Мъжете потънаха в мрачно мълчание и рядко разменяха някоя дума помежду си. Ала бдителността им не отслабваше. Яздеха в настъпващата нощ сред мрачната английска земя, винаги готови да посрещнат неочаквано нападение.

По някое време Вулфгар дръпна юздите и вдигна ръка. Недалеч пред тях се чуваха гневни проклятия. Даде сигнал за слизане от конете. Спътниците му предадоха юздите на ратаите, опънаха лъковете и тръгнаха напред. Рицарите ги последваха на коне с готови за бой копия.

В долинката течеше поточе. Там, където минаваше пътеката, сега се беше образувала огромна кална локва. В нея беше заседнала каруца с четири деца и две жени. Двама мъже и едно силно момче се опитваха да я извадят. По-възрастната жена напразно плющеше с юздите по гърбовете на изтощените коне. Единият от мъжете, еднорък гигант, се надигна с проклятие на уста. В този миг забеляза четиримата рицари и замръзна на мястото си. Внезапното му замлъкване накара останалите да вдигнат очи. Децата уплашено захленчиха.

Вулфгар се приближи и внимателно огледа заседналата кола. После даде знак на хората си да свалят оръжията. Не ги заплашваше опасност от страна на тези бедняци.

Хън застана плътно пред най-възрастния мъж и Вулфгар насочи копието в гърдите му.

— Предайте се без бой. Не е приятно да се умре в такъв мрачен ден.

Едноръкият кимна мълчаливо. В очите му се четеше страх. Откъм колата се чу шум. Скоро се появи малко момче с грамаден меч, висок почти колкото него.

— Аз ще се бия с теб, норманино — изхълца от напрежение детето и от очите му потекоха сълзи. — Аз ще се бия!

— Майлс! — изплака по-младата жена и скочи от колата. Прегърна момчето и се опита да го дръпне настрани.

Ала малкият се изтръгна от ръцете й и упорито вдигна очи към Вулфгар. Дъждът се лееше на потоци по лицето му.

— Вие убихте баща ми — изплака сърдито детето. — Ала аз не се страхувам от вас.

Грамадният рицар сведе очи към безстрашното малко същество и откри в погледа му нещо от дивата упоритост на ранното си детство. Вдигна копието и го заби в земята, за да покаже на детето бойния флаг с избродирания на него герб. По лицето му се разля благосклонна усмивка.

— Не се съмнявам в теб, момчето ми. Англия и Вилхелм имат нужда от смели сърца като твоето. Ала аз съм тръгнал на път по заповед на херцога и нямам време да се бия.

Младата жена облекчено въздъхна и с благодарност вдигна очи към норманския рицар.

Вулфгар се обърна към мъжете и попита:

— Кои сте и къде отивате?

— Аз съм Гевин, ковач — отговори по-старият и пристъпи напред. — Бях стрелец и се бих с Харолд срещу норвежците на север. Там оставих ръката си. — После посочи жената в колата. — Това е жена ми Мидред, а другата е овдовялата ми сестра Хайлан. — Сложи ръка на рамото на момчето и добави: — Този, който иска да се бие с вас, е синът на Хайлан, Майлс. Другите деца са мои, а мъжът е брат ми Санхърст. Търсим си нов дом, тъй като норманите ни прогониха от родните места.

Вулфгар видя бледото лице на мъжа и пропитата с кръв превръзка на празното рамо. Очите му се насочиха към втория мъж, който беше нисък, ала як и набит.

— Знаете ли къде се намира Даркенвалд? — попита замислено той.

— Чували сме го, милорд — отговори колебливо младият.

— Аз го познавам — обади се и Гевин. — Веднъж старият лорд, който живее там, мина през селището ни. Много своенравен човек. Нареди ми да подкова коня, който беше купил за дъщеря си. Настоя да го направя още същия ден, защото искал да й го подари за празника на Архангел Михаил. С гордост ми заяви, че момичето му умеело да язди по-добре от всеки мъж. А кобилата, която беше купил, беше същински дявол.

Вулфгар се намръщи, припомнил си гневните обвинения на Гуинет срещу невинното животно.

