Въздигната

4 Годеник

Моят иначе спокоен рожден ден се превърна във френетично събрание заради това, че бях дала убежище на Локи. Повечето хора смятаха, че съм полудяла и че Локи трябва да бъде доведен на разпит. Беше свикано съвещание, на което Томас му зададе многобройни въпроси и Локи отговори по същия начин, както бе отговорил и на мен.

Всъщност не беше и нужно да им обяснява надълго и нашироко какво е станало, след като вдигна ризата си и им показа белезите си. След това те го пуснаха да се върне в стаята си.

Имах шанса да се насладя на един хубав, тих обяд с Уила и Мат и това все пак беше нещо. Леля ми Маги се обади и известно време разговарях с нея по телефона. Тя искаше да дойде да ме види, но аз направих каквото можех, за да я спра. Все още не бях й обяснила каква съм в действителност, но на този етап на нея й беше достатъчно да знае, че съм в безопасност и съм с Мат.

Първоначално ми се искаше да я поканя за Коледните празници и тогава смятах да й разкажа всичко. Но след това витра започнаха да преследват подменените и реших, че може да тръгнат след нея, за да се доберат до мен, и отново отложих срещата ни.

Нямаше как да й обясня какво става около мен по телефона и затова горях от нетърпение нещата да се успокоят и Маги отново да заеме мястото си в моя живот. Тя ми липсваше толкова много.

След вечеря се прибрах в стаята си и гледах глупави филми от осемдесетте години с Дънкан. Той трябваше да стои по шестнайсет часа на ден с мен, след което поемаше нощната стража. Исках да уча и да се възползвам от предложението на Тове да ме обучава на трилски, но Дънкан не ми позволяваше. Той настояваше, че трябва да изключа ума си и да почивам.

Дънкан заспа в стаята ми, което не беше необичайно. Никой не възразяваше, тъй като той беше мой телохранител и трябваше да бъде с мен. След неделя обаче това вероятно вече нямаше да бъде възможно, което малко ме натъжаваше. Аз спах просната на леглото, а Дънкан се беше свил на канапето, наметнат с тънко одеяло.

— Днес е четвъртък — казах, когато се събудих. Бях все още в леглото, взирайки се в тавана.

— Да, така е. — Дънкан се прозя и се протегна.

— Останаха само два дни до сватбата ми.

— Знам. — Той стана и дръпна транспарантите, откривайки цяла стена от светлина в стаята ми. — Какво ще правиш днес?

— Трябва да запълня времето си с нещо. — Надигнах се в леглото и присвих очи под силната светлина. — И не искам да слушам, че трябва да почивам и да релаксирам. По-добре да правя нещо. Затова смятам днес да потренирам с Тове.

— Поне ще бъдеш с годеника си — отвърна Дънкан, свивайки рамене.

Всеки път, когато си спомнех за сватбата, усещах пристъп на гадене. Ако мислех прекалено много за това, той се засилваше. Имах чувството, че никога през живота си не съм била толкова уплашена.

Изкъпах се, закусих набързо и след това тръгнах към стаята на Тове, за да го попитам дали би искал да поработим малко заедно. Вече бях овладяла способностите си в голяма степен, но не исках да ги изгубя и затова тренирах всеки път, когато можех.

Тове се беше преместил в двореца, за да подсили сигурността му, след като витра бяха успели да ме отвлекат. Той беше много по-силен от всички стражи тук, а може би беше по-силен дори и от мен. Стаята му беше надолу по коридора и вратата беше отворена, когато се спрях пред нея.

На пода се търкаляха няколко кашона, повечето от тях празни, но един беше пълен с книги. Една книга беше хвърлена на леглото му, а самият Тове тъкмо прибираше няколко чифта джинси.

— Отиваш ли някъде? — попитах, облягайки се на рамката на вратата.

— Не, просто се подготвям за преместването. — Той посочи надолу към покоите на Елора — нашата нова стая. — В събота.

