Въздигната

14 Сблъсък

Фин удари Локи в лицето и Локи вдигна юмрук да отвърне на удара му. Това нямаше да е толкова страшно, ако Локи не беше поне петдесет пъти по-силен от Фин и нямаше опасност да огъне лицето му навътре.

— Локи! — изкрещях аз. — Не смей да го удариш!

— Имаш късмет. — Локи изгледа Фин гневно и избърса кръвта от носа си.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя му Фин. — Какво не ти е наред? Ти нямаш право да ходиш с нея никъде!

— Фин — рече Тове. — Спри. Успокой се. Тя е добре.

Дънкан и Уила слязоха от задната седалка на джипа и почувствах, че ми прималява. Локи се беше оказал прав. Те също бях част от спасителна група и ако се бяхме забавили един час повече в двореца на витра, Дънкан, Уила, Тове и Фин сега щяха да са мъртви.

— Идеята не беше моя! — просъска Локи на Фин. — Тя е принцеса. Тя заповядва, а аз се подчинявам!

— Не можеш да се подчиняваш, когато тя тръгва на самоубийствена мисия! — извика Фин.

— Не беше самоубийствена мисия — казах достатъчно високо, за да бъда чута.

Те стояха пред кадилака, гледайки се свирепо един друг и колкото и да беше странно, бях благодарна, че Локи беше толкова по-силен от Фин. Ако бяха равностойни, Локи вероятно нямаше да се въздържи и боят щеше да бъде неизбежен.

— Добре ли си? — попита Уила, вървейки към мен.

— Защо сте спрели встрани от пътя? — попита Дънкан.

— Имах нужда от чист въздух — отвърнах аз. — Всичко е наред. Убедих витра да се оттеглят, докато стана кралица. Няма да ни нападат дотогава.

— Какво, по дяволите, се договорихте? — попита Фин, отклонявайки студения си поглед от Локи към мен.

— Няма значение — поклатих глава. — Ние ще ги спрем, преди да се стигне до изпълняване на някакви условия.

— Уенди… — въздъхна Фин, но сетне поклати глава и се извърна към Локи. — А що се отнася до теб, маркизе, от днес вече не изпитвам никакво уважение към теб.

— Тя щеше да тръгне със или без мен — рече Локи. — Реших, че ще бъде по-добре да не отива сама.

— Тя изобщо не е трябвало да тръгва! — изкрещя Фин.

— Напротив, трябваше! — повиших глас. — Ако не бях го направила, витра все още щяха да ни избиват. Спечелих време и спасих живота на много хора. Това ми е работата, Фин! Направих онова, което трябваше, и бих го направила отново!

— Не е трябвало да го правиш по този начин — отбеляза Фин.

— Няма значение — казах. — Вече е направено. А сега искам да се прибера у дома, защото прекарах много дълга сутрин.

— Хайде, Уенди. — Уила ме прегърна през рамото.

— Дънкан, би ли се качил при Локи? — каза Тове. — Бих искал да поговоря със съпругата си.

— Да, разбира се — кимна Дънкан.

Уила ме поведе покрай джипа и аз погледнах още веднъж през рамо към Локи. Той все още стоеше на пътя и ме гледаше, докато се отдалечавам. Нещо в очите му накара сърцето ми да се свие от болка и аз извърнах глава.

Влязох в джипа, а Уила седна на седалката зад мен. Фин стоеше отвън и като че ли му се искаше да каже още нещо на Локи, но Тове му даде знак да се качи. Когато се настани отзад до Уила, Фин все още кипеше от гняв и погледна ядовито през прозореца.

Тове остана още малко навън, говорейки на Локи, и ми се прииска да мога да чета по устни.

— Какво си мислеше, че правиш, Уенди — попита Фин, едва сдържайки гнева в гласа си.

— Направих онова, което е най-добро за кралството — отговорих непринудено. — Не си ли ми казвал винаги, че трябва да правя точно това?

— Не и застрашавайки себе си — рече Фин. Погледнах в огледалото за обратно виждане, за да срещна погледа му.

— Ти ми повтаряше отново и отново, че не трябва да вземам решения заради теб — припомних му аз. — Че трябва да мисля за доброто на кралството. Беше прав и в случая аз те послушах.

— Радвам се, че си в безопасност — каза Уила, сваляйки напрежението. — Знам, че си безразсъдна и така нататък, но не е нужно да правиш такива неща сама. Можеше да потърсиш помощ.