— Така е, кобилата имаше същия темперамент като господарката си. Но това няма значение. Ако желаете, идете в Даркенвалд. Там имаме голяма нужда от ковач.

Гевин вдигна към него мокрото от дъжда лице.

— Пращате ме в саксонско графство?

— Старият лорд умря — отговори Вулфгар. — Аз владея града от името на Вилхелм, докато цяла Англия стане негова. Тогава ще го получа като ленно владение. — Посочи Санхърст и заяви: — Брат ти ще ме придружи. Задачата му ще е да пази гърба ми. Ако ми служи добре, ще ви го доведа здрав и читав.

Англичаните въпросително се спогледаха. После Гевин пристъпи напред.

— Прощавайте, милорд, ала не ни се иска да служим на норманите. Предпочитаме да намерим прехрана при свои сънародници.

Вулфгар се изправи на седлото и втренчи остър поглед в очите му.

— Да не мислите, че ще стигнете далеч? Норманите са навсякъде. — Той ги изгледа един след друг и видя, че започнаха да се разколебават. — Ще ви дам флага си. Никой от хората на Вилхелм няма да ви закача, като им го покажете. — Посочи рамото на Гевин и добави: — Освен това в Даркенвалд има човек, който ще оправи ръката ти. Дъщерята на стария лорд е изкусна лечителка. Ако искате, опитайте се да се доберете до някой английски град, ала ви предупреждавам, че норманите скоро ще завладеят цяла Англия. Вилхелм е законен претендент за трона и няма да се откаже от намеренията си.

Гевин се извърна към Санхърст и двамата полугласно заговориха. Младият кимна и се запъти към Вулфгар. Спря пред мощния кон и вдигна мокрото си лице към ездача му.

— Нашите ще отидат в Даркенвалд, милорд, а аз съм готов да ви придружа.

— Много добре — усмихна се Вулфгар.

Обърна Хън и го подкара към каруцата, все още затънала в дълбоката кал. Даде заповед на хората си и саксонецът побърза да извади дебелото въже, скрито под седалката. Вулфгар го завърза за предната част на колата, после го преметна през високото си седло. Подкара Хън напред и когато въжето се опъна, даде знак на жената. С висок крясък Мидред изплющя с юздите по гърбовете на двата впрегатни коня, които отчаяно затеглиха напред.

Жребецът на Вулфгар отлично знаеше какво се иска от него. Отметна глава настрани и в все сила дръпна въжето. Мощните му копита се забиха в тинята. Направи няколко стъпки, докато се озова на твърда земя, и колата тревожно изскърца. Дълбоко потъналите колела се превъртяха, отначало бавно, после все по-бързо, докато превозното средство най-после премина опасния брод и се озова от другата страна на потока. Мъжете прецапаха през водата и смирено благодариха на Вулфгар за помощта.

Рицарите и войниците ги наобиколиха. Боуейн изчака всички да прекосят брода и подкара двата силни коня, които без усилия изтеглиха леката каручка.

Вече се смрачаваше. Боуейн поведе спътниците си към гъста горичка в завоя на реката и им предложи да разположат нощния си лагер там. Скоро падна мрак. Дъждът продължаваше да вали. Студеният вятър виеше в оголените клони на дърветата. Вулфгар съчувствено наблюдаваше децата, които с треперещи телца и гладни погледи се скупчиха около огъня.

По-възрастната от жените им беше раздала по парче хляб и те нетърпеливо го погълнаха. Вулфгар си припомни времето, когато го изгониха от богатия му дом, и си каза, че никога няма да се почувства отново лек и безгрижен като през онези незабравими детски години. Обърна се към Боуейн и му заповяда да свали от колата пушен свински бут, а после да го разпредели между саксонците. Даде им и пресен хляб. Сърцето му се стопли, като видя веселите лица на дъвчещите дечица. Сигурно седмици наред не бяха вкусвали месо. Потънал в мислите си, се отдалечи от колата им и се запъти към огъня. Седна под едно дърво и без да обръща внимание на подгизналата земя, затвори очи. В съзнанието му веднага изникна цъфтящо младо лице, обрамчено от буйни медноцветни къдрици, с полузатворени в страстна отдаденост виолетово-сини очи, с меки топли устни, които се разтваряха да го приемат. С усилия отвори очи и се загледа в съскащите пламъци на огъня.

