19 Облекчение

— Не знам, Уенди. — Тове поклати глава. — Не искам да умреш, но не знам какво друго да ти кажа.

— Разбирам — въздъхнах. — И аз така мисля.

Тове седеше на раклата в края на леглото, а аз стоях пред него и дъвчех нокътя на палеца си. Бяхме още по пижами и имах чувството, че и двамата не бяхме спали добре тази нощ. Събудих го рано сутринта, когато навън беше още тъмно, и веднага започнах да го разпитвам какво мисли за картината на Елора и какво според него трябва да направя.

— Ти все още не знаеш как да убиеш краля — изтъкна Тове. — И му обеща кралството ни, след като станеш кралица.

— Аз няма да бъда кралица, ако отида при него.

— Орен няма да остави нещата така — рече Тове. — Дори да отидеш при него, той може да не те приеме, защото иска кралството.

— Бих могла да му кажа, че вие сте ме прогонили, когато сте разбрали за плана ми да се обединим с Витра. Тогава ще ме приеме.

— Но ще продължи да иска кралството — каза Тове. — И ще продължи да се домогва до него, дори да си в ръцете му. В най-добрия случай само ще отложиш неизбежното.

— Може би е така — признах аз. — Но ако това е най-доброто, което мога да направя, тогава трябва да го направя.

— И после какво? — попита Тове, взирайки се в мен. — Какво ще стане, след като кралят има теб?

— Ти ще станеш крал на Трил — казах аз. — И ще защитаваш народа си.

— Значи, това е идеята ти? Ти да си отидеш, а аз да остана?

— Да — кимнах аз.

Локи отвори рязко вратата на спалнята, при което тя се блъсна в стената. Аз подскочих, а Тове стана мигновено на крака. Очите на Локи бяха приковани върху мен, когато влетя в стаята, игнорирайки напълно съпруга ми.

— Какво правиш? — попитах аз все още твърде стресната, за да съм ядосана.

— Знаех си! — извика Локи, без да сваля поглед от мен. — Веднага щом Дънкан ми каза, се досетих, че ще побързаш да тръгнеш на самоубийство. Защо толкова много искаш да станеш мъченица, принцесо?

— Не съм мъченица! — окопитих се аз, изправяйки рамене. — Какво ти е казал, Дънкан? И защо нахлуваш така в стаята ми в шест сутринта?

— Не можах да заспя и затова дойдох да видя дали си будна — обясни Локи. — Чух ви двамата да говорите, но вече знаех какво ще решиш да направиш. Дънкан ми каза за картината и аз знаех, че ще се опиташ да се върнеш във Витра.

— Подслушваше ли ни? — попитах, присвивайки очи. — Аз съм в моите лични покои! Нямаш право да ме следиш или да нахълтваш в стаята ми, без да си поканен!

— Не съм те следял! — Локи завъртя нагоре очи. — Не преигравай, принцесо. Спрях се за малко пред стаята ти, за да видя дали си будна, и като се убедих, че е така, влязох.

— Въпреки това не можеш да нахълтваш просто така. — Скръстих ръце пред гърдите си.

— Искаш ли да се върна и да почукам? — Локи махна с ръка към вратата зад себе си. — Така ще се почувстваш ли по-добре?

— Бих искала да си тръгнеш и да се върнеш в стаята си — рекох.

Не бях разговаряла с Локи, откакто бяхме спали заедно, и видях с крайчеца на окото ми, че Тове ни наблюдава. Локи не извърна поглед от мен, а същото направих и аз, сякаш бяхме влезли в някакъв сблъсък на воли, който бях решена да спечеля.

— Ще го направя — каза Локи. — Веднага щом признаеш, че да се предадеш в ръцете на краля е абсолютно нелепо.

— Не е нелепо — настръхнах аз. — Знам, че това не е съвършеното решение, но е най-доброто, което можем да направим. Не мога да допусна картината да се сбъдне.

— Откъде знаеш, че отиването ти при краля може да промени нещо? — възрази Локи.

— Ти не си видял картината. Не разбираш.

— Единственият начин да спреш предначертания от картината развой на нещата е да убиеш краля — заяви Локи. — И ти си единствената, която е достатъчно силна да го направи.

— Но не знам как — отвърнах аз. — Ти също си силен. Би трябвало и ти да можеш да го направиш. Тъй или иначе, трябва да предприема нещо, за да отклоня този ход на нещата, докато измислите как да го спрете.

— Уенди, ако можех да го убия, щях да съм го сторил досега — рече Локи с крива усмивка. — Знаеш го.

— Няма значение. — Махнах с ръка и се извърнах настрани. — Този въпрос не подлежи на обсъждане. Вече съм решила какво да правя.

— И смяташ, че ще ти позволя? — попита Локи.

— „Да ми позволиш?“ — възкликнах аз, поглеждайки го гневно. — Ти не си в положението да ми „позволяваш“ каквото и да било.

— Знаеш, че мога да те спра — каза той решително. Очите му срещнаха спокойно моите и той пристъпи към мен. — Ще направя всичко по силите си, за да бъдеш далече от него.

