Въздигната

3 Белези

Сънищата ми бяха изпълнени със страховити зимни бури. Снегът навяваше толкова силно, че не виждах нищо. Вятърът бе толкова студен, че замръзвах до кости. Но трябваше да продължа. Трябваше да премина през бурите.

Дънкан ме събуди малко след девет сутринта. Обикновено ставах в шест или седем, за да се подготвя за деня, в зависимост от това, кога беше първата ми среща. Но понеже имах рожден ден, си позволих да се поуспя, което беше приятно, макар и странно.

Всъщност той изобщо нямаше да ме събуди, ако Елора не беше пожелала да закусва с мен заради рождения ми ден. Не че имах нещо против да стана. Спането до късно ме караше да се чувствам изненадващо отпусната.

Нямах никаква представа как ще мине този ден. Толкова отдавна не бях имала делник, свободен от всякакви планове. Или работех по разни въпроси, свързани с правителството, или помагах на Аурора в подготовката на сватбата, или прекарвах времето си с Уила и Мат.

Елора ме прие в стаята си, както обикновено. Състоянието й непрекъснато се влошаваше и още отпреди Коледа тя бе на легло. Аурора на няколко пъти се беше опитвала да я лекува, но това само отлагаше неизбежното.

Докато вървях към спалнята на Елора в Южното крило, минах покрай стаята на Локи. Вратата му беше затворена и пред нея на пост стоеше Томас. Той кимна веднъж, когато ме видя, и затова предположих, че всичко е наред.

Спалнята на Елора беше огромна. Двойните врати, които водеха до нея, бяха от пода до тавана и изглеждаха почти два етажа високи. Самата стая можеше да побере две като моята и то при положение, че моята стая не беше никак малка. Още по-голям простор й придаваше една изцяло стъклена стена, въпреки че майка ми държеше транспарантите спуснати през повечето време, предпочитайки приглушената светлина на нощната си лампа.

За да запълни пространството, тя имаше няколко шкафа, писалище, най-голямото легло, което някога бях виждала, а също така канапе, два стола и масичка за кафе. Днес за случая беше подготвила малка кухненска маса с два стола, сложена близо до прозореца и отрупана с плодове, йогурт и овесена каша — моите любими неща.

При последните ми няколко посещения намирах Елора в леглото, но днес тя седеше на масата. Дългата й коса някога беше гарвановочерна, но сега беше сребристобяла. Тъмните й очи бяха покрити от перде, а порцелановата й кожа беше набръчкана. Елора беше все още елегантна и красива и предполагах, че винаги ще бъде такава, но бе остаряла толкова много.

Наливаше си чай, когато влязох, и вниманието ми беше привлечено от плавните вълни на копринения й пеньоар зад нея.

— Би ли искала малко чай, Уенди? — попита ме Елора, без да ме поглежда. Отскоро беше започнала да ме нарича Уенди. Дълго време отказваше да се обръща към мен по друг начин освен с „принцесо“, но отношенията ни се променяха.

— Да, моля — казах, сядайки срещу нея на масата. — Какъв е?

— Къпина. — Тя напълни чашката пред мен и остави чайника на масата. — Надявам се, че си гладна тази сутрин. Наредих на главния готвач да ни приготви малко пиршество.

— Гладна съм, благодаря — отвърнах аз и стомахът ми издаде звук в знак на потвърждение.

— Тогава заповядай. — Елора махна към отрупаната маса. — Вземи си каквото искаш.

— Ти няма ли да хапнеш? — попитах, посягайки към малините.

— Ще хапна — рече Елора, но не си взе чиния. — Как се чувстваш на рождения си ден?

— Добре засега. Но всъщност съм будна съвсем отскоро.

— Уила подготви ли ти празненство? — попита Елора, вземайки си разсеяно една синя слива. — Гарет ми спомена нещо такова.

— Да, тя ми организира малко парти снощи — отвърнах, дъвчейки. — Беше много хубаво.

— О, а аз си мислех, че ще е днес.

— Рис имаше планове за днес и понеже нямам много приятели, Уила реши, че тържеството трябва да е ден по-рано.

— Разбирам. — Елора отпи от чая си и не каза нищо повече няколко минути. Просто ме гледаше, докато ям, което преди би ме накарало да се чувствам неловко, но бях започнала да осъзнавам, че й беше приятно да го прави.

— Как се чувстваш днес? — попитах аз.

— Вече мога да се разхождам из стаята. — Тя сви леко рамене и се обърна към прозореца.

Транспарантите бяха леко вдигнати, допускайки ярката светлина в стаята. Върховете на дърветата отвън бяха покрити с тежко одеяло от сняг, а отражението правеше сиянието на слънцето два пъти по-силно.

— Изглеждаш добре — подхвърлих аз.