Когато се огледа, видя приближаващата се Хайлан. Младата жена почувства как погледът му се плъзна по стройната й фигура и несигурно се усмихна. Ръцете й придърпаха вълнената наметка. За момент Вулфгар се изкуши да я хване за ръка и да я отведе навътре в гората, да разстеле наметалото си и да я вземе без много приказки. Жената беше красива, с тъмни къдрици и черни като въглен очи. Може би близостта й щеше да му помогне да забрави мъчителния копнеж по Айслин. Ала се учуди сам на себе си, защото приключението не го привличаше. Нима онази златокоса вещица дотолкова го беше замаяла, та дори отдалеч му се струваше по-желана, отколкото живата жена, която можеше да докосне?

О, тия жени! Много добре знаеха как да накарат мъжа да страда. Айслин не правеше изключение, напротив! Никога не беше срещал жена, която да събуди в сърцето му толкова силна страст. Последната им нощ беше оставила незаличими следи в душата му. През онези часове тя беше станала негова без остатък. Сега, далеч от нея, мъжът знаеше какво е искала да му каже.

Колко му се искаше да я прокълне, да я нарече пресметлива кучка! Ала повече от всичко желаеше да я има до себе си, да я милва и целува с цялата си нежност.

— Вие говорите много добре английски, милорд — обади се Хайлан. — Ако не бях видяла флага, щях да ви сметна за някой от нашите.

Вулфгар изръмжа нещо неразбираемо и отново се загледа в огъня. В лагера цареше тишина. Мъжете му бяха налягали върху измокрените одеяла. Тихите проклятия издаваха недоволството им. Децата вече спяха под топлите кожи в колата.

Хайлан се покашля и отново се опита да изтръгне Вулфгар от мрачните му мисли.

— Искам да ви благодаря, че бяхте толкова великодушен към сина ми, милорд. Майлс е същият като баща си.

— Смело момче — промърмори Вулфгар. — Сигурно и мъжът ви е бил такъв.

— Гледаше на войната като на игра — прошепна замислено Хайлан.

Вулфгар вдигна очи и тя веднага отговори на погледа му.

— Позволявате ли да седна, милорд?

Мъжът кимна и тя побърза да коленичи пред огъня.

— Знаех си, че ще ме направи вдовица — продължи тихо Хайлан. — Обичах го, въпреки че беше избран от баща ми и от мен не се изискваше нищо друго освен да се подчинявам. Ако не бяха дошли норманите, съдбата щеше да го отведе на някое друго бойно поле, където да намери смъртта си. А сега трябва да се грижа съвсем сама за себе си и сина ни. — Погледна Вулфгар и добави: — Вече не му се сърдя. Примирих се със смъртта му.

Усмихна се, без да сваля поглед от потъналия в мрачно мълчание Вулфгар. Черните й очи не изпускаха нито една подробност от лицето му.

— Странно, но ми се струва, че не се държите като норманин, милорд.

Вулфгар вдигна вежди.

— А как според вас се държат норманите, госпожо?

— Не съм и предполагала, че са толкова любезни — отговори с усмивка тя.

Мъжът се изсмя и отговори:

— Уверявам ви, че нямам нито рога, нито раздвоена опашка. Ако ни погледнете без предразсъдъци, ще установите, че сме съвсем нормални хора. Не обръщайте внимание на слуховете, които се разнасят из Англия.

Хайлан се изчерви и промърмори някакво извинение.

— Не исках да ви обидя, милорд. Ние сме ви много задължени за помощта. Не можете да си представите колко се зарадваха децата на разкошната вечеря. Вече месеци наред не сме вкусвали месо. Рядко се осмелявахме да палим огън, защото се страхувахме от разбойниците.