— Всичко мина добре — успокоих я аз.

Навън видях Локи да кимва и да сяда на мястото на водача в колата. Тове тръгна отново към джипа и се качи. Кадилакът на Локи продължи надолу по пътя, а Тове направи обратен завой и потегли след него.

— Ти не ми каза — рече Тове накрая.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Но направих каквото…

— Недей — прекъсна ме Тове. — Не става дума какво си направила, защо си го направила и дали това е било правилното нещо.

— За какво става дума тогава? — попитах аз.

— Ние сме обвързани с брак, Уенди — каза Тове и ме погледна. — Знаеш ли защо те помолих да се омъжиш за мен?

— Не — отвърнах аз и почувствах, че Фин и Уила ни наблюдават от задната седалка.

— Защото можем да бъдем екип. Мислех, че се нуждаеш от някого, който да те подкрепя и да бъде до теб, и знам, че аз се нуждая от същото.

— Но ние сме екип — казах аз кротко.

— Тогава защо тръгна зад гърба ми? — попита Тове.

— Мислех, че няма да ме разбереш.

— Кога не съм те разбирал? — каза той. — Кога не съм ти се доверявал? Кога дори съм се опитвал да те спра да направиш нещо?

— Никога — признах тихо. — Извинявай.

— Не се извинявай — рече Тове. — Просто не го прави отново. Искам да работим заедно. Но за тази цел ти трябва да споделяш с мен плановете си. Не можеш да рискуваш живота си или да вземаш важни решения за кралството, без дори да ми кажеш за това.

— Извинявай — повторих аз и се загледах в скута си.

— Локи ми каза какво си направила — рече Тове и аз вдигнах глава.

— Какво?

— Знам какво си обещала, за да получиш примирие — каза Тове. — Каза ми за плана ти и той е добър. Но за да успее, трябва да свършим много работа.

— Какво? — Уила мушна главата си между двете седалки. — Какъв план?

Не казах нищо, защото нямах сили да говоря повече. Бях изтощена и знаех какво усилие ни предстои, ако искахме да имаме някакъв шанс срещу витра. Но точно сега исках единствено да спя.

За късмет Локи беше казал достатъчно на Тове, за да може той да разкаже на Уила и Фин какво се е случило. Облегнах глава на студеното стъкло на колата и ги слушах как разговарят за нещата, които трябваше да направим.

Повечето следотърсачи вече се бяха върнали във Фьоренинг, а останалите трябваше да пристигнат през следващите няколко дни. Томас вече бе започнал да подготвя тренировъчен лагер за тях.

Следотърсачите имаха някакво бойно обучение, за да защитават подменените и гражданите на Трил, но не бяха войници. Томас беше натоварен със задачата да ги превърне в армия, но тъй или иначе, на тях им предстоеше да тръгнат срещу враг, когото не знаеха как да победят.

Благодарение на удълженото ни примирие ние вече можехме да отидем в Ослина. След като се върнехме във Фьоренинг, можехме да подготвим нова спасителна група и да потеглим на другия ден. Този път Уила сама пожела да бъде включена в групата. Аз също щях да тръгна, независимо дали на някой това му харесваше, или не, но не споделих плановете си в колата, защото нямах сили да споря.

Най-трудно щеше да бъде да убедим маркизите и марксините да вземат участие в сраженията. Локи смяташе, че таласъмите може да бъдат победени единствено чрез нашите способности, което правеше участието на нашата аристокрация в предстоящата война крайно необходимо.

Уила беше на мнение, че не трябва да казваме в Трил какво съм обещала на Орен в замяна на новото примирие. Възможно беше да избухне бунт, ако сметнеха, че съм изложила кралството на риск. Щях да им кажа, че съм се срещнала с краля и съм удължила примирието, давайки му дума да отида доброволно при него след шест месеца.

Това също нямаше да се хареса на никого в Трил, но тъй или иначе, щяха да приемат по-лесно опасността да изгубят само мен. Междувременно щяхме да сплотим редиците си, за да се изправим срещу Витра с надеждата да успеем да вземем връх над тях.

Всички имахме определени задачи, когато пристигнахме във Фьоренинг. Уила щеше да започне да обработва психологически маркизите и марксините. Те всички, изглежда, я харесваха и тя може би имаше шанс да успее да ги убеди да се бият редом с нас. Освен това тя усъвършенстваше собствените си паранормални умения и щеше да помогне на онези, които бяха допуснали техните способности да атрофират.