— Локи, той ще ни избие! — казах разпалено. — Кралят ще убие Тове и мен, и теб. Това е единственият начин да ви предпазя.

— Не ме е грижа — рече Локи. — Предпочитам да умра, биейки се за теб. Предпочитам да видя как ти умираш, биейки се, вместо да знам, че сама си се оставила в ръцете му. Ти не можеш да направиш това!

Сведох поглед и преглътнах. Тове стоеше настрани и не се намесваше. Надявах се да каже нещо и да ми се притече на помощ, но той не го направи.

— Какво предлагаш да направя? — попитах тихо, все така гледайки към земята.

— Все още имаме време, докато дойде за теб — каза Локи. — Открий начин да го убиеш и когато се появи, се бий с него.

— А ако изгубим? — попитах аз. — Какво ще правим, ако не мога да го спра?

— Ако не можеш да го спреш по-късно, означава, че не можеш да го спреш и сега — отбеляза Локи. — Ако отидеш при него сега, нямаш никакви гаранции, че ще можеш да се изправиш срещу него по-късно. Това просто означава, че ще бъдеш мъртва.

Погледнах към Тове, който продължаваше да мълчи, и се замислих над думите на Локи. Чувствах се ужасно, че не мога да реша какво да правя. Исках само всички да са в безопасност и се страхувах, че ако взема грешното решение, това ще ги обрече на гибел.

— Добре — казах накрая и се извърнах към Локи. — Засега ще остана тук, но искам да работиш два пъти по-усилено с Фин. Следотърсачите трябва да бъдат готови за всякакъв развой на нещата.

— Както желаеш, принцесо. — Локи се усмихна едва-едва, при което устните му се извиха леко нагоре. Но зад обичайните пламъчета в очите гореше нещо по-дълбоко, по-силно. Когато ме гледаше така, сърцето ми се блъскаше силно в гърдите и бях почти сигурна, че той може да чуе ударите му.

Чувствах осезателно колко е близко до мен. Локи можеше да протегне ръка и да ме докосне, ако искаше, и аз умишлено се постарах да държа ръцете си скръстени, да не би да се изкуша да направя същото.

Донякъде бях благодарна за целия хаос в двореца, защото по този начин го бях пропъдила от ума си, но сега, когато стоеше тук, не можех да мисля за нищо друго освен за нощта, която бяхме прекарали заедно.

Спомнях си как пръстите му бяха изгаряли кожата ми, нещата, които бяхме направили, но още по-ярък беше споменът за онова, което бяхме изживели заедно. Мига, в който имах чувството, че никога не съм била толкова близо до някого, сякаш двамата бяхме едно.

Картината се мярна в съзнанието ми, образът на Локи, намушкан от собствения ми баща, и разбрах, че съм готова да направя всичко, за да го спася, тръгвайки дори против волята му. Не можех да допусна той да умре.

— Мисля, че те чака много работа, маркизе — казах сковано и бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че от доста време се взираме един в друг. Под погледа на моя съпруг.

— Разбира се. — Локи кимна бързо и излезе.

Тове го последва и затвори вратата след него. За момент остана така, опрял глава в дървото. Когато се извърна към мен, не потърси погледа ми. Очите му с цвят на мъх се стрелваха в различни посоки из стаята и след това запретна ръкавите на пижамата си.

— Всичко наред ли е? — попитах предпазливо.

— Да. — Той се намръщи и поклати глава. — Не знам. Радвам се, че няма да отидеш, за да умреш. Не мисля, че това би ми харесало.

— На мен също няма да ми хареса, ако ти умреш — казах аз.

— Но… — Тове замълча, взирайки се съсредоточено в една точка в земята. — Ти влюбена ли си в него?

— Какво? — попитах аз и сърцето като че ли пропадна в стомаха ми. — Защо ме… — Исках да отрека, но не намерих сили да продължа.

— Той е влюбен в теб. — Тове вдигна глава и ме погледна. — Знаеш ли това?

— Н-не знам за какво говориш — запънах се аз. Тръгнах към леглото, чувствайки нужда да правя нещо, и дръпнах завивките. — Локи е просто…

— Аз виждам вашите аури — прекъсна ме Тове рязко, но не и гневно. — Неговата е сребърна, а твоята златна. Но когато сте близо един до друг, около вас се появява розов ореол. Само преди малко от вас струеше яркорозова светлина и аурите ви се преплетоха.

Аз мълчах. И какво ли можех да кажа. Тове виждаше в чисто физически план какво чувстваме един към друг. Не можех да отрека нищо. Стоях с гръб към него и чаках да продължи. Чаках да ми изкрещи и да ме нарече уличница.

— Би трябвало да изпадна в ярост — каза той накрая. — Или в пристъп на ревност. Нали?

— Тове, съжалявам — казах аз и го погледнах. — Никога не съм искала това да се случи.

— Изпитвам ревност, но не и по начина, по който трябва. — Тове поклати глава. — Той те обича, а аз… не. — После прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Онази нощ, когато рухнах и те ударих…

— Вината не беше твоя — казах бързо. — Това не е променило чувствата ми към теб.