— Ти също изглеждаш добре — отвърна Елора, без да се обръща. — Този цвят ти отива.

Погледнах роклята си. Тя беше тъмносиня и украсена с черна дантела. Уила ми я беше избрала и я намирах за наистина красива. Но все още не бях свикнала Елора да ми прави комплименти.

— Благодаря! — отвърнах.

— Разказвала ли съм ти някога за деня, в който се роди? — попита Елора.

— Не. — В този момент ядях ванилов йогурт, но веднага оставих лъжичката в чинията. — Казвала си ми само, че е станало бързо.

— Ти дойде по-рано — рече тя тихо, сякаш потънала в спомени. — Майка ми беше с мен. Тя използва внушение, за да подтикне тялото ми към раждане. Това беше единственият начин да те предпазим, но ти подрани две седмици.

— В болница ли бях родена? — попитах аз, давайки си сметка, че не знам почти нищо за собственото си раждане.

— Не. — Елора поклати глава. — Отидохме в града, в който живееше твоето приемно семейство. Орен смяташе, че съм се спряла на едно в Атланта, но вместо това аз избрах семейство Евърли, които живееха в Северен Ню Йорк. Майка ми и аз отседнахме тайно в близък хотел, в случай че Орен се натъкнеше на следите ни — продължи Елора. — Томас държеше Евърли под око, докато започнаха родилните мъки на майката.

— Томас? — попитах аз.

— Да, Томас дойде с нас — кимна Елора. — Всъщност така се запознах с него — докато бягахме от съпруга ми. Тогава той беше нов следотърсач, но вече бе доказал, че е находчив, и затова майка ми спря избора си на него да ни помогне.

— Значи, той е бил там, когато съм се родила? — попитах аз.

— Да, той беше там. — Тя се усмихна при спомена. — Родих те на пода в банята на хотела. Майка ми използва способностите си, предизвика раждането и направи така, че да не чувствам болка и да не крещя. А Томас седеше до мен, държеше ръката ми и ми повтаряше, че всичко ще бъде наред.

— Страхуваше ли се? — попитах аз. — Да раждаш по този начин?

— Бях ужасена — призна тя. — Но нямах избор. Налагаше се да те скрия и защитя. Това трябваше да бъде направено.

— Знам — рекох аз. — Направила си каквото е трябвало. Сега разбирам всичко.

— Ти беше толкова мъничка. — Усмивката й се промени и тя наклони леко глава. — Не знаех, че ще бъдеш толкова малка, и освен това беше толкова красива. Роди се с тъмна сплъстена коса и тези големи, тъмни очи. Беше изящна, съвършена и моя.

Тя замълча, потънала в мисли, а аз усетих в гърлото си нещо като буца. Беше толкова странно да чуя майка ми да говори за мен по начина, по който майките говореха за децата си.

— Исках да те прегърна — каза Елора накрая. — Молех майка ми да ми позволи да те подържа, но тя каза, че това само ще влоши нещата. Ти беше в ръцете й, повита в чаршаф, и тя те гледаше със сълзи в очите. След това майка ми тръгна. Откара те в болницата, за да те остави на семейство Евърли, и се върна с друго бебе, което не беше мое. Тя ме накара да го взема на ръце, да се грижа за Рис. Каза ми, че така ще ми бъде по-леко. Но аз не го исках. Ти беше моето дете и аз исках теб. — Елора се обърна да ме погледне и този път очите й изглеждаха по-бистри, отколкото преди. — Аз наистина те исках, Уенди. Въпреки всичко, което се случи между баща ти и мен, аз те исках. Повече от всичко друго на света.

Не й отговорих. Не можех. Ако го направех, щях да се разплача, а не исках да ме вижда по този начин. Въпреки промяната, която бе настъпила при нея, аз не знаех как щеше да реагира, ако ме видеше да плача.

— Но не можех да те имам. — Елора се извърна отново към прозореца. — Понякога ми се струва, че целият ми живот е поредица от неща, които обичам с цялото си сърце, но не мога да имам.

— Съжалявам — промълвих аз.

— Недей. — Тя махна с ръка. — Аз направих моя избор и сторих каквото мога. — На устните й се появи принудена усмивка. — Но какво правя! Днес е рожденият ти ден. Това едва ли е подходящият момент да ти се оплаквам.

— Ти не се оплакваш. — Избърсах очите си колкото мога по-дискретно и отпих отново от чая си. — Радвам се, че ми разказа за това.

— А сега да поговорим за размяната на стаите — рече Елора, отмятайки косата от лицето си. — Смятам да оставя тук повечето си мебели, освен ако не искаш да бъдат сменени с други, което е твое право, разбира се.

— Каква размяна на стаи? — попитах смутено.

