Въздигната

21 Подготовка

В балната зала следотърсачите упражняваха серия от техники и движения един върху друг. Локи стоеше близо до вратата и учеше един млад следотърсач да блокира. Опитах се да не мисля колко младо е това момче и как би изглеждало в битка.

— Локи! — извиках аз, за да привлека вниманието му.

Той се обърна към мен, вече усмихнат, и в този момент следотърсачът, възползвайки се от открилата се възможност, му нанесе удар в лицето, макар и недостатъчно силен, за да го нарани. Младото момче изглеждаше едновременно изплашено и гордо със себе си.

— Извинявай — извини се следотърсачът. — Мислех, че още тренираме.

— Няма нищо. — Локи разтри челюстта си и му даде знак, че е свободен. — Но по-добре си запази силите за таласъмите, а?

Усмихнах се смутено на Локи, докато той вървеше през балната зала към мен. Не виждах Фин и Томас, но знаех, че трябва да са някъде в залата, вероятно заети със следотърсачите.

— Не исках да те разсейвам и да стана причина да получиш такъв неочакван удар.

— Всичко е наред — увери ме Локи и двамата излязохме в коридора, за да не привличаме любопитни погледи. — Какво мога да направя за теб, принцесо?

— Мога ли да ти отсека главата? — попитах аз.

— Позволение ли искаш? — Локи наклони леко глава и повдигна вежди. — Защото, ако е така, ще трябва да ти откажа, принцесо.

— Не, искам да кажа възможно ли е това? — поясних аз. — В състояние ли съм да го направя? И ще умреш ли, ако го направя?

— Разбира се, че ще умра. — Локи се облегна с ръка на стената. — Аз не съм някаква проклета хлебарка. За какво изобщо става дума? Какво се опитваш да откриеш?

— Ако отсека главата на Орен, това ще го убие ли? — попитах аз.

— Вероятно, но ти никога няма да успееш да се доближиш до него достатъчно, за да го направиш. — Той сложи другата ръка на бедрото си и ме погледна. — Това ли е планът ти? Да обезглавиш краля?

— Имаш ли по-добър план? — контрирах аз.

— Не, но… — Той въздъхна. — Опитвал съм това и преди, но не се получи. Ти не можеш да се приближиш достатъчно близо до него. Той е силен и умен.

— Не, ти не можеш да се приближиш достатъчно близо до него — възразих аз. — Ти нямаш същите способности като мен.

— Знам това, но моята способност да карам хората да губят съзнание при него не работи. Умът му не се поддава на въздействие. Дори майка ти не можеше да използва способностите си върху него. — Погледът на Локи се смекчи, когато спомена майка ми. — Между другото, съжалявам за Елора. Исках да те видя, но знаех, че си затрупана с работа — каза той тихо. — Помислих си, че би искала да съм тук, за да помогна на Трил.

— Така е — кимнах аз.

— Но въпреки това се чувствам глупаво — каза Локи. Чувствах, че в този момент ме изучава, усещах напрегнатия му поглед, който се взираше в мен, но не вдигнах глава. — Как се справяш с всичко това?

— Не ми остава време да мисля. — Тръснах глава, за да пропъдя всякакви мисли за Елора, и го погледнах. — Трябва да намеря начин да спра Орен.

— Това е благородна цел — рече Локи. — Отсичането на главата му вероятно ще свърши работа или пробождането с меч. Въпросът никога не е бил в това, как той да бъде убит, а как да стигнеш достатъчно близо до него.

— Е, аз мога да го направя. Мога да намеря начин. Имам тигрова кръв във вените си и затова съм силна.

— Тигрова кръв? — Локи повдигна вежди. — Накъде биеш, Уенди?

— Наникъде. Няма значение. — Усмихнах му се леко. — Мога да спра Орен. И това е, което има значение, нали?

— Как? — попита той.

— Недей да се тревожиш. — Отстъпих крачка назад, за да му покажа, че трябва да вървя. — Съсредоточи се върху подготовката на следотърсачите. И остави Орен на мен.

— Уенди — въздъхна Локи.