Вдигна ръка над огъня, наслаждавайки се на топлината му. Вулфгар проследи движенията й и в спомена му изникнаха тънките пръсти на Айслин, най-лекото докосване на които беше достатъчно да възпламени страстта му. Гневно си забрани да мисли за тази жена. Чернокосата насреща му очевидно нямаше нищо против да сподели постелята му тази нощ. Думите й бяха прозвучали като покана. Да бъде проклет, ако се остави да го натикат в ролята на сляпо влюбен годеник, който има очи само за бъдещата си жена! Ще продължи да взема в леглото си всяка, която е пожелал.

Стана и решително посегна към ръката на Хайлан. Младата жена стреснато вдигна очи, ала не се възпротиви. Тъмните й очи се втренчиха в неговите. Мъжът кимна с глава в посока към гората и тя отлично разбра намерението му. Последва го между дърветата и съпротивата й скоро отслабна. Захвърли съмненията си и ускори крачка. Желанието изгаряше сърцето й.

Откриха увит в бръшлян дъб, който образуваше нещо като балдахин над струпаните на земята сухи листа. Вулфгар разстла наметката си и притегли Хайлан в ръцете си. Покри лицето й с изгарящи целувки и ръцете му се плъзнаха по гърдите и гърба й. Необузданата му страст събуди в сърцето й горещо желание. Започна да отговаря на милувките му, обви ръце около врата му и се притисна до него с цялото си тяло. Двамата бавно се отпуснаха на земята. Хайлан забрави всякакъв срам, захвърли наметката си и страстно притисна бедра до неговите. Пръстите й се плъзнаха под кожения жакет и замилваха гърдите му.

Вулфгар сръчно развърза шнуровете на селската й блуза и разголи гърдите й. Когато жадните му устни се впиха в тъмното зърно, Хайлан едва не извика. Притисна се още по-силно до него и изви младото си тяло, за да го почувства плътно до себе си.

Възбудата беше толкова силна, че Вулфгар се самозабрави.

— Айслин, Айслин — промълвиха дрезгаво устните му. Топлото женско тяло веднага се скова. Хайлан рязко се отдръпна.

— Какво казахте?

Вулфгар я погледна и едва сега осъзна какво беше сторил. Хайлан почувства, че възбудата му отслабна, и в сърцето й се надигна гняв. Мъжът с въздишка се отдели от нея и отчаяно скри лице в ръцете си.

— Ах ти, вещице, нима ме преследваш дори в обятията на другите жени?

— Какво? Аз ли съм вещица? — изфуча Хайлан. — Нека тогава вашата прекрасна Айслин се погрижи да задоволи мъжествеността ви. Аз съм била вещица! О! — изплака тя и скочи.

Вулфгар чу гневните й стъпки обратно към лагера и се засрами от държанието си. Как можа да се прояви като непохватно момче, което не може да се справи с първото си момиче! Надигна се и замислено се вгледа в обкръжаващия го мрак.

Само мирният живот в Даркенвалд беше виновен за тази глупава постъпка.

— Омекнал съм — промърмори сърдито той и се надигна.

Ала на път към огъня в съзнанието му отново изникна великолепната медноцветна коса, разпиляна по раменете на възлюбената му. Струваше му се, че усеща дъха й. Пъхна се под каруцата, уви се с наметката и опря ръка до лицето си, сякаш искаше да почувства мекото лице на Айслин до своето. Затвори очи и този път не можа да отблъсне спомена за двете виолетово-сини очи, които нежно се впиваха в неговите.

Първите утринни лъчи осветиха дъждовните капчици по оголелите клони и те заблещукаха като скъпоценни камъни между парцалите на мъглата. Вулфгар се събуди и жадно вдъхна аромата на печено свинско и гъста зеленчукова супа. Огледа се и видя, че жените вече приготвят закуската. Измъкна се изпод каруцата и протегна скованите си крайници. Почувства се весел и необременен с грижи, изпълнен с красотата на този ранен час.

Хайлан отдавна поглеждаше с тревога към спящата фигура. Загрижено се питаше как ли ще се отнесе към нея на сутринта. Ала мъжът сякаш беше заличил от съзнанието си и нея, и случилото се през нощта. Без да я поглежда, свали горните си дрехи и отиде да се измие.