— Ти ще заемеш моята стая, след като се омъжиш. — Тя направи широк жест с ръка. — Това е брачната зала.

— О, да. Разбира се. — Кимнах утвърдително с глава. — Толкова съм заета напоследък, че забравих за това.

— Няма значение — каза Елора. — Това няма да отнеме много време, защото ще се пренасят само лични вещи. Ще наредя на няколко от следотърсачите да преместят нещата ми в петък и ще се настаня в стаята в дъното на коридора.

— Може да преместят и моите неща тогава — предложих аз. — А също и тези на Тове, тъй като той ще дели тази стая с мен.

— Как вървят нещата в тази посока? — Елора се облегна назад на стола, изучавайки ме. — Готови ли сте за сватбата?

— Аурора определено е готова — въздъхнах аз. — Но ако ме питаш дали аз съм готова да се омъжа, не съм толкова убедена. Мисля обаче, че ще се справя някак.

— Всичко около теб и Тове ще бъде наред — усмихна ми се тя. — Сигурна съм в това.

— Сигурна ли си наистина? — повдигнах вежди. — В някоя от картините си ли видя това? — Елора имаше ясновидски способности, но тя можеше само да рисува своите видения от бъдещето в статични изображения.

— Не. — Тя се засмя, поклащайки глава. — Това е само майчина интуиция.

Хапнах още малко, но Елора почти не се докосна до храната. Докато разговаряхме, си помислих колко ще ми липсва, когато си отиде, и се почувствах странно. Не я познавах от толкова отдавна и през по-голямата част от времето отношенията ни бяха хладни.

Когато си тръгнах, тя се върна в леглото и ме помоли да изпратя някого да почисти масата от закуската. Дънкан ме чакаше отпред пред вратата и отиде да се погрижи за чиниите.

В това време реших да се отбия при Локи, за да видя как се чувства. Ако беше по-добре, ми се искаше да разбера какво е станало.

Томас беше все още отпред и затова почуках веднъж и отворих вратата, без да дочакам отговор. Локи тъкмо се преобличаше, когато влязох. Той беше сменил протрития си панталон с пижама и държеше в ръцете си бяла тениска, готвейки се да я облече.

Беше обърнат с гръб към мен и онова, което видях, беше по-зле, отколкото си мислех.

— О, боже мой, Локи! — възкликнах аз.

— Не те очаквах. — Той се обърна към мен със самодоволна усмивка на лицето. — В такъв случай може би да не обличам тениската?

— Не, облечи си я — казах аз и затворих вратата зад себе си, така че никой да не ни вижда или слуша.

— С теб не е много забавно. — Той сбърчи нос и нахлузи ризата през главата си.

— Гърбът ти изглежда ужасно — отбелязах.

— Аз пък тъкмо щях да ти кажа колко красива си днес, но няма да го направя, щом ми говориш така. — Локи се върна на леглото си, полягайки наполовина на него.

— Говоря сериозно. Какво е станало с теб?

— Вече ти казах. — Той погледна надолу и взе едно мъхче от панталоните си. — Кралят ме ненавижда.

— Защо? — попитах, кипейки от негодувание срещу баща ми заради това, което му беше причинил. — Защо, за бога, е постъпил толкова жестоко към теб?

— Ти очевидно не познаваш баща си — рече Локи. — Това не е кой знае каква жестокост в неговите очи.

— Как да не е жестокост? — Аз седнах на леглото до него. — Та ти си почти принц! Как може да те третира по такъв начин?

— Той е крал. — Локи сви рамене. — Може да прави каквото пожелае.

— Ами кралицата? — попитах аз. — Тя не се ли опита да го спре?

— В началото тя се опита да ме лекува, но усилието беше твърде голямо за нея. И освен това Сара не може да направи много против волята на Орен.

Сара, кралицата на Витра, беше моята мащеха, но навремето тя е била сгодена за Локи. Била е десет години по-голяма от него и това бил династичен годеж, който бил разтрогнат, когато той станал на девет. Двамата никога не били влюбени един в друг и Сара винаги гледала на Локи като на по-малък брат, когото трябва да защитава в случай на необходимост.

— Той лично ли ти причини това? — попитах тихо.

— Кое? — Локи вдигна глава, при което златистите му очи срещнаха моите.

На брадичката си имаше белег и бях сигурна, че по-рано него го нямаше там. Кожата му на това място беше безупречно гладка и съвършена — не че белегът накърняваше по някакъв начин неговата привлекателност.

— Това. — Докоснах резката върху лицето му. — Той ли ти причини това?

— Да — отговори той глухо.

— Как? — Преместих ръката си върху друг белег на слепоочието му. — Как го направи?