Побързах да се върна в библиотеката, където Дънкан и Мат все още ме чакаха. Не споделих с Мат идеята си, защото знаех, че няма да я одобри. Последните няколко дни бяха тежки и дълги и затова го изпратих да си почине. Утре сутринта щяхме да продължим.

Самата аз се нуждаех от почивка. Бях научила от Тове, че способностите ми отслабват, когато съм уморена, а напоследък изтощението ми беше толкова голямо, че ако продължавах така, нямаше да имам никакъв шанс да се изправя срещу Орен.

Всичко сега ми се струваше толкова влудяващо просто. Всички говореха колко е трудно Орен да бъде убит, но в действителност той беше толкова уязвим, колкото и всеки друг витра. Бях започнала да си мисля, че се нуждая от някакво магическо заклинание или нещо подобно. А всъщност трябваше просто да стигна достатъчно близо до него.

Знаех, че Локи е прав, и беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Физически Орен беше все пак много по-силен от мен, възстановяваше се бързо и умът му на практика беше неподатлив на способностите ми. Когато се появи неочаквано на сватбата ми, аз се опитах да го прикова към стената, но успях само да разроша косата му.

Щеше да бъде трудно да го спра, но не и невъзможно.

Но при всяко положение щях да се нуждая от способностите си в пълната им сила, което означаваше, че трябва да почивам. Донякъде се чувствах виновна, че си лягам, когато в двореца ме чакаше толкова много работа, но нямах избор.

Пътьом към стаята си чух Уила да говори на бежанците от Ослина. Тя ги беше събрала в една от по-големите стаи и им обясняваше как биха могли да ни помогнат и да отмъстят за изгубените си близки.

Спрях се пред вратата, заслушвайки се за момент. Тя действително беше блестящ оратор. В начина, по който говореше, имаше нещо увличащо и хората трудно можеха да й кажат „не“.

Уила се справяше добре със задачата си и без мен и затова продължих към стаята си. Стигайки там, чух шумолене отвътре и леко отворих вратата. Надникнах предпазливо и под слабата светлина на нощната лампа видях Гарет да рови в чекмеджето на нощното ми шкафче.

— Гарет? — казах аз и влязох.

— Принцесо. — Той веднага се спря и се дръпна от шкафчето. Бузите му почервеняха и сведе поглед. — Прости ми. Не исках да тършувам в нещата ти. Търсех една огърлица, която дадох на Елора. Не я намерих в новата й стая и си помислих, че може да е останала тук.

— Мога да ти помогна да я потърсим — предложих аз. — Не съм попадала на никаква огърлица, но не съм и търсила. Как изглеждаше тя?

— Беше с черен оникс и диаманти в сребърен обков. — Гарет ми показа с ръка приблизителната й дължина. — Тя я носеше често и си помислих, че би било добре… — Той замълча за момент, задавен от мъка. — … помислих си, че тя би искала да бъде погребана с нея.

— Сигурна съм, че би искала — казах.

Той подсмръкна и закри очите си с ръка. Нямах никаква представа какво да правя. Стоях вцепенена на мястото си и гледах как Гарет се бори със сълзите си.

— Извинявай. — Той избърса очите си и поклати глава. — Не трябва да те товаря с това.

— Не, всичко е наред. — Пристъпих крачка към него и се спрях, безсилна да му помогна. Завъртях годежния си пръстен, докато си мислех как бих могла да го утеша. — Знам колко много обичаше майка ми.

— Да. — Той кимна и подсмръкна отново, но като че ли вече бе овладял сълзите си. — Наистина я обичах. Елора беше много необикновена жена, но беше добра жена. Знаеше, че на първо място е кралица, и всичко останало идваше след това.

— Тя ми призна, че съжалява за това — произнесох тихо. — Каза ми, че й се иска да е постъпвала по друг начин и че съжалява, че не е дала повече на хората, които обича.