После грижливо се облече и седна до огъня заедно с Гоуейн и Милбърн. Хайлан им поднесе закуската с треперещи ръце, цялата поруменяла. Ала мъжът продължи да разговаря с рицарите си и весело да се смее на шегите им. По-късно, когато Милбърн пристъпи към нея, за да си поиска второ парче месо, младата жена се осмели да го попита:

— Бихте ли ми казали, милостиви господарю, коя е тази Айслин?

Рицарят вдигна изненадано глава. После хвърли бърз поглед към Вулфгар и колебливо отговори:

— Тя е… господарката на Даркенвалд.

Обърна се и седна на мястото си. Хайлан смутено извърна глава. Мисълта й трескаво работеше. Скоро Гоуейн пристъпи към нея и галантно я заговори:

— Ние, войниците, нямаме често случай да бъдем поглезени от нежни женски ръце, госпожо. Бях много щастлив да прекратя постенето с тази прекрасна закуска и сега искам да изразя благодарността си.

Хайлан не отговори на шеговития му тон.

— Какъв е Вулфгар, уважаеми рицарю, бихте ли ми обяснили? Какво общо има с Даркенвалд?

— Той е господар на тези земи — отговори сериозно Гоуейн.

— Така си и мислех — отговори с въздишка тя.

Младият рицар я изгледа учудено и се отдалечи, без да каже повече нито дума. Почувства се наранен от очевидния й интерес към друг мъж.

Скоро след това се появи и Бюфон, който беше спал най-дълго от всички. Приближи се и търпеливо зачака жената да го забележи и да му даде гореща супа. Хайлан вдигна очи и попита с треперещ глас:

— Ние ще потеглим за Даркенвалд, нали, господин рицарю?

— Да, скъпа, това е целта ни.

Хайлан тежко преглътна, питайки се как ще се появи пред очите на дамата на Вулфгар. Как ли ще я накаже лейди Айслин, като узнае за нахалството й?

Хайлан продължи да се държи далеч от Вулфгар, докато раздигаха лагера, не знаейки от кого трябваше да се бои повече — от рицаря или от неговата дама.

Преди да се разделят, Вулфгар повика Мидред настрани и със смутено лице й връчи увит в кожа пакет.

— Дайте това на моята дама… — Покашля се и мрачно продължи: — Дайте това на Айслин Даркенвалд, ала внимавайте да няма друг наблизо. Кажете й… кажете й, че е придобито по честен път.

— Да, милорд — отговори Мидред. — Ще се погрижа да стигне невредимо до нея.

Мъжът кимна, но остана на мястото си. Смущението му беше очевидно.

— Желаете ли още нещо, милорд? — попита изненадано жената, не можейки да си обясни поведението му.

— Да — промълви колебливо той. — Кажете й още… — Спря и мъчително затърси подходящи думи. — Кажете й, че я поздравявам и се надявам Суейн да се грижи добре за нея.

— Ще предам всяка ваша дума, милорд — отговори почтително жената.

Вулфгар се обърна рязко, изрева някаква заповед към хората си и се метна на седлото. Застана начело на малката си войска и препусна па юг.

Хайлан внимателно наблюдаваше Мидред, която прибираше вързопчето в каруцата.

— Какво криеш? — попита любопитно тя. — Подари ли ти нещо?

— Не. Трябва да го отнеса в Даркенвалд.

— Той… каза ли нещо за мен?

— Не — поклати глава Мидред. — Защо да каже?

— Аз… просто си помислих. Когато ме заговори последния път, ми се стори ядосан.

— Не беше такъв — Мидред мрачно изгледа зълва си и колебливо попита: — Какво стана снощи, след като всички си легнаха? Ти беше при него до огъня. Да не е спал с теб?

Хайлан скочи и възмутено извика:

— Не, разбира се, че не! Това е истината. Нищо не се случи.

Мидред недоверчиво изгледа обляното й в руменина лице и сви рамене.

— Животът си е твой. Прави с него каквото искаш. Никога не си се вслушвала в съвета ми и не вярвам да се промениш. Ала доколкото мога да преценя, лордът има съвсем други интереси.

— Ти го каза, Мидред — животът си е мой — отговори раздразнено Хайлан и се обърна, за да помогне на децата да се качат в колата.