— О — казах аз. — Да, разбира се.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Дънкан. Както обикновено, той ме беше последвал до стаята на Тове.

— Да, защо не. — Тове сви рамене.

Дънкан влезе и започна да вади дрехите на Тове от едно чекмедже. Аз останах на мястото си, кипейки от негодувание заради това, колко неловко беше всичко между нас. Когато тренирахме или разговаряхме за политика, нещата между мен и Тове бяха наред. Ние почти винаги мислехме еднакво и разговаряхме открито за всичко, свързано с двореца или работата.

Но когато станеше дума за сватбата или взаимоотношенията ни, никой от нас не знаеше какво да каже.

— Искаш ли да тренираме днес? — попитах Тове.

— Да, с удоволствие. — В гласа му прозвуча облекчение.

Работата с мен му помагаше много. Дворецът беше пълен с хора и Тове чувстваше техните мисли и емоции, които пораждаха силен статичен шум в ума му. Тренировките го заглушаваха, правеха го по-концентриран и го караха да изглежда като нормален човек.

— Навън? — предложих аз.

— Да — кимна Тове.

— Но навън е много студено — оплака се Дънкан.

— Защо не останеш тук? — предложих. — Можеш да опаковаш част от нещата на Тове. — Дънкан изглеждаше разколебан и затова продължих: — Аз ще бъда с Тове. Двамата с него можем да се оправим.

— Добре — съгласи се Дънкан малко неохотно. — Но ще бъда тук, ако имате нужда от мен.

Двамата с Тове тръгнахме към тайната градина зад двореца. Тя всъщност не беше тайна, но създаваше такова впечатление, тъй като беше скрита зад дърветата и една стена. Макар през последните няколко дни над областта да бе вилняла силна снежна буря, градината беше спокойна и притихнала. Тя беше омагьосана. Всички цветя цъфтяха въпреки снега и проблясваха като диаманти под тънкия скреж. Малкият водопад, който падаше от отвесната скала, трябваше да е замръзнал, но все още течеше и ромолеше.

Над пътеката беше навял сняг. Тове просто протегна ръката си и снегът се отдръпна настрани, разделен като водите на библейското Червено море. Той се спря под клоните на овощно дърво със замръзнали листа и сини цветове.

— Какво ще правим днес? — попита Тове.

— Не знам — отвърнах аз. — На теб какво ти се прави?

— Какво ще кажеш за един бой със снежни топки? — каза той с дяволита усмивка.

Използвайки само ума си, Тове хвърли четири топки по мен. Аз протегнах ръце, отблъсквайки ги с моята телекинеза, и те се разбиха във въздуха, образувайки малки облачета от сняг. Сега беше мой ред да го обстрелвам, но той спря снежните ми топки със същата лекота като мен.

Тове отвърна на удара, този път запращайки още повече топки и макар да възпрях повечето от тях, една премина през защитата ми и ме удари по крака. Побягнах назад и се скрих зад едно дърво, за да подготвя контраатаката си.

Двамата с Тове се дебнехме един друг, замеряйки се със сняг, и двубоят ставаше все по-ожесточен. Всичко изглеждаше като игра и беше забавно, но имаше и нещо друго. Спирането на голям брой снежни топки ми помогна да се науча да парирам голям брой едновременни атаки от различни посоки. Опитвах се да отвръщам на огъня, преди още да съм спряла топките му, което също беше полезна тактика.

Това бяха две съвършено различни задачи, при това много трудни за овладяване. От известно време работех върху тях, но все още без успех. В интерес на истината, тази техника не беше по силите дори и на Тове, но той по принцип смяташе, че това е неосъществимо. Умът ми трябваше да задържи нещо и едновременно с това да хвърли някакъв предмет, което той бе в състояние да направи, но не можеше да започва и да спира нещо по едно и също време.