— Тя е имала предвид теб. — Гарет ми се усмихна, едновременно тъжно и с обич. — Толкова много те обичаше, Уенди. И ден не минаваше, без да мисли или да говори за теб. Преди да се върнеш, когато беше още дете, тя седеше в салона си и те рисуваше. Съсредоточаваше цялата си енергия върху теб само за да може да те види.

— Тя ме е рисувала? — попитах изненадана.

— Не знаеше ли? — каза Гарет.

— Не — поклатих глава. — Тя никога не ми е споменавала.

— Ела. Ще ти покажа.

Гарет тръгна надолу по коридора и аз го последвах. Бях виждала стаята в Северното крило, в която Елора държеше заключени пророческите си картини, и се замислих дали да кажа за това на Гарет. Но не бях виждала никакви мои портрети като дете, а само като голямо момиче.

Продължихме да вървим надолу и когато стигнахме дъното на коридора, Гарет бутна стената, която се падаше точно срещу старата ми стая. Нямах никаква представа какво прави, докато тя неочаквано не се отвори. Това беше невидима врата, направена така, че да се слива напълно със стената.

— Не знаех за това — казах смаяна.

— Веднъж щом станеш кралица, ще ти покажа всички тайни на двореца. — Гарет задържа вратата отворена, за да вляза. — И повярвай ми, те не са никак малко.

Озовах се в малка стая, в която имаше единствено тясна спираловидна стълба. Погледнах през рамо към Гарет, който ми даде знак да вървя. Той изостана крачка-две назад, докато се изкачвах по скърцащите железни стълби.

Още преди да стигнем края на стълбището, видях картините. Тавански прозорци осветяваха стаята, а подът беше покрит с паркет от твърда дървесина. Това беше малка тайна мансарда с островръх покрив. И на всички стени висяха картини, отстоящи на по няколко сантиметра една от друга. И на всяка от тях бях аз.

Педантичната четка на Елора ги беше направила да изглеждат почти като фотографии. Бях изобразена в различни моменти от живота ми. На мой рожден ден като малка с крем от торта по лицето. С ожулено коляно, на три, и Маги, която ми слага лейкопласт. На провален танцов рецитал, на осем, дърпайки късата си поличка на балерина. В задния двор с Мат, който ме люлее на люлката. Свита в леглото, четейки романа „То“, на дванайсет. Под дъжда, на петнайсет, бързайки към вкъщи от училище.

— Как? — попитах аз, взирайки се с благоговение в картините. — Как е направила това? Елора ми каза, че не може да избира онова, което ще види.

— И наистина е така — рече Гарет. — Тя никога не е избирала момент, в който ще те види, а вместо това се налагаше да концентрира огромна енергия върху теб, за да те види в произволен момент. Но… за нея усилието си струваше. Това беше единственият начин да наблюдава как растеш.

— Огромна енергия? — обърнах се към него със сълзи в очите. — Искаш да кажеш, че това я е състарило толкова много? — Махнах с ръка към картините по стените. — Затова ли изглеждаше на петдесет, когато я срещнах за първи път? Затова ли умря от старост, преди да е навършила дори четирийсет?

— Не ме гледай така, Уенди. — Гарет поклати глава. — Тя те обичаше и имаше нужда да те вижда. Искаше да знае, че си добре. Затова рисуваше тези картини. Тя знаеше колко много й струва това и го правеше на драго сърце.

За първи път разбрах какво в действителност бях изгубила. Бях имала майка, която ме бе обичала през целия ми живот, без дори да знам това. Дори когато я срещнах, не можах да я опозная истински, не и преди да стане твърде късно.

Разхлипах се и Гарет пристъпи към мен. Малко непохватно той ме прегърна и ме остави да плача на рамото му.

След като накрая се успокоих, той ме изпрати до стаята ми. Извини ми се, че ме е разстроил, но аз му бях благодарна. Трябваше да видя тези картини, да знам за тях. Легнах си и се опитах да се унеса, без повече да плача.

На сутринта, знаейки колко много работа ме чака, станах рано и минах през кухнята да си взема нещо за закуска. Бях стигнала до стълбището, когато чух някаква препирня от вестибюла. Спрях се и погледнах над перилата, за да видя какво става.

