Въздигната

23 Време

По време на дългото пътуване разменихме само по няколко думи. Аз пътувах с Тове, Локи, Дънкан и Уила и страхът, който тегнеше над нас, беше почти осезаем. Не знаех дали бяхме взели най-доброто решение. В думите ми имаше убеденост, когато им изложих идеята си, но тя се дължеше единствено на това, че не можах да измисля нищо по-добро.

Преди да потеглим, обсъдихме още веднъж плана на нападението с водачите на отрядите. Локи смяташе, че е най-добре да разделим силите си на няколко по-малки команди, които да проникнат в двореца на Витра през различни места.

Армията ни се състоеше от около двеста следотърсачи и по-голямата част от триловете от Ослина. С нас бяха също две-три дузини маркизи и марксини, в това число и марксина Лаурент. Обещах пред себе си да бъда по-мила с нея, когато се върнем във Фьоренинг. Ако изобщо се върнехме.

Няколко манксове доброволно се бяха присъединили към нас. Бях отпратила Рис и Рианон далече от Фьоренинг тази сутрин, но Мат отказа да напусне града. Той дори пожела да се бие с нас, но аз го убедих, че това само ще отвлича вниманието на Уила и моето, и той се съгласи да остане.

Уила беше начело на отряд от двайсет следотърсачи и двама маркизи. Те щяха да влязат в двореца през една странична кухненска врата и Локи предполагаше, че ще заварят там таласъми, които похапват късно посред нощ. Но Уила щеше да отвее към тях камара тенджери и тигани, а един от маркизите можеше да контролира водата и планът беше да наводни целия периметър.

Фин и Томас водеха два различни отряда, натоварени със сходни задачи. Те щяха да проникнат в двореца през тъмницата. Локи беше избягал през една изба в дъното на двореца, където имаше врата, водеща към тъмницата. Самата тъмница представляваше дълъг лабиринт от подземия и промъквайки се през нея, Фин, Томас и хората им щяха да отклонят ударната мощ на голяма част от таласъмите.

Тове се беше нагърбил с най-тежката мисия. Той щеше да влезе през входната врата начело на екип от петдесет следотърсачи. Задачата му беше да вдигне максимално голям шум и да привлече вниманието на таласъмите към себе си. По този начин другите отряди щяха да могат да навлязат в тила на таласъмите, които в този момент щяха да бъдат заети с групата на Тове.

Дънкан беше пожелал да се присъедини към Тове, но аз го препратих в отряда на Уила. Към този момент нейната задача изглеждаше най-безопасна, въпреки че това усещане можеше да е измамно.

Работата на Локи беше да ме вкара в двореца и след това да отиде да помогне на Тове. Той не беше въодушевен от идеята, но знаеше, че няма никакъв шанс да ме разубеди да направя онова, което съм решила.

В дългата история на Трил ние никога не бяхме извършвали нападение. Независимо от предизвикателствата, пред които сме били изправяни. Набегът ни тази нощ беше единственото нещо, което Орен не очакваше, и може би това щеше да ни осигури достатъчно предимство, за да го победим.

Локи познаваше терена най-добре и затова караше нашия джип начело на колоната. Армията ни представляваше дълъг керван от кадилаци, напредващи към двореца на Витра. Когато наближихме, той угаси фаровете и другите коли последваха примера му. После паркира на безопасно място до един хълм.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита ме Локи тихо, след като излязохме от колата.

— Да — казах. — А ти?

— Не и толкова, колкото бих желал — призна той.

— Просто ме заведи при Орен.

Погледнах назад към другите трилове, които слизаха от колите си. Фин вече бе повел отряда си нагоре по хълма, обяснявайки им как да проникнат. Локи беше показал подробни карти на водачите, преди да заминем, но не бяхме имали достатъчно време да запознаем с тях останалите.

— Наясно ли са всички какво да правят? — попитах, поглеждайки към Уила, Тове и Дънкан.

— Да, всичко ще бъде наред. — Уила протегна ръка и стисна рамото ми. — Само се пази.

— Готови сме — рече Дънкан с неспокойна усмивка.

— Не се прави на герой — казах му аз строго. — И се пази.

— Грижи се за нея — каза Тове на Локи.

— Ще направя каквото мога — отвърна Локи.

Почти всички бяха поели нагоре по хълма и беше време да се разделим. Локи и аз щяхме да влезем през един вход в далечния край на двореца. Маршрутът ни беше различен, а идеята беше да заобиколим таласъмите, така че да стигна до краля.

Вървяхме през гората, газейки през снега и пращящите клонки под краката ни. Стигнахме до малка дървена врата, която беше почти напълно скрита под увивни растения. Стъблата им бяха кафяви и изсъхнали, но въпреки това покрити с тръни, които раздраха ръката на Локи, докато ги избутваше настрани.

Той отвори вратата, вмъкна се вътре и го последвах. Озовахме се в тесен, мъждиво осветен коридор. Подът беше застлан с червен кадифен килим, който заглушаваше стъпките ни. Докато вървяхме през плетеницата от галерии в задната част на двореца, чух далечен тътен и викове. Боят беше започнал.

Подскочих, когато нещо се стовари тежко в стената от дясната ни страна, оставяйки голяма пукнатина в дървото.

— Какво има от другата страна на тази стена? — попитах, сочейки пукнатината.

— Входният вестибюл. — Локи хвана ръката ми и ме погледна. — Ако искаш да го направим, трябва да побързаме. Той ще ни чуе.

Кимнах и закрачихме по-бързо. Завихме на няколко пъти, преди да стигнем до едно извънредно тясно стълбище. Наложи се да се качвам почти настрани, а стъпалата бяха толкова малки, че трябваше да вървя на пръсти.

На края на стълбището имаше врата и когато Локи я бутна, разбрах къде се намираме. Точно срещу нас беше двойната дъбова врата на покоите на Орен, върху която бяха издялани преплетени лози, феи и тролове. Коридорът беше пуст и грохотът на боя звучеше някъде далече.

Чу се крясък, който като че ли беше на Тове, и след това целият дворец се разтресе.

— Върви — казах на Локи.

— Не искам да те оставям сама срещу краля.

— Не, мога да се справя. — Сложих ръка на гърдите му и го погледнах. — Нужен си им долу. Аз мога да се изправя срещу краля.

— Уенди, не — поклати той глава.

— Локи, моля те. Трябва да им помогнеш. Ти си силен. Те се нуждаят от теб — казах аз, макар да знаех, че това няма да го убеди. — Мога да те накарам да полетиш надолу по коридора, но това ще отслаби силата ми. Не ми се иска, но ще го направя, ако се наложи.

Очите му търсеха моите и виждах, че за нищо на света не желае да ме остави. Но не можех да му позволя да дойде с мен. Исках да е в безопасност или поне в по-голяма безопасност, отколкото би бил около Орен. А и приятелите ми действително се нуждаеха от него в схватката им с таласъмите.

— Мога да се справя — повторих аз. — Родена съм за това.

Макар и неохотно, той най-накрая се подчини. Целуна ме бързо и пламенно по устата.

— Ще им помогна и след това ще се върна при теб — каза той.

— Знам. А сега върви.

Локи кимна и се втурна по коридора. Поех си дълбоко въздух, обърнах се и тръгнах към двойната врата. Готова да убия баща си.