Когато и двамата бяхме вече доста премръзнали и изтощени, аз се строполих в снега. Днес бях облякла панталон и пуловер, защото знаех, че ще тренираме, но усилието както винаги ме караше цялата да се обливам в пот и затова се чувствах приятно в снега.

— Значи, сключваме временно примирие? — попита Тове, дишайки тежко до мен в снега.

— Да, примирие — отвърнах аз и се засмях.

Ние и двамата лежахме на земята с широко разперени ръце, сякаш се канехме да правим снежни ангели. Задъхани, се взирахме в облаците, които се движеха високо над нас.

— Ако бракът ни бъде такъв, няма да е толкова зле, нали? — попита Тове съвсем искрено.

— Не, няма да е толкова зле — съгласих се аз. — Нямам нищо против боевете със снежни топки.

— Неспокойна ли си? — попита той.

— Малко. — Извърнах глава към него, притискайки бузата си в снега. — А ти?

— Да. — Той сбърчи чело, гледайки замислено към небето. — Мисля, че най-много ме е страх от целувката. Това ще бъде първият ни път, и то пред толкова много хора.

— Да — рекох аз и стомахът ми се сви при мисълта. — Но няма как да сбъркаш при целувка.

— Мислиш ли, че трябва да го правим? — попита Тове, поглеждайки към мен.

— Да се целунем ли? — попитах аз. — Имаш предвид, когато се оженим. Мисля, че просто се налага.

— Не, искам да кажа, смяташ ли, че трябва да го направим сега? — Тове се надигна леко, подпирайки се на лакти. — Може би така ще ни бъде малко по-лесно утре.

— А ти мислиш ли, че трябва? — попитах аз. — Искаш ли го?

— Имам чувството, че сме в трети клас. — Той въздъхна и бръсна малко сняг от панталона си. — Но ти ще бъдеш моя жена. Трябва да се целунем.

— Да, така е.

— Добре. Да го направим. — Той се усмихна вяло. — Нека просто се целунем.

— Добре.

Преглътнах с усилие и се наведох напред. Затворих очи, защото беше по-малко смущаващо, когато не го виждах. Устните му бяха студени и целувката му беше съвсем целомъдрена. Тя трая само миг и в корема ми прималя, но усещането не беше приятно.

— Е? — рече той, изправяйки се в седнало положение.

— Беше добре — кимнах аз в опит да убедя по-скоро себе си, отколкото него.

— Да, беше добре. — Той близна устните си и погледна настрани. — Значи, ще се справим някак?

— Да — отвърнах аз. — Разбира се. Ако някой може да се справи, това сме ние. Ние сме най-могъщите трил, които някога е имало. Ние сме ловки и изкусни. И можем да прекараме остатъка от живота си заедно.

— Да — каза Тове с малко повече ентусиазъм. — Всъщност очаквам това с нетърпение. Аз те харесвам. Ти ме харесваш. Ние се забавляваме заедно. Мислим еднакво почти за всичко. Ние ще бъдем най-добрите съпруг и съпруга, които някога са живели.

— Да, така е — съгласих се аз. — Ние сме съвършени един за друг.

— Да — рече Тове и сетне добави малко по-тихо: — Наистина сме такива.

После и двамата замълчахме, гледайки в снега, изгубени в мислите си. Не знаех точно за какво мислеше Тове. Не бях дори сигурна за какво мислех аз. На пръв поглед Тове ми подхождаше повече от всеки друг, но сърцето ми казваше друго.

— Да се прибираме ли? — попита той изведнъж. — Стана ми студено.

— Да, и на мен.

Той стана и ми подаде ръка, за да се изправя. Не беше нужно да го прави, но жестът беше мил. Влязохме в двореца, без да си кажем нищо повече, и докато крачехме, аз въртях годежния си пръстен. Металът беше леден от досега със снега и изведнъж ми се стори, че е станал прекалено голям и тежък за пръста ми. Искаше ми се да го сваля и да го върна, но не можех да го направя.