— Понякога ме удряше. — Локи задържа погледа си върху мен, позволявайки ми да проследя с пръсти белезите върху лицето му. — Или ме риташе. Но обикновено използваше котка.

— Искаш да кажеш истинска котка? — Аз го погледнах ужасена и той се усмихна.

— Не, става дума за така наречената котка с девет опашки — обясни Локи. — Това е нещо като камшик, но вместо един има девет края. И нанася по-големи поражения от обикновения.

— Локи! — Отпуснах ръката си, напълно потресена. — Нима е способен на такова нещо? Защо не си тръгна? Отвърна ли му?

— Това нямаше да ми помогне особено и си тръгнах веднага щом можах. Ето защо сега съм тук.

— Той те е държал като затворник?

— Бях заключен в тъмница. — Локи се размърда неспокойно и се извърна леко настрани. — Принцесо, радвам се да те видя, но наистина предпочитам да не говорим повече за това.

— Ти искаш да ти дам убежище — рекох. — Трябва да знам защо.

— Защо? — Локи се засмя мрачно. — Защо според теб, принцесо?

— Не знам!

— Заради теб. — Той се вгледа в мен и на лицето му се изписа странна крива усмивка. — Защото не те отведох обратно.

— Но… — Аз сбърчих чело. — Ти поиска да се върнеш при витра. Ние се договорихме с краля за освобождаването ти.

— Да, но той продължаваше да смята, че ти ще промениш решението си. — Локи прокара пръсти през косата си и леко се поизправи. — Но ти не го направи. Аз бях виновен за това, че допуснах да избягаш и след това не те върнах обратно. — Той прехапа устни и поклати глава. — Кралят е твърдо решен да си те прибере, принцесо.

— Значи, той те е изтезавал? — Гласът ми потрепери, но се опитах да го скрия. — Заради мен?

— Принцесо — въздъхна Локи и се приближи към мен. После нежно, почти предпазливо обгърна рамото ми с ръка. — Ти нямаш вина за онова, което се случи.

— Може би. Но може би това нямаше да стане, ако бях избягала с теб.

— Ти все още можеш да го направиш.

— Не, не мога — поклатих аз глава. — Имам толкова много неща, които ме свързват с Трил. Не мога просто да зарежа всичко. Но ти можеш да останеш тук. Ще ти дам убежище.

— Хм, знаех си — подсмихна се Локи. — Ще ти липсвам твърде много, ако си тръгна.

— Едва ли — отвърнах.

— Едва ли? — На лицето му се разля самодоволна усмивка.

Ръката му се беше плъзнала надолу и сега беше върху кръста ми. Беше толкова близо до мен, че дори усещах досега на силното му тяло. Знаех, че трябваше да се отдръпна и че няма оправдание за прекалената ни близост, но не го сторих.

— Би ли го направила? — попита Локи тихо.

— Какво?

— Би ли избягала с мен, ако нямаше всички тези отговорности в двореца и така нататък?

— Не знам — отговорих аз.

— Мисля, че би го направила.

— Разбира се, че това ще си помислиш. — Извърнах глава, но не се отдръпнах. — Откъде взе тази пижама, между другото? Ти дойде тук без нищо.

— Няма да ти кажа.

— Защо? — попитах, поглеждайки го строго.

— Защото, ако го направя, ще разваля цялата магия на момента — рече Локи. — Не можем ли просто да поседим тук и да се гледаме с копнеж, докато ми позволиш да те целуна?

— Не — отсякох и най-накрая понечих да се отдръпна. — Не и ако не ми кажеш…

— Тове — смотолеви Локи бързо, опитвайки се да ме задържи. Той беше много по-силен от мен, но ми позволи да го отблъсна.

— Разбира се. — Аз се изправих. — Това е точно в стила на моя годеник. Той винаги мисли за другите хора.

— Това е просто пижама! — настоя Локи, сякаш това променяше нещата. — Той несъмнено е много мило момче, но това няма значение.

— Защо да няма значение? — попитах.

— Защото не го обичаш.

— Но държа на него — заявих аз, при което Локи сви рамене. — И не си въобразявай, че обичам теб.

— Може би не — съгласи се той. — Но ще ме обикнеш.

— Така ли мислиш? — вдигнах вежди.

— Помни ми думите, принцесо — рече Локи. — Един ден ти ще бъдеш лудо влюбена в мен.

— Добре — Засмях се, защото не знаех как иначе да реагирам. — Но вече трябва да вървя. Щом съм ти дала убежище, трябва и официално да го постановя и да накарам всички да се съгласят, че това не е самоубийствено решение.

— Благодаря ти.

— Няма защо — казах, отваряйки вратата.

— Струваше си — изтърси Локи неочаквано.

— Кое? — Обърнах се към него.

— Всичко, през което преминах — рече той. — Заради теб. Струваше си.