Томас разговаряше със съпругата си Аннали и дванайсетгодишната им дъщеря Ембър. Това бяха майката и сестрата на Фин, неговото семейство, но самия Фин го нямаше. Томас говореше приглушено, но Аннали беше развълнувана. Ембър непрекъснато се дърпаше от нея, но Аннали я държеше здраво за ръката и не я пускаше.

— Томас, ако това е опасно, ти и Фин трябва да си дойдете — каза Аннали, взирайки се в него. — Той е и мой син и аз не искам да пострада заради някакво криворазбрано чувство за дълг.

— Не е криворазбрано, Аннали — въздъхна Томас. — Тук става дума за сигурността на нашето кралство.

— Нашето кралство? — присмя се Аннали. — Какво е направило това кралство някога за нас? Това, което ти плащат, не стига дори да отгледаме децата си! Аз трябва да гледам кози, за да имаме покрив над главите си!

— Аннали, по-тихо. — Томас вдигна притеснено ръка. — Хората ще ни чуят.

— Не ме е грижа кой ще ме чуе! — извика Аннали, повишавайки глас. — Нека ме чуят! Надявам се да ни прогонят! Искам да го направят! Тогава най-накрая ще бъдем семейство, когато се избавим от това ужасно кралство!

— Мамо, не казвай това! — Ембър се опита отново да се изтръгне от майка си. — Аз не искам да ни пропъдят! Всичките ми приятели са тук!

— Ще си намериш нови приятели, Ембър. Но помни, че имаш само едно семейство — рече Аннали.

— Точно затова трябва да си вървите — каза Томас. — Тук не е безопасно. Витра скоро ще бъдат тук и трябва да се скриете.

— Няма да си тръгна без теб и без сина си — отсече Аннали. — Минавали сме и през по-тежки неща и няма да те изгубя точно сега.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я Томас. — Аз мога да се бия. Както и Фин. А ти трябва да се погрижиш за дъщеря ни. Когато всичко свърши, ще си тръгнем оттук, ако това е желанието ти. Обещавам ти. Но сега трябва да отведеш Ембър оттук.

— Не искам да си вървя — изплака Ембър. — И аз искам да се бия! Аз съм силна като Фин!

— Моля те! — каза Томас развълнуван. — Искам да бъдете в безопасност.

— Къде искаш да отидем? — попита Аннали.

— Сестра ти е омъжена за канин — рече Томас. — Можеш да останеш у тях. Никой няма да ви търси там.

— Как ще разбера, че опасността е преминала? — попита Аннали.

— Аз ще дойда при вас, когато всичко свърши — отговори Томас.

— Ами ако никога не дойдеш? — изплака Аннали.

— Ще дойда — каза твърдо Томас. — А сега вървете. Не искам по пътя да се натъкнете на витра.

— Къде е Фин? — попита Аннали. — Искам да се сбогувам с него.

— Той е с другите следотърсачи — отвърна Томас. — Приберете се. Пригответе багажа си. А аз ще го изпратя да се сбогувате.

— Добре — отстъпи Аннали неохотно. — Но когато дойдеш да ме вземеш, искам и синът ми да е с теб, жив и здрав. Иначе по-добре изобщо не идвай.

— Знам — кимна той.

Аннали остана загледана в съпруга си още за кратко, без да каже нищо.

— Ембър, вземи си довиждане с баща си — каза Аннали. Ембър понечи да възрази, но Аннали я дръпна за ръката. — Веднага, Ембър!

Ембър се подчини. Тя прегърна Томас и го целуна по бузата. Аннали хвърли последен поглед към мъжа си през рамо и след това двете излязоха през входната врата. Томас остана да стои там, умърлушен и леко приведен.

Той бе отпратил семейството си, за да го защити. Беше видял картината също като мен и знаеше за угрозата, която беше надвиснала над двореца. Никой тук нямаше да бъде в безопасност.

И след това нещо ми хрумна. Аз се опитвах да намеря начин да отклоня предупреждението на картината и да променя хода на събитията, за да не загинем всички, и най-накрая го открих.