— Да, знам — кимна той. — Но след този случай се замислих. Не ми остава много време, докато се срина напълно. Тези способности ще продължават да разяждат ума ми, докато накрая го унищожат напълно.

— Каквото и да става, аз ще бъда до теб. — Пристъпих към него, опитвайки се да му вдъхна смелост. — Дори и да държа на… — Направих пауза. Все още не исках да призная за чувствата си към Локи. — Другите хора нямат значение. Ти си моят съпруг и аз ще бъда с теб и в добро, и в зло.

— Наистина ли ще го направиш? — попита Тове почти тъжно. — Ще се грижиш за мен, ако изгубя ума си?

— Разбира се, че ще го направя — кимнах аз.

Никога не ми беше минавало през ума да изоставя Тове, най-малкото не и заради онова, което се беше случило онази нощ, или ако станеше слаб и безпомощен като Елора. Тове беше добър и благороден мъж и заслужаваше цялата обич и загриженост, които можех да му дам.

— Така ще ми бъде по-трудно да ти кажа онова, което искам. — Той въздъхна и седна на края на леглото.

— Какво е то? — Приседнах до него.

— Осъзнах колко малко време ми остава — започна той, — преди да изгубя ума си напълно. Може би двайсетина години, ако имам късмет. И после край. Искам да се влюбя в някое момиче. — Той въздъхна дълбоко. — Искам да споделя живота си с него. И… това момиче не си ти.

— О — казах аз и за момент не чувствах нищо. Не знаех как да тълкувам думите му и за миг останах като вцепенена.

— Съжалявам — рече Тове. — Знам от какво се отказа заради мен и съжалявам, че не съм достатъчно силен да направя същото за теб. Мислех, че съм. Мислех, че ще бъде достатъчно това, че сме приятели и че виждам в теб наш водач. Но не е.

— Да, така е — съгласих се аз тихо.

— И затова, Уенди, мисля… — Той си пое дълбоко въздух. — Искам развод.

И тогава се случи. Аз заплаках. Не бях сигурна точно защо. Комбинация от облекчение, мъка, смут и още толкова много други неща, които се бях опитвала да сдържам. Бях щастлива и освободена, но тъжна и уплашена едновременно.

— Уенди, не плачи. — Тове ме прегърна, за да ме утеши, и това беше първият път, когато ме докосваше, откакто се бяхме оженили. — Не исках да те натъжа.

— Не, не съм тъжна. — Поклатих глава и избърсах очите си. — Просто чувствата надделяха. И ти си прав. Трябва да анулираме нашия брак. — Кимнах и спрях да плача почти толкова бързо, колкото бях започнала. — Извинявай. Не знам защо стана така.

— Сигурна ли си, че си съгласна? — попита Тове, поглеждайки ме.

— Да, сигурна съм — отвърнах с тъжна усмивка. — Така е може би най-добре и за двама ни.

— Да, надявам се — кимна Тове. — Ние сме приятели и аз винаги ще те подкрепям, но за тази цел не е нужно да сме женени.

— Така е — съгласих се аз. — Но трябва да почакаме, докато решим проблема с Витра. Ако нещо се случи с мен, искам ти да бъдеш крал.

— Наистина ли искаш това? — попита Тове. — Аз ще полудея някой ден.

— Но дотогава ти си единственият човек, на когото вярвам и който е достатъчно силен. Уила би била добър владетел един ден, но мисля, че още не е готова за това. Тя ще може да поеме властта от теб, ако се налага.

— Наистина ли мислиш, че нещо ще се случи с теб? — попита Тове.

— Не знам — признах аз. — Но искам да съм сигурна, че кралството ще бъде в добри ръце каквото и да се случи.

— Добре. Имаш думата ми. Ще останем женени, докато победим Витра, и ако нещо стане с теб, аз ще управлявам кралството, доколкото ми позволяват възможностите.

— Благодаря ти — усмихнах му се аз.

— Добре. — Тове се загледа в някаква точка право пред себе си. — А сега, когато този въпрос е решен, мисля, че трябва да се приготвим. Погребението на канцлера е в единайсет.

— Още не съм измислила речта си — въздъхнах аз и Тове стана. — Какво трябва да кажа за него?

— Е, ако смяташ да кажеш нещо хубаво, ще трябва да излъжеш — промърмори Тове, тръгвайки към килера.

— Не трябва да говориш лошо за мъртвите.

— Ти не си чувала какво искаше да прави той с теб — отговори Тове достатъчно високо, така че да го чуя от килера. — Този тип беше заплаха за обществото ни.

Седях на леглото и слушах как моят съпруг си приготвяше дрехи, преди да си вземе душ, и въпреки всичките угрози, които бяха надвиснали над нас, имах чувството, че от плещите ми е паднала някаква огромна тежест.

Все още не знаех как да спра Витра и все още ми предстоеше да пиша хвалебствие за канцлера, но за първи път от много време имах чувството, че пред мен се открива някакъв нов хоризонт. Ако успеех да победя краля и да спася всички ни, може би щеше да има нещо, за което да живея.

Загрузка...