Фин щеше да помага на баща си при подготовката на армията. Той дори се съгласи, макар и неохотно, да ползва и услугите на Локи. Физически той бе силен като таласъмите и премервайки сили с него, следотърсачите поне щяха да знаят с кого им предстоеше да се бият.

Тове трябваше да реши кого да назначи като временен канцлер, докато бъде избран нов. Той сам предложи да се заеме с това, защото се чувстваше отговорен, че е изпратил стария канцлер на смърт, макар да го уверих, че вината не е негова.

Моята задача на пръв поглед изглеждаше най-лесната, въпреки че беше най-невъзможната. Аз трябваше да намеря начин да убия краля.

След като се върнахме в двореца, последва серия от съвещания на военния съвет. Тове умишлено не беше казал на никого, че съм заминала с Локи, за да не предизвика паника, но веднага щом стигнахме във Фьоренинг, аз свиках събрание, за да запозная всички с развоя на събитията.

Локи се опита да се измъкне и да се скрие в стаята си, но аз го накарах да дойде с нас. Колкото и да беше парадоксално, исках той да спечели доверието на Трил. Той познаваше витра по-добре от всеки друг и затова неговата помощ в предстоящия сблъсък щеше да бъде неоценима.

Съвещанието мина, както бях очаквала. Имаше много разногласия и викове, макар марксина Лаурент да пазеше мълчание, след като Тове я заплаши да я изпрати в изгнание. Когато обясних какво възнамерявам да направя и какво трябва да бъде направено, те се поуспокоиха. Ясният план, който им представих, уталожи страховете им.

В края на съвещанието съобщих, че отиваме на втора спасителна мисия в Ослина, за да помогнем на оцелелите и да съберем информация. Без да се допитвам до никого, включих в групата себе си, Уила, Тове, Локи и Аурора. Исках да накарам маркизите и марксините да свикнат с мисълта, че могат да окажат реална помощ в предстоящия конфликт, за да се отзоват, когато им я поискам.

След това всички се разпръснахме, заемайки се със задачите си. Колкото и неистово да се нуждаех от сън, нямах време за това. Трябваше да отида в библиотеката и да намеря всяка възможна книга, посветена на витра. Вероятно бе имало и други безсмъртни преди Орен и трябваше да има начин те да бъдат убивани.

Всички стари текстове, разбира се, бяха написани на трилски, за да бъдат по-недостъпни за витра. Надявах се именно там да намеря полезна информация как те могат да бъдат спрени. Макар трилският ми да беше станал по-добър, имах още много да уча и затова прочитането на една страница ми отнемаше цяла вечност.

— Уенди — каза Тове и когато вдигнах глава, го видях да стои на вратата на библиотеката. Погледът ми беше замъглен от твърде дългото взиране в пожълтелите страници.

Седях на пода в дъното на залата сред купчина книги. Не бях взела под внимание, че утре сутринта заминаваме за Ослина, и бях струпала на писалището твърде много томове, които нямах никакъв шанс да проуча за краткото време, с което разполагах.

— Имаш ли нужда от нещо? — попитах.

— Късно е — каза Тове. — Много късно.

— Имам да прегледам още няколко неща.

— Кога си спала за последен път?

— Не знам — поклатих аз глава. — Няма значение. Нямам време за спане. Има твърде много работа за вършене и не знам дали ще успеем да се подготвим, ако не работя всяка минута.

— Нуждаеш се от сън. — Той влезе в библиотеката и тръгна към мен. — Трябва да бъдеш силна, което означава понякога да почиваш. Това е необходимо зло.

— Ами ако се окаже, че не мога да го направя? — попитах аз, поглеждайки го със сълзи в очите. — Какво ще правим, ако не намеря начин да спра Орен?

— Ще намериш — увери ме той. — Ти си принцесата.

— Тове — въздъхнах аз.

— Хайде. — Той протегна ръка към мен. — Поспи. Можем да поработим още малко утре рано сутринта.

Позволих му да ме хване за ръката и да ме изправи на крака. Той беше вече по пижама и косата му беше дори по-рошава от обикновено. Предположих, че се беше опитал да заспи без мен, но после бе тръгнал да ме търси, след като се бях забавила.

Умът ми работеше трескаво, прехвърляйки всичко, което трябваше да бъде направено. Не мислех, че ще успея да заспя скоро, но веднага щом сложих глава на възглавницата, потънах в дълбок сън.